РЕШЕНИЕ
№ 113
гр. Перник, 07.04.2020год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пернишкият окръжен съд, гражданска колегия в публичното заседание на 09.03.2020год.
/девети март през две хиляди и двадесета година/ в състав :
Председател: Рени Ковачка
Членове: Кристиян Петров
Антон Игнатов
при секретаря Златка Стоянова като разгледа докладваното от съдия Ковачка
възз. гр. дело № 114 по описа за 2020
г., за да се произнесе взе предвид следното:
С Решение № 1662/21.11.2019год., постановено по гр.дело № 02595/ 2019 год.,
Пернишкият районен съд е признал за установено, че Р.В.И. *** дължи на „Профи Кредит
България“ ЕООД гр. София сума в размер на 3000лева главница по сключен между
страните Договор за потребителски кредит № *** от ***, договорно възнаграждение
в размер на 5 кратния размер на законната лихва върху посочената главница, ведно
със законната лихва върху главницата от 3000
лева, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение - 25.01.2019год. до окончателното изплащане на вземането,
за което е издадена заповед за изпълнение
№ 406 / 28.01.2019год. по ч. гр.д . 00516/2018год. по описа на ПРС .
Със същото решение съдът е осъдил Р.И. *** да заплати на „Профи Кредит
България“ ЕООД гр.София сумата от 350 лева, направени разноски в исковото
производство и 300 лева разноски в заповедното производство, както и е осъдил
„Профи Кредит България“ ЕООД гр.София да заплати на Р.И. *** разноски по делото
в размер на 150лева.
Срещу така постановеното решение, в частта му относно договорното
възнаграждение и разноските по делото е постъпила въззивна жалба от Р.И., в която се излагат доводи за неговата
неправилност и незаконосъобразност. Твърди се, че в решението на районния съд липсват мотиви, в
частта, в която е приета дължимост на договорното възнаграждение, както и
такива относно дължимостта и размера на
разноските. Поддържа се, че не става ясен размера, в който е уважена исковата претенция, което
поставя жалбоподателя в неблагоприятно положение при евентуално погасяване на
задължението. Поддържа се, че клаузата от сключения между страните договор за
потребителски кредит, регламентираща договорното възнаграждение е нищожна като
противоречаща на добрите нрави, поради което не е породила правно действие. Счита
се, че районният съд неправилно е определил и размера на дължащите се в
заповедното и исково производство разноски. Присъдените такива не са съобразени
с доказателствата по делото и изхода от спора, както и не е отчетено и
направено възражение за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение на
процесуалния представител на ищеца. Иска се отмяна на решението в обжалваните
му части и постановяване на ново за отхвърляне на иска по отношение договорното
възнаграждение. Иска се в полза на ищеца да бъдат присъдени разноски съобразно
изхода от спора, както и да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в
минимален размер. При отхвърляне на исковата претенция жалбоподателят моли да му
се присъдят разноски, направени в първоинстанционното производство съобразени с
отхвърлената част от исковете, както и да му се присъдят такива във въззивното
производство. Прави се възражение за прекомерност на юрисконсултското
възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемото дружество във
въззивното производство.
Въззиваемото дружество не е депозирало писмен отговор, но в писмена молба
по делото прави искане първоинстанционното решение, в обжалваната му част, да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно и да му се присъди юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 лева. Прави и възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на жалбоподателя.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК съдът установи,
че атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не са налице
основания за обезсилването му, поради което следва да бъде извършена проверка
относно правилността му въз основа на наведените в жалбата доводи:
Пред районния съд е предявен иск по чл.422 от ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД от „Профи Кредит България» ЕООД, с който се иска да бъде признато за
установено по отношение на Р.В.И., че същият дължи на ищеца сумата от 3 000лева,
представляваща неиздължена главница по Договор за потребителски кредит № ***/***
и договорно възнаграждение в размер на 9 096.48лева., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 25.01.2019год. до окончаелното й изплащане. За вземането,
предмет на установителния иск, е издадена заповед № 406/28.01.2019гд. по
ч.гр.дело № 00516/2019год. по описа на ПРС .
Ищецът твърди, че между страните е
сключен договор за потребителски кредит при общи условия за сумата от 3000лева, със срок на издължаване-
48 месеца и размер на месечната вноска 252.01лева при годишен процент на
разходите / ГПР/- 157.76 %, годишен лихвен процент- 98.52 % и лихвен процент на
ден- 0.27%. Посочва, че сумата от 3000 лева е предоставена на ответника на ***,
че датата на погасяване на всяка вноска е 5 число на месеца, както и че общото
задължение по кредита възлиза на 12 096.48лева.
Посочва, че ответникът не е направил нито една погасителна вноска по
погасителния план, поради което и съгласно чл.12.3 от договора същият е прекратен
автоматично и е обявена неговата предсрочна изискуемост. В тази връзка сочи, че
на 01.08.2014год. на длъжника е изпратено уведомително писмо, с което е
информиран, че договорът е едностранно прекратен и задължението е обявено за
предсрочно изискуемо. Разяснява, че към момента ответникът не е погасил
задължението си, поради което дължимата сума по договора за кредит е в
претендирания размер от 11 839.50 лева. При уважаване на исковата претенция се
прави искане за присъждане на направените в заповедното и исковата производство
разноски, както и за присъждане на юрисконсултско възнграждение в размер на
892лева.
Ответникът, чрез процесуалния си представител е подал в срока по чл.131,
ал.1 от ГПК писмен отговор, с който е оспорил
предявения иск. Твърди, че кредитът не е предсрочно изискуем, тъй като липсва досигнало
до него волеизявление от кредитора, че обявява същия за пресрочно изискуем, както
и че договорът за кредит е недействителен в частта относно договорната лихва
като противоречащ на чл.22 от ЗПК и ЗЗП. Направено е искане за отхвърляне на
исковата претенция и за присъждане на направените в исковото производство разноски.
В писмената защита по делото е направено възражение за прекомерност на
юрисконсултското възнаграждение на процесуалния представител на ищцовото дружество.
Районният съд е уважил изцяло исковата претенция по отношение на
главницата по договора за потребителски кредит, а по отношение договорната лихва
частично- в размер на «5 кратния размер на законната лихва върху главницата». Изложил
е мотиви, от които може да се изведе, че е приел за недействителна клаузата в
сключения между страните договор за потребителски кредит относно договорна
лихва, поради което такава е дължима, но в 5 кратен размер на законната лихва
за забава.
Постановеното от районния съд решение не е обжалвано в частта му относно
главницата по договора за кредит, както и в частта му, в която е отхвърлена
исковата претенция по отношение на претендираната договорна лихва, поради което
в тези си части,решението е влязло в сила.
Предмет на обжалване е решението в частта му, в която е уважен предявеният
установителен иск по отношение на уговореното между страните договорно
възнаграждение. Предвид начина на формулиране
на диспозитива на решение, в обжалваната му част, а именно „договорно
възнаграждениев размер на 5 кратния размер на законната лихва върху главницата,
следва да се приеме че искът е уважен за сумата от 5 968.50лева /изчислен по
следния начин: 5 X 1 193.70лева като 1 193.70
лева е размерът на законната лихва върху главницата от 3000лева за периода от
05.04.2014год. до 05.03.2018год./
От фактическа страна по делото се установва следното:
На *** Р.И. и «Профи кредит България« ЕООД гр.София са сключили Договор за потребителски
кредит № ***, по силата на който дружеството е отпуснало на кредотополучателя сума
в размер на 3000 лева, при 157.76 % ГПР и 98.52 % ГЛП, която сума същият се е
задължил да върне на 48 месечни вноски от по 252.018 лева. При тези уговорки,
общият размер на дължимата сума по кредита е посочена като 11 839.50лева, от
които 9 096.48лева договорно възнаграждение. От договора за кредит е видно, че
падежът на всяка вноска е 5-то число на месеца, като последната вноска е
следвало да се заплати на 05.03.2018год. Съгласно чл.12.3 от процесния договор
при просрочие на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, последният
се прекратява автоматично и се обявява неговата предсрочна изискуемост.
Не се спори по делото, че ответникът не е заплатил нито една от
погасителните вноски.
На 01.08.2014год. ищецът е изготвил уведомление до ответника, че задължението
му по договора не е погасено, че непогасената част възлиза на сумата от 12 096.48лева,
че договорът за кредит е прекратен и че е обявен за предсрочно изискуем.
Липсват доказателства това уведомление да е достигнало до ответника.
Спорът по делото е концентриран върху действителността на клаузата в
сключения между страните договор за потребителски кредит относно договорното
възнаграждение, предвид наведените от процесуалния представител на ответника в
първоинстанционното производство възражения. Тук следва да се отбележи че съдът
следи служебно за неравноправния характер на клаузите на потребителския договор,
независимо от това дали страните са навели такива възражения, като служебното
начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са
нищожни.ТР № 1 /09.12.2013год. по т.д. № 1/13г на ОСГТК на ВКС.
Съгласно чл.11 от ЗПК, посочването на ГПР и ГЛП е задължителен реквизит на
всеки на всеки договор за потребителски кредит. По процесния договор ГПР е 157.76
%, а ГЛП-в размер на 98.52 %. Същият е сключен на ***, поради което при
преценка действителността на тези клаузи не могат да се приложат критериите на
чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като те са въведени след сключване на договора. Новата
редакция на чл.19, ал.4 от ЗПК е в сила от 23.07.2014год. и в нея е предвидено,
че ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева и във валута,
определана с ПМС. Годишният процент на разходите влючва общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. дължими на последните
за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит-чл.19, ал.1 от ЗПК. С приемането на посочената разпоредба-
чл.19, ал.4 от ЗПК се поставя ограничение по отношение на уговорките при
потребителските кредите за размера на лихвите. При нарушение на законови
ограничения, клаузите в договорате за
дължимото на всеки един от компонентите на ГПР са нищожни.
Тъй като процесният договор за потребителски кредит е сключен преди
приемане на посочената норма, то същата
не намира приложение по отношение действителността на неговите клаузи.
Преценката за действителността им следва да се направи при съобразяване
разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, ако то не противоречи на добрите нрави.
Съгласно чл.26, ал.1 от ЗЗД нищожни
са договорите, които накърняват добрите нрави. Такива са сделките, с които неравноправно
се третират икономически слабите участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Ако
уговорените престации са за предоставена услуга и уговорена за това цена,
принципът за добросъвестност ще бъде нарушен, ако е налице нееквивалентност на
двете престации.
В конкретния случай, на жалоподателя в настоящото производство, е отпуснат
кредит в размер на 3 000лева при уговорен ГПР от 157.76% и ГЛП от 98.52 %. Към
момента на сключване на договора, за да е действително съглашението за заплащане
на възнаградителна лихва,то размерът й не следва да надвишава с повече от три пъти законната лихва. По процесния договор, това
съотношение не е налице. Към датата на сключване на договора е в сила Постановление № 100/29.05.2012год. на МС за
определяне размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута/ обн. в ДВ бр.42/05.06.2012год., в сила от 01.07.2012год./, с което е
определен годишният размер на законната
лихва за просрочени задължения в левове, а именно- основният лихвен процент на
БНБ плюс 10%. От тук следва, че размерът на законната лихва към датата на
сключване на процесния договор е бил 10.01.%. Съпоставяйки този процент с процента на договорената между страните годишна лихва е видно, че същата надхвърля
значително /повече от 7 пъти/ размера на законната лихва за периода, поради
което уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна. Такава е и клаузата
с уговорения ГПР, който надвишава законната лихва повече от 13 пъти и това
обосновава нейната нищожност. Налице е нееквивалентност на престациите, което
създава предпоставки за неоснователно обогатяване на една от страните в
правоотношението. Такива клаузи са и неравноправни съгласно чл.143 от ЗЗП,тъй
като са във вреда на потребителя и като такива са нищожни на основание чл.146,
ал.1 от ЗЗП, доколкото няма данни да са уговорени индивидуално.
Гореизложеното обосновава извод, че клаузите в процесния договор,
регламентиращи договорното възнаграждение са нищожни и като такива не са
породили право действие. Към конкретния случай нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД е
неприложима, тъй като разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК е в сила от 23.07.2014год.,
тоест след датата на сключване на процесния договор за потребителски кредит - ***
С оглед така установената неравноправност и
нищожност на клаузите в сключения договор за потребителски кредит относно договорното
възнаградение, уговореното такова в размер на 9 096.48лева е недължимо от
ответника, поради което предявения установителен иск за установяване на неговата
дължимост се явява неоснователен и следва да се отхвърли.
Като е достигнал до различен извод относно
дължимостта на договорно възваграждение в размер на 5 кратния размер на
законната лихва,районният съд е постановил неправилно и незаконосъобразно решение,
което следва да бъде отменено в тази му част и вместо него да се постанови
ново, с което исковата претенция да се
отхвърли.
Основателно е оплакването на жалбоподателя за
неправилно определяне от районния съд на дължимите се в заповедното и исково производство
разноски. При крайния резулатат по делото, а именно уважаване на предявения установителен иск
единствено за главницата по договора за потребителски кредит в размер на 3
000лева, на ищеца в първоинстанционното
производство му се дължат разноски в размер на 72.38 лева като направени в
заповедното производство .
Ищецът в първоинстанционното производство
претендира присъждане на разноски в исковото производство в размер на 892 лева
юрисконсултско възнаграждение и 241.93 лева заплатена държавна такса, съгласно
представен списък по чл.80 от ГПК. Съгласно чл.78, ал.8 от ГПК, в полза на
юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер,
определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона за правната помощ.
Размерът на юрисконсултското възнаграждение
за защита по дела с определен материален интерес е определен в чл.25,
ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ и той е от 100 лева до 300 лева.
В случая претендираното от ищеца юрисконсултско
възнаграждение излиза извън пределите на възнаграждението, определено в чл.25
от Наредбата за заплащане на правната
помощ, поради което му се дължи такова в максимално определения такъв от
300лева. Този размер не следва да се намалява като прекомерен, тъй като ответникът
в първооинстанционното производство не е направил своевременно възражение за
това. Такова възражение не е направено до приключвате на производството пред
първата инстанция, а едва в писмената защита. С пимената защита по чл.149, ал.3
от ГПК не могат да се правят процесуално
валидни искания, както за присъждане на разноски по делото, така и за намаляване
на адвокатско възнаграждение и в този смисъл е възприето в т.11 от ТР №
6/13год. по т.д.№ 6/2012год. на ОСГТК на ВКС.
Съобразявайки горното и изхода от делото съдът намира, че в полза
на ищеца се дължат разноски за исковото производство в размер на 137.31лева. Тъй
като районният съд е присъдил в полза на ищеца разноски за заповедното
производство 300лева и 350лева за исковото производство, то решението му, за
сумите над действително дължащите му се, а именно за сумата над 72.38лева като
разноски в заповедното производство и за сумата над 137.31лева като разноски в
исковото производство, следва да бъде отменено.
В производството пред районния съд жалбоподателят
е представляван от адвокат пълномощник срещу договорено и заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 900 лева. Данни за това се съдържат в представен по
делото договор за правна защита и съдействие от 03.06.2019год. Предвид на това и съобразно отхвърлената част
от иска му се дължат разноски, които са в размер на 691.48лева. Районният съд
му е присъдил само част от тях, а именно 150 лева, поради което следва да му се
присъдят още 541.48лева.
С оглед изхода от обжалването, на жалбоподателя се
дължат направените във въззивното производство разноски. Претендират се такива
в размер на 1030.52лева, от които 245.52лева държавна такса и 785лева
адвокатско възнаграждение.
Предвид начина на формулиране на диспозитива на обжалваното
решение, а именно „договорно възнаграждениев размер на 5 кратния размер на законната
лихва върху главницата, следва да се приеме че обжалваният интерес е в размер
на 5 968.50лева /изчислен по ледния начин: 5 X 1 193.70лева като 1 193.70лева е
размерът на законната лихва върху главницата от 3000лева за периода от
05.04.2014год. до 05.03.2018год./. При този обжалваем интерес минималният
размер на адвокатското възнаграждение съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1
/2004год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е в размер на
628.43лева, до който размер следва да бъде намалено претенраното такова, предвид
направеното от въззиваемото дружество възражение по чл. 78, ал.5 от ГПК. Същата
е основателно с оглед фактическата и правна сложност на делото и
обстоятелството, че производството във въззивната инстанция е приключило с
провеждане на едно съдебно заседание, в
което не са ангажирани и обсъждани доказателства.
Предвид на гореизложеното, в полза на
жалбоподателя, следва да се присъдят рзноски направени във въззивното
производство, които възлизат на сумата от
873.95лева. В същия смисъл, Пернишкият окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 1662/21.11.2019год.,
постановено по гр.дело № 02595/2019год. по описа на Пернишкия районен съд, В ЧАСТТА МУ, с която е признато за установено,
че Р.В.И. с ЕГН ********** *** дължи на „Профи
Кредит България“ ЕООД гр.София договорно
възнаграждение в размер на 5 кратния размер на законната лихва върху посочената
главница от 3000 лева, както и В ЧАСТТА МУ,
в която Р.И. е осъден да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД сумата от 227.62лева разноски, направени в
заповедното производство и 212.69лева разноски, направени в исковото
производство като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Профи Кредит България“ ЕООД с
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“България„ №
49, бл.53Е, вх.“ В“ иск по чл.422 от ГПК
за признаване за установено по отношение на Р.В.И. с ЕГН ********** *** , че
същият дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД гр.София договорно възнаграждение в размер на
5 968.50лева, представляваща
неизпълнено задължение по Договор за потребителски кредит № *** от ***, за
която сума е издадена заповед за изпълнение № 406/28.01.2019год. по ч.гр.д.№ 00516/2018год.
на ПРС .
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД
с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“България „ №
49, бл.53Е, вх.“ В“ иск по чл.422 от ГПК
да заплати на Р.В.И. с ЕГН ********** *** сумата от 541.48лева, направени разноски в производството пред районния съд и 873.95
лева, направени разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: