РЕШЕНИЕ
№ 1718/13.9.2021г.
гр. Пловдив, 13.09.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на двадесет и четвърти февруари, през две
хиляди двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря В.П. и с участието на прокурор при Окръжна
прокуратура - Пловдив Албена Георгиева, като разгледа докладваното от
съдията административно дело № 1807 по описа на съда за 2020 година, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.203 и сл. от АПК, във връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.
Образувано е по искова молба от В.Й.М. с ЕГН ********** ***, депозирана чрез пълномощника
му адв. Б.П., против Национална здравноосигурителна каса – София. С исковата
молба, уточнена с молба от 15.09.2020 г., са предявени претенции за осъждане на
ответната страна да заплати на ищеца обезщетения за имуществени вреди, както и
за неимуществени такива, които се твърди да са му били причинени от
незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на НЗОК, изразили
се в недопускане до работа на ищеца в РЗОК Пловдив, без основателна причина за
това, за периода от 10.01.2019 г. до 20.07.2020 г. Имуществените вреди ищецът
определя на сумата от 19786,78 лева, за която е прието изменение на иска с
протоколно определение от 06.01.2021 г., съставляваща размера на
възнаграждението, което ищецът би получил, ако бе допуснат до работа, на база
на получаваното от него такова за съответната длъжност. По отношение на
обезщетението за неимуществени вреди цената на иска е 3000 лева, като се сочи,
че претърпените такива от ищеца М. се изразяват в болки и страдания в резултат
от невъзможността да се яви на работа, за което има готовност, а не е допускан,
липсата на доходи и лишаване изобщо от възможността да работи поради това, че е
държавен служител и невъзможността да участва активно в издръжката на
семейството си. И двете суми се претендират със законна лихва от датата на
образуване на делото до окончателното им изплащане, като се претендират и
разноските по делото.
Ищецът,
редовно призован, присъства лично в съдебно заседание и с пълномощника си адв. П.,
която моли за уважаване на предявените против ответника претенции, като сочи,
че вредите произтичат от непредприемането на действия от страна на НЗОК да
върне на работа ищеца след неговото освобождаване от ареста. Ищецът заявява, че
поддържа становището на пълномощника си. В писмена защита от името на
пълномощник на ищеца се сочи, че държавата в лицето на НЗОК не е осигурила
необходимите условия ищецът да изпълнява служебните си задължения, като на деня
след освобождаването му от ареста, същият не е допуснат до сградата по
местоработата му в РЗОК Пловдив и на двете му писмени заявления до ответника с
искане да започне работа няма постъпил отговор. Твърди се, че след като ищецът
е бил отстранен от работа по искане на прокуратурата на основание чл.100, ал.1,
т.1 от ЗДСл поради задържането му под стража, то след освобождаването му,
отстраняването на ищеца от работа е вече без основание и поради това
незаконосъобразно. Налице е, както и в исковата молба, така и в писмената
защита, позоваване на чл.100, ал.4 от ЗДСл на отразеното там право на незаконно
отстранен служител от работа на обезщетение. Сочи се, че с действията си по
незаконно отстраняване от работа на ищеца, ответникът е лишил ищеца от право на
труд, като му е причинил вреди в резултат от незаконни действия по продължаване
на отстраняването от работа на М. без основание, за които вреди се дължи и
обезщетение. Излагат се съображения във връзка с трайната практика на ВКС по
трудови дела, касателно достатъчността работникът само един единствен път да се
яви на работа и да заяви, че желае да изпълнява задълженията си, за да възникне
правото на обезщетение, както и че ищецът двукратно е отправял такива искания
до ответника, без да получи отговор на
писмените си изявления, а при личното му явяване не е допуснат от ръководството
да влезе в сградата.
Ответникът по иска НЗОК София е депозирал писмен отговор по исковата молба, чрез юрисконсулт. С
отговора се възразява по допустимостта на исковете, като се сочи, че те са
предявени и срещу ненадлежен ответник, тъй като при евентуално неоснователно
повдигнато обвинение прокуратурата следва да носи отговорност за периода на
отстраняване на служителя от работа, понеже органът по назначаването не действа
по своя преценка. Твърди се недопустимост на исковете поради липса на
предварителна отмяна на заповедта за временно отстраняване на ищеца от работа
като незаконосъобразна, което е задължителна процесуална предпоставка за
допустимостта на иск по чл.100, ал.4 от ЗДСл. Алтернативно се оспорват исковите
претенции по основание, както и по размер, като се излагат в отговора подробни
съображения в тази насока относно характера на временното отстраняване от
длъжност и продължителността на действие на мярката. Прави се искане да се
признае от съда налично съпричиняване от страна на ищеца на вредоносния
резултат, като се възразява относно крайния момент на периода на претендираните
вреди и се изтъква наличието на заповед за прекратяване на служебното
правоотношение от 01.07.2020 г. В съдебно заседание становището по отговора се
поддържа от процесуалните представители на ответника юрисконсултите Т. и Л.,
като се моли за отхвърляне на исковите претенции като неоснователни и
недоказани и се претендира присъждане на разноски по делото. Представена е
писмена защита от ответника с изложени подробни съображения във връзка с
искането за оставяне на исковете без разглеждане като недопустими, респективно
без уважение като неоснователни и недоказани.
Задължително участващият по реда на чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор изразява
становище за неоснователност и недоказаност на исковите претенции, като се
солидаризира с изложените в тази връзка възражения на ответника в отговора му
по исковата молба.
Пловдивският административен съд, на първо място, намира, че исковете са допустими. С оглед на
съдържанието на всяка искова претенция се касае до иск с правно основание по
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, доколкото е заявено искане за присъждане от съда на
обезщетение за имуществени вреди, както и за неимуществени вреди, за които се
твърди да са настъпили в резултат от незаконосъобразни действия, както и такива
бездействия на ответника като държавен орган при изпълнение на административна
дейност. В тази насока, действително от страна на ищеца е налице посочено като основание
на претенциите му разпоредбата на чл.100, ал.4 от ЗДСл, която гласи, че държавният служител, който е бил
незаконно отстранен от работа, има право на обезщетение при условията и по реда
на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Същевременно обаче, ищецът изрично в
уточнението към исковата си молба сочи, че не претендира заповедта, с която е
бил временно отстранен от работа, да е била незаконосъобразна и съответно
отменена като такава, доколкото желае да му се присъди обезщетение за вреди,
причинени не от незаконосъобразен административен акт, а от незаконосъобразни
действия и бездействия на администрацията. Следователно и възраженията на
ответника относно недопустимост на исковете с оглед на разпоредбата на чл.204,
ал.1 от АПК се явяват неоснователни, тъй като не се твърди от ищеца вредите да
са причинени от незаконосъобразен административен акт, за да бъде наличието на
неговата отмяна абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на исковете.
Напротив, както се посочи, твърди се незаконосъобразност на действия и
съответно бездействия на ответника, която съгласно чл.204, ал.4 от АПК следва
да се установи от съда, пред който са предявени исковете. Затова и въпросът
относно това дали са налице твърдените действия и бездействия, дали те са
осъществени от ответника, дали въпросните действия/бездействия на ответника
съставляват фактически такива /по см. на чл.256 от АПК/, или не, както и ако
съставляват фактически действия /бездействия/, то дали те са незаконосъобразни,
подлежи на преценка по същество от съда и е такъв по основателността на
исковите претенции.
Исковете са
предявени от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят
обезщетение в разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК. Същите
са предявени и против надлежен ответник, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК
искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от
органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени
вредите. В случая, твърди се от ищеца осъществяване на незаконосъобразни
действия, съотв. бездействия на администрацията на РЗОК Пловдив по недопускане
на ищеца до работа, без законово основание за това след освобождаването му от
ареста и невъзстановяване на ищеца на работа от НЗОК. Доколкото РЗОК Пловдив е
териториално поделение на НЗОК, а последната е юридическо лице, съгласно чл.6
от ЗЗО, то поради това и правилно исковете са насочен именно срещу нея.
По същество исковите претенции се явяват неоснователни.
От фактическа страна се установява, че ищецът М. през 2016 г. бил назначен
със заповед на Управителя на НЗОК на основание чл.9, чл.10 и чл.12 от ЗДСл за
държавен служител на длъжност Началник сектор в РЗОК Пловдив, която длъжност
изпълнявал и към 2018 г. На 09.05.2018 г. ищецът М. бил задържан по реда на
ЗМВР за 24 часа, след което във връзка с междувременното му привличане като
обвиняем за няколко престъпления от общ характер на 10.05.2018 г. по
образуваното преди това следствено дело № 149/2018 г. по описа на ОСО при ОП
Пловдив, било постановено задържане за 72 часа по НПК с оглед представянето му
пред съд по искане за вземане на мярка за неотклонение „Задържане под стража“.
Такава била взета по посоченото досъдебно наказателно производство с
определение на Окръжен съд Пловдив от 10.05.2018 г., като същата действала
спрямо ищеца до 10.01.2019 г., когато с постановление на прокурор от ОП Пловдив
мярката за неотклонение „Задържане под стража“ била заменена с по-лека мярка за
неотклонение „Гаранция“ поради изтичане на максимално предвидения в НПК срок на
задържане в досъдебното производство и било разпоредено освобождаването на
ищеца на същата дата - 10.01.2019 г. Междувременно, със Заповед
№РД-09-165/17.05.2018 г., подписана за управител на НЗОК от подуправител на
НЗОК, ищецът М. бил временно отстранен от работа от заеманата от него длъжност
като Началник сектор в РЗОК Пловдив, считано от датата на задържането му
09.05.2018 г., 13,30 часа, на основание чл.100, ал.1,т.1 от ЗДСл. Като причини
за временното отстраняване в заповедта било посочено, че на 09.05.2018 г. В.М.
е задържан под стража от органите на МВР и с определение на Пловдивски окръжен
съд по ЧНД № 931/2018 г. по отношение на служителя е взета постоянна мярка за
неотклонение „Задържане под стража“. Заповедта била връчена на ищеца на
18.05.2018 г. срещу подпис и не била обжалвана от М.. В деня, следващ освобождаването
му от ареста по постановлението на прокурора, а именно на 11.01.2019 г.
сутринта ищецът М. се явил пред сградата на РЗОК Пловдив на ул. „Христо
Чернопеев“ № 20 в гр. Пловдив, за да се
срещне с Директора на РЗОК във връзка с желанието му да се върне на работа. На
входа на сградата обаче ищецът не бил допуснат да влезе от свидетеля С., който
работел като охранител, контролиращ достъпа в сградата и на когото преди това
било разпоредено от директор на РЗОК да не допуска в сградата ищеца М.. След
като свидетелят С. обяснил на ищеца, че не може да го допусне в сградата за
исканата среща с Директора, ищецът си тръгнал, след което не правил други опити
да се яви на работното си място. На 14.01.2019 г. същият изпратил с обратна
разписка до Управителя на НЗОК, чрез Директор на РЗОК Пловдив, уведомително
писмо, в което посочил, че основанията за издаването на заповедта за временно
отстраняване от работа са отпаднали и заповедта трябва да бъде отменена, като
посочил, че на 11.01.2019 г. се е явил на работа в сградата на РЗОК Пловдив, но
не е бил допуснат до работното си място от охраната на основание заповед на
управителя на НЗОК, която не му била предоставена. Уведомителното писмо
постъпило и било входирано в РЗОК Пловдив на 15.01.2019 г. Със заповед № 3/01.07.2020
г. на Управителя на НЗОК София било прекратено служебното правоотношение на
ищеца М., считано от датата на издаване на заповедта. Междувременно,
досъдебното наказателно производство №149/2018 г. по описа на ОСО при ОП
Пловдив, водено срещу ищеца М., както и други лица, с повдигнати спрямо него
конкретни обвинения за престъпления от общ характер продължило, като към
07.05.2020 г. с постановление на прокурор от ОП Пловдив материалите по него
били изпратени по компетентност на Специализирана прокуратура и заведени под №
1025/2020 г. Към 12.11.2020 г. по това досъдебно наказателно производство
предстояло изготвянето на назначена съдебно-икономическа експертиза и
последващо привличане на обвиняемите лица. За времето от освобождаването му от
ареста на 10.01.2019 г. до прекратяване на правоотношението му с РЗОК Пловдив
въз основа на заповедта за прекратяване на служебно правоотношение, ищецът не
работил на длъжността Началник Сектор в РЗОК Пловдив, като на депозирани писмени
искания за възстановяването му на работа не получил отговор.
Така описаната фактическа обстановка съдът намира за установена на базата
на събраните по делото писмени доказателства, както и гласните такива,
съставляващи свидетелските показания на разпитаните непосредствено свидетели С.
и Б.. Показанията и на двамата свидетели съдът кредитира като логични и
непротиворечащи си по отношение на общите и за двамата свидетели въпроси.
Конкретно по отношение показанията на свидетелката Б..съдът ги разглежда обаче
и критично, предвид факта, че същата живее съпружески с ищеца, поради което и е
налице известна заинтересованост от изхода на делото.
Приети са по делото и съдебно –счетоводна и допълнителна такава експертизи,
неоспорени от страните, които дават отговор относно размера на брутното
възнаграждение, което ищецът би получил за длъжността си по служебното си
правоотношение за исковия период, както и за периода от изтичане срока за
произнасяне на Управителя на НЗОК София по уведомителното писмо на ищеца,
получено на 15.01.2019 г., до края на исковия период. И двете заключения, ведно
с конкретните пояснения на вещото лице в съдебно заседание досежно допуснати
технически грешки по първото от тях, съдът кредитира като изготвени с
необходимите професионални знания и опит и след осъществена проверка на
относима документация. На практика обаче, същите не се ползват по същество от
съда, предвид установената неоснователност на исковите претенции.
На базата на доказателствата по делото от правна страна съдът намери
следното: На първо място, за да възникне правото на обезщетение по чл.1, ал.1
от ЗОДОВ е необходимо да са налице няколко кумулативно определени предпоставки,
а именно: да има причинена вреда - имуществена или неимуществена; да съществува
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или
бездействието и настъпилата вреда. При липсата, на който и да е от елементите
на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на
държавата по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
В конкретния случай от ищеца се
претендират вреди с основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и във връзка с чл.100, ал.4
от ЗДСл, която последна разпоредба сочи, че държавният служител, който е бил незаконно отстранен от
работа, има право на обезщетение при условията и по реда на Закона
за отговорността на държавата и общините за вреди. В тази връзка и принципно при подобни хипотези искът би
бил основателен, ако е налична отмяна на заповедта за отстраняване от работа
като незаконосъобразна и при настъпила непосредствено от това вреда за
отстранения служител. Поради това и предварителната отмяна на заповедта, както
е посочил и ответникът в отговора по исковата молба, действително би се явила
предпоставка за допустимостта на иска, съгласно чл.204, ал.1 от АПК. В случая
обаче, както се каза, ищецът изрично е заявил,
че не твърди незаконосъобразност на заповедта за отстраняването му от работа от
17.05.2018 г., нито пък, че тя е била отменена като такава, като основание на
своите искове. Напротив, както се каза, ищецът сочи, че претендираните от него
вреди са настъпили в резултат от действията по недопускането му до работа,
съответно бездействието на администрацията на НЗОК същият да бъде възстановен
на работа, осъществени вече след освобождаването му от ареста, предвид
наличието на отпаднало, според ищеца, основание за отстраняването му. Във
връзка с тези твърдения, съдът намира за нужно да посочи следното касателно
правната същност и характера на временното отстраняване от длъжност по чл.100,
ал.1, т.1 от ЗДСл: Заповедта от 17.05.2018 г. с № РД-09-165 за временно
отстраняване от работа на ищеца М. е издадена на основание чл.100, ал.1, т.1 от
ЗдСл. Посочената разпоредба гласи, че държавният
служител може да бъде временно отстранен от работа от органа по
назначаването по реда на НПК. В конкретния случай отстраняването от
работа на ищеца е станало именно във връзка с образувано по реда на НПК спрямо
него наказателно производство, по което и на практика ищецът М. е бил задържан
под стража. За да бъде задържано под стража едно лице по реда на НПК,
необходимо е същото да има процесуалното качество на обвиняемо лице в
наказателно производство, каквото качество ищецът, въпреки твърденията по
исковата му молба, че спрямо него не е било налице повдигнато обвинение, е
имал, доколкото е бил привлечен като обвиняем по досъдебното производство още
на 10.05.2018 г., когато са му били повдигнати първоначалните обвинения,
впоследствие изменяни във времето с надлежни постановления на органа по
разследването. Както ВАС е имал възможност да посочи в редица свои решения, временното отстраняване от длъжност по чл.100,
ал.1, т.1 от ЗДСл по своята правна същност
представлява принудителна административна мярка, чиято цел е да се предотврати
настъпването на определени вредни последици. Поради това, че целта на временното
отстраняване по чл.100,
ал.1 от ЗДСл не е изрично посочена в
закона, то тя следва да бъде изведена от съдържанието на правната норма. При това правно основание за
отстраняване, временното отстраняване е обусловено от наличието на образувано
наказателно производство срещу съответния служител и мярката поради това е
временна до приключване на наказателното производство /в този см. е
константната, както и актуалната съдебна практика, обективирана напр. в Решение
№ 8257/2019 г. по адм. дело № 1312/2019 г. на ВАС, или Решение №7632
от 24.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 569/2021 г./. Следователно, независимо от
факта, че в заповедта за временно отстраняване на М. от работа на практика като
конкретно фактическо основание е
посочено неговото задържане, то доколкото се установява и това не е спорно по
делото, че ищецът е бил задържан именно във връзка с образуваното спрямо него и
други лица наказателно производство по НПК, отстраняването от работа, като
временна мярка, следва да се счита за такова именно до приключване на
въпросното наказателно производство, а не до изтичане срока на задържането на
ищеца, както се твърди от него по исковата молба. Следва да се има предвид, че
от доказателствата по делото се установява, че към месец юли 2020 г., когато
служебното правоотношение е било вече прекратено, наказателното производство
водено спрямо ищеца М. все още е било висящо и неприключило, включително и за
значителен период след това, а и към момента на провеждане на настоящото
съдебно производство. В тази насока и не може да се приеме за установено
твърдението на ищеца, че основанието на временното му отстраняване от служба по
длъжността, заемана в РЗОК, е било отпаднало, считано от 10.01.2019 г., когато
ищецът е бил освободен от ареста по постановление на прокурора, доколкото
независимо от освобождаването му, не е било отпаднало основанието по чл.100,
ал.1, т.1 от ЗДСл, тъй като е било налице висящо наказателно производство, водено
срещу ищеца М., имащ качеството на обвиняем по същото. Освен това, следва да се
има предвид и обстоятелството, че дори и да е налице отпадане на основанието за
продължаване действието на временната принудителна административна мярка
отстраняване от работа, то възстановяването на работа на отстранен служител не
настъпва автоматично след отпадане на това основание. Напротив, възстановяването, както е посочвал и
ВАС в последователната си практика по въпроса, възниква след волеизявление на
лицето, което желае да заеме отново държавната служба и след съответен изричен
акт на органа по назначаване /по арг. от чл.8, ал.1 и чл.9, ал.1, вр. с чл.6,
ал.1 от ЗДСл/. Сиреч, отпадането на основанието за
временно отстраняване от служба само по себе си не възстановява автоматично
служебното правоотношение, каквото е било преди издаването на заповедта за
отстраняване и възстановяването не настъпва служебно, а по искане на лицето,
като затова и предполага насрещно изрично волеизявление на органа по
назначение. В този смисъл е Решение № 16277/2019 г. по адм. дело №
8833/2019 г., Решение № 9021/2018 г. по адм. дело №308/2017 г., Решение №
12098/2017 г. по дело № 14229/2016 г., Решение № 12501/2017 г. по дело №
13891/2016 г. и редица др. на ВАС. В конкретния случай се установява,
включително от показанията на свидетелката Б., твърдението на ищеца, че е
отправял искания в писмен вид до управителя на НЗОК за възстановяването му на
работа, на които не е получил никакъв отговор. В тази насока обаче следва да се
има предвид, че доколкото органът по назначаването е дължал произнасяне по
такива искания, то липсата на изрично такова съставлява категорично мълчалив
отказ, който като индивидуален административен акт подлежи на оспорване. От
страна на ищеца нито се твърди, нито пък се ангажират доказателства, същият да
е оспорил мълчалив отказ на управителя на НЗОК по негово искане за издаване на
заповед за възстановяване на работа поради отпаднало основание, с каквото
искане управителят на НЗОК е бил запознат, съдейки, макар и косвено от
съдържанието на писмо, изх. № 20.16-275/12.02.2019 г., с което Директорът на
РЗОК Пловдив се уведомява, че основанието за издаването на заповедта за
отстраняване не е отпаднало и заповедта не е отменена. Още повече, не се твърди
и не са представени доказателства от ищеца такъв мълчалив отказ за издаване на
надлежен акт за възстановяване на работа да е бил и надлежно отменен като
незаконосъобразен. Искането на ищеца да бъде осъден ответника за обезщетение за
негови незаконосъобразни действия и бездействия поради това не може да бъде
уважено. И това е така защото, на първо място, действието по фактическото недопускане
на ищеца до работа на датата на явяването му пред сградата на РЗОК Пловдив на
11.01.2019 г. не е било неоснователно и незаконно, както той твърди. Напротив,
към момента на явяването му на 11.01.2019 г. пред РЗОК Пловдив временното
отстраняване от работа на ищеца е било в сила, въз основа на налична необжалвана
заповед за отстраняването му и при налично
висящо наказателно производство, във връзка с което е било постановено
отстраняването. В тази връзка фактът, че той не е бил допуснат до работата си в
сградата на РЗОК Пловдив, за да изпълнява служебните си задължения, с каквато
цел и намерение според показанията на свидетелката Б..той е отишъл там, е
следствие действието на заповедта за временното му отстраняване от работа,
която се изпълнява именно по този начин. Към този момент не е бил постановен
акт за възстановяване на ищеца на работа, нито пък е бил наличен отменен като
незаконосъобразен изричен или мълчалив отказ от издаване на такъв акт за
възстановяване на работа.
На второ място, твърдяното като
незаконосъобразно бездействие на
органа по назначаването да възстанови на работа на ищеца, както става ясно от
изложеното по-горе относно правната природа на временното отстраняване и
съответстващия ред за възстановяване на работа, не може да бъде определено като
такова, което да съставлява фактическо
бездействие на административен орган, от което да произтекат вреди. Съгласно константната практика на Върховния
административен съд незаконосъобразно бездействие по смисъла на чл.203 АПК и
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ ще е налице тогава, когато административният орган не е
изпълнил задължение за фактическо действие, което задължение произтича пряко от
нормативен акт. В случая липсва такова нормативно задължение, което да не е
било изпълнено от органа по назначаването на ищеца. Не е налице фактическо бездействие
на административен орган в случаите на неизпълнение на задължение за
произнасяне с волеизявление, т.е. за издаване на административен акт.
Неизпълнението на задължение за волеизявление чрез непроизнасяне в срок, а в
случая се твърди невъзстановяване на работа на ищеца, което се осъществява
именно с нарочен акт за възстановяване, не представлява фактическо бездействие,
като основание за обезщетяване по реда на чл.204, ал.4 от АПК и чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Поради това и не може да се счете, че е налице необходимата
материалноправна предпоставка, обуславяща основателността на предявените
претенции, доколкото не е налице незаконосъобразно бездействие, като част от
фактическия състав по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, което според тезата ищеца се е изразило
в невъзстановяването му на работа, защото за последното административният орган
дължи издаване на нарочен административен акт, а не извършване на фактическо
действие /в този см. е напр. Решение № 5349/2014 г. по адм. дело № 6965/2013 г.,
както и др. на ВАС/. Както се каза, ищецът не е изложил твърдения за налична
отмяна на изричен или мълчалив отказ на органа по назначаването му да се
произнесе по искането му за възстановяване на работа /за явяване на работа/,
като изобщо исковата претенция не се основава на отмяната на незаконосъобразен
административен акт, а освен това и съдът не може в това производство да се
произнася по евентуалната законосъобразност на административни актове,
включително и мълчалив отказ, освен в хипотезите на чл.204, ал.2 и ал.3 от АПК,
които не са налице в случая. Предвид посоченото и в рамките на исковия период
не може да се счете изобщо, че е установено незаконосъобразно действие, нито
пък е налице незаконосъобразно
бездействие на ответника, от което да се преценява дали за ищеца са произтекли
съответни вреди, като в тази връзка и исковите претенции се явяват
неоснователни поради липса на установеност на една от кумулативно предвидените
предпоставки за основателност на исковата претенция. Освен това, в периода,
посочен от ищеца по исковата молба от 10.01.2019 г. до 20.07.2020 г. и преди
неговия край, е настъпило и допълнително събитие, съставляващо прекратяване на
служебното правоотношение на ищеца, считано от 01.07.2020 г. Към този момент, с
оглед на това, че заповедта за прекратяване по закон подлежи на предварително
изпълнение, независимо дали същата е връчена или не на ищеца, / по арг. от
чл.124, ал.2 от ЗДСл/, вече не е съществувало служебно правоотношение с ищеца М.,
за да се счете, че е било налице незаконосъобразно недопускане до работа.
Поради това и претенциите му за времето от 01.07.2020 г. до края на исковия
период са неоснователни и само на това отделно посочено основание.
Предвид липсата на основателност на исковите претенции поради
липса на елемент от фактическия състав за реализиране на отговорността по чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ, а именно липса на незаконосъобразни действия и бездействия на
ответника по смисъла на чл.204, ал.4 от АПК, вр. с чл.203, ал.1 от АПК, то
безпредметно е обсъждането на обстоятелствата относно наличието на произтекли
за ищеца вреди, съответно тяхната причинна връзка с незаконосъобразни действия
и бездействия, техният интензитет и размер.
Ето защо и съдът намира, че ще следва да отхвърли предявените
от ищеца М. искове за имуществени и неимуществени вреди изцяло като
неоснователни. При този изход на спора и при направено от страна на ответника
искане за присъждане на разноски, налице са основанията на специалните
разпоредби по чл.10, ал.2 и ал.4 от ЗОДОВ, като на ответната страна следва да
се присъдят направените по делото разноски за възнаграждение на вещо лице от
общо 250 лева и съответно да се присъди юрисконсултско възнаграждение за представителството
по делото съобразно с чл.37 от ЗПП, вр. с чл.24 от Наредбата за заплащането на
правната помощ в размер на 100 лева, за които разноски следва да бъде осъден
ищецът.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от В.Й.М. с ЕГН ********** *** искови
претенции по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ против НЗОК - София за заплащане на обезщетение
за вреди от незаконосъобразни действия и бездействия в размер на 19 786,76 лева
имуществени вреди, както и за неимуществени вреди в размер на 3000 лева, ведно със законната
лихва върху всяка от сумите, считано от 20.07.2020 г. до окончателното
изплащане, като неоснователни.
ОСЪЖДА В.Й.М. с ЕГН ********** ***, да заплати на Национална
здравноосигурителна каса гр. София, ул.“Кричим“ №1, сумата от 250 лв. /двеста и петдесет лева/,
направени по делото разноски за вещо лице и сумата от 100 лв. /сто лева/, съставляваща размер на юрисконсултско
възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен
срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: