№ 6056
гр. София, 06.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20211100506653 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Н. Г. Л., срещу решение №
20040354/11.02.2021 г., постановено по гр. д. № 9137/2020 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 39 състав.
С обжалваното решение районният съд е признал за установено по
предявените искове от „Софийска вода” АД, ЕИК ******* срещу Н. Г. Л., по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. 198 ЗВ
и чл. 86 ЗЗД, че Н. Г. Л. дължи на „Софийска вода“ АД сума в размер на
2144.16 лв., представляваща главница за потребени ВиК услуги в недвижим
имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. *******, за периода 03.08.2018 г. до
22.09.2019 г., ведно със законната лихва от 09.10.2019 г. – датата на подаване
на заявлението до изплащане на вземането, както и сума в размер на 172.04
лева, представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от
03.09.2018 г. до 22.09.2019 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 57599/2019 г., 39 с-в, СРС.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението е
неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие
със събраните доказателства. Поддържа се, че искът е за период 03.08.2018г.
до 22.09.2019г., а от приетата по делото експертиза е установено, че са
включени и суми от предходни периоди, които са погасени по давност и за
които не е могъл да направи възражение за изтекла такава, тъй като е
1
установил това едва с изготвянето на експертизата по делото. Моли се
решението да бъде отменено, а предявените искове да бъдат отхвърлени
изцяло.
В установения от закона срок, въззиваемият - „Софийска вода“ АД, не е
депозирал отговор на въззивната жалба.
В хода на въззивното производство жалбоподателят Н. Г. Л. е починал,
като на негово място са конституирани наследниците му по закон Г. Г. Л. и Б.
Н. Л..
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният
съд намира наведените с въззивната жалба доводи за частично онователни.
Основателността на исковата претенция по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл.
198, ал. 1 от ЗВ е обусловена от кумулативното наличие на следните
предпоставки (юридически факти), а именно: валидно облигационно
правоотношение за предоставяне на В и К услуги в процесния имот и сочения
период срещу заплащане на определена цена от ответника; действително
предоставяне на услугите в претендираните от ищеца количество и стойност;
настъпила изискуемост на вземанията за доставената услуга; липса на
плащане на претендираните вземания.
Съгласно чл. 193 от Закона за водите (ЗВ), обществените отношения,
свързани с услугите за водоснабдяване и канализация, се уреждат със Закона
за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги (ЗРВКУ), при
2
спазване изискванията на този закон. Според нормата на чл. 1, ал. 2 от
(ЗРВКУ), водоснабдителните и канализационните (В и К) услуги са тези по
пречистване и доставка на вода за питейнобитови, промишлени и други
нужди, отвеждане и пречистване на отпадъчните и дъждовните води от
имотите на потребителите в урбанизираните територии (населените места и
селищните образувания), както и дейностите по изграждането, поддържането
и експлоатацията на водоснабдителните и канализационните системи,
включително на пречиствателните станции и другите съоръжения. Според
дадената в § 1, т. 2, б. „б“ от ДР на ЗРВКУ легална дефиниция на понятието
„потребители на В и К услуги“, това са юридически или физически лица –
собственици или ползватели на имоти в етажната собственост. В разпоредбата
на чл. 3, ал. 1 от приложимата Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и
реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните
и канализационните системи (в редакция – попр., бр. 93 от 19.10.2004 г.; изм. с
Решение № 3887 от 28.04.2005 г. на ВАС на РБ- бр. 41 от 13.05.2005 г., в сила
от 13.05.2005 г.) е указано, че потребители на услугите В и К са собствениците
и лицата, на които е учредено вещно право на строеж или право на ползване
на жилища и нежилищни имоти в сгради – етажна собственост (в този смисъл
е и чл. 2, ал. 1 от Общите условия на ищеца). Получаването на тези услуги се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от оператора
и одобрени от собственика на В и К системи и от съответния регулаторен
орган, които общи условия влизат в сила в едномесечен срок от публикуването
им в централен ежедневник – чл. 8, ал. 1 и ал. 3 от Наредбата.
При съобразяване на цитираните нормативни разпоредби и на събраните
в процеса доказателства се налага извод, че въззивникът е имал качеството
потребител на В и К услуги по смисъла на § 1, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ДР на
ЗРВКУ и чл. 3, ал. 1, т. 1 вр. ал. 2, т. 2 от Наредба № 4/14.09.2004 г. през
исковия период, тъй като е собственик на имота. Предоставянето на В и К
услуги на потребителите срещу заплащане се осъществява от В и К оператори,
като в границите на една обособена територия само един оператор може да
извършва тази дейност – по арг. чл. 198о, ал. 1 и ал. 2 от ЗВ. В настоящия
случай е безспорно, че оператор на В и К услуги на територията на гр. София
е ищцовото дружество.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от общите условия на ищцовото дружество
потребители на ВиК услуги са собственици или ползватели на имоти. По
3
делото не се спори, че Н. Л. е бил потребител на ВиК услуги за процесния
период. Ето защо, съдът приема, че е било налице валидно облигационно
отношение между страните по делото.
Видно от приетата по делото експертиза, на ответника е било доставяна
вода. Вещото лице е изготвило експертизата въз основа на карнети по
партидата, фактури, извлечение от информационната система на „Софийска
вода” АД, които са били предоставени на вещото лице за целите на
експертизата.
Съгласно експертизата отчитането на консумацията на вода е по
водомери и фактурираното от ищеца отговаря на отчетеното. Отчетените
количества вода са фактурирани по утвърдените от ДКЕВР цени за съответния
период. Горното налага извод, че по делото е установено, че за процесния
период и за сочения обект реално са доставяни В и К услуги и е установен
начинът на изчисляване на потребеното количество вода.
За да постанови решението си, районният съд е приел, че не следва да
обсъжда направеното възражение за давност, тъй като е след срока по чл. 131
ГПК. Кредитирал е приетата по делото ССЕ, като е достигнал до извод, че за
претендирания с исковата молба период претенцията възлиза в размера на
исковата сума.
Видно от заключението на СТЕ – л. 39 от делото на СРС, на 08.03.2018г.
са издадени фактури на стойност 687.96 лв. и 1017.22 лв. Посочено е обаче, че
същите са издадени за период 08.01.2012г. до 24.02.2015г., тоест период извън
процесния и претендирания с исковата молба. Обстоятелството, че
водоснабдителното дружество е издало фактури за минал период с нова дата,
не променя началната дата на изискуемост на старите задължения. Нещо
повече, в представената справка – л. 53 от делото на СРС е посочено, че по
тези фактури, издадени 2018г., е „извършена корекция поради претаксуване и
разделяне на дълга“.
Ето защо, след като искът е предявен за периода 03.08.2018 г. до
22.09.2019 г., то не може да бъде разгледан и уважен иск за друг период.
Видно от заключението на СТЕ – л. 39 от делото на СРС, за процесния
период 03.08.2018 г. до 22.09.2019г. главницата възлиза на 408.98 лв. /след
като от установеното от вещото лице задължение от 2114.16 лв. се
приспадане сумата по двете фактури за периода 01.08.2012г. до 24.02.2015г. в
4
размер общо на 1705.18 лв./
С оглед изложеното, съдът намира, че по делото е установено реалното
количество доставена вода за процесния период до размера на посочената
сума. Ето защо, решението на СРС следва да се потвърди за сумата от 408.98
лв. и отмени за разликата до пълния претендиран размер от 2114.16 лв. /за
която сума е издадена заповедта по чл. 410 ГПК в съответствие със
заявлението по чл. 410 ГПК/. В тази връзка следва да се отбележи, че в
диспозитива на решението СРС е посочил 2144.16 лв., вместо 2114.16 лв.,
което настоящият състав намира, че може да бъде коригирано по реда на чл.
247 ГПК от първоинстанционния съд. След връщане на делото на СРС, следва
да бъде направена преценка за ОФГ относно размера на посочената главница,
доколкото се касае за техническа грешка, която подлежи на отстраняване по
предвидения в чл. 247 ГПК процесуален ред /определение № 61/16.03.2020г.
по к. т. д. № 2190/2018г. на ВКС, решение № 50167/13.10.2022г. по гр. д. №
3230/2020г. на ВКС/.
Поради основателността на главния иск, основателен е и искът за
мораторна лихва, върху уважената част на главницата. С оглед установения по
– нисък размер на главницата, следва да се преизчисли и размерът на
мораторната лихва. За периода 03.09.2018г. до 22.09.2019г. мораторната лихва
възлиза на 43.73 лв., изчислена с интернет калкулатор. Ето защо, до този
размер решението на СРС следва да бъде потвърдено и отменено за разликата
до пълния уважен размер.
Други оплаквания във въззивната жалба не са релевирани, поради което
съдът е ограничен до посочените в нея.
По разноските за въззивната инстанция:
С оглед промяната в изхода на спора, следва да се преразпределят и
присъдените в първоинстанционното производство разноски. Съразмерно на
уважената част на исковете пред СРС, ответникът дължи заплащане на
разноски в размер общо на 97.30 лв.
Жалбоподателят е бил освободен от държавна такса, поради което с
оглед изхода на спора, въззиваемият следва да бъде осъден да заплати по
сметка на СГС сумата от 53.96 лв. – държавна такса за въззивно обжалване.
5
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20040354/11.02.2021 г., постановено по гр. д. №
9137/2020 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 39 състав в частта за
разликата над 408.98 лв. до присъдения от СРС размер от 2114.16 лв., както и
в частта за разликата над 43.73 лв. до присъдения от СРС размер от 172.04 лв.,
както и в частта за разноските за разликата над 97.30 лв. до пълния присъден
от СРС размер от 491.44 лв. и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Софийска вода” АД, ЕИК ******* срещу Г.
Г. Л., ЕГН ********** и Б. Н. Л., ЕГН ******* /конституирани на мястото на
починалия в хода на въззивното производство Н. Г. Л./, искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. 198 ЗВ и чл. 86 ЗЗД
за разликата над 408.98 лв. до присъдения от СРС размер от 2114.16 лв., както
и в частта за разликата над 43.73 лв. до пълния присъден размер от 172.04 лв.
като неоснователни и недоказани.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20040354/11.02.2021 г., постановено по гр.
д. № 9137/2020 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 39 състав в
останалата обжалвана част.
ВРЪЩА делото на СРС за преценка за ОФГ относно посочения размер
на главницата в диспозитива на решението, съобразно издадената заповед по
чл. 410 ГПК.
ОСЪЖДА „Софийска вода” АД, ЕИК *******, да заплати на Софийски
градски съд, сумата от 53.96 лв., представляваща държавна такса за въззивно
обжалване.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7