Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 11.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на девети октомври през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора
Г., като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 12445
по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 149270 от 24.06.2019 г., постановено по гр. д. № 41706/2017 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 70-ти състав, е признато за установено по предявения
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл.
284, ал. 2 от ЗЗД, че З.Г.Г. дължи на М.С.Л. сумата от 924,85 лева,
представляваща получени в качеството му на упълномощен адвокат по и.д. №
20157810400514 по описа на ЧСИ Г. Д.суми, ведно със законната лихва, считано от
24.02.2017 г. до окончателното погасяване, за което вземане по ч. гр. д. №
11521/2017 г. по описа на СРС, 70-ти състав на 02.03.2017 г. е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Със същото решение М.С.Л. е осъдена да
заплати на З.Г.Г. по предявените насрещни искове с правно основание чл. 36, ал.
1 от Закон за адвокатурата, сумата 200 лева, представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие серия А №
0344060/25.06.2015 г. за завеждане на изпълнително дело, сумата 770 лева,
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и
съдействие серия А № 0056295/10.07.2012 г. за защита по гр. д. № 15492/2012 г.
по описа на СРС, 43-ти състав, и сумата 1 600 лева, представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие серия А №
0316880/02.10.2014 г. за защита по в. гр. д. № 6934/2014 г. по описа на СГС,
IV-Б състав.
В
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от М.С.Л.
срещу
първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените срещу нея
от З.Г.Г.
насрещни искове с правно основание чл. 36, ал. 1 от ЗА. В жалбата
се поддържа, че в атакуваната му част решението на СРС е неправилно поради
допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Счита се, че
намиращите се на гърба на копията на договорите за правна защита и съдействие
две изявление, и едното такова върху горния ляв край на единия от договорите,
противно на възприетото от районната съдебна инстанция, не представлява обратно
писмо, поради липсата на съществени и задължителни елементи, чието наличие е
необходимо, за да бъде квалифициран даден писмен документ като обратно писмо, а
именно: изявленията не са подписани и от двете страни по явната сделка, като
същите и не съдържат всички действителни клаузи и уговорки от съдържанието на
прикрития договор. Счита се, че от действията на адв. З.Г.
по гр. д. № 15492/2012 г. на СРС, по в. гр. д. № 6934/2014 г. на СГС и по изпълнително
дело следва, че претендираните от последния суми по процесните договори за
правна защита и съдействие са били изцяло изплатени от М.Л.. Сочи се, че поради
допуснато от съда процесуално нарушение – отказ за назначаване на нова съдебно-графическа
експертиза, по делото е останал неизяснен въпрос от съществено значение за
неговия изход, а именно дали има дописване на цифри в изписаните в горния ляв
ъгъл и на гърба на договорите за правна защита и съдействие текстове. По
изложените твърдения се отправя искане за отмяна на решението в обжалваната му
част и за отхвърляне изцяло на насрещните искове. Претендират се разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна З.Г.Г. е депозирала два броя отговори на въззивната
жалба /лично и чрез упълномощен по делото процесуален представител/, в които се
излагат доводи за нейната неоснователност и се иска оставянето й без уважение и
потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Възразява
се срещу доводите на жалбоподателя, че намиращите се на гърба на копията на
договорите за правна защита и съдействие две изявление, и едното такова върху
горния ляв край на единия от договорите, не представляват обратни писма.
Претендират се разноски.
Първоинстанционното решение не е
обжалвано в частта, в която е уважен предявеният от М.С.Л.
срещу З.Г.Г. иск с
правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 284, ал. 2
от ЗЗД.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според
която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата
допустимост в обжалваната му част и за правилността му единствено по въведените
в жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Решението на СРС е и правилно, като на
основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от
СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Съгласно
разясненията, дадени с решение № 495 от 25.06.2010 г. по гр.
д. № 1669/2009 г., на ВКС, ГК, ІІІ ГО, постановено по реда на чл. 290 от ГПК,
упражняването на адвокатската професия, съгласно определението в чл. 2 от ЗА, е дейност за
правно съдействие и защита на свободите, правата и законните интереси на
физическите и юридическите лица. Тази дейност се осъществява чрез устни и
писмени консултации и становища по правни въпроси, изготвяне на книжа - молби,
тъжби, заявления, жалби и др., свързани с възложената от клиента работа,
представителство на доверителите и подзащитните пред органите на съдебната
власт, пред физически и юридически лица срещу уговорено между адвоката и
клиента възнаграждение - чл. 36 от ЗА. С оглед тези
основни характеристики на адвокатската дейност, е налице основание да се
приеме, че договорните отношения между адвоката и клиента да се определят като
най - близки, сходни на договора за поръчка.
Ето защо
спорното право се регулира от общите правила на договора за поръчка,
регламентирани в чл. 280 от ЗЗД - чл. 292 от ЗЗД, както и от
специалните правила, установени в ЗА.
Във връзка
с предявените от адв. З.Г. насрещните искове по делото е установено,
че страните са обвързани от три договора за правна защита и съдействие,
съответно договор за правна защита и съдействие серия А № 0344060/25.06.2015 г.
/с посочено в него за договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 200 лева/, договор за правна защита и съдействие серия А №
0056295/10.07.2012 г. /с посочено в него за договорено и заплатено в брой
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1 800 лева/, и договор за
правна защита и съдействие серия А № 0316880/02.10.2014 г. /с посочено в него
за договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на сумата
от 1 600 лева/.
По
силата на договорите страните са се съгласили адв. З.Г. - довереник, да извършва за сметка на М.Л. - доверител, правни
действия в качеството му на адвокат, като й окаже уговорената правна защита и
съдействие чрез осъществяване на процесуално представителство по изрично
посочените производства. Насрещната престация на доверителя е да заплати
уговореното възнаграждение.
Страните не спорят относно обстоятелството, че
довереникът е изпълнил поетите договорни задължения, а и липсват наведени
съответни възражения в обратния смисъл от страна на жалбоподателя пред
настоящата съдебна инстанция, поради което и на основание чл. 269 от ГПК този въпрос е извън пределите на
въззивния контрол. Спори се относно обстоятелството дали доверителят е платил
уговореното адвокатско възнаграждение или не.
В
конкретния случай договорите за правна защита и съдействие са сключени чрез
ръкописно попълване на бланки от т. нар. адвокатски кочан. Пред районната
съдебна инстанция адв.
З.Г.
е представил екземпляр от трите броя договора за правна защита и съдействие,
както следва: 1./ представил е екземпляр
от договора за правна защита и съдействие серия А, бл. № 0056295/10.07.2012 г.,
с обективирано върху левия му горен ъгъл признание на М.Л.
от същата датата, че от сумата от
1 800 лева са платени 1 030 лева, като разликата ще се плати като приключи
делото; 2./ представил е екземпляр от договора за правна защита и съдействие
серия А № 0316880/02.10.2014г., с обективирано върху гърба на документа признание
на М.Л.
от същата датата, че сумата от 1 600
лева не е заплатена, поради липса на средства, и ще се заплати като приключи
делото при благоприятен резултат; 3./ представил е екземпляр от договора за
правна защита и съдействие серия А № 0344060/25.06.2015 г., с обективирано върху гърба на документа признание
на М.Л.
от същата датата, че сумата от 200 лева
не е заплатена, поради липса на средства, и ще се плати по-късно или ще се
приспадне в полза на адв. Г. от сумите, които ще се удържат от длъжника Иво
Станев по изпълнителното дело.
При изследване на
данните по делото и процесуалното поведение на страните районната съдебна
инстанция е стигнала да извода, че и трите направени в договорите саморъчни
отбелязвания, подписани от М.Л., са изявления, изхождащи
именно на последната. В тази връзка, по отношение изводите на СРС за
авторството на коментираните изявление, пред настоящата съдебна инстанция
липсват направени съответни оспорвания от въззивницата, поради което и на
основание чл. 269 от ГПК това
обстоятелство не подлежи на проверка от СГС. Единственото възражение, изложено
в жалбата, имащо отношение към обсъжданите отбелязвания, е свързано с
твърдението за това, че по делото е останал неизяснен въпросът
дали има дописване на цифри в изписаните в горния ляв ъгъл и на гърба на
договорите за правна защита и съдействие текстове. С оглед на което пред
настоящата съдебна инстанция е било изслушано заключение по допусната
съдебно-графическа експертиза, която е отворила на поставените от въззивницата
въпроси. Според експертът, цифрите в саморъчно изписания с химикал текст върху
всеки документ, представен от З.Г. /в горен ляв ъгъл на документа или съответно
– на неговия гръб/ и по-конкретно – цифровото записване на паричните суми
спрямо изписването на календарната дата в същия текст, са изпълнение с един
почерк, тоест от едно лице. Изследваните цифрови текстове /суми и дати/, части
от допълнително изписаните текстове върху всеки документ, представен от З.Г.,
са изпълнени с един и същ почерк и от едно лице, като различните цифри в
състава на числата на сумите и на числата на годината са графически
несъпоставими помежду си, но изследвани като съставна част от текста, изводът
е, че текстовете /буквени и цифрови/ в допълнителни вписвания на представените
документи са изпълнение с един почерк и от едно лице. Вещото лице е разяснило,
че почеркът, с който са изписани цифровите вписвания на суми и дати в указаните
места при изготвяне на представените договори за правна защита и съдействие, е
различен от почерка, с който са направени цифровите вписвания на суми и дати в
допълнително добавените текстове, съответно в горния ляв ъгъл и върху гърба на
тези договори.
Настоящият съдебен състав кредитира експертното
заключение като компетентно, мотивирано, обективно и безпристрастно изготвено и
отговорило в цялост на поставените задачи. От последното се установява по
несъмнен начин обстоятелството, че няма дописване на цифри в изписаните в
горния ляв ъгъл и на гърба на договорите за правна защита и съдействие
текстове, съответно изложените в обратния смисъл доводи на жалбоподателя са
неоснователни.
По отношение поддържаното във въззивната жалба
възражение, че намиращите се на гърба на копията на договорите за
правна защита и съдействие две изявление, и едното такова върху горния ляв край
на единия от договорите, не представляват обратно писмо поради липсата на
съществени и задължителни елементи, чието наличие е необходимо, за да бъде
квалифициран даден писмен документ като обратно писмо, а именно: изявленията не
са подписани и от двете страни по явната сделка, като същите и не съдържат
всички действителни клаузи и уговорки от съдържанието на прикрития договор, СГС
намира следното:
Съгласно
установената съдебна практика на ВКС /решение № 763/04.02.2011 г. по гр. д. №
356/2010 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 299/22.10.2014 г. по гр. д. № 7298/2013
г. на ВКС, ІV ГО, решение № 163/15.06.2011 г. по гр. д. № 1536/2009 г. на ВКС,
ІV ГО, определение № 412/27.05.2019 г. по гр. д. № 4448/2018 г. на ВКС, ІІІ ГО,
и др./ обратното писмо /пълният обратен документ/ по чл. 165, ал.
2 от ГПК е нарочно съставен за разкриване привидността на сделката
разпоредителен документ. Той съдържа писмени изявления на страните,
недвусмислено разкриващи симулативността на явната сделка и действителната им
воля. Без значение е кога е съставен – преди, след или заедно с явния договор.
За да разкрие прикрит договор, който – ако е действителен, урежда отношенията
на страните /чл. 17, ал. 1
от ЗЗД/, обратното писмо следва да съдържа всички елементи от
съдържанието му и е диспозитивен документ. Ако страните са се съгласили, че
няма да си дължат нищо, симулацията е абсолютна, а ако са се съгласили, че ще
си дължат друго, симулацията е относителна. Обратното писмо доказва симулацията
в отношенията между страните и по тази причина доказването на симулацията със
свидетели не е необходимо. Симулацията обаче може да бъде доказана пред съда
със свидетелски показания и при наличието на т. нар. „начало на писмено
доказателство“ – документ, който не е „обратно писмо“, тъй като не доказва
симулацията. Този документ може да е случаен и е без значение към кого е
адресиран /напр. писмо до трето лице/, но трябва да изхожда от страната или да
удостоверява нейно изявление пред държавен орган, което прави симулацията
вероятна. В този смисъл документът „начало на писмено доказателство“ не доказва
симулацията, а вероятното й съществуване, той се явява основание да бъдат
допуснати свидетелски показания, чрез които симулацията може да бъде доказана. Начало
на писмено доказателство е този документ, в който привидността не е призната,
но са обективирани изявления, които са индиция за симулативност на сделката
като за разлика от него, обратно писмо е всеки съставен документ от страната по
сделката, на която привидността се противопоставя, който разкрива по несъмнен
начин волята й правните последици от тази сделка да бъдат само афиширани, без
да настъпят. Т.е., за да се третира едно изявление като обратно писмо не е
необходимо то да е съставено писмено от всички страни по оспорената сделка, а е
достатъчно да изхожда от страната, която оспорва доводите за привидност. Тези
изводи на настоящия съдебен не са в противоречие с приетото в посочените във
въззивната жалба решение № 243/30.10.2014 г. по гр. д. № 3412/2014 г. на ВКС, І
ГО, и решение № 19/13.03.2014 г. по гр. д. № 2159/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО.
Съобразявайки
гореизложеното в разглеждания в настоящото производство случай съставът на СГС
намира, че обективираните върху трите договора изявления на М.Л.
нямат характера на същинско „обратно
писмо“ не защото са подписани само от последната, а защото в действителност
отразената в тяхното съдържание воля се отнася само до обстоятелството дали реално
е налице изпълнение на задължението за заплащане на уговореното между страни
адвокатско възнаграждение. Или, коментираните изявления, доколкото не съдържат
такива уговорки, водещи до преуреждане отношенията на страните с друг, прикрит
договор, а единствено отразяват действителното положение между тях по вече
съществуващите правоотношения във връзка с изпълнението на последните, то и те
нямат характера
на същинско „обратно
писмо“ и съответно не е необходимо да съдържат всички елементи на прикрития договор.
Съответно, настоящият съдебен състав приема, че направените саморъчни писмени
изявления на ответницата представляват недвусмислено изразено от последната
признание за липсата на пълно/наличието на частично изпълнение от нейна страна
на задълженията й за заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение. Същите
фактически са директно обетивирани върху самите договори за правна защита и
съдействие, което от своя страна води до извод, че съставляват едно своеобразно
продължение на съдържанието на последните, като по делото липсват каквито и да
било представени доказателства, които да разколебават преценката на съда, че
всяко от изявленията се отнася за договора, върху който е изписано – не са
налице данни между страните да са били налице и други правоотношения, в
съдържанието на които да фигурират идентични суми, предмет на процесните
договори.
Доказателствено неподкрепено остава и възражението на жалбоподателя, че от
действията на адв. З.Г. по гр. д. № 15492/2012 г. на СРС,
по в. гр. д. № 6934/2014 г. на СГС и по изпълнителното дело следва, че последният
признава, че претендираните от него суми по процесните договори за правна
защита и съдействие са били изцяло изплатени от М.Л.. От една страна, както е
посочила и районната съдебна инстанция, представянето на съответен екземпляр по
всяко от тези производство на договор за правна и защита и съдействие без индиция
за наличието на направените допълнителни отбелязвания не съставлява признание
за погасяване на претендираните вземания. От друга страна, упражняването от
страна на адв. З.Г. в качеството му на пълномощник на М.Л. от нейно
име на нейни процесуално права, а именно
да претендира присъждането на сторените по делата разноски, не може да бъде приравнено
в този случай към хипотеза, че при упражняване на чужди процесуални права
лицето в лично качество прави изявление за признание недължимост на
съществуващо негово вземане по материалното правоотношение, още повече не може
да се приеме, че това изявление в коментирания случай е насочено към другата
страна по правоотношението.
Предвид изложеното, поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявените насрещни искове, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено
като правилно и законосъобразно в обжалваната му част.
По
отношение на разноските:
Предвид изхода на спора
и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
право на разноски има въззиваемата страна. Същата е претендирала присъждането
на такива е и представила доказателства за извършването им. Направеното от
въззивницата възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на претендираното
от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е основателно с оглед липсата
на фактическа и правна сложност на настоящото дело и извършените от
процесуалния представител на въззиваемия действия в производството пред СГС,
ограничили се до подаването на отговор на въззивна жалба. Ето защо на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата страна направените пред настоящата инстанция разноски за
адвокатско възнаграждение съобразно предвидения в Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум, възлизащ на сумата
от 409,90 лева.
Воден
от горното, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 149270 от 24.06.2019 г., постановено по гр. д. № 41706/2017 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 70-ти състав, в обжалваната част.
Решението в необжалваната част е влязло в сила.
ОСЪЖДА
М.С.Л., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на З.Г.Г., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 409,90 лева - разноски
пред въззивната инстанция.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1
2.