Р Е Ш
Е Н И Е
№ 1015
гр. П., 29.08.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Районен съд – гр. П., Гражданска колегия, VІІІ-ми състав, в открито съдебно заседание на тридесети май две
хиляди и деветнадесета година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Яна Филипова
при
секретаря Наталия Симеонова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 4998
по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД
против Н.К.И., уточнена с молби от 27.09.2018г. и 31.10.2018г., с искане да
бъде признато за уставено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца сумата в размер на 2560.87 лева, представляваща непогасена главница по Договор за потребителски
кредит № ***. и сумата в размер на
896.30 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на
съглашението, ведно със законна лихва за забава върху вземанията от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 10.05.2018г.
до окончателното им погасяване, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение № ***. по ч.гр.д. № ***. по описа на Районен съд – гр. П., която е връчена
на длъжника по реда и при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
Наред с предявения установителен иск по
реда на чл. 415 ГПК ищецът прави искане Н.К.И. да бъде осъдена да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД сумата
в размер на 1074.23 лева, представляваща възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № ***. за периода от 01.04.2016г. до
01.12.2017г. и сумата в размер на 2449.82 лева, представляваща възнаграждение
по закупен от ответника пакет допълнителен пакет услуги, предоставящ възможност
на потребителя да поиска промяна в условията на съглашението.
Ищецът поддържа, че общият размер на непогасените
задължения на ответника по процесния договор за кредит възлизат на сумата общо
в размер на 6981.22 лева, от които сумата в размер на 2560.87 лева,
представляваща главница, сумата в размер на 896.30 лева, представляваща
неустойка за предсрочно погасяване на задължението, както и сумата в размер на
1074.23 лева, представляваща възнаградителна лихва по съглашението за период от
01.04.2016г. до 01.12.2017г., и сумата в размер на 2449.82 лева, представляваща
възнаграждение по закупен от ответника допълнителен пакет услуги, като
последните две вземания не са били предмет на производството по ч.гр.д. № ***. по описа на Районен съд – гр. П.. В исковата молба
страната изрично заявява, че не предявява установителен иск по реда на чл. 415 ГПК за сумата в размера на 35.93 лева, представляваща обезщетение за забава
върху главницата в размер на законната лихва за забава за периода от
02.12.2015г. до 07.06.2016г., за която е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение № ***.
В срока по чл. 131 ГПК назначеният по
реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на ответника адвокат М.С. оспорва
предявените искове по основание и размер. В подадения отговор са изложени
съображения, че по делото не са ангажирани доказателства в подкрепа на
наведените в исковата молба твърдения за съществуване на облигационно
правоотношение между страните.
По допустимостта на производството съдът намира следното:
Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК, постановено по някои спорни
въпроси на заповедното производство, приложението на правилата за първоначално съединяване на
исковете, изисква преценка от съда на общите процесуални условия за приемането
им за съвместно разглеждане с установителния иск по чл. 415 ГПК и може да касае
друго
основание, от
което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена
заповедта за изпълнение или за разликата
между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение
и пълния размер на вземането. С Решение № 213/06.01.2017г.
по гр. д. № 5864/2015г. по описа на ВКС, IV ГО е прието, че „ако в исковата молба са наведени
правопораждащи факти, от които произтича вземането, различни от тези, въз
основа на които е издадена заповедта за изпълнение, то тогава искът е допустим,
но само като осъдителен, тъй като по отношение на предявеното с исковата молба
спорно вземане няма заповед, въз основа на която да се изпълни“. Предвид
заявените от ищеца фактически твърдения касателно претендираната
възнаградителна лихва съдът намира, че предявеният осъдителен иск е процесуално
допустим. Заявената осъдителна претенция не се предявява при условията на
евентуалност в случай, че съдът отхвърли предявени установителни искове за
същите суми с основание незаплатена главница по процесния Договор за
потребителски кредит № ***., тъй
като страната изобщо не поддържа подобна претенция за разликата над сумата в
размер на 2560.87 лева до сумата, за която е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК 6084.92 лева, т.е. „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД предявява
единствено осъдителен иск за вземането за възнаградителна лихва и
възнаграждение по допълнителен пакет услуги. Във връзка с изложеното е
необходимо да бъде отбелязано, че се касае за изначално предявен обективно
кумулативно съединен осъдителен иск по реда на чл. 210 ГПК, а не за изменение
на основанието на установителния иск по реда на чл. 214 ГПК.
Предвид изложеното съобразно указанията дадени с т. 13 от Тълкувателно решение
№ 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК с
влязло в сила определение от 19.04.2018 г. е обезсилил заповедта за изпълнение
по реда на чл. 410 ГПК за разликата над 2560.87 лева до 6084.92 лева, доколкото същата касае различно от заявеното в
хода на заповедното производство основание на вземането и за сумата в размер на
35.93 лева, представляваща обезщетение за забава
върху главницата в размер на законната лихва за забава за периода от
02.12.2015г. до 07.06.2016г., за която не е предявен установителен иск по чл.
415 ГПК.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните,
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 9 ЗПК, чл. 240, ал. 2 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 79 ЗЗД.
В
доказателствена тежест на ищеца по предявения установителен иск с правно
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК
е да установи при условията на пълно и главно доказване следните
обстоятелства: наличие на валидно сключен договор за кредит, елемент от съдържанието на който е задължението на
ответника да заплати сумите, предмет на договора, изпълнение на задължението на
заемодателя да предостави уговорената парична сума и настъпила изискуемост на
задълженията на кредитополучателя, за които се поддържа, че не са изпълнени.
В
доказателствена тежест на ищеца по предявения осъдителен иск с правно основание
чл. 240, ал.2 ЗЗД е да установи при
условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства: съществуването на валидно поето договорно
задължение за възнаградителна лихва, размерът на вземането, както и настъпила
изискуемост.
В
доказателствена тежест на ищеца по предявения установителен иск с правно
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД е да установи при
условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства: валидно главно задължение, чието неизпълнение се
твърди, както и валидно договорено акцесорно задължение за заплащане на
неустойка при предсрочно прекратяване на договора за кредит, и размера на вземането.
В
доказателствена тежест на ищеца по предявения осъдителен иск с правно основание
чл. 79 ЗЗД е да установи при условията на пълно и главно доказване следните
обстоятелства: наличие на валидно сключен договор, елемент от съдържанието на
който е задължението на ответника да заплати цена на пакет допълнителни услуги,
размерът на вземането и настъпила изискуемост на задължението.
От представените по делото Договор кредит № **********/12.09.2015г.
и погасителен план се установява, че между „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД и Н.К.И. е
възникнало облигационно правоотношение, по силата на което дружеството се е
задължило да предаде на ответника сумата в размер на 2800 лева, която
последният се е задължил да върне на двадесет и четири месечни вноски от 01.11.2015
г. до 01.10.2017 г. при годишен процент на разходите от 49.90 % и годишен
лихвен процент от 41.17 %. Съгласно съглашението общият размер на сумата, която
заемателят следва да заплати на заемодателя възлиза общо на 4154.40 лева. От
съдържанието на договора се установява, че заемателят се е съгласил да ползва
пакет допълнителни услуги, чиято стойност възлиза на сумата в размер на 2799.84
лева. Съгласно представеното споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги същите се изразяват в приоритетно разглеждане и изплащане
на потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски,
възможност за смяна на дата на падец и улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства.
Видно от представеното по делото преводно нареждане №
270PBWP152550065/12.09.2015 г.
заемодателят е превел по посочената от заемателя банкова сметка ***.
Съгласно чл. 12.3 от Общите условия на „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД към договор за потребителски
кредит в случай, че кредитополучателят една месечна вноска с повече от тридесет
календарни дни договорът за кредит се прекратява без да е необходимо
заемодателят да изпраща на заемателя уведомление за новонастъпилото
обстоятелство. Съгласно чл. 12.4 от Общите условия в хипотезата на чл. 12.3
кредитополучателят дължи непогасените вноски съгласно погасителния план,
възнаграждението за закупен пакет допълнителни услуги, лихва за забава и такси,
както и неустойка в размер на 35 % върху непогасения размер на главницата.
Предвид изложеното съдът намира, че
от ангажираните по делото доказателства се установява, че страните по спора са
встъпили в облигационно правоотношение, произтичащо от процесния Договор за
кредит и ищцовото дружество е изпълнило задължението си да предаде на
кредитополучателя заемната сума. С оглед горното и доколкото по делото не са
наведени твърдения и не са представени доказателства, че ответникът е изпълнил
задължението си да върне получената съда съдът намира, че предявеният установителен
иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК е изцяло основателен.
Към момента на сключване на процесния
договор – 12.09.2015 г. е била приета разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (нова –
ДВ, бр.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.), съгласно която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България. Годишният процент на
разходите включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
– лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит – чл.19, ал.1 ЗПК. С приемането на
посочената разпоредби се постави „рамка” по отношение на уговорките за размера
на възнаградителната лихва по договори за потребителски кредити. При нарушение
на законовата разпоредба, клаузите в договора за дължимостта на всеки един от
компенентите на ГПР са нищожни. Предвид изложеното съдът намира, че
възнаградителната лихва в размер на 41,17 % и ГПР – 49,90 % е уговорена в
съответствие с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което и
предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД е изцяло
основателен.
Предсрочната изискуемост представлява
изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на едната от
страните. Датата на настъпване на предсрочната изискуемост играе ролята на
падеж и представлява различен юридически факт. Това е моментът, от който
кредитът се счита за предсрочно изискуем. Съобразно т.18 от Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК, постановено по някои
спорни въпроси на заповедното производство ако предсрочната изискуемост е уговорена
в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на
чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено, като кредиторът
трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й, в който смисъл е и Решение №
64/09.02.2015г. постановено по гр. д. № 5796/2014г. по описа на ВКС, IV ГО.
Фактическият състав на предсрочната
изискуемост включва два
елемента: 1./ настъпване на фактическите обстоятелствата водещи до изменението
на срока на договора и даващи право за обявяването на договора за предсрочно
изискуем и 2./ уведомяването на длъжника за това след като тези фактически
обстоятелства са настъпили. Моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост
на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за
предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател и то само, ако
към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на
преимуществото на срока. В случая по делото не се установява заемополучателят
да е бил уведомен за настъпването на предсрочната изискуемост след неплащане на
четири седмични вноски.
Съдът намира, че по делото не са
ангажирани доказателства, че ищцовото дружество е уведомило кредитополучателя
за настъпила предсрочна изискуемост на вземанията, поради което и ответникът не
дължи неустойката по чл. 12.4 от Общите условия на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД
към договор за потребителски кредит.
В допълнение следва да се посочи, че съгласно чл. 33,
ал. 1 и 2 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за
забава не може да надвишава законната лихва. Следователно допълнително
възникващите вземания на кредитора като последица на просрочие на потребителя
са ограничени както по вид, така и по размер.
Предвид изложеното съдът намира, че предявеният
установителен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД е неоснователен.
Съгласно представеното към договора
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги заплащането на
уговореното възнаграждение се дължи при предоставяне от кредитора на една или всички от посочените
услуги, а именно: 1) приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит; 2) възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3)
възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4) възможност за
смяна на дата на падеж и 5) улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства. Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни
за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на
чл.10а, ал.1 ЗПК (нов – ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът
обаче не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл.10а, ал.2 ЗПК.
Макар законът, а също и сключения между страните договор да не съдържа легално
определение по отношение на понятията „такса за управление на кредита” и „такса
за усвояване на кредита”, съдът намира, че първата от уговорените услуги попада
именно под обхвата на втората посочена такса. Затова и тази уговорка
противоречи на разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК. Освен това, с уговарянето на
допълнително възнаграждение в размер на 2799.84 лева, съдът намира, че се
заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на
ГПР. На основание чл.21, ал. ЗПК всяка клауза в договора за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна.
На следващо място т.нар. „договор за
допълнителни услуги“ всъщност е част от договора за кредит, но е обособен като
отделен договор, като по този начин заобиколя ограничението на чл. 19 ал.4 от
Закона за потребителския кредит, който забранява годишния процент на разходите
(ГПР) да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва. Допълнителната
услуга „улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства“
реално не представлява услуга, тъй като кредиторът не поема никакво конкретно
задължение. За кредитополучателят е предвидена неясна абстрактна възможност да
получи улеснена процедура, като обаче отпускането на следващ кредит и условията
по него става „по съгласие на страните“ – т.е. кредиторът може да откаже да
предостави кредит без да търпи негативни последици и без някакви права на
клиента в тази хипотеза. Реално срещу тази „услуга“ кредитополучателят не
получава насрещна престация. Останалите т.нар. „допълнителни услуги“ са свързани
пряко с договора за кредит – приоритетно отпускане на кредита, възможност за
отлагане/намаляване на вноски, възможност за промяна на падежа. За това
възнагражденията за тези допълнителни услуги са възнаграждения по договора за
кредит, които съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК следва да се включат в ГПР. Тези
разходи не са включени в обявения от кредитора ГПР, което е в нарушение на
закона. Тези разходи са част от ГПР и така той надхвърля значително максималния
размер по чл. 19 ал.4 от ЗПК, поради което на основание чл. 19, ал.5 от ЗПК
клаузите, които предвиждат възнагражденията за т.нар. „допълнителни услуги“ са
нищожни, поради което исковата претенция в сочената част е неоснователна.
За пълнота на изложението е необходимо
да бъде отбелязано следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 153 ГПК
съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се
отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между
тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по
силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 ГПК се сочат от страните по делото, като
това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които
са от значение за спорното право.
В случая ответникът не е направил
възражение за прихващане /приспадане/ на платените суми по пакет „допълнителни
услуги“. Независимо от обстоятелството, че съдът приема, че потребителят не
дължи заплащане на посоченото вземане, той няма как да приспадне от дължимите
суми платените доброволно суми. Същите суми биха могли да бъдат приспаднати
само при наведено в срока за отговор възражение за прихващане на недължимо
платени суми, каквото в случая липсва. Съдът не може да основава решението си
на обстоятелство, което ответникът не е заявил като възражение срещу иска в
отговора на исковата молба. В нито един момент до приключването на съдебното
дирене /не само в срока за отговор по чл. 131 ГПК/ ответникът е направил
възражение за приспадане на платените суми за пакет допълнителни услуги. В
подкрепа на възприетото схващане са Решение № 42/12.02.2013г. по гр. д. №
701/2012г. по описа на ВКС, І ГО и Решение № 154/24.08.2016г. по гр. д. №
3848/2015г. по описа на ВКС, ІV
ГО.
Съгласно указанията дадени в т.12 от
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК,
постановено по някои спорни въпроси на заповедното производство, съдът по предявения по реда на чл. 415 ГПК
иск, съобразявайки изхода на спора разпределя отговорността за разноските,
както в заповедното, така и в исковото производство.
С оглед изхода
на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника следва да бъдат
възложени направените от ищеца съдебни разноски в заповедното производство
съразмерно на уважената част от исковата претенция. Сторените от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД разноски в заповедното
производство възлизат общо на 190.34 лева, представляващи
заплатена държавна такса за разглеждане на подаденото заявление в размер на 140.34
лева и юрисконсултско възнаграждение на процесуалния представител на страната в
размер на 50 лева, изчислено съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК вр.
чл. 37 ЗПП вр. чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ, като Н.К.И.
следва да заплати на ищцовото дружество по съразмерност сумата в размер на
69.82 лева.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът следва да заплати направените от ищцовото дружество съдебни разноски
в настоящото производство съразмерно на уважените установителен и осъдителен
иск. Сторените от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД възлизат общо на сумата в размер
на 918.69 лева, от които сумата в размер на 139.63 лева внесена държавна такса
за разглеждане на спора, сумата в размер на 679.06 лева внесен депозит за
назначаване на особен представител на ответника по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК и
сумата в размер на 100 лева юрисконсултско възнаграждение на процесуалния
представител на страната, изчислено съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК
вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ,
като Н.К.И. следва да заплати на ищеца по съразмерност сумата в размер на 478.35
лева.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявен по реда на чл. 415 ГПК иск
от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „България“ №
49, бл. 53Е, вх. В против Н.К.И., ЕГН **********,***, че ответникът дължи на ищеца сумата в
размер на 2560.87 лева,
представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит № ***. ведно със законна
лихва за забава от подаване на заявлението на 10.05.2018 г. до окончателно
изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 2312/11.05.2018 г. по ч. гр. д. № ***. по описа на Районен съд – гр. П., КАТО ОТХВЪРЛЯ
предявеният иск за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата
в размер на 896.30 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на
съглашението.
ОСЪЖДА
Н.К.И., ЕГН **********,*** да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „България“ №
49, бл. 53Е, вх. В сумата в размер на 1074.23 лева, представляваща възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № ***. за периода от 01.04.2016г. до
01.12.2017г.
ОТХВЪРЛЯ
предявеният
от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „България“ №
49, бл. 53Е, вх. В против Н.К.И., ЕГН **********,*** осъдителен иск за сумата в
размер на 2449.82 лева, представляваща възнаграждение по допълнителен пакет
услуги към Договор за потребителски
кредит № ***.
ОСЪЖДА
Н.К.И.,
ЕГН **********,*** да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „България“ №
49, бл. 53Е, вх. В сумата в размер на 69.82 лева, представляваща сторени
съдебни разноски в производството по ч. гр. д. № ***. по описа на Районен съд – гр. П..
ОСЪЖДА
Н.К.И.,
ЕГН **********,*** да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „България“ №
49, бл. 53Е, вх. В сумата в размер на 478.35 лева, представляваща сторени
съдебни разноски в настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд – гр. П. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
ПРИ
ВЛИЗАНЕ В СИЛА на решението, ч. гр. д. № 3079/2018 г.
по описа на Районен съд – гр. П., да се върне на съответния състав, като се
приложи заверен препис от настоящия съдебен акт.
Районен съдия: