№ 1071
гр. Перник, 30.03.2023 г.
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито
заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Симона Пл. Кирилова
като разгледа докладваното от Симона Пл. Кирилова Гражданско дело №
20221720104933 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
С Решение № 215/27.02.2023 г., постановено по настоящото дело, са уважени
обективно кумулативно съединените искове за прогласяване нищожността на клауза от
договор за потребителски кредит и връщане на платените въз основа на същата суми.
Съобразно изхода на правния спор съдът е присъдил разноски в полза на ищеца, вкл. за
адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 248 ГПК по делото е депозирана молба от ищеца чрез процесуалния му
представител, с която се иска изменение на постановеното решение в частта за разноските,
като адвокатското възнаграждение да бъде определено в пълния претендиран размер от 1000
лв. – по 500 лв. за всеки от исковете, а не в присъдения размер от общо 400 лв. (по 200 лв. за
всеки от исковете). Изложени са съображения по приложението на Наредба № 1/2004 г. и
невъзможността да се присъди възнаграждение под минималните размери, като се
поддържа, че в случая са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване
два иска, за всеки от които се дължи заплащане на адвокатско възнаграждение, съгласно
доказателствата за сторените разноски.
Ответната страна не е изразила становище по молбата.
Съдът намира, че молбата е процесуално допустима, а разгледана по същество –
неоснователна, като съображенията за това са следните.
Отговорността за разноските по делото представлява по правната си същност
облигационно отношение между страните в процеса, по силата на което едната страна, в
чиято полза съдът е решил делото, има правото да иска от противната страна да плати
направените разноски. При решаване на въпроса, за кого възниква задължението да заплати
разноските, съдът се ръководи от правилата на чл. 78 ГПК в зависимост от изхода на
правния спор и процесуалното и извънпроцесуалното поведение на страните, фактическата
и правна сложност на делото и обема на процесуалните действия.
Съгласно задължителното тълкуване, дадено от ВКС в ТР № 6/2012 г., ОСТГК,
основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на стойността на
адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с
такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на
спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и
1
дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по
сложност при всеки отделен случай.
В конкретния случай са били предявени в условията на обективно кумулативно
съединяване два иска – за прогласяване нищожността на неустоечна клауза от договор за
потребителски кредит (като общата сума на неустойката възлиза на 225,90 лв.) и връщане на
платените въз основа на същата суми – 15,96 лв., предявен като частичен.
Извършените от процесуалния представител на ищеца действия се изразяват в
подаване на искова молба, без явяване в с.з., с депозиране на молби за даване ход на делото
в отсъствие на представител на ищеца и приемане на заключението по допуснатата ССчЕ.
Претендира се заплащане на адвокатско възнаграждение по 500 лв. за всеки иск, като е
релевирано възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о.,
ТК, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в
обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се
определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на
всички искове – в процесния случай 241,86 лева (сборът на цената на установителния иск,
който е оценяем с оглед размера на неустоечната клауза 225,90 лв. – арг. чл. 69, ал. 1, т. 4
ГПК, и цената на осъдителния иск 15,96 лева), в който минималното възнаграждение,
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. възлиза на 400 лв.
Същевременно предметът правния спор не се отличава със сложност, а с еднотипност
и стандартизираност. Позоваването на чл. 2, ал. 5 от Наредба 1/2004 г. не може да обоснове
присъждане на адвокатско възнаграждение в по-висок размер. Тежестта на доказване за
ищеца по двата иска се изчерпва до оспорване валидността на неустоечната клауза (респ.
насрещна тежест на ответната страна да установи, че същата съответства на императивните
правила на закона), както и установяване единствено, че е заплатил претендираната сума на
ответника. Вярно е, че формално са предявени два иска, но в конкретния случай този за
нищожността е обуславящ изхода по спора относно иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Дори да бе
предявен единствено осъдителният иск, то за евентуалното му уважаване съдът следваше
инцидентно да изследва наличието на основание за разместване и задържане на процесната
престация.
В практиката на СЕС, обективирана в 2 български дела С-427/16 и С-428/16, е прието,
че българският съд може да не се съобрази при възражение за прекомерност на адвокатски
хонорар на осн. чл. 78, ал. 5 от ГПК, с минималния размер на адвокатското възнаграждение,
определен в чл. 36 ЗА, респективно в случая чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, а да съобрази
сложността на действително извършеното от упълномощения адвокат по делото, поради
което може да намали адвокатското възнаграждение и под минималния размер,
съобразно Наредбата за минимални адвокатски възнаграждения. В мотивите си СЕС приема,
че това е така, защото не е налице правна уредба, съдържа какъвто и да било точен
критерий, който би могъл да гарантира, че определените от Висшия адвокатски съвет
минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани при
2
зачитане на общия интерес. Единственият контрол, който се упражнява от публичен орган
върху наредбите на Висшия адвокатски съвет за определяне на посочените минимални
размери, е контролът на Върховния административен съд и този контрол е ограничен до
това дали споменатите наредби са в съответствие с Конституцията и българските закони.
При липсващи разпоредби, които биха могли да гарантират, че Висшият адвокатски съвет
действа като носител на публична власт в общ интерес при наличие на ефективен контрол и
на правомощия на държавата за вземане на решения като последна инстанция,
професионална организация като Висшия адвокатски съвет трябва да се счита за сдружение
на предприятия по смисъла на член 101 ДФЕС, когато приема наредби за определяне на
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Ето защо в процесния случай следва да се прецени конкретно дали ограничаващите
норми осигуряват постигането на легитимна цел и дали ограничаващите конкуренцията
последици, произтичащи от разпоредбите, са присъщи на преследването на тази цел.
Изхождайки от установените в закона – чл. 78, ал. 5, чл. 36, ал. 1 и ал. 2 ЗАдв, във
връзка и с изведените в закона предпоставки, принципи и механизъм за определяне на
дължимото адвокатско възнаграждение – за положения от адвоката труд, в справедлив
размер, който да е обоснован с фактическата и правна сложност, който не може да бъде по-
нисък от предвидения в Наредбата на Висшия адвокатски съвет, съдът намира, че в
конкретния случай механичното приложение на уредбата надхвърля легитимните цели и
наложените ограничения не се свеждат до необходимост за осигуряване конкуренцията при
предоставяне на адвокатските услуги.
Страните по договор за правна защита и съдействие могат свободно да уговарят
размера на адвокатското възнаграждение, но спрямо лицето, което понася отговорността за
разноски, тежестта трябва да отговаря на всички обективни критерии по смисъла на чл. 36,
ал. 1 ЗА, а не само да е съобразена с величината на материалния интерес, изведен в
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за да се
гарантира принципа на правовата държава не само в неговия формален смисъл, като
принцип на правната сигурност, но и в неговия материален смисъл, като принцип на
материалната справедливост.
По изложените съображения, предвид конкретната фактология, предмета на делото,
доказателствената тежест, обема съдопроизводствени действия, включително с оглед
материалния интерес, съдът намира, че в конкретния случай наложените ограничения при
приложението на националната уредба – чл. 78, ал. 5, чл. 36, ал. 2 ЗАдв, във връзка с чл. 2,
ал. 5 от Наредба № 1/2004 г., в настоящия случай не се свеждат до осигуряване на
легитимните цели – конкуренцията при предоставяне на адвокатските услуги, в смисъла,
посочен в практиката на СЕС – Решение от 23.11.2017 г. по съединените дела C-427/2016 г.
и C-428/2016 г. Още повече, съгласно Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 2982/2019 г., II т. о., ТК, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу
определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът,
върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е
3
сборът от цената на всички искове.
В Определение № 174 от 26.04.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 560/2021 г.,отново на III
г. о. се приема, че „претенцията за присъждане на разноски в размер на 600 лв. по иск с
цена 119, 34 лв. представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК, с която
злоупотреба се нарушават установените граници за упражняване на субективните права и
основните принципи на гражданския процес. Съдът не е длъжен да съдейства, а е длъжен
да осуети такава злоупотреба, поради което разноските не биха се дължали дори да се
приеме, че са извършени в самостоятелно производство.“.
Поради изложените съображения с решението си настоящият състав е присъдил по-
малка сума за адвокатско възнаграждение от претендираната от ищеца – 1000 лв., като е взел
предвид сбора на цената на двата иска при определяне размера на адвокатското
възнаграждение, което да се присъди в полза на ищеца – общо 241,86 лв. Още повече, както
бе посочено, дори да бе предявен единствено осъдителният иск, то за евентуалното му
уважаване съдът следваше инцидентно да изследва наличието на основание за разместване и
задържане на процесната престация.
Въз основа на изложените доводи съдът намира, че не са налице условията за изменение
на решението в частта за разноските, поради което подадената по реда на чл. 248 ГПК молба
следва да се остави без уважение.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба, вх. № 4389/28.02.2023 г. на ищеца за изменение
на Решение № 215/27.02.2023 г., постановено по гр. д. № 4933/2022 г. на Р- Перник в частта
му за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Окръжен съд
Перник в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от определението да се връчи на страните на осн. чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
4