№ 217 / 15.10.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито заседание на 25.09.2019
год. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕТА БРАТАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА
НИКОЛИНА
ДАМЯНОВА
При секретаря Д.Чипева
като разгледа докладваното от съдията А. БРАТАНОВА в.т.д. № 309 по описа на ВнАпС за 2019 г., за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е с правно основание чл. 258 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от Й.И.Л. *** против Решение № 167/25.02.2019 год.,
постановено по т.д.№ 1731/2017 год. по описа на ВОС, ТО, в частта, в която
Й.И.Л. ЕГН **********, като универсален наследник на
кредитополучателя И. Й. Л., с адрес: гр. Варна, ул. „Прилеп“ № 1, вх. 7, ет. 2,
ап. 94 е осъдена да заплати на „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Възраждане, бул. „Мария Луиза“ №
79, дължими по Договор за банков кредит „Жилище“ №29692/17.04.2008г. суми,
както следва :
1. предсрочно изискуема главница в
размер на 121 478.23 лева, ведно със законната лихва върху главницата до
окончателното плащане на дълга;
2. 7 572.91 лева, просрочени
лихви, претендирани като начислени по същия договор като ежемесечно
възнаграждение за ползване на кредита с падежи от 11.03.2015г. до 30.08.2017 г.
3. 5 502.26 лева, представляващо
мораторна неустойка (наказателна лихва) върху просрочена главница за периода от
11.03.2015 г. до 30.08.2017 г.
В предявената въззивна жалба се
излагат подробни доводи за недопустимост, евентуално – неправилност на
постановения съдебен акт. Претендира се неговото обезсилване в осъдителната
част, евентуално – отмяната му като неправилен.
Основателността на предявената
въззивна жалба се оспорва в писмен отговор на насрещната страна.
По делото е постъпила и въззивна
жалба от „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ“ АД против
Решение № 167/25.02.2019 год., постановено по т.д.№ 1731/2017 год. по описа на
ВОС, ТО, в частта, в която съдът е
ОТХВЪРЛИЛ
предявения от
„АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, р-н Възраждане, бул. „Мария Луиза“ № 79, чрез юрисконсулт В.К.,
срещу Й.И.Л. ЕГН **********, като универсален наследник на кредитополучателя И.
Й. Л., с адрес: гр. Варна, ул. „Прилеп“ № 1, вх. 7, ет. 2, ап. 94, иск за установяване по отношение на ищцата
оспорени изискуеми вземания по
заповед за изпълнение № 7214/01.09.2017 г., издадена по ч.гр.д. №
13021/2017 г. по описа на РС - Варна, както следва:
1. за връщане на предсрочно изискуема
главница по Договор за банков кредит „Жилище“ №29692/17.04.2008г. от размер на 126 479.22 лева;
2. за плащане на сборно вземане в
размер на 7 572.91 лева за просрочени лихви, претендирани като начислени
по същия договор като ежемесечно възнаграждение за ползване на кредита с падежи
от 17.06.2012 г. до 30.08.2017 г;
3. за плащане на сборно вземане в
размер на 5 502.26 лева, представляващо мораторна неустойка (наказателна
лихва) върху просрочена главница за периода от 17.05.2012 г. до 30.08.2017 г;
4. за плащане на сборно вземане за
мораторна неустойка върху неплатени лихви в размер на 6 678.65 лева за
периода от 17.06.2012 г. до 30.08.2017 г.
Евентуално се претендира отмяна на
постановения съдебен акт по евентуалните осъдителни претенции в съответните
отхвърлителни части.
Въззивната жалба обективира доводи за
неправилност на постановения съдебен акт, вкл. за допуснати съществени
процесуални нарушения.
Основателността на въззивната жалба
се оспорва в писмен отговор на насрещната страна.
Жалбите са редовни и надлежно администрирани.
Съдът след преценка на представените по делото доказателства,
доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
I.По твърденията за недопустимост на
постановения съдебен акт:
Производството е образувано по обективно евентуално съединени
претенции с правно основание чл. 422 ГПК, евентуално – чл.430 ТЗ
вр. чл.60, ал.2 ЗКИ вр. чл.79, ал.1 ЗЗД.
1.Въззивницата Л. е релевирала възражение за неподведомственост на
спора, респ. за недопустимост на производството предвид наличието на арбитражна
клауза в договора за кредит. В т. 26 от Договора е предвидено, че възникналите
спорове между страните ще бъдат решавани от Арбитражния съд при БТПП.
Настоящит спор има характер на потребителски такъв. Страна по него е
физическо лице, потребител на банкови услуги за лично ползване по договор за
банков ипотечен кредит по смисъла на §13, т.1 ДР на ЗЗП. Съгласно действащите
изрични и императивни разпоредби на чл. 3, ал.4 ЗЗП и чл. 19, ал.1 ГПК потребителските
спорове са изключени от компетентността на арбитражните съдилища. Към настоящия
момент клаузата в т. 26 от Договора не следва да се счита за валидна, поради
което няма основание за прекратяване на производството поради
неподведомственост на спора.
Доводите
на въззивницата Л., че в производството по т.д. № 642/2013 г. на ВОС е прието
възражение за неподведомственост на спора поради наличието на арбитражна клауза
и е постановено определение за прекратяване е неоснователен. Актът на съда е постановен при различна
законова уредба на арбитражното споразумение и неговата действителност.
В допълнение към
горното, следва да бъде посочено, че предявеният главен иск е с правно основание чл.422 ГПК.
Искът няма самостоятелен характер, а е част от заповедното производство.
Нормата на чл.422 ГПК е процесуална норма, относима само към заповедното
производство. Искът се предявява при
специфичен фактически състав от предхождащи правни действия на съда и страните.
Специалният характер на иска намира още проявление в преклузивния срок за
предявяването му и специалните изисквания за дължимост на държавна такса. Страните
по иска са само активно легитимираните, респ. пасивно задължените лица по
изпълнителния лист. Съдебното установяване е насочено към съществуването на
обективираното в изпълнителния лист вземане, ведно с разноските. Искът се
ползва със специфични правни последици. На посоченото основание искът може да
бъде подведомствен единствено на съдилищата като част от заповедното
производство.
Не на последно място, ВОС
е постановил нарочно определение по неуважен отвод за неподведомственост
/Определение № 2518/13.07.2018 год./, на основание чл. 15, ал. 1 ГПК, чиято обжалваемост е изрично предвидена в ал. 2 на
същата разпоредба. Страната не е
упражнила процесуалните си права във връзка с обжалването му.
2. Релевирано е възражение за недопустимост на
производството поради наличието на предходно разрешаване на спора със сила на
пресъдено нещо чрез влязло в сила решение по ВАД № 416/2014 г. на АС към БТПП.
В нарочно инвокирано производство по чл. 47, ал.1 и ал.2 ЗМТА, ВКС с
Определение № 141/29.05.2018 год. , постановено по т. д. № 1248/2018 год. е приел, че искът на банката за нищожност на
постановеното арбитражно решение е недопустим, тъй като разпоредбата, на която се
основава, е в сила от 27 януари 2017 г. и няма обратно действие към
приключените арбитражни производства: арг. § 6, ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗМТА (ДВ,
бр. 8 от 24 януари 2017 г.). Определението
на ВКС е потвърдено с Определение № 577
от 26.10.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 1969/2018 г., II т. о., ТК. Съставът на
ВКС е приел, че срокът по чл. 48, ал. 1
ЗМТА е изтекъл на 20.01.2016 г., поради което липсва
висящ арбитражен процес по см. на пар. 6, ал. 2
ПЗР на ЗИДГПК (обн. ДВ бр.
8/24.01.2017 г.) и т 3 на решение № 9 от 24.10.2002 г. по
конст. дело № 15/2002 г. на Конституционния съд
на РБ. Ето защо, по отношение на атакуваното арбитражно
решение не намира приложение новото основание за неарбитруемост на спора.
При съвкупната преценка на
гореизложеното, съдът приема, че по спора е постановено решение по чл. 38, ал. 4 ЗМТА, което е валидно,
окончателно и формира СПН между страните.
Видно
от представените мотиви, арбитражният съд
е отхвърлил исковете единствено с мотива, че ответницата Л. не е приела
наследството към датата на приключване на арбитражния спор. Настоящият иск е
основан на представено удостоверение за приемане на наследството от страна на
ответницата Й.И.Л. с дата 25.11.2016 г. Едностранното волеизявления на страната
е последващо спрямо постановеното арбитражно решение и представлява нов факт,
възникнал след приключване на арбитражното производство. Породената СПН не
представлява пречка да се предявяват с нов иск правните последици на
новонастъпили факти, вкл. когато тези правни последици са насочени към
пораждане на правото, отречено от нея.
3.Въззивницата Л. е навела
и доводи, свързани с недопустимостта на обективното евентуално съединяване на
исковете по чл. 422 ГПК с осъдителната претенция за кредитния дълг. Допустимостта на подобно съединяване е
изрично призната в Тълкувателно решение
№ 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК – т.11б. Пак там е
изрично разяснено, че е допустимо наличието на разлика във фактическите
твърдения, обосноваващи двата иска.
С
оглед на изложеното, постановеното решение на ВОС съставлява допустим съдебен
акт.
II. По съществото на спора
1.
По главният иск с правно
основание чл.422 ГПК
Главният иск е с правно основание
чл.422 ГПК и е предявен при спазване на особените процесуални изисквания на
чл.415 вр. чл.414 ГПК, поради което е процесуално допустим.
Не
се спори между страните, че на 17.04.2008 г. ищецът и наследодателят на
ответницата И. Й. Л. са подписали Договор за кредит „Жилище“ № 29692/17.04.2008
г., обезпечен с ипотека. Не се спори относно пълното усвояване на кредита.
Обективираните във въззивната жалба на ответника твърдения за ненадлежно
представителство на банката при сключване на сделката са ирелевантни. Дори и да
е налице сключване на договора от ненадлежен представител, действията на същия
са многократно потвърдени, вкл. и чрез предявяването на разлежданите искове
/чл. 42, ал.2 ЗЗД/.
Договорен е краен срок за погасяване
17.04.2028г. и падежна дата за издължаване на анюитетните вноски – 17-то число
на месеца.
Към деня на подписване на договора годишния
лихвен процент по кредита е 6.90 %, и е формиран от БЛП, определян периодично
от УС на банката, намален с 1.20 пункта.
Уговорено е, че при забава в плащанията на дължима главница по кредита,
кредитополучателят дължи на банката лихва върху просрочената сума, определена
по размер от сбора на ГЛП по кредита и наказателна надбавка от 15 пункта
годишно /чл.5.3/. Съгласно чл.5.4 от договора начислените, но неплатени
договорни лихви се отнасят за отчитане по отделна сметка, като
кредитополучателят дължи на банката неустойка в размер на 15 % месечно върху
същите.
Съобразно чл.19.1, б.“е“ от договора банката
има право да обяви кредита за предсрочно изискуем, когато е просрочил над 30
дни една погасителна вноска или лихва. На основание чл.19.2, когато обяви
кредита за предсрочно изискуем, банката изпраща до кредитополучателя писмено
известие, с което трябва да бъдат погасени всички задължения по договора.
Вещото лице по назначената ССч установява, че кредитополучателят е погасил
49 броя анюитетни погасителни вноски в периода от 17.05.2008г. до 17.05.2012 г.
Според вещото лице осчетоводяването на погасените с плащанията задължения
съответства на размер и падеж на вноските, договорени и начислени по
погасителен план.
Установено
е от вещото лице, че последната събрана вноска по договора за кредит е с падеж
на 17.05.2012 г.
Кредитополучателят И.Л. е починал на 13.05.2012 год. като е
оставил за свои наследници по закон низходящи от първа степен – Й.И.Л. и А. И.Л.. Не се спори между страните относно наличието
на вписан изричан отказ от наследството от страна на А. Л.. Не се спори и
досежно обстоятелството, че в резултат
на проведено по инициатива на кредитора „Алианц Банк България“ АД производство
по чл.51 от ЗН, предмет на ч.гр.д. № 11705/2016 г. на ВРС, Й.Л. е приела наследството
на починалия си баща И. Л., което приемане е вписано в специалната книга на ВРС
под № 399/25.11.2016 г. При съобразяване
на разпоредбата на чл. 53 ЗН ответницата Й.Л. е единствен наследник по закон на
кредитополучателя, респ. същата е
пасивно процесуално и материалноправно легитимирана да отговаря по предявените
претенции /чл. 60, ал.1 ЗН/.
За
да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК ВОС е приел, че доколкото
титулярът на задължението, съгласно договора за кредит, е починал преди
окончателното издължаване на предоставената му сума и дветете страни не са
уредили развитието на правоотношението в случай на настъпване на подобна
хипотеза, то следва да се приложат общите правила на ЗН и ЗЗД. По делото
липсват данни ответницата да е знаела за задължението на наследодателя преди,
както и след неговата смърт, съотв. да е поела задължение да го погасява.
Затова, за да има действие разпоредбата на чл.19.1 б.е от договора спрямо
наследника при обявяване на кредита за предсрочно изискуем, кредиторът следва в
съответствие с нормата на чл.84, ал.1 от ЗЗД да го уведоми за сключения от
неговия наследодател договор и за поетите от него по договора задължения и да
го покани да изпълни задължението. Едва след получаване на поканата и
изтичането на предоставения седемдневен срок започва да тече срока по чл.19.1
б.е от договора, който представлява една от предпоставките за настъпване на
предсрочната изискуемост на цялото задължение. Съдът е приел, че писмо с изх.№
509/12.04.2017г. има характер на уведомление по чл. 84, ал.1 ЗЗД, но по делото
не са представени доказателства за отправено последващо изявление за настъпила
предсрочна изискуемост, предхождащо инициираното на 31.08.2017 год. заповедно
производство.
Сочените
изводи на първостепенния съд са неправилни.
Договорът за кредит не се
прекратява със смъртта на наследодателя. Той запазва действието си и спрямо
наследниците, които придобиват правата и задълженията по него в качеството на
универсални правоприемници. Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД,
когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в
забава след изтичането му, но ако този ден е изтекъл след смъртта на длъжника,
неговите наследници изпадат в забава след изтичане на 7 дни от поканата. Целта
на предвидената в чл. 84, ал. 1,
изр. 2 33Д покана е наследниците на длъжника да узнаят за наличието
и размера на задължението на техния наследодател, а в хипотезата на сключен
между банката и наследодателя договор за кредит
– и уговорения между банката и кредитополучателя
падеж на дължимите вноски по кредита.
При наличието на знание за задълженията по кредита обаче наследниците на
кредитополучателя са длъжни да погасяват съответните погасителни вноски на
съответния падеж съобразно договорните клаузи /Решение № 63 от 29.07.2019 г. на
ВКС по т. д. № 1528/2018 г., II т. о., ТК/.
По делото са представени
многобройни доказателства, установяващи знание
на ответницата за договора за кредит, вкл. относно главния дълг и модалителите на
акцесорните задължения.
Първото уведомление на
ответницата датира от 01.02.2013 год. и е връчено на 14.02.2013 год. /л.126/. То съдържа само общи данни относно
наличието на договор за кредит и твърдяни предсрочно изискуеми задължения. Писмото
не съдържа информация, от която наследникът може да формира извод за дължимите
вноски и падежи според разясненията, дадени в Решение № 63 от 29.07.2019 г. на
ВКС по т. д. № 1528/2018 г., II т. о., ТК.
Впоследствие кредиторът е
инициирал т.д.№ 642/2013 год. по описа на ВОС
с подробно изложение на клаузите в договора, вкл. прилагане на препис от
същия /така извършена служебна справка по системата за отдалечен достъп на
съдилищата в Апелативен район – Варна/. Препис от исковата молба и приложенията
е връчен на ответника, индиция за което е предявения отвод за подведомственост
на спора поради наличие на арбитражна клауза. Страните не спорят относно
прекратяването на делото поради арбитруемост на спора пред АС при БТПП.
Изявленията на кредитора, обективирани в исковата молба, следва да бъдат
квалифицирани като покана по чл. 84, ал.1 ЗЗД, независимо от липсата на нарочно
формулиране. Исковата молба обективира изявление за предсрочна изискуемост, но
съдържа и достатъчно информация за длъжника относно модалитетите на кредитния
дълг, вкл. изрично посочване на последно платена вноска и падеж. Поканата за
цялото вземане имплицитно включва и покана за заплащане на част от дълга,
съизмерим с натрупаните дължими вноски. По изложените съображения, същата е
достатъчна за поставянето на правоприемника в забава според изискванията на чл.
84 ЗЗД.
След прекратяването на
т.д.№ 642/2013 год. по описа на ВОС поради неподведомственост, кредиторът е
завел осъдителен иск пред арбитражен съд, отхвърлен единствено поради липса на
данни за приемането на наследството от ответницата. Исковата молба повторно
обективира уведомление за предсрочна изискуемост. Претендират всички суми по
кредитния дълг, вкл. и такива с ненастъпил падеж, което имплицитно включва и
преобразуващо волеизявление на кредитора за изменение на договорната връзка.
Исковата молба е връчена на ответницата, която е депозирала отговор на 09.12.2014 год. /така мотиви на
арбитражното решение/.
Съобразно формулираните от съда правни изводи,
към посочената дата ответницата е била поставена в забава съобразно чл. 84,
ал.1 ЗЗД, респ. същата е продължила повече от 30 дни съобразно изискванията на
чл. 19.1, б.“е“ от договора. Следователно налице е надлежно настъпила
предсрочна изискуемост на 09.12.2014 год. – датата, на която по делото се
съдържат сигурни данни, че ответницата е уведомена за преобразуващото изявление
на кредитора.
Обстоятелството, че към
датата на предходните уведомления, искови молби и развити съдебни и арбитражни
производства, ответницата Л. не е приела наследството, са ирелевантни. Страната
е приела наследството в последващ момент, а изричното й волеизявление има обратно действие – от момента на открИ.е
на наследството /чл. 48 ЗН/. Обратното действие означава, че приелият
наследството следва да се счита за наследник от момента на смъртта на
наследодателя с всички произтичащи от това правни последици, вкл. редовност на
уведомленията по отношение задълженията на праводателя.
Следва да се отбележи и че определянето
на датата на предсрочна
изискуемост е правен въпрос, а за приложимите договорни и законови разпоредби,
съдът следи служебно. Кредиторът
твърди, че предсрочната изискуемост е настъпила с волеизявление през 2017 год.,
но анализът на предприетите действия сочи за осъществено изменение на
договорната връзка още към 09.12.2014 год.
При съвкупната преценка на
гореизложеното, съдът приема, че банката – ищец е упражнила надлежно правото си
да обяви кредитния дълг за предсрочно изискуем. Спазени са изискванията на чл.
84, ал.1 ЗЗД за изпадане в забава на универсален правоприемник. Налице е и изрично последващо волеизявление
на кредитора за предсрочна изискуемост на кредитния дълг при спазване на
фактическия състав, установен в договора. Изявлението предхожда инициираното
заповедно производство.
По главния кредитен
дълг:
Претендира се дълг, който е предсрочно
изискуем, считано от 09.12.2014 год. Във величината на същия са включени и
просрочени вноски на наследодателя, считано от 17.05.2012 год., но съобразно
правните изводи на настоящия съд същите са изискуеми по отношение на
универсалния правоприемник, считано от 2013 год. Заповедното производство,
прекъсващо давността е инициирано на 31.08.2017 год.
Според задължително тълкуване на чл. 111, б.
"в" ЗЗД, за да се изсрочват с кратка 3 годишна давност,
задълженията с падежи, настъпващи през предварително определени интервали,
следва да имат относителна самостоятелност и повтарящ се характер, като
общността им възниква от един правопораждащ факт (ТРОСГТК № 3/2011 на ВКС).
Кредиторът е предоставил на длъжника еднократно главницата като цяло за
ползване до изтичане на краен срок 2028 г., съответно и връщането на тези
парични средства на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични
платежи, а представлява предварително съгласие на кредитора да приема
изпълнение на части. Ето защо, разсрочването на части от усвоения кредит на
отделни погасителни вноски не превръща главницата в периодично платима и за нея
остава приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
В тази насока е и формирана съдебна практика (Решение № 28 от 5.04.2012 г. на
ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК и Решение № 38/26.03.2019 по т. д. №
1157/2018г, 2, т. о., ТК).
Съобразявайки периода на давностния
срок, вкл. началния му момент, определен съобразно чл. 114, ал.1 ЗЗД според
изискуемоскта на падежиралите вноски и момента на обявяване на предсрочната
изискуемост за остатъка от дълга, съдът приема, че претендираният главен дълг
не е погасен по давност.
По
размера: ВОС е формулирал извод, че уговорката в чл.6 от договора, предвиждаща
правото на банката да променя едностранно лихвения процент се явява изцяло
неравноправна, тъй като нарушава изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на ищеца и ответника, и
следователно е нищожна на основание чл. 144, т. 10 от ЗЗП.
Кредиторът не е успял да докаже наличието на индивидуално договаряне.
Доколкото
лихвения процент е променян няколкократно в посока завишение, което безспорно
увеличава задълженията на кредитополучателя,
то евентуалната недействителност би рефлектирала върху величината на
кредитния дълг, погасителното действие на предприетото плащане и размера на
остатъка, вкл. по отношение размера на главното задължение. Горното, ведно с
изричните оплаквания на Банката, обективирани във въззивната жалба, налага
съдът да се произнесе по действителността на уговорката на чл. 6 от договора като
преюдициален въпрос във връзка с размера на главния дълг.
Клаузата на чл. 6 предвижда, че
банката си запазва правото по своя преценка да променя по всяко време БЛП, ако
преобладаващите пазарни условия налагат това. При промяна на размера на БЛП,
новият БЛП е валиден от 1-во число на месеца, следващ решението на УС на
банката за промяната му. Безспорно промяната в пазарните условия е
обстоятелство, което не зависи от волята на кредитора, тъй като представлява
неподвластен на банката обективен пазарен процес. Независимо от това обаче
прилагането на това обстоятелство е поставено в зависимост от волята на
кредитора, тъй като: е опосредено от акт на банката, липсва всякаква яснота
относно методиката и математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно
променената лихва и отделните компоненти в нея, които да са разписани в самия
договор, респ. да са част от неговите приложения; единствено от банката зависи
с колко точно ще се измени лихвата като същата не е длъжна да се съобразява с
конкретното изменение на пазарния индекс.
Като договор за
финансова услуга, договорът за ипотечен кредит принципно попада в кръга сделки,
за които важи изключението за потребителска защита по ЗЗП, съгласно хипотезата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗПП, тъй като цената на
кредитирането е свързана с влиянието на външни за кредитодателя фактори,
породени от въздействието на свободния пазар / така Решение № 65 от 6.07.2018 г. на ВКС
по т. д. № 1556/2017 г., I т. о., ТК, решение № 424 по гр. д. №
1899/2015 г. на IV г. о., решение № 95 по т. д. № 240/2015 г. на II т. о. и др./. За
да би се приложило изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗПП обаче, методът на
изчисление на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясно и конкретно
разписана изчислителна процедура, предвиждаща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти. Липсата на конкретна
методика или формула /математически алгоритъм/ създава възможност при наличие
на предвидените в договора изменения на пазарната конюнктура, банката -
кредитор произволно да променя размера на лихвите по кредита. При необявени
предварително и невключени, като част от съдържанието на договора, ясни правила
за условията и методиката, при които размера на лихвения процент може да се
променя, е налице недобросъвестност при договарянето, която прави изключението
по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП неприложимо.
Разпоредбата
на чл.6 е относима към основния предмет на договора за кредит - насрещната за
кредитодателя престация, предвид възмездността му и се явява неравноправна, по смисъла на общата
дефиниция на чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. с чл. 145, ал. 2 ЗЗП. За кредитополучателя
липсва яснота относно формирането на дължимата възнаградителна лихва по
кредита. Неясни са както обективните критерии, стоящи извън субективната воля
на банката, налагащи изменение на възнаградителната лихва, неясна е и
методиката, по която ще се осъществи увеличението. Потребителят е лишен от
възможността да направи информиран избор за продължаване на договора, преценявайки
доколко приложимата методика за изменение на лихвения процент съответства на
действителното влияние на обективни фактори на пазара върху цената на кредита.
Дори да се приеме, че
разпоредбата на чл. 145, ал. 2 ЗЗП е неотносима към
настоящата хипотеза, то едностранното изменение на лихвения процент би се явило
на непредвидено в договора основание, съгласно чл. 143, т. 10 ЗЗП. В случая е неприложимо
изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, предвид необявени
предварително и невключени, като част от съдържанието на договора, ясни правила
за условията на изменение.
При съвкупната преценка на гореизложеното, настоящата
инстанция приема, че клаузата на чл. 6 от договора има неравноправен характер и
като такава е нищожна.
По делото не е установено наличието на проведено индивидуално
договаряне по повод сключването на процесния договор от банката съобразно
вменената й доказателствена тежест по чл. 146, ал.4 ЗЗП. Индивидуално уговорена клауза е клауза в потребителски
договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика,
или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази
становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е
приел /решение № 98 по т.
д. № 535/2016 г. на I т. о. на ВКС/. Подписването на договор за
банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да
докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като
неравноправни, са били индивидуално уговорени с него. Ако посоченото
обстоятелство - подписване на договора от потребителя, би освобождавало
търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално
уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при
всички потребителски договори.
Единственият довод във въззивната
жалба за наличието на индивидуално договаряне е изведен от образованието на
кредитополучателя, от вида на трудовата му заетост и от степента на личната му
информираност. Интелигентността на потребителя не презумира индивидуално
договаряне. Следва да се отбележи и че тълкуването на коментираната клауза
предполага нужда от експертно-счетоводни познания, но само при заложен ясен
алгоритъм на едностранно увеличение.
Индивидуаното договаряне
следва да се извлече от събрани доказателства за водените преговори и за
обстоятелствата по сключването на договора за кредит, каквито по делото
липсват. Доказването следва да установи, че при сключването на съответните
клаузи, като предложени от доставчика на стоката или услугата, потребителят не
е бил принуден да ги приеме, без възможност за въвеждане на резерви или
изменения, в съответствие с икономическия си интерес или да се установи, че с
това си съдържание клаузите са били предложени от самия потребител.
Във въззивната жалба на банката се
извеждат доводи и за индивидуално договаряне във връзка с последващо подписан
от страната погасителен план, който обективира съгласие с междувременно
настъпили предходни увеличения на лихвения процент, вкл. и съгласие с
последното увеличение от 8,6 %. Представеният
в заповедното производство погасителен план е подписан от страните без
посочване на дата. По съществото си същият представлява споразумение относно
увеличената стойност на възнаградителна лихва, вкл. за минал период. С подписването на
споразумението се цели задължението, формирано по неравноправните клаузи на
първоначалния договор, да се приеме от кредитополучателя. Подписването на
погасителния план не е придружено с други промени в договарянето, вкл.
преструктуриране на дълга. Подписаният нов погасителен план се основава изцяло
на разпоредбата на чл.6. Трайна е практиката на ВКС, че последващо сключени
анекси и споразумения не могат да санират изначално нищожни съгласно ЗЗП клаузи
в договор за кредит /Решение № 146 от 1.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 2615/2016
г., I т. о., ТК/. Подобни споразумения представляват недопустим предварителен
отказ от потребителската защита и са нищожни, на основание чл. 366 ЗЗД.
Коментираната нищожност има
за последица прилагане в отношенията между страните на първоначалния договор,
който може да бъде изпълняван без неравноправните клаузи за едностранно
изменение на възнаградителната лихва.
Съобразно
допълнителното заключение на ССЕ,
при отнасяне на недължимо платената част от
възнаградителната лихва към погасяване на
главницата, кредитополучателят би погасил 17 037, 36 лева главница.
При отпуснат кредит в размер на 140 000 лева остатъкът възлиза на 122 962, 84 лева. Предявеният
главен иск е основателен до посочения размер.
Осъществените плащания в хода на принудителното
изпълнение не следва да се съобразяват при определяне размера на дълга. На
основание ТР № 4/ 14 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК съдът
не съобразява принудително събраните суми по издадения изпълнителен лист въз
основа на разпореждането за незабавно изпълнение по чл.
418, ал. 1 ГПК.
2.По претенцията за възнаградителна лихва за периода 11.03.2015 г. до
30.08.2017 г.
Възнаградителните лихви
съставляват цена на финансовата услуга, начислявана според срока на
предоставеното ползване. Възнаградителните лихви се дължат като следствие от
разсроченото изпълнение на задължението за връщане на заетата главница. При
предсрочна изискуемост, възнаградителна лихва върху предсрочно изискуемия дълг
не следва да се начислява, поради отпадане преимуществата на срока, съответно и
на правото на ползване на кредита занапред. Кредиторът има право да претендира
договорни лихви единствено за просрочените и изискуеми месечни анюитетни вноски
до датата на предсрочна изискуемост, но същите не са въведени в предмета на
спорното право. В този смисъл и ТР № 3/27.03.2019 год., постановено по т.д. №
3/2017 год. на ОСГТК на ВКС.
В заключение, акцесорната
претенция за възнаградителна лихва за периода след обявяването на кредита за
предсрочно изискуем е неоснователна.
3.По претенцията за наказателна лихва:
Лихвата се
претендира за периода от 17.05.2012 г. до 30.08.2017 г. Съгласно чл.5.3 при
просрочие от страна на кредитополучателя на изплащането на главницата, банката
начислява и събира в допълнение към лихвата по т.5.1 /договорената
възнаградителна лихва/ и наказателна надбавка над нея в размер на 15 пункта
годишно, начислявана върху просрочената сума.
Клаузата
за наказателна надбавка има характер на договорна неустойка, санкционираща
забавеното плащане на главницата от кредитополучателя. Доколкото се касае за
лихва като вид договорно обезщетение, то възражението на ответника за
погасяване на задължението с краткия 3-годишен срок се явява основателно –
чл.111, б.“б“ ЗЗД . Непогасената част от вземането е за периода след 30.08.2014
год. /3 години преди образуваното заповедно производство, прекъсващо
давността/. Обстоятелството, че ответницата е приела късно наследството не
дерогира хода на давността. Кредиторът е имал правната възможност да отстрани
бездействието чрез инвокиране на производство по чл. 51, ал.1 ЗН.
Съобразно
дадените разрешения в Решение № 89/02.10.2019 год. по т.д.№ 1214/2018 год. на ВКС, Второ
т.о. /постановено по идентична разпоредба от договор за кредит/ уговорената
неустойка в чл.5.3 от договора за банков кредит не противоречи на добрите
нрави. Предвиденото обезщение е съобразено с обезпечителната, обезщетителната и
санкционната функция на неустойката като целта й е да стимулира изпълнението и
да превенира допускане на неизпълнение. Обезщетение в размер на 15%
годишно не съставлява и прекомерно
обезщетение по смисъла на чл. 143, т.5 ЗЗП.
Не се
спори между страните и ищецът изрично е поддържал в исковата молба, че размерът
на неустойката се формира единствено от определените 15 пункта /15%/,
начислявани годишно. В периода след 09.12.2014 год. кредитният дълг е предсрочно изискуем, поради
което размерът на неустойката, изчислен от съда, надхвърля обжалваемия интерес според
въззивната жалба на банката – 5 502, 26 лева. Предявеният иск с правно
основание чл. 422 ГПК е основателен до посочения размер.
За
пълнота, следва да бъде посочено, че съобразно дадените разрешения в ТР № 3/27.03.2019 год.,
постановено по т.д. № 3/2017 год. на ОСГТК на ВКС претенцията за предсрочно
изискуем дълг може допустимо да се кумулира с претенция, основана на договорно предвидено обезщетение при забавено
изпълнение.
4. По претенцията за неустойка по чл. 5.4 от договора.
Уговорено
е в чл.5.4, че начислените, но неплатени в срок лихви се отнасят за отчитане по
отделна сметка, като в този случай кредитополучателят дължи на банката
неустойка в размер на 15 % месечно върху
начислената, но неплатена лихва до окончателното й издължаване. Преизчислено на дневна база това означава, че
неустойката е в размер на 0,5 % на ден върху лихвите, неплатени на падежа,
предвиден в погасителния план. При просрочие от една година уговорената лихва
се равнява в размер на 180 % годишно. Така предвидената неустойка е извънмерно
висока и несъразмерна със задължението, за неизпълнение на която е предвидена.
В ТР 1/2009 г. на 15.06.2010 г. е разяснено, че преценката за нищожност на
клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави, се прави с оглед
примерно посочени критерии, сред които съотношението на неустойката и
очакваните вреди.
Икономическата цел на
отпуснатия кредит е придобИ.е на парични средства и за двете страни. В случая
за кредитополучателя, тя е покрИ.е на текущи нужди, за банката е да получи
реализиране на целта на кредита, плюс печалба чрез получаване на
възнаградителна лихва. Извън тази цел, всеки получен доход излиза извън
присъщата функция. Основната цел на уговорените неустойки е да репарират
причинените от неизпълнение в срок вреди. Останалите цели, предвидени с
неустойката целят да реализират точното изпълнение и ако не се постигне да
санкционират за неизпълнение. Предвидената неустойка от 15 % месечно е в пъти
повече от неизпълнение на задължението за връщане на главница ежемесечно и е
много над размера на предвидимите вреди от неизпълнение на парично задължение.
Формирането на тази неустойка излиза извън посочените функции на обезщетение за
неизпълнение и стимул за изпълнение. Така се формира размер на вземане, която
води до неоснователно разместване на парични средства извън целите на
кредитната дейност на банката. Обезщетението за неизпълнение, следва да е в
рамките на уговорените цели и да не създава нови задължения, които да правят невъзможно
погасяване на кредита. А с така уговореното задължение се създава обременяване
на задълженията на длъжника, произтичащи от договора за кредит. Наличието на
предоставени и възможността банката кредитор да получи удовлетворение на
вземанията си, също води до извод, че предвидената неустойка е извън
обезпечителната функция, следваща от чл. 92 от ЗЗД. В съвкупност всички тези
преценени обстоятелства дават основание да се приеме, че с клаузата на т. 5.4
от договора страните са нарушили принципа на справедливост и се явява нарушение
на добрите нрави, основание за нищожност на посочената клауза на основание
т.5.4. от договора, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Наличието на
основание за прогласяване на нищожност води до пречка за присъждане на исканата
сума.
Идентичен казус за действителността
на идентична типова уговорка в договорите за кредит на „Алианц Банк България“
АД е разгледан и в Решение №
89/02.10.2019 год. по т.д.№ 1214/2018 год. на ВКС, Второ т.о.
III. Констатациите за частична
основателност на предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК обуславя
недопустимост на произнасянето по същество по евентуалната осъдителна
претенция. Произнасянето по същата е обусловено от сбъдването на поставеното от
ищеца условие съобразно изрично уточнение на исковата молба с молба от
09.02.2018 год. – „неуведомяване на длъжника за настъпила предсрочна
изискуемост“. Съобразно фактическата и правната установеност по делото,
ответникът е редовно уведомен за настъпила предсрочна изискуемост преди
инициирането на заповедното производство. Решението в коментираната част следва
да бъде обезсилено.
IV.
Разноски:
Приетото разрешение по т.12 на ТР
4/2013г на ОСГТК, налага съдът да се произнесе и по разноските, включително
присъдените със заповедта за изпълнение, като законна последица от уважаването
на установителните искове.
Ищецът е направил разноски в
заповедното производство, възлизащи на 2 974, 47 лева, от които съразмерни
на уважените претенции са 2 613, 06
лева.
Ищецът е направил разноски във
въззивното производство в размер на 2 569, 30 лева /заплатена държавна
такса, съответна на уважените претенции/. На страната следва да бъде присъдено
и възнаграждение за защита от юрисконсулт по чл. 78, ал.8 ГПК, съразмерно на
уважените претенции в размерите по НЗПП или 300 лева. Ищецът е направил разноски в
първоинстанционното производство в размер на 3724,47 лева съобразно представен
списък по чл. 80 ГПК, ведно с юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал.8 ГПК. От тях, съразмерни на уважените претенции са 3 271, 93 лева. Общо
дължимите на ищеца разноски възлизат на 6 141,
23 лева.
Ответникът е направил разноски при
двуинстанционното разглеждане на спора в размер на общо 11 592 лева, от
които съразмерни на отхвърлените претенции са 1 408, 48 лева. Възражението за прекомерност на договореното и заплатено адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция в размер на 4 500 лева се
квалифицира като неоснователно. Минималният размер на възнаграждението по
Наредба № 1/09.07.2004 год. възлиза на 4 454, 66 лева, следователно липсва
съществена прекомерност.
По компенсация ответникът дължи на
ищеца сумата от 4 732, 75 лева – разноски при двуинстанционното
разглеждане на спора.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 167/25.02.2019 год., постановено по т.д.№
1731/2017 год. по описа на ВОС, ТО, в частта, в която е отхвърлен предявения от „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Възраждане, бул.
„Мария Луиза“ № 79, чрез юрисконсулт В.К., срещу Й.И.Л. ЕГН **********, като универсален наследник на
кредитополучателя И. Й. Л., с адрес: гр. Варна, ул. „Прилеп“ № 1, вх. 7, ет. 2,
ап. 94, иск за установяване по
отношение на ищцата оспорени изискуеми вземания по заповед за изпълнение № 7214/01.09.2017 г., издадена
по ч.гр.д. № 13021/2017 г. по описа на РС - Варна, както следва:
1. за връщане на предсрочно
изискуема главница по Договор за
банков кредит „Жилище“ №29692/17.04.2008г. до размер на 122 962,
84 лева;
2. за плащане на сборно
вземане в размер на 5 502.26 лева,
представляващо мораторна неустойка
(наказателна лихва) върху просрочена главница за периода от 17.05.2012 г. до
30.08.2017 г;
и
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО,
че Й.И.Л. ЕГН **********, като универсален
наследник на кредитополучателя И. Й. Л., с адрес: гр. Варна, ул. „Прилеп“ № 1,
вх. 7, ет. 2, ап. 94 дължи на „АЛИАНЦ
БАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н Възраждане, бул. „Мария Луиза“ № 79, чрез юрисконсулт В.К. оспорени изискуеми вземания по заповед за изпълнение №
7214/01.09.2017 г., издадена по ч.гр.д. № 13021/2017 г. по описа на РС -
Варна, както следва:
1. за връщане на предсрочно
изискуема главница по Договор за
банков кредит „Жилище“ №29692/17.04.2008г. от
размер на 122 962, 84 лева, ведно
със законната лихва, считано от 31.08.2017 год. до окончателното погасяване на
задължението;
2. за плащане на сборно
вземане в размер на 5 502.26 лева,
представляващо мораторна неустойка
(наказателна лихва) върху просрочена главница за периода от 17.05.2012 г. до
30.08.2017 г;
ПОТВЪРЖДАВА решението по исковете с
правно основание чл. 422 ГПК в останалата отхвърлителна част.
ОБЕЗСИЛВА решението, в частта, в
която ВОС се е произнесъл по евентуалните осъдителни претенции.
ОСЪЖДА Й.И.Л. ЕГН ********** с адрес: *** да заплати на „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Възраждане, бул.
„Мария Луиза“ № 79
-
Сумата
от 2 613, 06 лева, сторените
съдебно-деловодни разноски в заповедното производство, съставляващи част от
сумите за равноски, за които е издадена заповед
за изпълнение № 7214/01.09.2017 г., издадена по ч.гр.д. № 13021/2017 г.
по описа на РС – Варна;
-
Сумата
от 4 732, 75 лева, съставляваща сторени
съдебно-деловодни разноски при двуинстанционното разглеждане на спора,
определени по компенсация.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в
едномесечен срок от връчването на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: