№ 2192
гр. С, 10.01.2022 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в закрито заседание на
десети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:СИМОНА В. НАВУЩАНОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Частно
гражданско дело № 20211110173586 по описа за 2021 година
Подадено е заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
„Сити кеш” ООД против Любчо Илиев Кочев.
След преценка допустимостта и редовността на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, съдът приема, че същото е допустимо, но по
същество е частично неоснователно, по следните съображения:
Заявителят претендира издаване на заповед за изпълнение за посочените в
заявлението суми, произтичащи от договор за паричен заем № .../20.11.2020 г., сключен
със „Сити кеш” ООД. На основание сключения договор претендира издаване на
заповед за изпълнение за суми, представляващи главница, възнаградителна лихва и
законна лихва за забава. Претендира се и сумата от 123,75 лева договорна неустойка,
дължима за периода от 20.11.2020 г. до 22.02.2021 г. на осн. чл. 8 от договора, сумата
от 44,40 лева, представляваща неустойка за забава начислена на осн. чл. 21, ал. 7 от
ОУи сумата от 115 лева – разходи за извънсъдебно събиране на вземането.
Съдът намира, че претендираните суми за неустойка не следва да бъдат
присъждани, доколкото се основават на постигната между страните уговорка, която е
нищожна. Следва да се посочи, че ролята, възложена на националния съд от
правото на Европейския съюз, в областта на защита на потребителите, не се
ограничава само до правото да се произнесе относно евентуално неравноправния
характер на договорна клауза, а също включва задължението служебно да разгледа
този въпрос, когато са налице необходимите за това правни и фактически
обстоятелства. В този смисъл е практиката на СЕС, формирана по преюдициални
запитвания по прилагането на Директива 93/13/ЕИО - така Решение от 4 юни 2009 г. по
дело ...срещу ...., C-243/08. Тези изводи са още веднъж потвърдени с Решение от
18.02.2016 г. по дело ... срещу ..., ..., ..., ... - C-49/14 на СЕС, с което категорично се
посочва, че ефективна защита на произтичащите от тази директива права може да бъде
гарантирана само при условие че системата на националното процесуално
право позволява в рамките на заповедното производство или на това по
изпълнението на заповед за плащане да се извърши служебен контрол относно
евентуално неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания
договор. В Решение от 21.02.2013 г. по дело ... рещу ... - C‑472/11, от друга страна се
приема, че е необходимо националният съд, който е констатирал служебно
неравноправния характер на дадена клауза, да може да изведе всички последици от
1
тази констатация, без да чака потребителят, който е информиран за правата си, да
направи изявление, с което иска отмяна на посочената клауза. В случая в националното
законодателство такава възможност е предвидена с разпоредбата на чл. 415, ал.1, т. 3
ГПК, съгласно която съдът следва да даде указание на заявителя, че може да предяви
осъдителен иск, като при условията на състезателно начало страните могат да обсъдят
поставените въпроси от съда, свързани с евентуалната неравноправност на клаузи в
договора с участието и на длъжника.
Нещо повече с изменението на процесуалния закон с ДВ, бр. 100 от 2019 г., в
сила от 24.12.2019 г. и приемане на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК се
установява служебно задължение на съда да следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител, като ако такава се установи или е налице
обоснована вероятност за това, съдът следва отхвърля заявлението за издаване на
заповед за изпълнение.
Така изложеното на още по-голямо основание следва да се приеме за
договорните клаузи, които са нищожни, поради противоречието им със закона или с
добрите нрави, за което разпоредбата на чл. 411, ал. 1, т. 2 ГПК задължава съдът да
следи служебно в производството по издаване на заповед за изпълнение. Нещо повече
в този смисъл съдът съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т.
4 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС, в мотивите, на което
изрично е застъпено становището, че за нищожността на неустойката съдът следи
служебно.
Съдът намира, че заявеното вземане за неустойка се основава на нищожна
клауза. Процесният договор за паричен заем е сключен през 2020 г., като породените
от него отношения се регулират от специалните правила на ЗПК. Уговорката в
договора за паричен заем за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение (поръчители или банкова гаранция) е нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Това е така, тъй като неустойката излиза извън
допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава
имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се престира
от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което
води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му
нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Несъмнено
целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави,
което прави уговорката за дължимостта нищожна - виж т. 3 на ТР № 1/2009 г. по т. д.
№ 1/2009 г., ОСТК, ВКС. Отделно от това, по този начин се заобикаля и законът, тъй
като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи
само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още
едно обезщетение за неизпълнение на едно акцесорно задължение – недадено
обезпечение, от което обаче пряко не произтичат вреди.
По отношение на претенцията за неустойка за забава в размер на 44,40 лв.
настоящият състав намира, че клаузата, в която е уговорено заплащането на такава
2
неустойка, също е нищожна. Аргументите на съда в случай са в насока, че по свoята
същност договорената неустойка представлява предварително уговорено задължение
на потребителя, с което по същество се цели заобикаляне и на ограничението на чл. 33
ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана със
сключването и изпълнението на договора. Видно от твърденията в заявлението в
договора е предвидено едно допълнително обезщетение при забава в полза на
кредитора, което дори е във фиксиран размер съгласно тарифата на дружеството.
Същевременно съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. Такова обезщетение за забава обаче вече има предвидено в
договора и това е лихвата за забава, за която съдът вече е издал заповед за изпълнение.
Следователно от заявителя се цели да получи за едно и също забавено изпълнение и
неустойка за забава, и обезщетение за забава, периодът на които дори съвпада.
На следващо място съдът намира, че вземанията на заявителя за сумата от 115 лв. –
такса за извънсъдебно събиране на задължението, е възникнало на основание
недействителна договорна клауза. Доколкото договорът за потребителски кредит е сключен
при действието на Закона за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат съобразени
служебно от съда и по специално императивното правило на чл. 33, ал. 1 и 2 от ЗПК.
Цитираната норма в ал. 1 предвижда, че при забава на потребителя, кредиторът има право
само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Според ал. 2 на чл. 33
от ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът намира, че с
твърденията за въведени с договора клаузи за начисляване на неустойка за неизпълнение на
задължение, разходи и такси за извънсъдебно събиране, при определени условия след
настъпване на падеж на главните задължения, по същество се цели заобикаляне на
ограничението на чл. 33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост
de facto е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. С оглед изложеното съдът
приема, че подобни клаузи противоречат на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследват забранена от
закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава. Поради това те не пораждат права
и задължения за страните.
Поради така изложените съображения тези клаузи не пораждат права и
задължения за страните, респективно в частта, с която са претендирани произтичащите
от тях вземания, заявлението по чл. 410 от ГПК следва да се отхвърли.
Следва на основание чл. 415, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 3 ГПК да се укаже на заявителя,
че може да предяви осъдителен иск относно вземанията, за които е отхвърлено
заявлението. Срокът, установен в посочената разпоредба е едномесечен от връчване на
разпореждането, но доколкото настоящото разпореждане подлежи на обжалване с
частна жалба, следва да се укаже на заявителя, че може да предяви иск за вземането в
едномесечен срок, който започва да тече от датата на влизане в сила на настоящото
разпореждане.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
3
„Сити Кеш” ООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр. С, район Средец, ул.
„С” № 29, ет. 7, представлявано от управителя Николай Пенчев Пенчев, против ВЛ. Ж.
Н., ЕГН **********, в частта му, с която се иска да бъде издадена заповед за
изпълнение за сумата от 123,75 лева договорна неустойка, дължима за периода от
20.11.2020 г. до 22.02.2021 г. на осн. чл. 8 от договора, сумата от 44,40 лева,
представляваща неустойка за забава начислена на осн. чл. 21, ал. 7 от ОУ и сумата от
115 лева – разходи за извънсъдебно събиране на вземането.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен
срок от съобщаването му на заявителя пред Софийски градски съд.
УКАЗВА на заявителя, че може да предяви осъдителен иск относно вземанията,
за които е отхвърлено заявлението, в едномесечен срок от влизане в сила на
настоящото разпореждането, като довнесе дължимата държавна такса. Ако искът не
бъде предявен в посочения едномесечен срок страната губи възможността да
приспадне внесената по настоящото дело държавна такса.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4