Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 03.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен
състав, в
публичното заседание на двадесет и
седми ноември през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 16560 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С решение № 157388 от 03.07.2019 г.,
постановено по гр. д. № 52046/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО,
90-ти състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК е признато за
установено, че ответниците В.Г. и К.Г. дължат на ищеца сумата от 484,73 лева, представляваща цена на
доставена, но незаплатена, топлинна енергия в периода от 01.11.2013 г. до
30.04.2016 г. до имот, апартамент № 5, находящ се в гр. София, жк „******, аб.
№ 308107, сумата от 15,64 лева - цена на услугата „дялово разпределение“ за
същия период, ведно със законна лихва върху главниците за периода от 25.11.2016
г. до изплащане на вземането, сумата от 70,65 лева - мораторна лихва върху главница за доставена топлинна
енергия за периода от 31.12.2013 г. до 15.11.2016 г., и сумата от 2,38 лева -
мораторна лихва върху вземането за „дялово разпределение“ за периода от
31.12.2013 г. до 15.11.2016 г.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците В.Г. и К.Г., в която са изложени съображения за неговата неправилност и незаконосъобразност и постановяване при нарушение на материалния и процесуалния закон. Сочи се, че СРС е възпрепятствал ответниците да осъществят защитата си в производството, като не е уважил искането им за отлагане на проведеното открито съдебно заседание. Намира се, че неправилно съдът е фингирал наличието на облигационна връзка между страните въз основа на факта, че ответниците са собственици на процесния недвижим имот. Твърди се, че от заключението на изслушаната по делото СТЕ се установява, че в апартамента на жалбоподателите няма отоплителни тела и не е установено наличие на преминаващи тръби, за да е налице основание за начисляване на задължения за сградна инсталация, съответно ищцовото дружество не е установило при условията на пълно и главно доказване фактът на извършена доставка на топлинна енергия. Счита се, че крайните изводи на районната съдебна инстанция се базират на заключенията на приетите по делото експертите, вещите лица по които са работили само по данни на ищеца, част от които не са приобщени по делото, като липсват и представени фактури и реални отчети, както и информация за извършен оглед на имота, наличието на намиращи се в него топлоотделящи тръби, за качеството и количеството на доставяната топлинна енергия, за начина на определяне на пълния отопляем обем на сградата и за изправност на абонатната станция. Оспорва се дължимостта и на присъдената лихва за забава. Предвид изложеното се иска отмяна на решението и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени в цялост. Претендират се разноски.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД и третото
лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразяват
становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявени
са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Жалбата, с която
е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 90-ти състав, решение за
валидно и допустимо. В тази връзка, неоснователни са доводите на
жалбоподателите за недопустимост на решението на СРС, тъй като последният ги е
възпрепятствал да осъществят защитата си в производството, като не е уважил
искането им за отлагане на проведеното открито съдебно заседание. С оглед
наличните данни по делото настоящият
съдебен състав не констатира СРС да е допуснал соченото от
въззивниците процесуално нарушение, доколкото първата инстанция е приложила
стриктно разпоредбата на чл. 142, ал. 2 от ГПК и правилно е приел, че не са
били налице процесуалните предпоставки на закона за отлагане на делото. Отделно,
обжалваното решение не е недопустимо и поради заявените твърдения на
въззивниците за незаконосъобразно провеждане на заповедното производство и
поправената поради допусната очевидна фактическа грешна заповед за изпълнение. Съгласно
мотивите на задължителното за съдилищата ТР № 4/2013, постановено по т. дело №
4/2013 на ОСГТК на ВКС, разпоредбите на чл. 247, чл. 250 и чл. 251 от ГПК
намират на общо основание приложение в заповедното производство. По силата на
задължението на гражданския съд да разгледа всяка подадена до него молба за
защита и съдействие /чл. 2 от ГПК/, заповедният съд е длъжен да се произнесе по
молба за поправка, допълване или тълкуване на постановен от него акт. Да се
приеме противното би означавало да се допусне съществуването в правния мир на
погрешно, непълно или неясно произнасяне на съда, което не е в състояние да
постигне целите на производството. Съобразно принципа на законност /чл. 5 от ГПК/ съдът е длъжен при непълнота на закона да решава делата според общия им
разум. Това налага при допусната очевидна фактическа грешка или непълнота в
заповедта същата да бъде поправена или допълнена, а при неяснота - да даде
тълкуване на същата, тъй като предвиждането на тези институти в исковия процес
е наложено от съображения, които са в сила и в заповедното производство.
Формален аргумент за приложимост на посочените разпоредби в заповедното
производство е разпоредбата на чл. 406, ал. 4 от ГПК, която препраща към чл.
247, чл. 250 и чл. 251 от ГПК в производството по издаване на изпълнителен
лист, което също е насочено към създаване на изпълнителен титул в полза на
кредитора, още повече като се има предвид, че систематично заповедното
производство е уредено като част от изпълнителния процес.
Настоящият
съдебен състав намира поставеното от СРС решение и за правилно, като споделя
изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
основателност на предявените от „Т.С.“ ЕАД искове /чл. 272 от ГПК/. Във връзка
с доводите в жалбата следва да се добави и следното:
За уважаване на
предявения иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и респ. за
ангажиране отговорността на ответника ищецът следва да докаже по безспорен
начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и
ответника за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в
процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза
именно на претендираната сума.
Основният спорен
по делото въпрос е свързан с наличието на облигационна връзка между страните с предмет – доставка на топлинна
енергия, както и с установяването по делото на обема и
стойността на доставената топлинна енергия.
Съгласно чл.
153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия /респ. потребители на
топлинна енергия съгласно предишната редакция на закона/.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 от ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на
етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна
енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки
етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
Противно на поддържаното от В.Г. и К.Г. настоящият
съдебен състав намира, че от представените
по делото доказателства - нотариален акт за продажба на недвижим имот № 151,
том V, рег. № 16520, дело
№ 847/2002 г. от 18.11.2002 г., и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот №
105, том IV, рег. № 11219, дело № 604/2006 г. от 19.12.2006 г., се установява, че
същите са собственици на процесния недвижим имот – апартамент № 5, находящ се в
гр. София, жк „******, и в
това си качество са клиенти на топлинна енергия и съответно, че са обвързана от
облигационна връзка с предмет – доставка на топлинна енергия.
Съдържанието на договора за доставка на топлинна енергия е уредено в
представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответниците
дори и без да са ги приели изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2,
изр. 2 от ЗЕ, доколкото не се твърди и не се установява изключението по чл.
150, ал. 3 от ЗЕ - няма твърдения, нито данни ответниците да са
упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл.
150, ал. 3 от ЗЕ. Следователно, установено е принципното съществуване на
облигационно договорно правоотношение между страните за процесния период,
произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял
топлинна енергия, а ответниците дължат заплащане на стойността на ползваната
услуга. Обстоятелството
колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно - в
жилището на ответниците, е от значение единствено за доказване размера на иска,
като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до
отхвърлянето му - съгласно чл. 162 от ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в
ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването,
обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г.
В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения
имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните
собственици на „Т.с.“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните собственици.
Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за
топлоснабдения имот за исковия период.
В нормата на чл. 156 от ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради –
етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата
на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на
реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от
средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището,
и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация.
За установяване стойността на доставената до имота топлинна енергия за
процесния период пред СРС е допуснато и изслушано заключение на
съдебно-техническа експертиза. В последното е посочено, че
топлинната енергия, постъпила в абонатната станция, се измерва от общ топломер,
монтиран в абонатната станция, който се отчита в началото на всеки месец по
електронен път. Технологичните разходи на ТЕ от работата на абонатната станция се
определят по нормативен ред и са за сметка на топлопреносното предприятие, като
за целия процесен период са изчислявани ежемесечно по Наредба и са отчислявани
от ТЕ преди нейното разпределение между абонатите съгласно действащите
разпоредби. Експертът е заявил, че по данни от ФДР в процесното жилище не е
имало монтирани отоплителни тела и съответно не са монтирани
топлоразпределители, не е начислявана ТЕ за отопление на имот, за общи части и
за загряване на топла вода. Изчислявана е енергия, отдадена от сградна
инсталация, като е разпределена пропорционално на отопляемия обем на имотите по
проект на сградата. Начислената сума за топлинна енергия през процесния
период е в размер на 484,71 лева. Според вещото лице дяловото разпределение е осъществено
съгласно действащата нормативна уредба.
С
оглед изложеното, неоснователни са релевираните от В.Г. и К.Г. оплаквания, че
липсва осъществено пълно и главно доказване на факта на извършената доставка на
топлинна енергия, както и че заключението на изслушаната по делото
съдебно-техническа експертиза не следва да се цени, тъй като вещото лице по
същата е работило само по данни на ищеца, част от които не са приобщени по
делото, като липсват и представени фактури, реални отчети, данни за начина на
определяне на пълния отопляем обем на сградата и за изправност на абонатната
станция. В процесния случай, експертизата е допусната в съответствие с
изискванията на чл. 195, ал. 1 от ГПК, поради необходимост от специални знания
в съответните области на науката, като същата не е изготвена само по документи,
едностранно издадени от ищеца, а въз основа на документите - за справка за
отчет на топломера в АС, техническа характеристика на същата, акт за
разпределение на кубатурата на имота, справка – извлечение за начислените суми
и енергии през процесния период за имота, изравнителни сметки на ФДР.
Доказателствената стойност на заключението на вещото лице по изслушаната
експертиза не се разколебава от обстоятелството, че е изготвено въз основа и на
материали, които не са приобщени като доказателства по делото, както и че
експертът не е направил оглед на имота. В определението си за назначаване на
експертизата от 22.04.2019 г. първоинстанционният съд не е посочвал или
ограничавал вещите лица по отношение на материалите, въз основа на които да
работят. Още повече, че в конкретния случай, предвид естеството на поставените
задачи, е обективно невъзможно те да бъдат изпълнени само въз основа на
намиращите се по делото материали, без проверка и на други материали,
включително намиращи се в ищцовото дружество, като в преценка на вещото лице е
да съобрази, дали за изготвянето на пълно и обективно заключение му е
необходимо да извърши оглед на имота или не. Също така следва да се отбележи,
че експертното заключение не е своевременно оспорено от ответницата. Що се
касае до възражението, че липсват данни за изправността на абонатната станция,
то същото е неоснователно, доколкото в т. 7 от заключението експертът изрично
посочва, че при ищцовото дружество са налице документи за периодичните проверки
на топломера в абонатната станция и протоколи за тяхната смяна, които са
извършвани на всеки две години.
Така, при съвкупния анализ на събраните по делото
доказателства се стига до извод за основателност на претенцията на ищеца. Ответниците
не са представили никакви доказателства, които да оборят извода за дължимост на
сумата за доставена и потребена топлинна енергия, включително не са ангажирали
доказателства за това да е отправено искане след взето решение на етажната
собствено до ищеца за прекратяване на топлоподаването в цялата сграда – етажна
собственост, с което обстоятелство биха се освободило от задължението да
заплащат съответната част от стойността на топлинната енергия,
отдадена от сградната инсталация. Тук е мястото да бъде посочено,
във връзка с подробно изложените във въззивната жалба доводи за липсата на
задължение за В.Г. и К.Г. да заплащат топлинна енергия за сградна
инсталация, че съгласно чл. 153, ал. 6
от ЗЕ клиентите в сграда — етажна собственост, които прекратят
топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в
общите части на сградата. Доставката на отопление в сграда — етажна
собственост, е резултат от искане, направено за сметка на всички етажни
собственици в съответствие с предвидените правила за етажната собственост.
Отделно от посоченото, съгласно приетото в решение от 05.12.2019 г. на СЕС по
съединени дела С‑708/17 и С‑725/17, член 27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета
от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение
на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива
97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 5,
параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на
търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО
на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и
на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на
Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“), трябва да се тълкува в
смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците
на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за
централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за
общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не
са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент, а
член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното
потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на
Директива 93/76/ЕИО на Съвета и член 10, параграф 1 от Директива
2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година
относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и
2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се
тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в
сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за
сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата
пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
По отношение направеното във въззивната жалба
оспорване дължимостта на присъдената лихва за забава следва да
бъде посочено, че това възражение се прави за първи път пред настоящата съдебна
инстанция, поради което същото е преклудирано и съдът не дължи произнасяне по
него.
Предвид изложеното поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като
правилно и законосъобразно.
При този изход на спора направените
от ищеца и своевременно поискани разноски за заповедното и исковото
производство пред районния съд правилно са възложени в тежест на ответниците.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски
има ищецът – въззиваем.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.
8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на
правната помощ, на ищецът - въззиваем се дължи юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя в общ размер на 100 лева, като ответниците следва да бъдат
осъдени да заплати същото.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 157388 от 03.07.2019 г., постановено по гр. д. № 52046/2018 г., по
описа на Софийски районен съд, ГО, 90-ти състав.
ОСЪЖДА
В.Г.,
ЕГН **********, и К.М. Р. Г., ЕГН **********, да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:*** Б, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК
сумата от 100 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение
във въззивното производство.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“
ЕООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.