№ 1173
гр. София, 08.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20211100514586 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20198310 от 14.10.2021 г., постановено по гр.д. № 25017/2021 г. по
описа на СРС, 76 състав, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ ЗД „Б.И.“ АД е осъдено да
заплати на М. Р. З. сумата от 1 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение
по щета № ********** за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от
травматично увреждане на здравето и преживян стрес, вследствие на ПТП от
02.01.2021 г., съставляващо покрит застрахователен риск съгласно договор за
застраховка „Гражданска отговорност“, страна по който е ответникът. С решението
СРС отхвърлил иска за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди
за разликата над уважения размер от 1 000 лева до пълния предявен размер от 3 000
лева, или за размера от 2 000 лева.
Съобразно изхода от спора на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК съдът
разпределил отговорността за разноски по делото.
Срещу решението в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 432,
ал. 1 КЗ за заплащане на парично обезщетение за неимуществени вреди вследствие
настъпилото на 02.01.2021 г. пътно-транспортно произшествие за разликата над
уважения размер от 1 000 лева до сумата от 3 000 лева /за размера от 2 000 лева/ е
подадена въззивна жалба от М. Р. З., чрез процесуалния й представител - адв. В. О.,
САК.
В жалбата, депозирана в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, се
излагат доводи за неправилност на изводите на първостепенния съд относно
намиращите се в причинна връзка със събитието травматични увреждания, както и
относно размера на подлежащите на обезвреда неимуществени вреди. Поддържа се, че
от доказателствата по делото се установяват травми в областта на шията, а съдът в
нарушение на процесуалния закон не e извършил цялостна преценка на ангажираната
1
доказателствена съвкупност. Изложени са принципни теоритични постановки
касателно института на справедливото обезщетение, характеризиращ се със своята
заместваща природа. Жалбоподателят иска от въззивния съд да отмени решението в
посочената част, като присъди допълнително обезщетение /над сумата от 1000 лева,
присъдени с атакуваното решение/ за неимуществени вреди в размер на още 2000 лева,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното плащане. Съобразно изхода от спора пред настоящата инстанция
претендира за ревизия в разпределената отговорност за разноски в
първоинстанционното производство. Претендира разноски и за въззивната съдебна
инстанция, включително адвокатски хонорар, като в тази връзка се обръща внимание,
че адв. В. О. е регистриран по ЗДДС.
В срока и по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба
от ЗД „Б.И.“ АД, с който същата е оспорена, като въззиваемата страна моли да бъде
оставена без уважение и да бъде потвърдено първоинстанционното решение в
обжалваната от ищеца част. Намира, че с оглед действителните травматични
увреждания, претърпени от ищеца, присъденото от районния съд обезщетение е
напълно съответно и не следва да се коригира. Претендират се разноски за
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията, съдържащи се в отговора, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Решението в частта, с която предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1
КЗ е уважен за сумата от 1 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, претърпени от ищеца във връзка с процесното събитие, ведно със законната
лихва от предявяване на иска /29.04.2021 г./ до окончателното изплащане на вземането
като необжалвано, е влязло в законна сила.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо - в обжалваната от ищеца част. Във връзка с доводите на
въззивника, инкорпорирани в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, съдът
намира следното:
Основателността на иска с правно основание по чл. 432 от КЗ зависи от
установяване по делото на следните юридически факти: ответникът да е застраховател
по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като в
срока на действие на договора, вследствие на противоправното и виновно поведение на
водача на застрахования при ответника автомобил, да е настъпило застрахователно
събитие, покрит риск по сключения договор, в причинна връзка с което ищецът е
претърпял нематериални вреди - болки и страдания, причинени от настъпилите от
събитието увреждания на телесния интегритет на лицето.
Страните по делото не спорят, че на посочените в исковата молба дата и място е
настъпило ПТП между лек автомобил „БМВ 218 ГТ“, с рег. № *******, управляван от
С.А. К., при когото, на дясната седалка е пътувала М. Р. З. - ищец и лек автомобил
„Мицубиши“, модел „Спейс Стар“, с рег. № *******, управляван от Б.Г.Р., както и че
същото съставлява застрахователно събитие, като гражданската отговорност на водача
Райчев към датата на произшествието е била застрахована при ответника по силата на
договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Безспорен
между страните факт понастоящем е и, че към момента на настъпване на инцидента,
ищецът З. е била без поставен предпазен обезопасителен колан.
С оглед доводите на въззивника, заявени с депозираната пред настоящата
2
инстанция въззивна жалба и възраженията, съдържащи се в отговора, правният спор
между страните по делото, пренесен за разрешаване пред въззивната инстанция, се
концентрира единствено и само върху въпроса какъв е справедливият размер на
обезщетението за неимуществени вреди – болки и страдания, търпени от ищеца и
намиращи се в пряка, причинно-следствена връзка с противоправното деяние на
застрахования по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника водач на МПС.
С решението си по предявения иск СРС е приел за установено по делото, че в
срока на застрахователно покритие по договора за засраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“ по вина на застрахования водач е настъпило
процесното ПТП, установен е механизмът на произшествието, изводим и от
приложения по делото констативен протокол за ПТП с пострадали лица от 02.01.2021
г. В протокола надлежно са отразени всички обстоятелства по повод инцидента,
включително причините за настъпване на последния, а именно, че водачът на лек
автомобил „Мицубиши“, модел „Спейс Стар“, с рег. № *******, застрахован при
ответника, въпреки наличието на пътен знак „Б-1“ за пропускане на движещите се по
пътя с предимство автомобили, не пропуснал управлявания от спътника на ищеца лек
автомобил „БМВ 218 ГТ“, с рег. № *******, което е и причина за настъпилото ПТП
между двата автомобила.
Като се е позовал на събраните в хода на съдебното дирене писмени
доказателства и заключението на съдебната автотехническа експертиза, а също и на
показанията на разпитания свидетел С.А. К., СРС правилно е приел, че механизмът на
транспортното произшествие е именно този и причина за настъпване на процесното
ПТП е поведението на застрахования при ответника водач, който е нарушил правилото
на чл. 6, т. 1 ЗДвП и не пропуснал движещия се срещу пътен знак Б3 водач на лекия
автомобил „БМВ 218 ГТ“, – водача на автомобила, в който е пътувал ищеца.
Въззивният състав на съда, кредитирайки заключението на САТЕ, напълно се
солидаризира с изведеното в атакувания съдебен акт и намира, че правилно е установен
механизмът на настъпване на произшествието.
По-натам, от допуснатата пред първа инстанция съдебномедицинската
експертиза, изготвена въз основа на направен преглед и приобщената по делото
медицинска документация, се установява, че в резултат от процесното събитие на
ищеца са причинени следните травматични увреждания: кръвонасядане на шията,
кръвонасядане в долната трета на корема, като и двете травматични увреждания са
окачествени като „несъществени“. По данни на пострадалата при инцидента тя я е
имала поставен предпазен колан, което може да се свърже с кръвонасяданията по
тялото. Вещото лице е констатирало, че лечение не е предприето, тъй като не е било
необходимо. Периодът на възстановяване при такъв вид кръвонасядания е около 10-20
дни, като болките и страданията продължават около 10 дни. Отбелязано е още, че след
извършен личен преглед на пострадалия ищец – М. Р. З., е установено, че няма данни
за синини по тялото към момента на прегледа /15.09.2021 г./. От прегледа не са
установени физически и психоорганични нарушения. Към момента на прегледа
пострадалата не търпи болки и страдания. Заключението на експерта по СМЕ е прието
без възражения на страните, като настоящият състав на съда намира, че същото освен
това е компетентно и обективно изготвено от специалист, притежаващ необходимите
знания из областта на медицинските науки. Вещото лице д-р С.Д., специалист по
вътрешни болести и общо практикуващ лекар, е отговорило по ясен и изчерпателен
начин на стоящите пред изследването задачи, с оглед което въззивният съд дава вяра
на констатациите на експерта и ползва същите при изграждането на изводите за
правнорелевантните за спора факти.
Пред първоинстанционния съд са събрани и гласни доказателствени средства
чрез разпит на свидетеля С.А. К.. В показанията си последният, фактически съжител на
ищеца, излага, че след инцидента М. имала охлузвания и натъртвания по врата,
гърдите и коремната област, в резултат на поставения колан. Възстановителният
3
процес траел около 1 месец, като в този период М. не работела заради пандемията, но
дори и да трябвало да работи, нямало как това да се случи, понеже ставала трудно от
леглото и нямало да може да ходи на работа. Разказва, че инцидентът се отразил
емоционално на М. – притеснявала се да се вози. Обяснява, че тя ходила на ядрено
магнитен резонанс, който установил всички неща, разказани и от свидетеля. Не знае да
е ходила на специалист или общо практикуващ лекар.
При анализиране показанията на свидетеля, съдът съобрази практиката на ВКС
по отношение на лицата, посочени в разпоредбата на чл. 172 ГПК. На първо място,
показанията на този свидетел пресъздават личните му впечатления от оплакванията на
ищеца, изживяните от последния болки и страдания от травматичните увреждания след
произшествието, като житейски обяснимо е именно най-близките /членовете на
семейстовото, роднините, доверените приятели/ да са свидетели на тези изживявания и
да имат непосредствени възприятия за хода на събитията, естеството и интензитета на
преживяното.
В трайната си практика ВКС приема, че самият факт на родствена, семейна или
друга връзка със страната не е предпоставка, достатъчна, за да дискредитира
свидетелските показания и да послужи за основание същите да не бъдат ползвани от
съда при изграждане на изводите за фактите поради евентуалната заинтересованост на
свидетеля от изхода на делото. Така напр. с Решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по
гр. д. № 665/2020 г., II г. о., ГК, се приема, че всяко лице, извън посочените в чл. 166
ГПК, дори и да е заинтересовано от изхода на делото, може да бъде свидетел. В такава
хипотеза съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното
право показания на свидетеля само поради неговата заинтересованост, а е задължен да
прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по
делото. Следователно, с доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата
по чл. 172 ГПК и само близката родствена връзка със страната, посочила ги като
свидетел, не е основание за отричане достоверността на изнесеното от тези лица.
Ето защо и като съобрази горното, съдът приема, че следва да кредитира
показанията на свидетеля К., предвид че те в голяма част кореспондират с останалите
доказателства по делото. По отношение на частта от тях, касаеща получените върху
тялото на ищеца охлузвания и натъртвания – по врата, гърдите и коремната област,
следва да се посочи, че в тази им част те се подкрепят от други събрани в хода на
производството пред СРС доказателства. В друга обаче тяхна част – касателно периода
на възстановяване от 1 месец, липсата на възможност на пострадалия да става от
леглото и да работи, притесненията й да пътува, твърдението за направен ядрено
магнитен резонанс, свидетелските показания, по преценка на съда, се явяват
необективни и пречупени през призмата на заинтересовано от изхода на спора лице. В
този смисъл, макар да се излага позиция, че ищецът е направил образна диагностика
посредством ядрено магнитен резонанс, в подкрепа на това не са ангажирани никакви
медицински доказателства. Отделно, настоящият състав на съда, така както е изложено
и в първоинстанционното съдебно решение, намира, че разказът на свидетеля в някои
части рисува картина на живота на ищеца след инцидента, характеризираща се с
крайно негативни нотки, а последните са в противовес с нормалната житейска логика и
обичайния ход на събитията след инцидент като процесния, който прочие не се
отличава по своята същност с прекомерно тежки последици и интензивност на
преживяното.
Предвид изложеното, съдът приема, че в резултат на застрахователното събитие,
настъпило на 02.01.2021 г., ищецът е претърпял единствено несъществени по характер
кръвонасядания на шията и долната трета на корема, периодът за възстановяването от
които е около 10-20 дни, а болките и страданията, породени от тях – преминали за
около 10 дни.
Нормата на чл. 52 ЗЗД гласи, че обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост. Тъй като неимуществените вреди, които
4
представляват неблагоприятно засягане на персонални, нематериални блага, не биха
могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно,
а заместващо и се определя по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г.
понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
При определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид
обстоятелството, че от процесното ПТП З., която в деня на инцидента е навършила
точно 32 години, т.е. в трудоспособна възраст, е претърпяла телесни увреждания,
реализиращи медико биологичния признак „болка и страдание“, с оглед което съдът
приема, че са налице признаците на лека телесна повреда по смисъла на чл. 130, ал. 2
от НК. За период от около 10 дни ищецът е преодолял този физиологичен дискомфорт
на болка и страдание, а след още около 10 дни изчезнали и външните проявления на
травмите. Не се установява пострадалата да е имала нужда от лечение, в това число
амбулаторно или при домашни условия, още по-малко пък е следвало да бъде
хоспитализирана, или да е имала нужда от оперативна намеса или последваща
болнична помощ, да са налице трайни и необратими увреждания от процесния
инцидент. По делото не е установено също така болките и страданията, които
телесните увреждания са причинили на ищеца, да надхвърлят обичайните за този вид,
като след възстановителния период съдът приема, че ищецът се е върнал към
обичайния му начин на живот, социалната и трудовата му дейност.
С оглед горното, настоящият състав на съда намира за неснователни доводите,
съдържащи се във въззивната жалба, че неправилно с първоинстанционното решение е
определен размерът на обезщетението за неимуществени вреди. Определеното с
обжалвания съдебен акт обезщетение от 1000 лева въззивният съд намира за
съобразено с всички обстоятелства по делото. След собствен анализ на ангажираните
по делото доказателства, като взе предвид начина на причиняване на травматичните
увреждания, характера и естеството им, периодът за възстановяване, отразен от вещото
лице в експертното заключение, и липсата на данни, а и твърдения, за появили се
усложнения, перманентни или необратими неблагоприятни изменения в телесната
цялост и организма на ищеца, въззивният съд намира, че неочакваното настъпване на
вредоносното събитие е причината за негативните преживявания у ищеца във връзка с
процесния инцидент, причинило му е стрес, като същото обаче не се отличава от
типичните за подобни случаи, а и не се отличава с прекомерен интензитет. При
преценката по чл. 52 от ЗЗД се съобразяват също така и конкретните социално-
икономически условия към датата на процесния инцидент /02.01.2021 г./, чийто
ориентир се явят нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя
на риск "Гражданска отговорност на автомобилистите" като критерий, наред със
всички останали за определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД /така прието и
в решение № 73 от 27.05.2014 г. по т. д. № 3343/2013 г., ІІ Т. О. ВКС/.
Отделно, въззивният съд съобрази вида и броя увреждания, безспорно
установени в хода на съдебното дирене, стоящи в пряка връзка с процесното събитие,
като поради това приема, че справедливият размер на заместващото обезщетение за
причинените на ищеца от противоправното поведение на делинквента неимуществени
вреди е в размер на 1 000 лева. В този смисъл съобразно обществено-икономическите
условия в страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие
и наложилите се морални норми в обществото, а и отчитайки посоката на съдебната
практика, справедливият размер за заплащане на заместващо обезщетение при подобни
нетежки травматични увреждания на пострадал в млада възраст, но при своевременно
възстановяване от получените в резултат от събитието травматични увреди, е в размер
на 1 000 лв.
Обезщетение в по-висок размер би довело до нарушаване на критериите на чл.
52 ЗЗД за справедливо възмездяване на вредите, с оглед техния вид, характер и
5
интензитет, а оттам и неоснователно разместване на блага.
Следователно, решението в обжалваната част, като правилно и законосъобразно,
следва да бъде потвърдено по изложените по-горе съображения.
По разноските:
С оглед изхода от спора първоинстанционното решение не следва да бъде
ревизирано и в частта за разноските.
На основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК право на разноски за въззивната
инстанция има само въззиваемата страна – ответник. Последната своевременно е
заявила искане в тази посока, поради което и в тежест на въззивника следва да се
възложат разноски в размер на 100 лева – юрисконсултско възнаграждение,
определено служебно от съда на основание чл. 37 от Закона за правната помощ във вр.
с чл. 25, ал. 1 Наредбата за правната помощ.
Въззивникът е възразил по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК досежно претенциите за
разноски на насрещната страна, като съдът намира, че доколкото въззиваемото
дружество се представлява от юрисконсулт, а не от адвокат, то и не съществува ред за
приложение на инвокираното възражение за разноските. Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК в
полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда,
ако те са били защитавани от юрисконсулт. В конкретния случай, предвид че
въззиваемото дружество е депозирало в срок отговор на въззивната жалба, в който е
изложил тезата си, при това с надлежна аргументация, като макар да не е взело участие
в проведеното пред въззивния съд единствено открито съдебно заседание, е пуснало
молба, инкорпорираща позицията на страната по хода на делото и по същество на
спора, поради което и настоящият състав на съда счита, че е налице предоставена
правна защита от юрисконсулт в полза на ЗД „Б.И.“ АД в рамките на
второинстанционното производство.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20198310 от 14.10.2021 г., постановено по гр.д.
№ 25017/2021 г. по описа на СРС, 76 състав, в обжалваната част, включително в частта
за разноските.
ОСЪЖДА М. Р. З., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ******* *******,
да заплати на основание чл. 78, ал. 8 във вр. чл. 25, ал. 1 НПП на ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „*******, сумата от 100
лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск с правно
основание чл. 432, ал. 1 КЗ е уважен за сумата от 1 000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца във връзка с процесното
събитие, ведно със законната лихва от предявяване на иска /29.04.2021 г./ до
окончателното изплащане на вземането като необжалвано, е влязло в законна сила.
Решението не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7