Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 07.10.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, в открито съдебно заседание
на двадесет и пети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 668 по
описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по реда на Част втора,
Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба от А.И.П.
срещу съдебно решение № 145687 от 14.06.2017г., постановено по гр. дело № 17371/2016г.
по описа на Софийския районен съд (СРС), ГО, 90 състав.
С обжалваното решение са уважени осъдителните
искове на „Т.С.“ ЕАД срещу А.И.П., като ответникът е осъден да заплати на
ищеца: сумата от 2590.79 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна
енергия за периода от м. 02.2013г. до м. 04.2015г. за топлоснабден имот,
находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „Света Троица“, бл. *******, аб. № 403368,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.03.2016г. до
окончателното изплащане на задължението, сумата от 304.57 лв., представляваща
мораторна лихва за периода от 02.04.2013г. до 08.03.2016г., начислена върху
всяко едно месечно задължение за топлинна енергия, относно същия топлоснабден
имот, както и сумата от 126.26 лв., от които 105.37 лв. за услугата „дялово
разпределение“ за периода от 30.06.2012г. до 30.06.2015г., и 20.89 лв.
мораторната лихва върху това вземане за периода от 10.08.2012г. до 08.03.2016г.
За разликата до пълните предявени размери: над 2590.79 лв. до 2639.24 лв. - главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м.
02.2013г. до м. 04.2015г. за топлоснабдения имот, над 304.57 лв. до 401.36 лв. –
мораторна лихва за периода от 10.08.2012г. до 08.03.2016г., начислена върху
всяко едно месечно задължение, както и за мораторната лихва за забава върху
главницата от 105.37 лв., представляваща незаплатена цена на услугата „дялово
разпределение“ за периода от 10.08.2012г. до 08.03.2016г. относно размера от
над 20.89 лв. до 22.53 лв., съдът е отхвърлил исковете. Със същото решение ответникът
е осъден да заплати на ищеца сумата от 817.97 лв., представляваща разноски по
делото, от които 150.42 лв. за внесена държавна такса, 572.19 лв. за внесени
депозити за вещите лица и 95.36 лв. –юрисконсултско възнаграждение.
Решението е постановено при участието
на трето лице помагач на страната на ищеца – „П.И.“ ООД.
В отхвърлителната част решението на
СРС, ГО, 90 състав е влязло в сила, като необжалвано.
Във въззивната жалба, конкретизирана
с молба от 05.02.2018г., чрез пълномощника си адв. В.Т. от САК, въззивникът А.И.П.
развива оплаквания за неправилност на постановеното решение в обжалваната част,
с която въззивникът е осъден да заплати на ищеца сумите: 2590.79 лв. - стойност
на незаплатена топлинна енергия за периода от м. 02.2013г. до м. 04.2015г.; 304.57
лв., представляваща мораторна лихва за периода от 02.04.2013г. до 08.03.2016г.,
както и в частта за сумата от 126.26 лв., от които 105.37 лв. за услугата
„дялово разпределение“ за периода от 30.06.2012г. до 30.06.2015г., и 20.89 лв.
мораторната лихва върху това вземане за периода от 10.08.2012г. до 08.03.2016г.
Твърди, че в обжалваната част решението е постановено при допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, довело
до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи и в нарушение
на материалния закон. Излага доводи, че не е доказано наличието на облигационна
връзка между страните за доставка на топлинна енергия, а първоинстанционният
съд неправилно не се е произнесъл по своевременно направеното с отговора на
исковата молба възражение за изтекла тригодишна погасителна давност. Счита
претенцията за заплащане услугата „дялово разпределение“ за недоказана по
основание и по размер. С молба от 04.10.2018г., чрез представителя си по
пълномощие, доразвива съображенията си за допуснато съществено процесуално
нарушение, като твърди, че съдът не е взел предвид изричното оспорване на
заявлението-декларация, представено от ищеца, за което не е било проведено
производство по чл. 193 от ГПК. Възразява, че разпоредбите на чл. 33, ал. 1 и
ал. 2 от Общите условия от 2014г. противоречат на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и на
основание чл. 146, ал.1, пр. 1 от ЗЗП са нищожни. Счита за недоказана по
основание и размер претенцията на ищеца за таксата за „дялово разпределение“. Иска от съда да отмени обжалваното
решение и да бъдат отхвърлени изцяло исковете на „Т.С.“ ЕАД. Претендира
разноски по въззивното производство за адвокатска защита. Представя списък по
чл. 80 от ГПК. Не сочи нови доказателства.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, както
и третото лице - помагач „П.И.“ ООД не изразяват становище по жалбата. Не сочат
доказателства и не претендират разноски.
С писмена молба от 08.10.2018г. въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД, чрез представител по пълномощие, поддържа да бъде отхвърлена
въззивната жалба. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, както и за неговото
основание и реално осъществяване на престацията. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Не сочи нови доказателства.
В открито
съдебно заседание въззивникът, редовно призован, не се явява и не изпраща
представител. С молба от 24.09.2019г., чрез представителя си по пълномощие,
поддържа въззивната жалба по съображенията изложени в нея. Претендира разноски
и представя списък по чл. 80 от ГПК.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД и третото лице - помагач „П.И.“ ООД, редовно призовани, не се
представляват в открито съдебно заседание и не сочат доказателства.
Пред
въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Софийският
градски съд, в настоящия си въззивен състав, като взе предвид подадената
въззивна жалба и съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по
делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми, приложими
към разглеждания спор и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа
и правна страна:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен
интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2
от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно
правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни
разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и
дадените указания по тълкуването и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно
решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По
валидността на обжалваното решение.
Обжалваното
решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен
вид и е подписано от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимостта на обжалваното решение, в обжалваните части.
Решението е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на осъдителните искове, а съдът се е произнесъл
именно по исковете с които е бил сезиран, поради което няма произнасяне в
повече от поисканото.
ІІІ. По
съществото на спора съдът приема следното:
Съгласно чл.
271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди,
отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение.
От ищеца са
изложени твърдения, че ответникът е собственик на топлоснабден имот, находящ се
на адрес: гр. София, ж.к. „Света Троица“, бл. *******, аб. № 403368 и е
потребител на топлинна енергия за битови нужди, поради което между него и
ищцовото дружество е възникнало облигационно правоотношение. Твърди се, че до
имота на потребителя е била доставяна топлинна енергия, която за периода от м.
02.2013г. до м. 04.2015г. не е заплатена от ответника. Поради забавата на
плащането на дължимата цена за доставената топлинна енергия, както и на
претендираната цена за услугата - дялово разпределение, ищецът претендира
мораторна лихва върху неизплатените главници за периода от 10.08.2012г. до
08.03.2016г.
В срока по
чл. 131, ал. 1 от ГПК, пред първата инстанция ответникът А.И.П. е депозирал
писмен отговор на исковата молба. Оспорва дължимостта на претендираните от
ищеца суми. Възразява, че между ответника и ищцовото дружество не са налице
договорни отношения и между тях няма облигационна връзка въз основа на която
ответникът да дължи плащане на топлинна енергия на ищцовото дружество за
процесния период, както и че претендираната сума за топлинна енергия не е дължима
на основание чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на
съвета от 05.04.2006г., както и че според ЗЗП, който следвало да бъде приложен
с приоритет пред ЗЕ, потребителят, който е получил непоръчани от него стоки или
услуги не дължи заплащането на цената им. Направил е и възражение за изтекла
погасителна давност.
За да
постанови решението си, първоинстанционният съд е обсъдил приетите писмени
доказателства по делото - Заповед № РД-41-2104/12.11.1990г. на Председателя на
ИК на СНС и молба от ДСК за вписване на законна ипотека и е обосновал извод, че
ответникът А.И.П. е собственик на топлоснабдения имот.
От протокол
от 02.11.2012г. от Общо събрание на ЕС е приел, че етажните собственици са
взели решение дяловото разпределение на топлинна енергия доставяна в сградата
да бъде извършвано от „П.И.“ ООД, а ищцовото дружество с договор от
14.03.2012г. е възложило на „П.И.“ ООД да извършва услугата „дялово
разпределение“ на топлинна енергия между потребители в сгради етажна
собственост.
От заключението
по СТЕ е приел за установено, че технологичните разходи за целия процесен
период са изчислявани ежемесечно по Наредба № 16-334 за топлоснабдяването и са
отчислявани от топлинната енергия преди нейното разпределение между абонатите
съгласно действащите разпоредби, а за процесния период, фирмата за дялово
разпределение е отчитала топломерите и водомера в имота. Приел е, че в имота на
ответника има пет отоплителни тела и съответно пет топломера. Установил е още,
че за имота на ответника за процесния период са начислявани суми за ползвана
топлоенергия за битова гореща вода, за такава отдадена от сградната инсталация
и отопление на имота, като за периода от 01.02.2013г. до 30.04.2015г. според
изравнителните сметки стойността на задължението за ползвана битова гореща вода
е 1784.73 лв., за топлинната енергия отдадена от сградната инсталация и
отопление на имота 806.06 лв., т.е. общо 2590.79 лв. Съобразил е, че топломерът
съответства на одобрения тип, което се установява от свидетелства за проверка,
а размерът на задължението е формиран след приспадането от начислената общо
сума от 2663.12 лв. на сумата от 72.33 лв., представляваща резултат за връщане
след изготвянето на изравнителните сметки.
Районният съд
е изложил и мотиви, че дяловото разпределение през процесния период се дължи на
основание приетото в чл.36 от Общите условия, а съгласно заключението по приета
съдебно-счетоводна експертиза за процесния период от ответника се дължи и
сумата от 105.37 лв., представляваща цена на услугата „дялово разпределение“ за
периода от 30.06.2012г. до 30.06.2015г. Размерът на законната лихва върху
главницата от 105.37 лв. за периода от 10.08.2012г. до 08.03.2016г. е 20.89 лв.
Обсъдил е възраженията на ответника и ги е намерил за неоснователни. По
изложените съображения е уважил частично исковете.
По
основателността на подадената въззивна жалба досежно правилността на оспорения
съдебен акт настоящият съдебен състав намира следното:
Въззивната
жалба е частично основателна.
Възраженията на
въззивника за оспорване на постановеното решение са в насока на неправилна
преценка на доказателствата и необоснованост на правните изводи на съда, което
е довело до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи.
В отговор на наведените във
въззивната жалба доводи, съдът излага следните съображения:
Предявени са за разглеждане кумулативно
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 150 от ЗЕ, вр. с чл.79,
ал.1, пр. 1 от ЗЗД и чл.86, ал. 1 от ЗЗД.
Спорните отношения между страните по
делото се развиват в периода от м.02.2013г. до м.04.2015г. вкл. През този
период отношенията се регулират от действащите правни норми на ЗЕ (обн. в ДВ
бр.107/09.12.2003г.) и Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването,
както и от общите условия (ОУ) за продажба на топлинна енергия, изработени от
ищеца и обвързващи него и неговите потребители, които не са възразили в срок
срещу тях.
За да се приеме, че ответникът дължи
сумите, търсени от него като стойност на доставена ТЕ, ищецът следва да
установи при условията на главно и пълно доказване (създаващо сигурното
убеждение у съда за осъществяване на твърдения факт), че ответникът е
потребител на ТЕ, че в абонатната станция (АС) в сградата, където е имота на
ответника има монтиран топломер, годно средство за търговско измерване (СТИ),
че дяловото разпределение е извършвано законосъобразно, което включва
установяване на извършваните отчети на индивид. разпределители от ФДР - „П.И.“
ООД и правилно изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи
цената на доставената ТЕ. В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че районният
съдия правилно е докладвал делото и е разпределил доказателствената тежест между
страните по спора.
Съгласно приложимата норма на чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
- етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Т.е. според
приложимата правна норма, за да възникне валидно правоотношението по
покупко-продажба на топлинна енергия, което да обвързва въззивникът и
въззиваемата страна, не е задължително да се сключи индивидуален писмен договор
между потребителя и доставчика на услугата, а облигационната връзка между
страните възниква по силата на закона. Достатъчно е да се установи, че
ответникът е потребител на топлинна енергия, както и че общите условия по
продажбата на топлинна енергия обвързват страните.
Въззивният съд приема въз основа на
приетите от първата съдебна инстанция доказателства, че в процесния период
именно ответникът А.И.П. е носител на правото на собственост по отношение на
топлоснабдения имот. Този извод се основа на неоспореното от страните писмено
доказателство - Заповед № РД-41-2104/12.11.1990г. на Председателя на ИК на СНС,
която е основанието за определяне на имот в обезщетение за отчужден имот на
ответника. Определеният за обезщетение на ответника имот е именно описания от
ищеца в исковата молба. Съгласно приложимата норма на чл. 103, ал.1 от ЗТСУ (Изм.
- ДВ, бр. 45 от 1984 г.) собствеността на недвижимия имот, отстъпен като
обезщетение, се придобива по силата на
самата заповед на органа по чл. 95. Следва, че считано от 12.11.1990г. ответникът
А.И.П. е носител на правото на собственост по отношение на топлоснабдения имот.
Доколкото не се твърди и не се установява, че придобилият правото на
собственост се е разпоредил с него преди или по време на процесния период, то следва,
че през периода от м. м.02.2013г. до м.04.2015г. А.И.П. е бил потребител на
топлинна енергия в топлоснабдения имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Света
Троица“, бл. *******, аб. № 403368. Настоящият съдебен състав счита, че
придобитото веднъж качество на потребител на ТЕ законът не свързва със срок и
не го поставя под условие, в зависимост от различните нови основания (формални
или не) за пораждане на търговски отношения с нови потребители на ТЕ. Загубването
на това качество става при отчуждаване на топлоснабдения имот или настъпване на
други законоустановени факти, прекратяващи облигационните отношения. Доколкото
няма данни между страните да е сключен индивидуален писмен договор уреждащ
техните отношения, то като съдържание на съществуващото между тях отношение
следва да се считат посочените в ЗЕ и в общите условия права и задължения на
страните, против които въззивника да е възразил по смисъла на чл. 150, ал.3 от
ЗЕ. Законът облича фактическите отношения по потреблението на ТЕ в договорна
форма, като приема, че ако физическо лице ползва ТЕ за битови нужди, а „Т.С.“
ЕАД му доставя такава ТЕ, то между тези страни съществува договорна връзка,
неформална, със съдържание посочено в закона и в ОУ. Съгласно чл. 153, ал. 2 и
ал. 3 от ЗЕ, следва най-малко две трети от носителите на собствеността в
сградата - етажна собственост, следва да са поискали прекратяване на
топлоснабдяването. В този смисъл съдът приема извод, че въззивникът не губи
качеството на потребители на ТЕ дори при евентуално сваляне на радиаторите и
др. конструктивни елементи от помещенията в неговия имот. Въззивният съд счита
за правилен извода на районния съд за наличието на договорна връзка между
страните и при постановяването на този извод не е допуснато нарушение на
материалния закон. По така изложените съображения съдът счита, че през
процесния период въззиваемото дружество е имало задължение да доставя
топлоенергия в имота на жалбоподателя, а той - да я заплаща. Не се установи
потребителят П. да е се възползвал от правото си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ – в
срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия (ОУ) да внесе в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да е предложил
специални условия. Следва, че за продажбата на ТЕ се прилагат публично
известните ОУ.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ
регламентира, че разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ (чл. 139 - чл. 148).
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите (чл.142,
ал.2 от ЗЕ), като според чл.145, ал.1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на
имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение
чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на
топломерите в отделните имоти.
Обстоятелството колко точно
количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището на
ответника, е от значение единствено към доказването размера на иска, като
евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му
съгласно чл.162 от ГПК. Т.е. искът е доказан по своето основание. От приетото
заключение по СТЕ, което е съобразило и представените от помагача писмени
доказателства – протоколи за отчет на уреди и справки за използвана ТЕ, се
установява, че в имота на ответника има пет отоплителни тела и съответно пет
топломера, както и че за имота на ответника за процесния период са начислявани
суми за ползвана топлоенергия за битова гореща вода, за такава отдадена от
сградната инсталация и отопление на имота. Установи се, че за периода от
01.02.2013г. до 30.04.2015г. стойността на задължението за ползвана битова
гореща вода е 1784.73 лв., за топлинната енергия отдадена от сградната
инсталация и отопление на имота 806.06 лв., или общо 2590.79 лв. В този смисъл съдът
приема за установено по делото, че за процесния период е начислена сума за ТЕ в
размер на 2590.79 лв. – видно от заключението на кредитираната СТЕ (лист 54-57
от делото на СРС), за доставената от ищеца ТЕ за имота – ап. № 25 с аб. №
403368.
За да се даде отговор на въпроса,
какво е количеството потребена топлинна енергия, за което се дължи заплащане
цена от ответника следва да се обсъди и направеното своевременно възражение за
погасяване на вземането по давност. Същото е неоснователно. Задълженията на
потребителите на топлинна енергия представляват задължения за периодично
плащане, тъй като са налице повтарящи се през определен период от време
еднородни задължения с посочен в Общите условя падеж, поради което и по
отношение на тях е приложима тригодишната давност по чл. 111, б. „в” от ЗЗД (в
същия смисъл е тълкуването дадено с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г.
по т. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГК). Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия
купувачите са длъжни да заплащат месечните си задължения за доставена топлинна енергия в 30 – дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят, а според ал. 6 при неизпълнение на
задължението в срок дължат обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от
момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения (каквито са
процесните за главница), давността тече от деня на падежа, тъй като срокът е
уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно
изпълнение. Следователно задълженията на ответника за заплащане на стойността
на доставената енергия са възникнали като срочни, а според общите условия
месечните суми за топлинна енергия са били дължими в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. При липсата на твърдения и
доказателства за спиране или прекъсване на давността, съдът приема за погасени
по давност тези месечни вземания, чиято изискуемост е настъпила преди повече от
три години назад, считано от датата на подаване на исковата молба - 29.03.2016
г., с който момент законът свързва настъпването на последиците на подаване на
исковата молба, т.е. тези вземания които са преди 29.03.2013г. Такова задължение
за заплащане на доставена топлоенергия е за м. 01.2013г., тъй като
изискуемостта настъпва на 02.03.2013г. (м. 02. е 28 дни). Но първото процесно
вземане за ТЕ е за м. 02.2013г., чиято изискуемост настъпва в 30-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнася, т.е. настъпва на 30.03.2013г. С
подаването на исковата молба на 29.03.2013г. давността е била прекъсната и не е
изтекла (чл. 116, б. „б“, предл. 1 от ЗЗД).
Неоснователно е възражението на
въззивника, че ищецът не е доказал исковете по основание и по размер. Представените
от ищеца писмени доказателства изцяло кореспондират с кредитираните от съда и
приети заключения по СТЕ и ССчЕ, които установяват релевантните за спора факти
по потребената от ответника ТЕ. Действително ответникът своевременно е оспорил автентичността
и истинността на представените от ищеца писмени доказателства, но доколкото
същите са частни свидетелстващи документи и не се ползват с материална
доказателствена сила, а заключенията по СТЕ и ССчЕ не са оспорени своевременно (видно
от съдебния протокол - лист 82 от делото на СРС), респ. ответника не се е
ползвал от процесуалната възможност да поиска допускането на повторни експертизи,
съгласно чл. 201 от ГПК, следва, че не е оборена доказателствената сила на това
доказателствено средство (заключенията по СТЕ и ССчЕ).
Останалите възражения по отношение
вземането за главницата за потребена ТЕ, поддържани с въззивната жалба, са
обсъдени подробно от районния съд, а настоящият въззивен съдебен състав,
споделя мотивите на първостепенния съд, към които препраща на основание чл. 272
от ГПК. По изложените съображения ги счита за неоснователни.
Следва, че за процесния период и имот
дължимата от ответника сума за ТЕ е в размер на 2590.79 лв., която сума се
дължи заедно със законната лихва за забава, считано от 29.03.2016г. Като е
достигнал до същия правен извод, районният съд е постановил правилен и
законосъобразен акт в тази част.
Във въззивната жалба не са изложени
никакви възражения за уважения иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД - за сумата от 304.57
лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за ТЕ, дължима за периода
от 02.04.2013г. до 08.03.2016г., поради което и на основание чл.269, изр.2 от ГПК, съдът намира първоинстанционното решение за правилно и в тази част.
По отношение вземането за заплащане
на годишна такса за извършваната услуга за дялово разпределение в размер на
105.37 лв. – главница за периода от 30.06.2012г. до 30.06.2015г. съдът приема
следното:
От събраните в първоинстанционното
производство доказателства се установи, че в протокол от Общо събрание на ЕС от
02.11.2012г. е обективирано решение на етажните собственици в сградата на
адрес: гр. София, ж.к. „Света Троица“, бл. *******“ за избор на фирма „П.И.“
ООД (лист 21 от делото на СРС) за извършване на дяловото разпределение на
топлинна енергия доставяна в сградата, а ищцовото дружество с договор рег. инд.
У-№ 32 от 14.03.2012г. е възложило на фирма „П.И.“ ООД да извършва услугата
„дялово разпределение“ на топлинна енергия между потребителите в сгради етажна
собственост. Видно от т. ІІ, 1 от същия, договорът е сключен за срок от една
година, като първият изравнителен период, предмет на договора е от 01.05.2011г.
до 30.04.2012г. Приложен е ценоразпис на дейностите за извършваната услуга за
дялово разпределение (лист 14-16 от делото на СРС).
Съгласно разпоредбите на чл. 36 от ОУ
(лист 10 от делото на СРС) и чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната
енергия между потребителите в сграда – етажна собственост се заплащат от
потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна
заплаща цената за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение.
Съгласно приетото в чл. 36, ал. 2 от ОУ редът и начина за заплащане на услугата
„дялово разпределение“ се определя от продавача, съгласувано с търговците,
извършващи услугата и се обявява по подходящ начин на клиентите, а в ал. 1 е
указан начина по който се формира стойността на услугата. Съобразявайки
правилото на чл. 154, ал.1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да
установи по делото както начина по който е формирана процесната сума в размер
на 105.37 лв. – главница за периода от 30.06.2012г. до 30.06.2015г., така и че
редът и начина за заплащане на тази услуга е обявен по подходящ начин на ответника.
Последният с отговора на исковата си молба е оспорил по основание и размер
всички спорни суми, вкл. и за услугата дялово разпределение.
Настоящият съдебен състав приема, че
ищецът не е провел успешно пълно и главно доказване на релевантните факти,
респ. не е съобразил дадените от първоинстанционния съд с доклада по делото указания
за доказателствената тежест (лист 81 от делото на СРС). Този извод се извежда
от установеното, че действието на договора с рег. инд. У-№ 32 от 14.03.2012г.,
по силата на който ищецът е възложил на „П.И.“ ООД да извършва услугата „дялово
разпределение“ е било за предходен на процесния период, а не се твърди и не се установи
дали този договор е бил продължен. Още по-малко може да се установи при какви
параметри е формира стойността на услугата за процесния период. Не се
установява и дали на ответника е съобщен редът и начина за заплащане на
услугата. Ищецът следва да понесе неблагоприятните за него правни последици от
недоказването на релевантните за спора факти, които са в негова доказателствена
тежест. В този смисъл съдът не кредитира заключението на ССчЕ в тази й част,
като приема за основателно възражението на въззивника, че претенцията за
заплащане на услугата „дялово разпределение“ не е доказана от ищеца по
основание и по размер, поради което и исковата претенция за заплащането на годишна
такса за извършваната услуга за дялово разпределение в размер на 105.37 лв. –
главница за периода от 30.06.2012г. до 30.06.2015г. следва да се отхвърли като
неоснователно. Поради недоказаност на тази искова претенция по основание, съдът
не дължи обсъждане възражението за изтекла давност. Поради неоснователност на
иска за главницата съдът отхвърля и акцесорния иск за заплащане на сумата от
20.89 лв. – мораторна лихва върху това вземане за периода от 10.08.2012г. до 08.03.2016г.
Други възражения във въззивната жалба
не се излагат, а въззивният съд не установи да е допуснато нарушение на
императивна материалноправна норма при постановяване на първоинстанционното
решение в останалата част.
По така изложените съображения,
въззивната жалба е частично основателна. Тъй като изводите на въззивната
инстанция не съвпадат изцяло с тези на районния съд, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено като неправилно в частите, с които ответникът е
осъден да заплати на ищеца годишна такса за извършваната услуга за дялово
разпределение в размер на 105.37 лв. – главница за периода от 30.06.2012г. до
30.06.2015г., както и сумата от 20.89 лв. – мораторна лихва върху това вземане
за периода от 10.08.2012г. до 08.03.2016г., като вместо него предявените искове
за посочените суми бъдат отхвърлени, а в останалата обжалвана част решението
следва да бъде потвърдено.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.
ІV. По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, право на разноски има само страната, в полза на която е постановен
съдебният акт. С оглед частична отмяна на решението, право на разноски имат и
двете страни. Въззивникът, чрез пълномощника си е направил искане за присъждане
на разноски в размер на платената държавна такса за въззивното производство от
101.82 лв. и 100 лв. за адвокатски хонорар по договор за правна помощ и
съдействие (лист 34 от делото), като е представен и списък по чл. 80 от ГПК
(лист 33 от делото). Съдът намира за неоснователно заявеното от въззиваемата
страна възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК, тъй като заплатеният
от въззивника адвокатски хонорар от 100 лева е в минималния размер. С оглед
частичната основателност на въззивната жалба съдът присъжда на въззивника
съразмерно с отхвърлената част на исковете сумата от 8.43 лв. - разноски пред
въззивния съд.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД е
направила искане за присъждане на разноски с въззивната жалба, която е подадена
от упълномощен юрисконсулт, като е представен и списък по чл. 80 от ГПК. С
оглед липсата на реално извършени процесуални действия във въззивното
производство от тази страна, настоящият съдебен състав приема, че на
въззиваемия-ищец не следва да се присъждат разноски.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ съдебно решение № 145687 от 14.06.2017г., постановено по гр. дело № 17371/2016г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 90 състав, в частта, с която А.И.П., ЕГН ********** е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата от 126.26 лева, от които 105.37 лева – главница за услугата „дялово разпределение“ за периода от 30.06.2012г. до 30.06.2015г. и 20.89 лева мораторната лихва върху това вземане за периода от 10.08.2012г. до 08.03.2016г., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* срещу А.И.П., ЕГН ********** обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 150 от ЗЕ, вр. с чл.79, ал.1, пр. 1 от ЗЗД и чл.86, ал. 1 от ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищцовото дружество сумата от 126.26 лева, от които 105.37 лева – главница за услугата „дялово разпределение“ за периода от 30.06.2012г. до 30.06.2015г. и 20.89 лева мораторната лихва върху това вземане за периода от 10.08.2012г. до 08.03.2016г., като неоснователни;
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 145687 от 14.06.2017г., постановено по гр. дело № 17371/2016г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 90 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на А.И.П., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, офис-партер, сумата от 8.43 (осем лева четиридесет и три стотинки) лева – разноски по въззивно гр. дело № 668/2018г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав.
Решението е постановено при участието на трето лице – „П.И.“ ООД, помагач на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.