Р Е Ш
Е Н И
Е №…..
Гр. София, 19.01.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и девети октомври през две хиляди и двадесета година в следния състав
:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Мария Малоселска
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в.
гр. д. № 8386 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 330919/05.02.2018 г. на
СРС, 42 с - в, по гр. д № 12277/2017 г. е признато за установено, на основание
чл.422 от ГПК,вр. чл. 415 от ГПК,вр. чл. 430 и сл. от ТЗ, че А.С.М., ЕГН **********
дължи на „П.и.б."АД, ЕИК ******сумата в размер на 2 629, 19 лв. главница
по договор за кредит от 09.08.2007 г. за периода 15.09.2011 г. до 15.08.2012
г., сумата от 1 525 лв. наказателна лихва за периода 17.08.2013 г. до
16.06.2016 г. (погрешно вписано, вместо
16.08.2016 г., при допуснато ОФГ), ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 17.08.2016 г. (подаване на заявлението) до окончателното
изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д.
№ 46328/2016 г. по описа на СРС, 42 с - в, като исковете са отхвърлени за
разликата над 2 629, 19 лв. до пълния претендиран размер 2 824, 59 лв. главница
и в частта за разликата над 1 525 лв. до пълния претендиран размер 1 526, 22 лв.
- наказателна лихва поради изтекла погасителна давност. Страните са осъдени съразмерно за
разноски в исковото и заповедното производства.
Решението се обжалва от ответника А.С.М., чрез представителя му, само в
частите, в които главният иск е уважен над
сумата от 2 416, 59 лв. до размер от 2 629, 19 лв. както и в частта по
вземанията за наказателни лихва в размер на 1 525 лв. с доводи, че е
неправилно и необосновано в тези части. Излагат се съображения, че съдът е
допуснал нарушение на материалния закон и неправилно не е съобразил, че във
вноските по кредита в размер на 222, 33 лв. са включени както главница, така и
договорна възнаградителна лихва. Поддържа, че доколкото от ССчЕ е установено,
че размера на договорната лихва за периода е 212, 60 лв., искът е неоснователен
като погасен по давност - по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Съдът в нарушение на
процесуалните правила не е обсъдил възражението за нищожност на клаузата за
неустойка за забава, поради неравноправността й по смисъла на чл. 146 ЗЗП.
Разпоредбите в договора противоречат на нормата на чл. 19, ал. 2 ЗПК (отм.),
действащ към момента на сключване му. Поддържа, че определената в договора
лихва представлява неустойка за забава, която надхвърля размера на законната
лихва и създава тежест за потребителя, в нарушение на чл. 146 ЗЗП, тъй като
потребителят не е имал възможност за влияе върху съдържанието на клаузата и
текста и е бил предварително изготвен от ищеца. Твърди, че законната лихва за
периода е в по - нисък от уважения от СРС размер. Съдът е следвало да не
прилага нищожната клауза, а да отхвърли иска по силата на Директива 93/13, след
като установи, че договорът не може да се изпълни след премахването й и съдът
не може да измени съдържанието на клаузата. Неоснователно СРС е приложил
нормите относно погасителната давност за лихвата за забава и относно момента на
изискуемостта на лихвата. Поддържа, че следва да се пресмята, че давността тече
от 15.08.2012 г. и вземането е погасено на 15.08.2015 г. Необосновано съдът не
е отхвърлил изцяло и иска за наказателна лихва. Ответникът се позовава на т. 9
от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС като поддържа, че неоснователно СРС не
е съобразил събраните в производството пред ЧСИ суми. Поддържа, че вземанията
са платени от ответника в изпълнителното производство, като сумата дори е в по -
голям размер, което обстоятелство не е съобразено от СРС. Неправилно съдът не
се е произнесъл по искането за издаване на обратен изпълнителен лист за сумата
от 195, 40 лв. Моли да се отмени решението в оспорените части и исковете да се
отхвърлят. Претендира разноски в производството.
Въззиваемата
страна - ищеца „П.и.б."АД, чрез представителя си, оспорва жалбата в писмен отговор
по реда на чл. 263 ГПК. Излага съображения, че решението е обосновано и
законосъобразно постановено - при правилна преценка на събраните доказателства
и възраженията на страните. Поддържа, че уважената част от главният иск в
размер на 2 629, 19 лв. е формирана единствено от неплатените вноски по
главницата по договора за кредит за периода 15.09.2011 г. - 15.08.2012 г.,
съгласно колона 9 от Таблица 1 от заключението на ССчЕ. Напълно неоснователно е
твърдението на въззивника, че в тази сума се включва и договорна лихва за
периода. Действително, договорната лихва за периода 15.08.2011 г. – до 15.08.2012 г. е в размер
на 212, 60 лв., съгласно колона 10 от Таблица 1 към заключението, но такава
лихва не е претендирана от ищеца в производството, както неоснователно се
поддържа в жалбата. Оспорва се и довода на ответника, че чл. 19 от договора за
кредит, регламентиращ размера на наказателната лихва, представлява
неравноправна клауза по ЗЗП. Към момента на сключване на договора – 09.08.2007
г. се е прилагал ЗПК (отм.) в редакцията в сила от 01.01.2007 г. - ДВ, бр. 105
от 22.12.2006 г. Не е предвидено нарушението на чл. 19, ал. 2 ЗПК (отм.) да
представлява неравноправна клауза, а ако длъжникът не издължи в срок вноските,
върху тях се начислява лихва, договорена между страните и обезщетение за забава
в размер на законната лихва. В случая лихвата при просрочие е двукомпонентна - възнаградителна
лихва и обезщетение за забава в размер на законната лихва. Ако съдът приема, че
т. 19 от договора представлява неравноправна клауза, тя следва да се замени от
законовата разпоредба на чл. 19, ал. 2 ЗПК, съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД и
обезщетението за забава да се намали до размера на законната лихва за забава в
периода, която е в размер на 1 286, 57 лв. според експертизата. Неоснователни
са твърденията за погасяване на наказателната лихва по давност, тъй като
претенцията е заявена за периода 17.08.2013 г. - 16.08.2016 г. Лихвата е
начислена след крайният срок за погасяване на кредита до датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК, като при предявяване на иска банката е съобразил
погасяването по давност на вземането и за това не го е претендирала. Оспорва се
твърдението, че съдът следва да съобразява факта на събиране на сумите по чл.
235, ал. 3 ГПК в производството по принудително изпълнение. Вземането е
погасено, но чрез принудително изпълнение, което правилно не е съобразено от
СРС при постановяване на решението съгласно указанията на в ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Моли да се остави без уважение
жалбата и да се потвърди първоинстанционното решение в оспорените части.
Претендира разноски за въззивното производство, включително юрисконсултско
възнаграждение.
Ответникът А.С.М. е подал и частна жалба срещу
определение № 76501/26.03.2019 г. по същото дело, с което е оставена без
уважение молбата му по чл. 248 ГПК - за изменение на решението в частта по
разноските. Оспорват се основно присъдените разноски на ищеца за заповедното
производство, като се поддържа, че съдът не е съобразил надвнесената сума от
ответника в изпълнителното дело за заповедното производство от около 655, 09
лв. и с решението неоснователно го е осъдил да заплати разноски за заповедното
производство от 133, 08 лв. Поддържа се още, че за да се иска издаване на
обратен изпълнителен лист в решението следва да има произнасяне по този въпрос.
Моли да се отмени определението на СРС, като в полза но ответника се присъдят
разноски за заповедното производство в размер на 655, 09 лв.
Ищецът в производството и ответник по частната жалба „П.и.б.“ АД, оспорва
частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК, като поддържа, че то е
обосновано и правилно. Неоснователно жалбоподателят обосновава молбата си за
изменение на решението в частта по разноските с разликата между присъдената
сума в производството по чл. 422 ГПК и събраната сума в изпълнителното производство
от ЧСИ. Основателно СРС е приел, че това обстоятелство не е предмет на
обсъждане в производството по чл. 248 ГПК. Обосновано в крайният акт на съда са
присъдени и разноските за заповедното производство, съобразно уважената част от
претенциите, като е съобразен резултата по спора, съгласно ТР № 4/18.06.2014 г.
, т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Моли да се остави частната жалба без уважение,
като се потвърди определението. Претендира разноски за производството.
СГС, като
взе предвид доводите на страните и прецени доказателствата по реда на
въззивната проверка, приема следното:
Според уредените в чл. 269 ГПК
правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото
решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и процесуално
допустимо.
СРС се е произнесъл при обсъждане на
събраните по делото доказателства, като е изложил установената въз основа на
тях фактическа обстановка, която настоящият състав не намира за необходимо да
преповтаря, а препраща към нея, на основание чл. 272 ГПК.
СРС се е произнесъл по искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. 430
ТЗ,
вр. с чл. 9
и сл. ЗПК - за дължимост на суми по договор за потребителски кредит, за които е
издадена заповед за незабавно изпълнение от заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 46328/2016 г. по описа на СРС, 42 с - в и след подадено възражение от
ответника по чл. 414 ГПК.
Предмет на оспорване в случая е само
частта от решението, в която искът за вземания за главницата е уважен над сумата от 2 416, 59 лв. до размер от
2 629, 19 лв., както и в частта по вземанията за наказателни лихва в
размер на 1 525 лв. за периода 17.08.2013 г. - 16.08.2016 г.
В останалата неоспорена от страните част решението е влязло в сила.
По съществото
на спора и като съобрази установените по делото факти, както и становищата на
страните във въззивното производство, настоящият състав намира следното :
Съдът намира, че към процесният договор за кредит, предвид датата на
сключването му 09.08.2007 г., освен общите норми на ТЗ и ЗЗД, приложение ще
намерят и нормите на отменения ЗПК (в сила от 01.10.2006 г., изм. ДВ. бр.105 от 22.12.2006 г., изм. ДВ. бр. 110 от 30.12.2008 г., изм. ДВ. бр. 82 от 16.10.2009 г. и отм. с ДВ. бр. 18 от 05.03.2010 г.).
Съгласно общото
определение на в чл. 430, ал. 1 ТЗ с договора за кредит банката се
задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при уговорени
условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно
уговореното и да я върне след изтичане на срока. По своята правна
характеристика договорът за банков кредит е двустранен, възмезден, консенсуален
и формален.
Съгласно чл. 4 от ЗПК (отм.) с договора за потребителски кредит кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане.
Съгласно
задължително тълкуване в т. 18 от ТР №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото по установителния иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК е
вземането, основано на представения документ - извлечението от счетоводните
книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът
и изискуемостта са определени от страните при сключването му.
Както е приел и СРС в случая в
тежест на ищеца е било да установи, при условията на пълно доказване,
съществуването на договорни отношения с ответника, по които за последния са
възникнали задължения в претендирания за установяване размер на главница и
лихви, а ответникът е следвало да установи правопогасяващите и
правоизключващите си възражения срещу исковете.
Основните спорни
въпроси, пренесени във въззивното производство, касаят размера на непогасените
задължения на ответника по главницата и лихвите, съобразяването от СРС на
възражението на ответника за погасяване по давност на претенцията, както и на
извършените от ответника плащания в изпълнителното производство.
По делото не е
било спорно и от договор № 48КР-АА-3754/09.08.2007 г. сключен между „П.и.б."АД
и А.М., се установява, че страните са обвързани от правоотношение, по което
банката е предоставила на ответника сумата от 10 000 лв. в заем за текущи
битови нужди, а кредитополучателят е приел за погасява задължението на месечни
погасителни вноски. Крайният срок за погасяване на дълга е 15.08.2012 г. съгласно
представения към договора погасителен план.
Във
връзка с установяване размера на непогасените от ответника задължения е прието
заключението на съдебно-счетоводната,
която не е оспорена от страните и съдът кредитира.
От заключението на експертизата
се установява, че според договора за кредит банката е предоставила на ответника
сумата от 10 000 лв. в заем при уговорена договорна лихва в размер на годишен
лихвен процент на БНБ (ОЛП) плюс надбавка от 7, 7 %. При забава в плащането върху
просрочената сума се начислява ГЛП плюс наказателна лихва в размер на законната
лихва.
Според заключението, в периода
17.08.2007 г. до 14.04.2009 г. по договора са извършени плащания в общ размер от 4 001, 81
лева, с които са погасени парични суми, както следва : 2 104,75 лв. заплатена
главница, 1 778, 92 лв. договорна лихва и 118, 14 лева заплатена лихва за забава.
Последващи плащания не са правени, като на 15.08.2012 г. е настъпил крайният
срок на договора.
От заключението се установява, че
към датата на подаване на заявлението неиздължените суми са съответно 7 895, 25
лв. главница, размерът на договорната лихва с падежи от 15.04.20109 г. до
15.08.2012 г. е 1 714, 43 лв., а размерът на незаплатена наказателна лихва,
изчислена върху всяка незаплатена просрочена главница за периода от датата на
падеж до16.08.2016 г. е 8 030, 95 лв.
Според вещото лице, размерът само
на законната лихва върху месечните вноски за главница, считано от датата, следваща
падежа на задължението – 16.08.2011 г. до 17.08.2016 г. възлиза на 1 286, 57 лв.
Общият размер на договорната
лихва върху претендираните главници съгласно исковата молба с падежи от
15.08.2011 г. - до 15.08.2012 г. е 212, 60 лв.
Както е посочил
и СРС в решението, банката се е позовала на изтичане срока на договора и на
настъпил падеж на задълженията. Ответникът не е оспорвал, че по кредита има
непогасени задължения в предвидените в погасителния план срокове и до изтичане
на крайният срок на договора.
Като се съобразят
доказателствата в съвкупност, въззивният съд споделя решаващите изводи на СРС,
че в полза на ищеца са останали непогасени задължение по договора за кредит за
главница и лихви.
При това основателно СРС е разгледал
възражението за погасяване на вземанията по давност.
Следва да се
посочи, че за договора за кредит (заем), намира приложение общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД. В решение № 261
от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV ГО, ВКС приема, че не е налице
периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД при договор за заем, с
който е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на
определени дати. Според това решение, за разлика от периодичните плащания,
всяко едно от които е независимо и самостоятелно от останалите еднородни
задължения, при договора за заем задължението е неделимо. Фактът, че е
уговорено връщане на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати
не превръща тези вноски в периодични плащания, а съставлява само съгласие на
кредитора да приеме изпълнение на части. Това разрешение на въпроса е застъпено
и в решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ ГО и
решение № 103 от 16.09.2013 г. по т. д. № 1200/2011 г., І ТО на ВКС. В
посочените решения е прието още, че отделните погасителни вноски по
предоставения заем не превръщат договора в такъв за периодични платежи, а
представляват частични плащания по договора, по отношение на които приложим е
общият петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД.
Като е съобразил предявената
претенция по главницата, която е в размер на 2 824, 59 лв., първоинстанционнит съд обосновано и в съответствие с
материалния закон е
направил извод, че към датата на
предявяване на иска с подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 17.08.2016 г.
вноската, падежирала на 15.08.2011 г. в размер на 195, 40 лв. е погасена по
давност, защото е изминал период, по-дълъг от пет години. За това СРС е приел,
че искът по главницата е доказан и следва
да бъде уважен за сумата от 2 629, 19 лв.
Настоящият състав намира за изцяло
неоснователен довода на ответника в
жалбата, че от задължението следва да се приспадне сумата 212, 60 лв. договорна
лихва от 15.08.2011 г. до 15.08.2012 г., тъй като изрично вещото лице е
посочило, че в размера на установената в ССчЕ сума по главница не е включена
договорната лихва за периода 15.09.2011 г. - 15.08.2012 г.
Действително,
според експертизата договорната лихва за този период е в размер на 212, 60 лв.,
съгласно колона 10 от Таблица 1 към заключението, но няма данни тази сума да е
включена в размера на главното задължение, за да се налага да се приспада от него,
както поддържа ответника.
Съдът намира
са основателен довода на ищеца, че уважената част от главният иск в размер на
2 629, 19 лв. е формирана единствено от неплатените вноски по главницата
по договора за кредит за периода 15.09.2011 г. - 15.08.2012 г., съгласно
Таблица 1 от заключението на ССчЕ.
Съдът намира
за изцяло неоснователно и възражението поддържано в жалбата, че при определяне
размера на главното вземане следва да се съобрази извършеното погасяване в
изпълнителното производство.
Това е така, доколкото, съгласно т.
9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и
последователната практика на съдилищата след него, в производството
по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена
заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното
дирене в исковия процес. В това
производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на
фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, с изключение на факта на
удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите
по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно
изпълнение в образувания вече изпълнителен процес.
Фактите,
относими към погасяване на задължението и взети предвид съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК от съда в исковото производство, са само тези, свързани с доброволното
погасяване на вземането от длъжника извън изпълнителното производство.
Следователно в производството по
установяване съществуването на вземането, за което е издадена заповедта по чл.
417 ГПК съдът не взема предвид принудително събраните суми по издадения въз основа заповедта
изпълнителен лист.
Според цитираното ТР № 4 от 18.06.2014 г., в правилно приложение на процесуалния закон СРС
не е съобразил плащането на длъжника в периода след издаване на заповедта по чл. 417 ГПК направено в рамките на изпълнителното
производство.
По доводите на жалбоподателя, че СРС
е следвало да издаде обратен изпълнителен лист за надплатените от него суми
пред ЧСИ настоящият състав намира, че според т. 13 от цитираното ТР, обратен
изпълнителен лист на основание чл. 245, ал. 3, изр. 2 ГПК се издава
на ответника само „при отхвърляне изцяло или частично на иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, поради доброволно погасяване на вземането чрез плащане, прихващане,
даване вместо изпълнение или друг погасителен способ извън изпълнителното производство" и само за получените от кредитора суми чрез осъществено принудително събиране на вземането по издадения
изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение. В производството по издаване на обратен изпълнителен лист по чл. 245, ал. 3 ГПК се прави
преценка дали в изпълнителното производство са събрани суми, дали са платени на взискателя, както и дали тези суми подлежат на връщане на длъжника, като се съобрази влязлото в сила решение за отхвърляне на установителния иск или на
определението за прекратяване на делото.
В заключение - обратен изпълнителен
лист по чл. 245, ал. 3 ГПК се издава
само ако искът по чл. 422 ГПК бъде отхвърлен с влязло в сила решение, респ. делото бъде прекратено с влязло в сила определение и е извършено плащане
от длъжника в изпълнителното производство. Искането за издаване на обратен
изпълнителен лист следва да се направи след влизане в сила на решението.
Относно вземанията за наказателна
лихва и техния размер и във връзка с доводите във въззивната жалба, съдът
намира следното : Съгласно т. 19 от
сключения договор за кредит, при липса на достатъчно парични средства за
покриване на погасителни вноски, неплатените суми се отнасят в просрочие и
биват олихвявани с уговорения по раздел ІV, т. 11 от договора лихвен процент
плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва.
Пред въззивният състав за първи
път се прави възражение за нищожност поради неравноправност по чл. 146 ЗЗП на
клаузата за наказателна лихва по т. 19 от договора.
Съобразно практиката на ВКС по
въпроса, обективирана в и решение № 232/05.01.2017 г. по
т.д. № 2416/2015 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 142/01.08.2018 г. по т.д. №
1739/2017 г. на ВКС, ІІ т.о. решение №
87 от 16.11.2020 г. по т. д. № 2165/2019 г., т. к., І т. о. на ВКС и др., възражението
на потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира
с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 или чл. 367 ГПК и
може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, а
ограниченията на чл. 266 ГПК не се прилагат. Нормите на ЗЗП, регламентиращи
правоотношенията, произтичащи от клаузи в потребителски договор, които са
неправноправни, са повелителни, поради което по отношение да тях намират приложение
дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по
тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които, при проверка на правилността на
първоинстанцинното решение, въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното
нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случая за
кредитополучателя, освен задължението да върне остатъчната главница, ведно с изтеклата до
този момент възнаградителна лихва, възниква и задължението да заплати обезщетение
за виновно неизпълнение на тези задължения, равняващо се на мораторната законна
лихва, респ. на уговорената лихва (неустойка) за забава.
Установява се, че кредитора е начислявал наказателна лихва (неустойка) за забава по т. 19 от Договора, според който при просрочие Банката олихвява просрочените суми с наказателна
лихва, включваща договорения по реда на раздел І., т. 11 лихвен процент за редовна
главница плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва.
Относно възражението на ответника, направено пред
въззивната инстанция, че клаузата е неравноправна по см. на ЗЗП, настоящият състав намира
следното :
Според чл. 143, т. 5 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
В тежест на търговеца, който се позовава на неравноправната клауза е да
ангажира доказателства, че същата е индивидуално уговорена. Въпреки, че в случая такова доказване не
е проведено съдът намира, че не е налице неравносправност на клаузата по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, доколкото начинът на формиране размера на неустойката (т. н. наказателна лихва при забава) е ясен - тя се начислява сърху сумата, за която длъжникът е изпаднал в забава, като размерът и е определен и включва договорения по реда на раздел І., т. 11 лихвен процент за редовна
главница плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва и не води до необосновано
увеличаване на дълга, като се отчете нейната обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функция.
Въпреки това въззивният състав намира,
че клаузата противоречи на чл. 19, ал. 2 от ЗПК (отм.), съгласно който, когато
потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за
забава не може да надвишава законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Нормата е с императивен
характер, поради което следва, че начисляването на неустойка (лихва) за забава в
различен размер,
както е определен в т. 19 от договора, противоречи на инперативна правна
норма на ЗПК (отм.).
Предвид изложеното, настоящият
състав за разлика от СРС приема, че неустойка (наказателна лихва) за периода
на забавата - до деня преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 417 ГПК - 16.08.2016 г., която надвишава по размер законната лихва, е недействителна поради противоречие с
императивната материалноправна норма на чл. 19, ал. 2 от ЗПК (отм.). Недействителността на така
уговорената наказателна лихва (неустойка за забава) не влече след себе си
недействителност на договора, тъй като тя може да бъде заменена от
повелителната материалноправна норма на чл. 19, ал. 2 от ЗПК (отм.) - по силата
на общото правило на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Доводите на ищеца в отговора на
въззивната жалба в посочения смисъл са основателни.
В заключение следва, че на ищеца
се дължи наказателна лихва в размер на законната лихва, която според
заключението на ССчЕ за периода от 17.08.2013 г. до 16.08.2016 г. е в размер на
1 286, 57 лв.
Относно възражението за погасяване
на давност на вземането за наказателна лихва (неустойка) за забава и като
съобрази становищата на страните, въззивният съд намира следното :
Задължението за
плащане на лихва
(неустойка) за забава е с
периодичен характер и попада в хипотезата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, т. е. за него давностния срок е
тригодишен, както приема и СРС.
При това, за погасено следва да се
приеме вземането за период три години преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК на 17.08.2016 г. – т. е. вземането би
било погасено до 16.08.2013 г.
Следователно претенцията за наказателна
лихва е основателна за периода 17.08.2013 г. – 16.08.2016 г. в установения от експертизата размер от 1 286, 57 лв. Над този размер до
уважения размер от 1 525 лв. решението следва да се отмени и искът да се
отхвърли.
Доколкото изводите на въззивният
състав като цяло съвпадат с тези на СРС, макар и по допълнително изложени
съображения, решението следва да се потвърди в частта, в която главният иск е
уважен над сумата от 2 416, 59 лв. до размер от 2 629, 19 лв., както и в
частта по вземанията за наказателни лихва в размер на 1 286, 57 лв. и за периода 17.08.2013 г. – 16.08.2016 г. (погрешно посочена в диспозитива на решението като 16.06.2016 г. при
допусната ОФГ), като над този размер и до уважения от 1 525 лв. - решението следва да
се отмени и искът за установяване на вземания за лихви да се отхвърли.
По частната жалба на ответника А.С.М. срещу определение №
76501/26.03.2019 г. по същото
дело, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248 ГПК - за изменение
на решението в частта по разноските, въззивният съд намира следното :
Съгласно мотивната част на т. 12 от ТР № 4 от
18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда
иска по реда на чл. 422 ГПК вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство и съобразно
изхода от спора разпредели отговорността за разноските в исковото и заповедното
производства. Следователно, с решението съдът се произнася по дължимостта на
разноските и за заповедното производство – като определя окончателно размера им
и разпределя отговорността за заплащаното им съобразно изхода от делото.
В случая съдът е присъдил разноски в
полза на ищеца в заповедното производство само за 50 лв. юрисконсултско
възнаграждение и 83, 08 лв. - част от държавната такса съобразно уважената
претенция. Настоящият състав не намира основание за промяна изводите на СРС по
отношение разноските за заповедното производство в полза на ищеца. Тези
разноски са в минимален размер и са съобразено с изхода от спора. Над този
размер разноски от общо 133, 08 лв. за заповедното производство до размера от
1 124, 39 лв., присъдени със заповедта по чл. 417 ГПК следва да се приеме,
че заповедта не е влязла в сила.
По отношение твърденията на
ответника, че в провежданото принудително изпълнение са събрани по - голям
размер разноски, които следва да му бъдат възстановени, като му бъде издаден
обратен изпълнителен лист, важи изложеното по - горе по този въпрос. Неоснователно жалбоподателят обосновава молбата си
за изменение на решението в частта по разноските с разликата между присъдената
сума в производството по чл. 422 ГПК и събраната сума в изпълнителното
производство от ЧСИ. Основателно СРС е приел, че това обстоятелство не е
предмет на обсъждане в производството по чл. 248 ГПК. То би могло да се
разгледа едва след влизане в сила на решението по делото, при направено изрично
искане за издаване на обратен изпълнителен лист и в случай, че са налице предпоставките
по чл. 245, ал. 3 ГПК.
По разноските пред СРС :
Предвид частична промяна в изхода от
спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 78, ал. 5 ГПК, в полза на
ответника следва да се присъдят разноски от още 38 лв. за адвокат и вещо лице
пред СРС, съобразно отхвърлената част от исковете и като се съобрази размера на
адвокатското възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ.
Съдът не променя разноските
присъдени в полза на ищеца, доколкото разноските, присъдени от СРС, с в по -
нисък размер от определените от СГС след промяна в изхода от спора.
По разноските във въззивното производство : С оглед изхода на спора право на
разноски за настоящата инстанция има ответника. В негова полза следва да се
присъдят само разноски за държавна такса в размер на 3 лв. предвид частичното уважаване на основната въззивна
жалба, тъй като до приключване на устните състезания пред СГС той не е представил
доказателства за реално заплатен адвокатски хонорар.
По отношение искането на ищеца за заплащане
на разноски по частната жалба по чл. 248 ГПК, съдът споделя становището, че в
това производство не се дължат разноски в полза на страните, предвид несамостоятелен
му характер. В него само се изменя или допълва решението в частта за разноските
при направено от страната искане и неговият изход не обосновава отговорност за
нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. Както в
производството по чл. 248, ал. 1 ГПК, така и в това по чл. 248, ал. 3 ГПК (при
обжалвана) относно дължимостта и размера на разноските, е недопустимо
кумулиране на нови задължения за разноски, поради което разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира приложение. В този смисъл е практиката обективирана в определение
№ 52 от 19.03.2019 г. по ч. гр. д. № 740/2019 г., І г. о. на ВКС, определение № 205 от 19.12.2018 г. по ч. гр. д. №
4518/2018 г. на ВКС, І-во г. о., определение № 393/17.09.2018 г. по ч. гр. д. №
2845/2018 г. на ВКС, IV-то г. о., определение № 489 от 17.10.2017 г. по ч. гр.
д. № 3926/2017 г. на ВКС, IV-то г. о. и
т. н.
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение №
330919/05.02.2018 г. на СРС, 42 с - в, по гр. д № 12277/2017 г., в частта, в
която е признато за
установено, че на основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 415 от ГПК, вр. чл. 430 и сл. от ТЗ че
А.С.М., ЕГН ********** дължи на „П.и.б.“ АД, ЕИК ******сумата над размер от 1 286, 57 лв. до уважения от
1 525
лв.
– за периода 17.08.2013 г. – 16.06.2016
г. (погрешно посочена вместо правилната 16.08.2016
г., при допусната ОФГ), върху неиздължената главница и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422 от ГПК,вр. чл. 415 от ГПК,вр. чл. 430 и сл. от ТЗ, вр. с чл. 9 и сл. ЗПК (отм.) за признаване за установено, че А.С.М., ЕГН **********
дължи на „П.и.б."АД, ЕИК ******сумата над размер от 1 286, 57 лв. до уважения от
1 525
лв. – за периода 17.08.2013 г. – 16.08.2016 г. (погрешно посочена в диспозитива на
решението като 16.06.2016 г., при допусната ОФГ) върху неиздължената главница.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
330919/05.02.2018 г. на СРС, 42 с - в, по гр. д № 12277/2017 г., в частта, в
която е признато за
установено чл. 422 от ГПК, вр. чл. 415 от ГПК, вр. чл. 430 и сл. от ТЗ, че А.С.М., ЕГН
********** дължи на „П.и.б."АД, ЕИК ******сумата над размер от 2 416, 59 лв. до размер от
2 629, 19 лв. - главница по
договор за кредит от 09.08.2007 г. за
периода 15.09.2011 г. до 15.08.2012 г., сумата от 1 286, 57 лв. наказателна лихва за периода 17.08.2013 г. до
16.06.2016 г. (погрешно вписано, вместо правилното
16.08.2016 г., при допуснато ОФГ), ведно със законната лихва върху
главницата от 17.08.2016 г. (подаване на заявлението) до окончателното
изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д.
№ 46328/2016 г. на СРС, 42 с - в и ответникът е осъден за разноски в полза на
ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, за исковото и заповедното производства.
РЕШЕНИЕ № 330919/05.02.2018 г. на СРС, 42 с - в, по гр. д № 12277/2017
г. е влязло в сила в частите, в които е признато за установено чл. 422 от ГПК, вр.
чл. 415 от ГПК, вр. чл. 430 и сл. от ТЗ, че А.С.М., ЕГН ********** дължи на „П.и.б."АД,
ЕИК ******сумата от 2 416, 59
лв. - главница по договор за кредит от 09.08.2007 г. за периода 15.09.2011 г. до
15.08.2012 г., както и в частта, в която исковете по главницата са отхвърлени
за разликата над 2 629, 19 лв. до пълния претендиран размер 2 824, 59 лв.,
както и в частта до пълния претендиран размер 1 526, 22 лв. - наказателна лихва,
като неоспорено от ищеца.
ПОТВЪРЖДАВА
определение №
76501/26.03.2019 г. на СРС, 42 с - в, по гр. д № 12277/2017 г., с което е
оставена без уважение молбата А.С.М., ЕГН ********** по реда на чл. 248 ГПК - за изменение на решението в
частта по разноските.
ОСЪЖДА „П.и.б."АД, ЕИК ********, с
адрес *** да заплати на А.С.М., ЕГН **********,***, чрез адв. Д. П., разноски в
размер на още 38 лв. - за
адвокат и вещо лице пред СРС, както и 3 лв. за държавна такса пред СГС, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ
: 1. 2.