Решение по дело №369/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Намери за установено следното:

Производството е образувано по въззивна жалба на “ Б. А. О., ЕИК *********, със седалище и адрес на управление Г. Р., У. “ Х. Б.” № 2, П. от Д. Г. против решение № 457/26.01.2012г на РС-Р., постановено по Г.д.№ 2118/11г по описа на с.с., подадена по реда на чл.258 и сл ГПК.

С обжалваният акт “ Б. А. О., ЕИК *********, със седалище и адрес на управление Г. Р., У. “ Х. Б.” № 2, П. от Д. Г. е осъдено да заплати на Г. Л. Д., ЕГН *, сумата в размер на 1275.35 лв., представляваща – 498.35 лв. неплатено нетно трудово възнаграждение за м. март 2011 г., и 777.00 лв., представляващо обезщетение при уволнение на основание чл. 222, ал. 1 КТ, ведно със законната лихва върху теза сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 06.12.2011 г., до окончателното изплащане на същите, както и сумата в размер на 200.00 ( двеста) лв., представляваща сторените по делото разноски за адвокат.

Недоволен от така постановеното решение е останало дружеството- жалбоподател, което го намира за незаконосъобразно, излагайки подробни съображения в тази насока. Поради това иска неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове.

Ответната страна оспорва жалбата и поддържа първоинстанционният акт, като настоява за потвърждаване, излагайки аргументите си за това.

БлОС, след като прецени наведените от страните доводи, при съобразяване на акта, чиято отмяна се иска, закона и всички останали обстоятелства по делото, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е допустима, но разгледана по същество е неоснователна.

Обсъждането на събрания доказателствен материал, заедно и по отделно, налага извода за правилно установена от РС фактическа обстановка. Поради това и при отсъствието на нови доказателства по см. на чл.266, ал.2 и 3 ГПК, настоящият състав намира за безпредметно подробното преповтаряне на същата и препраща към констатациите на РС. В тях след подробен анализ на обстоятелствата по спора първата инстанция правилно и законосъобразно е приела, че е сезирана с искови претенции по чл. 128, т. 2 от КТ – за заплащане на уговореното трудово възнаграждение за извършена от ищеца работа и по чл. 222, ал. 1 от КТ, във връзка с чл. 228 от КТ – за присъждане на обезщетение за оставане без работа при уволнение поради закриване на предприятието или част от него, съкращаване в щата, намаляване обема на работа и спиране на работата за по-вече от 15 дни. Предвид правната квалификация на предявените искови претенции, правилно са отчетени и релевантните за спора факти. По делото са приети писмени доказателства, изслушаната съдебно- счетоводна експертиза. Така, установените факти, към които настоящата инстанция препраща, са следните: установено е по безспорен начин от събрания доказателствен материал, че между ищеца и ответника по делото е съществувало трудово правоотношение, по силата на валидно подписан по между им трудов договор, като конкретно - ищеца е назначен на работа при ответника, а със заповед от 07.04.2011 г., трудовото правоотношение с ищеца е прекратено от ответника. Вещото лице по допуснатата и назначена съдебна експертиза, в заключението си сочи, че ответното дружество, в качеството му на работодател на ищеца не е заплащало трудови възнаграждения, както и обезщетения по чл. 222 КТ, за релевирания период, чийто общ размер е 1275.35 лв., които са начислени, но не са изплатени.

С оглед горното РС обосновано е счел за доказани предпоставките от фактическият състав на предявените искове, установявайки съществуването на заявеното вземане на ищеца в посочения размер. Изложените в тази връзка съображения се споделят изцяло от настоящият състав, вкл. и тези игнориращи възраженията на жалбоподателя, тъй като са основани на доказателствата, теорията и константата съдебна практика.

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя пред въззивната инстанция за неправилност на съдебното решение, тъй като не намират опора в закона и материалите по делото. РС е анализирал в цялост събрания доказателствен материал, въз основа на което е направил обосновани изводи, обусловили постановяването на обжалваното решение. Обсъждането на останалите доводи е безпредметно, в предвид детайлното им обсъждане от РС, които въззивния състав споделя изцяло.

Не се споделя оплакването визирано във въззивната жалба, че обжалвания акт е лишен от мотиви, както и не се споделя довода, че съдът е възпроизвел в съдебното решение единствено фактическите твърдения на ищеца. Според настоящия състав, РС в достатъчна степен, предвид правната и фактическа сложност на делото, е мотивирал решението си по обективно съединените искови претенции, с които е сезиран. Атакуваното решение се позовава на събраните в хода на процеса писмени доказателства, а както и на приобщеното експертно заключение по допуснатата и назначена съдебно счетоводна експертиза, като освен това е отчетено и процесуалното поведение на дружеството-ответник предвид възложеното му и неизпълнено задължение по реда на чл. 190, ал. 1 ГПК и даване на указания за прилагане на разпоредбата на чл. 161 ГПК. При прегледа на постановения първоинстанционен акт не се констатират нарушения на процесуалните правила.

Освен това в настоящия случай въззивната инстанция намира, че законосъобразно, като обвързан от претенцията на ищеца и при правилно прилагане на разпоредбите на КТ, касаещи трудовото възнаграждение и обезщетение за оставане без работа, районният съд е приел, че следва да бъде присъден размера на дължимото, който размер е установен от неоспорената от страните съдебна експертиза. Съгласно разпоредбата на чл.128,т.2 КТ работодателят е длъжен да плаща в уговорените срокове на работника или служителя договореното трудово възнаграждение за извършената работа. Неизпълнението на това задължение в случая обуславя ангажирането на отговорността на ответника, т.к. по делото е установено, че ищеца е изпълнил своето задължение да престира работната си сила и работодателят е начислил по ведомост дължимото трудово възнаграждение. Въззивното дружество не е релевирало възражения, съответно не е ангажирало доказателства да е изпълнило задължението си за заплащане на дължимите трудови възнаграждения, както пред настоящата съдебна инстанция, така и пред първоинстанционния С.

На следващо място, съгласно разпоредбата на чл. 222, ал. 1 КТ, при уволнение поради закриване на предприятието или на част от него, съкращаване в щата, намаляване обема на работа и спиране на работата за повече от 15 работни дни работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя. Обезщетението е в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от 1 месец. С акт на Министерския съвет, с колективен трудов договор или с трудовия договор може да се предвижда обезщетение за по- дълъг срок. Ако в този срок работникът или служителят е постъпил на работа с по- ниско трудово възнаграждение, той има право на разликата за същия срок. Следователно за да се дължи обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ, е необходимо да е налице някое от основанията визирани в нормата- в процесния случай - “чл. 328, ал. 1, т.2 от КТ - съкращаване на щата”. Социалния мотив за установяването на това задължение за работодателя да плати обезщетение се корени в невиновния за работника или служителя характер на основанията за уволнение. Понеже предпоставя правомерно уволнение, плащането не се дължи когато уволнението на работника или служителя бъде отменено. Нещо повече - необходимо е ищецът да докаже и, факта на оставане без работа - нещо което, той в настоящия казус безспорно доказва и този факт е налице, доказано е и оставянето без работа на ищеца в срок от един месец при уволнение поради съкращаване на щата. Гореизложеното предопределя основателността и на този иск, още повече че и по отношение на него е налице заключение на в.л., което е категорично, че дължимото обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ е в размер на 777.00 лв., което видно от направените справки в счетоводството на ответното дружество е начислено, но не е изплатено.

В контекста на изложеното атакуваният акт се явява правилен и законосъобразен, поради което и на осн.чл.271, ал.1 ГПК ще следва да се потвърди, като по силата на чл. 272 ГПК настоящия състав препраща към мотивите на първоинстанционният С.

Предвид изхода на спора, дружеството - жалбоподател дължи на въззиваемия направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 150.00лв, платени за адвокат.

На основание чл.280, ал.2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. за граждански дела и до 10 000 лв. за търговски дела.

Водим от горното Благоевградския окръжен съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 457/26.01.2012г на РС - Р., постановено по Г.д.№ 2118/2011г по описа на с.с.

ОСЪЖДА “ Б. А. О., ЕИК *********, със седалище и адрес на управление Г. Р., У. “ Х. Б.” № 2, П. от Д. Г. да заплати на Г. Л. Д., ЕГН *, сумата в размер на 150.00 лв., представляваща сторените по делото разноски за адвокат.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: