Р Е Ш
Е Н И Е №22
Гр.В** 06.март 2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВОС гражданско отделение в открито заседание
на четвърти март две хиляди и двадесета година в състав:
Председател : Д** М**
Членове :1.СВ** С**
2.Г** Й**
при
секретаря В** К** и с участието на
прокурора.......................................изслуша докладваното от съдията
Й** гр. дело №27 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по глава 20 ГПК /въззивно обжалване/.
С решение № 313/14.06.2019 г. по гр.д.2156/2018 г.по
описа на ВРС е признато за установено по
отношение на Н.Ж.И. ***, ЕГН **********, че дължи на "БНП П** П** Ф**"
ЕАД - гр. С**, р-н "М**", ж. к. "М** **", Б** П** С**, сгр.
14, ЕИК *** следните суми:
-сумата в размер от 4531.24 лв./главница/, като е
отхвърлен искът в останалата част до пълният претендиран размер от 5007.24 лв.;
-сумата от 743.54лв.,представляваща възнаградителна
лихва за периода от 20.05.2016 г. до 24.10.2017 г., като е отхвърлен иска в останалата част до пълния претендиран
размер от 1370.76 лв.
-сумата от 213.98 лв.- лихва за забава за периода от
24.10.2017 г. до 11.04.2017 г., като е отхвърлен иска в останалата част до пълният претендиран
размер от 921.67 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 4531.24
лв., считано от 19.04.2018 г. /датата на постъпване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
957/2018 г. по описа на ВдРС/ до окончателното издължаване.
Осъден е Н.Ж.И.
***, ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на "БНП П** П** Ф**" ЕАД - гр. С** р-н
"М**", ж. к. "М** 4", Б** П** С**, сгр. 14, ЕИК ** сумата в
общ размер от 56.39 лв., направени разноски в заповедното производство по
ч.гр.д № 957/2018 г. по описа на РС-Видин съобразно уважената част от иска,като
е отхвърлено искането в останалата му част до пълният размер от 75.00 лв..
Осъден е Н.Ж.И.
***, ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на "БНП П** П** Ф**" ЕАД - гр. С**,
р-н "М**", ж. к. "М** 4", Б** П** С**, сгр. 14, ЕИК **
сумата в общ размер на 792.61 лв., направени
разноски съобразно уважената част от иска,като отхвърля искането в
останалата му част до пълният размер от 1054.11 лв./ 100.00 лв.-юрисконсултско
възнаграждение, 159.13 лв.-платена държавна такса, 100.00 лв.-депозит за вещо
лице и 694.98 лв.възнаграждение за особен представител/.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от Н.Ж.И., с
ЕГН ********** чрез особения си
представител адвокат А* Г*М*- П*, адвокат от АК В* , с адрес на кантората гр. В*, ул."В* „ № *. ет. II
в частта , в която искът за главницата е
уважен над сумата от 3 958лв. , както и в частите, в които ответникът е осъден
да заплати на ищеца сумите от : 743,54 лв.
възнаградителна лихва, 213,98лв. лихва за забава и разноските по делото .
Поддържа се ,че обжалваните
части на постановеното от ВРС решение са незаконосъобразни, необосновани
,постановени в противоречие с практиката на ВКС , поради което следва да бъдат
отменени .Твърди се ,че ВРС незаконосъобразно не бил приел за основателни
всички направени от ответника възражения за недействителност на оспорените него
клаузи от договора за кредит поради тяхната неравноправност.В мотивите на
обжалваното решение на стр. 6, абзац последен било записано лаконично само
следното : ,, В останалата част договора
отговаря на законовите изисквания по ЗПК , в частност чл. 11, ал.1 , т.7-12,
поради което надлежно обвързва страните и не е недействителен ,,.Съвършено неправилно ВРС бил записал в
мотивите на стр. 7-ма от решението си , че :" договорът отговаря и на
изискванията за форма и съдържание по ЗЗП , като клаузите от същия са предмет
на индивидуална договорка между страните / обективиран е индивидуален
погасителен план с посочени размер, брой, периодичност на погасителните вноски
, падеж и т.н. /, поради което чл. 146 от ЗЗП е неприложим и в тази връзка
възраженията за неравноправност са несъстоятелни ."
Твърди си ,че съгласно чл. 22 от Закона за
потребителския кредит когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит бил недействителен.В случая договорът не отговарял на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, в който било посочено, че договорът за потребителски
кредит съдържа " годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин". В
конкретния случай в договора бил посочен размерът на ГПР, но не било посочено
как е формиран този размер. В чл. 19 от ЗПК било посочено, че
годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. В конкретния случай тези основания не били
изложени в договора, като не било конкретизирано кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 15,09 %. , поради
което договорът бил недействителен на основание чл. 22 вр. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Обстоятелството, на което се е позовал в мотивите си ВРС , а именно, че
въпросния процент не надвишавал определения максимум в чл.19, ал.4 от ЗПК не
било достатъчно ,за да се счита тази клауза само на това осование като равноправна
.
Поддържа се ,че съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът
за потребителски кредит бил обявен за недействителен, потребителят връщал само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
При това положение ВРС следвало да
постанови , че ответникът дължи на ищеца връщане на главницата, която е получил
по договора, след като бъдат приспаднати направените от него вноски по кредита-
1052лв , като остане дължима само
главницата от 3 948лв.
Поддържа се ,че по никакъв начин също така не можели да бъдат приети за състоятелни и
законосъобразни мотивите на ВРС относно това ,че записаният в договора лихвен
процент не следвало да бъде признат за несправедлив и обявен за недействителен.Не
отговаряло на истината твърдението на ВРС , че в чл.19,ал.4 ЗПК намира
приложение и по отношение на определянето на лихвения процент. Нормата на
чл.19, ал.4 ЗПК била относима единствено
и само досежно определянето на годишния процент на разходите. Направените от
ответника възражения за нищожност на клауза от Договора за кредит , в която
било записано като лихвен процент числото 12,8 %. били напълно основателни и ВРС незаконосъобразно не ги бил съобразил в своето
решение . Безспорно и очевидно било, че претенцията на ищеца за тази т.наречена
„възнаградителна лихва „ се основавала на една нищожна клауза от Договора за кредит ,
в която било записано като лихвен процент числото 12,8 %. По никакъв начин не било
посочено в договора как с определен този процент . Касаело се за бланка на
подобен вид кредит, която едностранно била изготвена от ищеца -кредитор , при което
положение , кредитополучателят не бил имал никакво право на избор с оглед на
неговото по-слабо положение в това отношение .
Поради очевидната липса на реципрочност /която липса
сочела на несъответствие с общото изискване за добросъвестност/, уговорената
неиндивидуално клауза в общите условия към договор за кредит на физическо лице
била нищожна на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 от вр.чл.143 ал.1
ЗЗП .Изготвеният от Банката- ищец по делото погасителен бил едностранно и
съвършено недобросъвестно изготвен от самата Банка, поради което ВРС изобщо не следвало да зачете като съотносим по делото
този план, а е следвало да приеме , че няма никаква доказателствена стойност .
Твърди се ,че незаконосъобразно била приета от ВРС
като дължима от ответника и лихвата за забава , тъй като сумата , върху която била дължима според ВРС била неправилно
определена. Дължимата от ответника главница към момента на обявяването на
кредита за предсрочно изискуем-24.10.2017 г. била 3 948 лв. поради наличието на
неравноправните клаузи на договора за кредит и само върху тази сума би могла да
започне да тече законната лихва за забава .
На следващо място се иска да се признае, че ВРС
незаконосъобразно е уважил и искането на ищеца за заплащане на сумата от
743,54лв , представляваща възнаградителна лихва и да се постанови решение, с
което да се отмени тази част на
първоинстанционното решение .
Иска се да се приеме за основателно и направеното оспорване като нищожни на клаузи от договора
за потребителски паричен кредит от 30.07.2015г. , сключен между страните по
делото .При това положение, ВРС задължително следвало да признае за нищожна тази клауза за
размера на лихвения процент от 12,8 % и спрямо ответника да отпадне
задължението за заплащане на какъвто и да било лихвен процент . ВРС следвало да приеме, че на ответника следва да
остане само задължението за заплащане на остатъка от взетия кредит , след
приспадането на внесените от него 1052лв , т.е на остане само главницата от 3
948лв.Поддържа се ,че на практика всички останали клаузи на договора за кредит
, освен тези за крайния срок на плащането му и 60 броя на вноските , ВРС е следвало да приеме за нищожни , поради което
не биха могли да породят никакви правни последици .
Поддържа се ,че неравноправно било записването , че
размерът на лихвения процент е фиксиран за срока на договора , т.е.че не би
могъл да бъде променян.
Иска се да бъде постановено решение , с което да се отменият
обжалваните части на решението по гр.д
.№ 2156 /2018г ВРС като се постанови :
1./ ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца като
главница само сумата от 3 896лв , ведно със законната лихва за забава, считано
от 19.04.2018г .;
2./ че ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата от 186,43лв, лихва за забава за периода от 24.10.2017г.
до 1 1.04.2017г. върху главницата от 3 896лв. и
3./ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца като
направени от него разноски по делото сумата от 300лв, съобразена с размера на
уважените му искове .
Въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба
,в който развива подробни доводи относно неоснователността на същата /л.12-14
от гр.д.300/2019 по описа на ВОС/.
След
като взе предвид постъпилата искова молба,писмените отговори на ответниците и
събраните по делото доказателства,ВОС прие за установено от фактическа
страна следното :
Делото пред районния съд е образувано
въз основа на искова молба от "БНП
П** П** Ф**" ЕАД-гр. С**, ж. к. "М** 4", Б** П** С**, сгр. 14,
ЕИК **, с която против Н.Ж.И. ***, ЕГН ********** е предявен иск с правно
основание по чл. 422 ГПК.
Твърди се от ищеца, че с Договор за потребителски заем
с № РШ18-11377723/30.07.2015 г. на ответника е отпуснат паричен кредит в размер
на 5000.00 лева и закупуването на застраховка от 1680.00 лева.
Поддържа се, че сумата, предмет на договора е
изплатена от кредитора по начина, уговорен в чл. 1 от договора, с което ищецът
е изпълнил задължението си по него.
Сочи, че ответникът е удостоверил с подписа си в поле
„удостоверение на изпълнението", получаването на сумата по договора, както
и че въз основа на чл. 3 от същия договор за ответника възниква задължението да
погаси заема на 60 месечни вноски - всяка по 141.50 лв., които вноски
съставляват изплащане на главницата по заема, ведно с оскъпяването й съгласно
годишния процент на разходите и годишния лихвен процент, посочени в параметрите
на договора.
Излага се, че ответникът е преустановил плащането на
вноските по кредита на 20.05.2016 г., като към тази дата са погасени 8 месечни
вноски, а така също и че на основание чл. 5 от договора вземането става
изискуемо в пълен размер, ако кредитополучателя просрочи две или повече месечни
вноски, считано от падежната дата на втората пропусната месечна вноска.Твърди
се, че въпреки настъпилия падеж на втората непогасена вноска,
кредитополучателят не е изпълнил задължението си, поради което кредиторът е
изпратил покана за доброволно изпълнение, в която изрично е обявил вземането си
за изискуемо и го е поканил да го погаси, която покана ответникът е получил
лично на 24.10.2017 г.Поддържа се ,че ищецът е подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което е образувано ч. гр.
д. № 957/2018 г. по описа на ВРС и по което е издадена заповед за
изпълнение,която е връчена на длъжника по реда на чл. 47 от ГПК.
Иска се от съда да постанови решение, с което да
признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество
сумата в размер на 5007.24 лева - главница, 1370.76 лева - възнаградителна
лихва, 921.67 лева - законна лихва за забава за периода от 20.06.2016 г. до
11.04.2018 г. на основание чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД, ведно със законната лихва от
момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на дължимите
суми.
Претендират се и направените разноски.
От ответника чрез назначения му особен представител е
постъпил отговор на исковата молба, с който оспорва иска,както и условията по
договора за кредит и представения от ищеца погасителен план. Прави се
възражение за нищожност на различни разпоредби на процесния договор за заем,
касаещи уговорения годишен процент на разходите,годишният лихвен
процент,застрахователната премия и др.
По делото са събрани писмени доказателства, назначена
и приета е съдебно-икономическа експертиза, приложено е ч.гр.д. № 957/2018 г.
по описа на РС - Видин.
В молба вх. № 5669/17.05.2019 г., ищецът чрез процесуалния
си представител поддържа предявения иск.
От събрането по делото писмени доказателства се
установява ,че в резултат на подадено от страна на ищеца заявление по чл. 410 ГПК е образувано ч.гр. д. № 957/2018 г. по описа на ВдРС, по което на 25.04.2018
г., срещу ответника е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК № 710/25.04.2018 г. за 5007.24 лева, ведно със законната лихва,
считано от предявяване на вземането на 19.04.2018г. до окончателното му
изплащане, 921.67 лева мораторна лихва за периода 20.06.2016г. до 11.04.2018г.,
1370.76 лева възнаградителна лихва за периода 20.05.2016г. до 20.08.2020г. ,
както и разноски в размер на 25.00 лева-държавна такса и 50.00 лева
юрисконсулско възнаграждение.
Не се спори относно издаването на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК въз основа на подадено от ищеца заявление срещу
ответника за процесиите суми, видно и от приложеното ч.гр.д. № 957/2018 г. по
описа на ВдРС, по което заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при
условията на чл. 47 ал. 5 от ГПК, и поради което е предявен и настоящия
установителен иск.
Установява се от приетия като писмено доказателство по
делото договор за потребителски паричен кредит , че на 30.07.2015 г. между „БНП
П** П** Ф**" ЕАД - като кредитор и ответника - като кредитополучател, е
сключен договор за потребителски паричен кредит, в размер на 5 000 лева, при
следните условия: на шестдесет броя погасителни вноски, с годишен процент на
разходите - 15.09 % и лихвен процент - 12.58 %. В Договора е обективиран
погасителен план, според който страните са уговорили общо 60 месечни
погасителни вноски, в размер на 141.50 лева, първата с падеж 20.09.2015г., а
последната погасителна вноска с падеж 20.08.2020г. В чл. 1 от договора за
кредит е посочено, че договорът
за кредит влиза
в сила при
подписване на настоящия документ
от кредитополучателя и от оторизирано лице, представител на кредитора към
датата на получаване на размера на заем по банковата сметка на и предоставена
от кредитополучателя. Кредитополучателят е декларирал банковата си сметка ,както и че същата е лично
негова, има достъп до средствата по нея, продиктувана е и е записана вярно.
Декларирал е също, че му е известно, че „БНП П** П** Ф**" ЕАД не носи
отговорност след превеждане на сумата: в случай на грешка при записването й; за
предварителни или последващи взаимоотношения с трети лица, във връзка и/или по
повод разпореждането със средствата по банковата сметка. Според чл. 3 от
Договора, предоставянето на посочената сума съставлява изпълнение на
задължението на кредитора да предостави заема и създава задължение на
кредитополучателя да заплати на кредитора погасителни вноски, указани по размер
в поле „Месечна погасителна вноска" и брой в поле „Брой погасителни вноски".
Погасителните вноски съставляват изплащане на главницата по кредита, ведно с
надбавка, покриваща разноските на кредитора по подготовка и обслужване на заема
и определена добавка, съставляваща печалбата на кредитора. Плащането ще се
извършва по банковата сметка на кредитора, посочена в договора. Според чл. 4 от
договора, погасителните вноски, посочени в полетата „месечна погасителна
вноска" и „брой погасителни вноски", трябва да бъдат платени не
по-късно от определените дати, наречени „падеж" и посочени в групата
„погасителен план". Според уговореното между страните в чл. 5 от Договора,
при забава на една или повече месечни погасителни вноски, кредитополучателят
дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на
забавата върху всяка забавена погасителна вноска. При просрочване на две или
повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска,
вземането на Кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер,
включително всички определени от този Договор надбавки, ведно с дължимото
обезщетение за забава и всички разноски за събиране на вземането, без да е
необходимо изпращане на съобщение от Кредитора за настъпване на предсрочната
изискуемост. Според чл. 10 от Договора, всички изявления на Кредитора, отправени
към Кредитополучателя, се считат узнати от Кредитополучателя, ако бъдат
доставени на адрес, съответно изпратени по факс или до адрес на електронна
поща, или съобщени по телефон, посочени в този документ, в съответните полета,
посочени от Кредитополучателя при кандидатстване/усвояване на кредита. Посочено
е още, че Кредитополучателят удостоверява чрез подписването на настоящия
договор изричното си съгласие за получаване на съобщенията, отправени от
Кредитора по начините и чрез средствата, описани в предходното изречение,както
и че договорът се прекратява с изпълнението на всички задължения на
Кредитополучателя или при предсрочно изпълнение на задължението.
Към договора е приложен и Сертификат , издаден на
30.07.2015 в удостоверяващ, че между ответника, от една страна, като
застрахован, и застрахователите „К** Ж**,
Клон Б**" и „К** Общо застраховане, К* Б**", е
сключен договор за застраховка „Защита на плащанията", при упоменати
застрахователни рискове. Като трето ползващо се от договора лице е посочено
ищцовото дружество.
По делото са прието като писмени доказателства и погасителен
план, покана от 17.10.2017 г.до ответника за изпълнение при предсрочна
изискуемост,която видно от върнатата разписка на „М** Е**" ООД е връчена
на ответника.
Вещото лице по назначената и приета по делото
съдебно-счетоводна експертиза е дало заключение, че ответникът на последната
страница на договора за кредит е удостоверил с подписа си получаването на
сумата, както и че размерът на задължението му към датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК е: 5007.24 лв.-главница; 1370.76 лв.-възнаградителна
лихва; 921.67 лв. мораторна лихва за периода от 20.06.2016 г. до 11.04.2018 г.
Вещото лице в заключението си сочи също, тъй като заявлението по чл. 410 ГПК е
постъпило в съда на 19.04.2018 г., се налага преизчисляване на мораторната
лихва върху остатъка от главницата до тази дата, която мораторна лихва за
периода от 20.06.2016 г. до 19.04.2018 г. е в размер на 930.54 лв. Според
заключението на вещото лице, до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК по процесния договор са получени плащания от ответника в размер на 1132
лв., която сума е платена на 8 погасителни вноски.
Така установената фактическа обстановка се доказва по
несъмнен начин от събраните по делото писмени доказателства и по същество не се
оспорва от страните нито пред районния съд ,нито пред въззивната инстанция.
При
така установената фактическа обстановка ВОС прие за установено от правна страна
следното :
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от
9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдиите К** В**
и Е** В** по отношение на съдебното
решение може да са налице три вида пороци - нищожност, недопустимост и
неправилност. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на
въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното
решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата
правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид
изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за
валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Аналогично ограничение на служебните правомощия на съда беше уредено в
отменения ГПК от 1952 г. относно правомощията на касационната инстанция в
изричната разпоредба на чл. 218ж, ал. 1, изр. 1. По въпроса за правомощията на
ВКС при действието на отменения ГПК е постановено Тълкувателно решение № 1/2001
г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според което при
проверка на правилността на въззивното решение касационният съд по правило е
ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при нарушение на императивна
материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно
основание. Тази принципна постановка се аргументира с разпоредбата на чл. 4 ГПК
(отм.), възпроизведена в чл. 5 от действащия ГПК, която вменява на съда
задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва
да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не
диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се
третира за възприето от заинтересованата страна. Това изключение от забраната
за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт следва да се
приеме и по отношение на правомощията на въззивния съд при действието на ГПК /в
сила от 01.03.2008 г./, тъй като правомощията на въззивната инстанция при
решаването на спора по същество са аналогични на тези на касационния съд при
отменения ГПК. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до
установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при
субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му
дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се
осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен
интерес. По аналогични съображения ограниченията в дейността на въззивната
инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните
функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в
защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има
превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е
възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса
/например в производството за поставяне под запрещение/ или на родените от
брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно
упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и
ползването на семейното жилище, негово задължение е служебно да събере
доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както
и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения
във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си
задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от
въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната
жалба.
Обжалваното решение, предмет на настоящата
проверка, е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно
правилата на родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано.
Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от
надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество, въззивната жалби се явява неоснователна,
поради следните съображения:
Районният съд е направил законосъобразен извод,че предявеният
иск по Чл.422 във вр.с чл.240 ЗЗД е допустим, а разгледан по същество частично
основателен по следните съображения:
С оглед данните по делото е безспорно, че между
страните е възникнало облигационно отношение във връзка с даден паричен кредит.
По несъмнен начин се доказва от събраните по делото писмени доказателства ,че страните са обвързани по силата на сключения
между тях Договор за потребителски заем с № РLUS-11377723/30.07.2015 г., въз основа на който ищецът,
като кредитор, е предоставил на ответника, като кредитополучател, паричен заем
в общ размер на 5000.00 лв.
Безспорно е и не се оспорва от ответника, че ищецът е
изпълнил задължението си да предостави договорения кредит на ответника, който
го е усвоил и което се установява от договора и полагането на подпис от страна
на кредитополучателя в раздел „удостоверение на изпълнението".Не се спори,
а и от заключението на вещото е видно, че от дължимите се 60 вноски са изплатени
8 бр., в общ размер от 1132.00 лв., като по погасителния план последната
платена вноска е тази до 20.04.2016 г..
Във връзка с чл. 5 от Договора за потребителски
кредит, съгласно който страните са уговорили, че при просрочване на две или
повече месечни вноски, считано
от падежната дата
на втората непогасена вноска/в случая 20.06.2016 г./,
вземането на Кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер,
включително всички определени от този Договор надбавки, ведно с дължимото
обезщетение за забава и всички разноски за събиране на вземането, без да е
необходимо изпращане на съобщение от Кредитора за настъпване на предсрочната
изискуемост.
Районният съд е приел ,че в случая обаче уведомяването
е наложително, тъй като за вземания по договор за потребителски кредит, какъвто
е настоящият, с клауза за предсрочна изискуемост и при неплащане на определени
вноски, като част от основанието на иска, изрично заявено в заповедно
производство по чл. 410 ГПК, предсрочната изискуемост не настъпва автоматично,
а е необходимо кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем и то преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, което
волеизявление да е достигнало до длъжника.Районният съд правилно е изтълкувал и
приложил разясненията дадени в т. 18 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС,съгласно
които предсрочната изискуемост има
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора,
ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Съдът
правилно е посочил,че обстоятелството,
че ищецът не е банка, а финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, не
изключва приложението на чл. 60, ал. 2 ЗКИ и съответно указанията на т. 18 от
ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за необходимостта преди подаването на
заявлението да се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че счита
кредитът за предсрочно изискуем.
Районният съд е изложил подробни и убедителни доводи
относно това ,че кредиторът е обявил предсрочната изискуемост на кредита в
стриктно съответствие със закона и задължителната съдебна практика .Този факт
не се оспорва от въззивника по същество във въззивната жалба и не е предмет на
въззивен контрол .
След като е изложил убедителни доводи ,че искът е
допустим и основателен ,районният съд е определил правилно и размера на
исковата претенция ,изхождайки от разясненията дадени в т. 2 на Т.Р. № 3/2017
г. на ВКС ОСГТК от 27.03.2019 г.,съгласно които размерът на вземането при предсрочна
изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на
непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и
законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата
на плащането. За периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът на вземането
се определя по действалия до този момент погасителен план, съответно според
клаузите на договора преди изменението му.Съобразявайки, че са платени осем вноски по кредита , че вземането
е станало изцяло предсрочно изискуемо, считано от 24.10.2017 г./датата на
уведомяване/, районният съд е направил правилния извод,че кредиторът има право
да получи непогасената част от паричното задължение по процесния договор за
паричен заем,представляващо главница в размер на 4531.24 лв., който размер се
установява от представения погасителен план и че искът в останалата част до пълния претендиран
размер от 5007.24 лв., следва да се отхвърли.
От погасителния план е видно, че сумата от 5007.24 лв.
е формирана, като към главницата от 4531.24 лв. е добавена и сумата от 476.00
лв., представляваща непогасени вноски по сключената застраховка.Районният съд е
приел,че за разлика от договора за кредит сертификатът за уговорената и
сключена застраховка,която е неразделна част от него , е изготвен на шрифт
по-малък от 12 ,поради което е налице самостоятелно основание за недействителността
на договора в тази му част по чл. 22 във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК. С оглед на
горните съображения съдът е приел,че сумата от 476.00 лв.не се дължи.Решението в
тази му част е постановено във вреда на ищеца ,не е обжалвано от същия ,влязло
е в законна сила и не е предмет на въззивен контрол по настоящото дело.
Неоснователни са развитите от въззивника както пред
районния съд ,така и пред въззивната инстанция доводи ,че размерът на дължимата
главница следва да бъде не 4531,24 лв.,а 3 868 лв. ,тъй като направените
погасителни вноски погасяват не само главницата ,но и лихвите –поради горното
следва да се счита за погасена само тази част от главницата ,която се включва в
погосителната вноска съгласно погасителния план .
Напълно се споделя и извода на районния съд ,че в
останалата си част договорът отговаря на законовите изисквания по Закона за
потребителския кредит ,в частност
чл.11 ал. 1 т.7-12,поради което надлежно обвързва страните и не е недействителен.Договорът
отговаря и на изискванията за форма и съдържание по ЗЗП,като клаузите от същия
са предмет на индивидуална договорка между страните /обективиран е индивидуален
погасителен план с посочени размер,брой, периодичност на погасителните вноски,падеж
и т.н./, поради което чл.146 от ЗЗП е неприложим и в тази връзка възраженията
за неравноправност са несъстоятелни.
Неоснователни са развитите във въззивната жалба доводи
относно това ,че договорът е нищожен
,тъй като не в него не било посочено как е определен размерът на лихвения
процент ,тъй като Чл.11 ал.1 т.9 от Закона за потребителския кредит изисква в
договора да бъде посочен само размерът на лихвения процент ,но не и
обосноваване на размера му.
Наличието в договора на указания за методиката, по
която банката изчислява базовия лихвен процент е от значение само тогава
,когато в договора е налице уговорка ,даваща на кредитора правото едностранно
да променя базовия лихвен процент / решение №15/ 18.04.2018 г . по т. дело № 2439/2016 г.ВКС /.В конкретния
случай в договора изрично е указано ,че кредиторът не може едностранно да
променя уговорения лихвен процент ,поради което е безпредметно да се указва в
договора методиката, по която банката
изчислява базовия лихвен процент .
Неоснователни са и развитите от въззивника /ответника/
доводи относно нищожност на клаузите
относно годишен процент на разходите и лихвен процент, посочени съответно като
15.09% и 12.58%. Съгласно Чл. 11. (1) т.10
от Закона за потребителския кредит договорът за потребителски кредит следва да съдържа: годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.Видно от договора и по-конкретно от раздела „Параметри и условия“ ,в
договора са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит /л.9 от делото/.По-надолу /л.11 от договора/ е указано какво съдържа
месечната погасителна вноска /главница и добавка,покриваща разноските на
кредитора по подготовка и обслужване на заема и определена добавка
,представляваща печалбата на кредитора/,като по същество това указание е
описание на съдържащите се в ГПР елементи.
Въззивната инстанция е категорична ,че договорът не
съдържа каквито и да било неравноправни клаузи ,като споделя изложените от първоинстанционния съд доводи .
Спазен е принципът за еквивалентност в насрещните
престации, като уговорена лихва в размер на 12.58 % и ГПР - 15.09 % са изцяло в
предвидените от закона граници и са формирани от страните като проява на
принципа на свобода на договаряне.Правните принципи са справедливост и правна
симетрия изискват съдът да отчете както обстоятелството ,че едната страна по
договора - потребителят кредитополучател, е по-слабата икономически страна в
правоотношението,така и обстоятелството ,че при необезпеченост на кредита рискът
от неизпълнение на договора се носи изцяло от кредитодателя,който изцяло е
изпълнил задължението си по договора . От съдържанието на договора по никакъв
начин не може да се направи извода ,че договорната свобода е използвана от
едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва
от по-неблагоприятното й положение.
Възнаградителната лихва съобразно тълкувателно решение №. №3/2017 г. на ВКС се
дължи от ответника за периода от 20.04.2016 г./датата на плащане на последната
вноска/ до 24.10.2017 г./датата на настъпване на предсрочната изискуемост/ и е
в размер на 743.54 лв. ,съобразно погасителния план и правилно и законосъобразно е присъдена от
районния съд.Същата е изчислена върху правилно определен от районния съд размер
на главницата.
Аксцесорният иск по чл.86 от ЗЗД също е частично
основателен ,като лихвата се дължи от 24.10.2017 г. /датата на получаване на
уведомлението за предсрочна изискуемост/ до посочената от ищеца дата-11.04.2018
г./датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК е 19.04.2018 г./ за сумата
от 213.98 лв.,като лихвата е изчислена върху правилно определен от районния съд
размер на главницата .
Във въззивната жалба са изразени доводи ,че размерът
на лихвения процент е „несправедлив“ и че погасителният план е „едностранно и
съвършено недобросъвестно изготвен от самата банка“,поради което лихвата не
следва да се дължи ,а погасителният план следва да се приеме като документ „без
доказателствена стойност“ .Горните съждения
отразяват лично мнение на въззивника ,което не се кредитира от съда ,тъй
като е голословно и не почива на конкретни законови разпоредби .
Въззивникът твърди ,че е неравноправна клаузата
,съгласно която размерът на лихвения
процент е фиксиран за срока на договора и не може да се променя.Тази клауза не е
неравноправна ,тъй като отразява правния принцип ,че договорът следва да се
изпълнява така ,както е сключен и че не може да бъде променян едностранно /pactum sunt
servanda/.
С оглед на гореизложеното поради съвпадащи крайни
изводи на районния и въззивния съд обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ
С оглед изхода на делото Н.Ж.И. ***,
ЕГН ********** следва да бъде осъден ДА ЗАПЛАТИ на "БНП П** П**
ФАЙНЕНС" ЕАД - гр. С**, р-н "М**", ж. к. "М**т 4", Б**
П** С**, сгр. 14, ЕИК ** направените пред ВОС
разноски в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение на
основание Чл.78 ал.8 ГПК във връзка с Чл.37 от Закона за правната помощ и Чл.25
ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ и 694.98 лв.възнаграждение
за особен представител -адвокат.
Водим от горното и на основание Чл.272 ГПК Съдът
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 313/14.06.2019 г. по гр.д.2156/2018 г.по описа на ВРС .
ОСЪЖДА Н.Ж.И. ***, ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на
"БНП П** П** Ф**" ЕАД - гр. С**, р-н "М**", ж. к. "М**
4", Бизнес П** С**, сгр. 14, ЕИК **
направените пред ВОС разноски в
размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение и 694.98 лв.възнаграждение
за особен представител -адвокат.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ: