Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 2538
24.07.2017 година, град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Гражданско отделение, XIV граждански
състав, в публично заседание на двадесет и двори юни две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТОСКО АНГЕЛОВ
при
участието на секретаря Иванка Чорбаджиева, като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 11045 по описа на съда за 2016 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба на М.Л., Й.Л.- С. и П.Б. срещу „Тракия-ресурс“ ЕООД.
Ищците твърдят, че са собственици на
общо 5/6 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КК на гр. Пловдив на
основание реституция по ЗВСОНИ и наследство. Ответникът се легитимирал като
собственик на построените в имота сгради, без сграда с идентификатор ***, която
била собственост на ищците. Твърдят, че ответното дружество използвало
незастроената площ на имота, която била над 2000 кв.м. за собствените си стопанска
и търговски нужди, без да има основание за това. Поради това намират, че им се
дължи обезщетение в размер на средния пазарен наем, който за незастроената част
определят на 2200 лева. Молят ответникът да бъде осъден да заплати на М.Л.
сумата от 8002.50 лева, частична претенция от общо 50435 лева за периода от
01.01.2012г. до 01.08.2016г. или частично по 145.50 лева на месец за периода от
55 месеца, на Й.Л.- С. сумата от 4001.25 лева, частична претенция от общо
25 217.50 лева за периода от 01.01.2012г. до 01.08.2016г. или частично по
72.75 лева на месец за периода от 55 месеца и на П.Б. сумата от 4001.25 лева,
частична претенция от общо 25 217.50 лева за периода от 01.01.2012г. до
01.08.2016г. или частично по 72.75 лева на месец за периода от 55 месеца.
Претендират и законна лихва върху сумите от подаване на исковата молба и
разноските по делото.
В срока
по чл. 131 ГПК ответникът подава отговор на исковата молба, с който оспорва
предявената претенция. Твърди, че е собственик на построените в имота сгради,
които са били изградени от неговия праводател в периода 1960-1964г. Възразява,
че част от имота е ограден от самите ищци, както и че не възпрепятства ищците
да упражняват правата си. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира
разноски.
В хода на процеса наименованието на
дружеството е било променено на „Тракия ресурс- Черно море“ ЕООД, а след това е
прекратено чрез вливане и на негово място е конституиран правоприемника „Интерком груп“ ООД, ЕИК
*********.
Съдът,
като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено следното:
С доклада на делото, обективиран в определение от
02.11.2016г. като признато и ненуждаещо се от
доказване са отделени обстоятелствата, че ищците са притежавали правото на
собственост върху поземлен имот с идентификатор *** по КК на гр. П. за процесния период при
посочените квоти, съответно 1/2, 1/6 и 1/6 ид.ч.
От представения от ответника
констативен нотариален акт (лист 74) се установява правото му на собственост
върху изградените в процесния имот сгради, без тази с идентификатор ***, която
се притежава от ищците и без навес и рампа, разположени в югозападната част от
имота, означени с номера 7 и 8 на приложение № 2 от ПСТЕ. Нотариалният акт
легитимира ответника като собственик на сградите и предвид обстоятелството, че
от ищците не бяха ангажирани доказателства, които да опровергават направените в
него констатации, легитимиращото му действие следва да бъде зачетено, съгласно
разясненията дадени в ТР № 11/2012 от 21.03.2013г. на ОСГК на ВКС. Следва да се
отбележи и обстоятелството, че тези права формално не се оспорват от ответниците,
а се зачитат с исковата молба за настоящото производство. С оглед на установеното е видно, че ответникът е
суперфициарен собственик на сгради в реституирания на ищците имот. Същият е
придобил построени сгради в чужд имот и възникването на суперфициарна собственост
върху вече построените сгради, води до възникване и на ограничено вещно право
на строеж в полза на ответника. Безспорно е между страните и се потвърждава от
изготвените две СТЕ, че към сградите на ответника в имота има изградени
допълнителни съоръжения- рампи и дреги. Те представляват несамостоятелни вещи
присъединени към главните и доколкото не се оспорват правата на ответника,
съгласно разпоредбата на чл. 97 ЗС също са собственост на ответното дружество.
Освен това те също са включени в представения констативен нотариален акт.
Тези права не се оспорват от ищците за настоящото дело, като освен
това не ангажират доказателства за опровергаването им и следва да бъдат
зачетени. Върху тях не влияе съществувалото преди облигационното правоотношение
за наем на поземления имот, нито постановеното решение за неговото връщане във
владение на ищците. Облигационната обвързаност е възникнала по взаимно съгласие
на страните и е прекратена преди повече от 10 години. След това не се
установява да са подписвани нови договори и възникналите между страните правоотношения
за процесния период следва да бъдат уредени единствено от предвидените в закона
разпоредби. Това, че ответникът към онзи момент е бил съгласен със заплащането
на наем за ползването на имота не се отразява върху установеното по делото
право на строеж и правата, които то му предоставя. Тук следва да се посочи, че
в решението на ОС-Пловдив, по делото за връщането на имота след прекратяването
на договора за наем, е обсъждано съществуването на правото на строеж в полза на
ответника и това неговото възражения е намерено за неоснователно. Мотивите на съдебният акт обаче нямат сила между страните и
поради това не могат да послужат като основа за постановяването на настоящото
решение. В този смисъл, в Решение № 1292 от 12.12.2008 г. на ВКС по гр.
д. № 5039/2007 г., I г. о. е
прието, че въпросът дали постройките на ответника имат статут на
незаконно строителство е обстоятелство ирелевантно за разглеждания спор- по чл.
59 ЗЗД от собственика на земята срещу собственика на сграда в нея. Съставът на
ВКС приема, че ако това е така, ищецът би могъл да предприеме действия за
тяхното отстраняване (събаряне) по надлежния законов ред.
Предвид установеното по делото право на
собственост на ответника върху изградените в имота сгради и рампи към тях, той
има качеството на суперфициарен собственик и съгласно чл. 64 ЗС има право
да ползва земята, върху която сградите са построени, както и да се ползва от
земята, доколкото това е необходимо за използване на постройките по предназначение. От приетата по делото
повторна СТЕ се установява, че сградите и съоръженията към тях не могат да се
ползват без прилежащия терен към тях и улица или път за достъп до всяка една от
тях. Вещите лица посочват, че необходимата площ определена по правилото на 3
метра от всяка сграда, за обслужване и път за достъп до вътрешните сгради,
заема всъщност цялото свободно
пространство между намиращите се в имота постройки и съоръжения. Заключението
е компетентно изготвено, обосновано и следва да бъде кредитирано. Именно то следва
да бъде взето предвид при определянето на площта от имота необходима за
ползването на намиращите се в него сгради по предназначение, а не заключението
на първоначалната СТЕ, която определя прилежаща площ от общо 235.45 кв.м. за
всички сгради, с ширина от 0.8 м. Това отстояние е прекалено малко, за да
позволи използването на сградите по предназначение- а имено за складова и
производствена дейност. Дори самото вещо лице Р. при изслушването се в о.с.з.
от 02.03.2017г. посочва, че би било изключително трудно отделни части от имота
да се използват за някаква дейност и същевременно да се използват самите
складове, като при това би се затруднило използването на складовете. Освен това
в същото о.с.з. вещото лице Р. посочва, че при определянето на площта е
работила по наредбата (без да уточнява коя) и взела предвид единствено възможността
за обслужването на сградите, което е
различно от използването им по предназначение.
При така събраните доказателства се установява, че ответникът може
да ползва цялата свободна площ на поземления имот съгласно разпоредбата на чл.
64 ЗС, поради което не дължи обезщетение за осъществявано от него ползване на
собствениците на земята. Обезщетение би се дължало единствено ако е налице ползване
на площ над тази необходима за нормалното ползването на сградите по
предназначение. Такава площ обаче не се установява да е налице за процесния
имот.
Искането
на ищците за определянето на обезщетението в по-нисък размер от средния пазарен
наем, а именно като площ прилежаща към обектите също е неоснователно. Като
суперфициарен собственик ответното дружество има правото да ползва терена
съгласно чл. 64 ЗС. Ето защо осъществяваното от дружеството ползване не се
явява без правно основание. Липсата на основание за ползването е една от
предпоставките на иска по чл. 59 ЗЗД и поради това обезщетение не се дължи
независимо от базата, на която следва да бъде определя то. След като ответникът
има право да ползва имота по силата на закона, той не дължи обезщетение за това.
За пълнота на изложеното следва да се посочи, че в случая липсва конкретна нормативна уредба,
която да определя необходимата площ и същата следва да се изчисли единствено на
база нуждите за ползването на сградите по предназначение, чрез осигуряването на нормален достъп до сградите, включително
до входовете им и за поддържането им в нормално и годно за ползване състояние. От тези изисквания са се водили и вещите лице при
изготвянето на повторната СТЕ, като са съобразили 3 метра отстояние за
обслужване и площ за път за достъп до вътрешните сгради. Предвижданията на
посочената от ищците в писмената защита Наредба № 7 от 2003 за правила и нормативи за устройство на отделните
видови територии и устройствени зони, не могат да бъдат буквално отнесени
към настоящия казус, тъй като чл. 21, ал. 2 от същата, определя прилежащите
терени към съществуващите жилищни блокове
(нето жилищните терени), а процесните сгради и терена не са такива. Устройството
на производствени територии се урежда от чл. 22-26 от Наредбата и в тях не се
съдържа препращане към правилата на Приложение 1 към нея. Разпоредбите на чл. 25,
а заедно с това и тези на чл. 24
и чл. 26
от Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на
отделните видове територии и устройствени зони, уреждат нормативи за
плътност и интензивност на застрояването на имотите. Тези понятия са определени
в §
5, т. 17 и т.
19 от ДРЗУТ, съответно в чл. 9
и чл.
10 от Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на
отделните видове територии и устройствени зони. С тях се определя обема, до
който може да се извърши застрояването на поземления имот, като част от площта
му, но не и прилежащите към сградите площи. Затова въз основа на тях не може да
се определи прилежащата към сградата площ, когато терена и построените в него
сгради или част от тях принадлежат на различни собственици.
На следващо място, дори да се приеме, че ответното дружество
няма правомощия да ползва целия имот, предвид
липсата на доказателства за правото на собственост на навес и рампа, разположени в
югозападната част от имота, означени с номера 7 и 8 на приложение № 2 от ПСТЕ, претенцията отново се явява неоснователна. В заключението
на повторната СТЕ вещите лица отчитат съществуващите на място навес и рампа в
югозападната част от имота с площ от 249.44 кв.м. Те не се установява да са
собственост на ответника и съответно дружеството няма право да ползва тяхната
площ, и евентуално площта около тях (за наличието
на такава площ, която да попада извън правомощията по чл. 64 ЗС не бяха
ангажирани доказателства). При това положение обезщетение би се дължало ако
ответното дружество ползва именно тази реално обособена площ разположена в
югозападната част от имота. От събраните по делото гласни доказателствени
средства обаче не се доказва ответникът или неговите наематели да се ползвали
имота извън обема, предвиден в чл. 64 ЗС, и конкретно югозападната част. В тази
насока бяха ангажирани гласни доказателствени средства, като и двамата
свидетели на ищците не излагат конкретни обстоятелства във връзка с ползването
на имота през процесния период. Свидетелят Р. заявява, че след 2011г. не е
ходил в имота, което поставя възприетите от него факти извън периода по делото,
който е от 01.01.2012г. Вторият свидетел на ищците е посетил имота само веднъж-
през 2015г., като е забелязал паркирани 3 или 5 МПС, както и движение на хора
от самите сгради. От така ангажираните доказателства не може да се изведе, че ответникът ползва част от терена, която е извън необходимата
за ползването на постройките по чл. 64 ЗС.
Тъкмо обратно– свидетелите на ответника сочат, че имота се ползва за
преминаването и временното пребиваване на МПС, което е обичайно ползва на
земята предвид предназначението на сградите- за складова дейност. В този смисъл
Решение № 538 от 29.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3047/2007 г., III г. о., ГК и
Решение № 14 от 19.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 251/2010 г., I г. о., ГК. Наред
с това от показанията на последните се установява, че югозападната част от
имота, където са разположени рампата и навеса, се ползва от трето лице- „П.
комерс“, а не от наематели на отверника. Показанията на свидетелите, преценени
по реда на чл. 172 ГПК предвид евентуалната им заинтересованост, следва да
бъдат кредитирани, тъй като са последователни, точни и ясни, като не
противоречат на останалите събрани по делото доказателства.
Предвид
изложеното предявените искове се явяват неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени.
По отношение на разноските:
С
оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва
да бъдат присъдени направените по делото разноски за адв. възнаграждение и вещи
лица, общо в размер на 1630 лева.
Водим от горното, съдът,
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.И.Л., ЕГН **********,
с адрес: ***, срещу „Интерком груп“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: ***, правоприемник на прекратения чрез вливане в
хода на процеса търговец „Тракия ресурс“ ЕООД, с променено в хода на процеса наименование
„Тракия ресурс Черно море“ ЕООД, иск
за осъждането на ответника да заплати сумата
от 8002.50 лева, частична претенция от общо 50435 лева за периода
от 01.01.2012г. до 01.08.2016г, представляваща обезщетение за ползване без основание на 1/2 ид.ч. от свободната площ на
поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на гр. П., ведно със
законна лихва върху
главницата от подаването на исковата молба на 08.08.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Й.Й.Л.-С., ЕГН **********,
с адрес ***, срещу „Интерком груп“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: ***, правоприемник на прекратения чрез вливане в
хода на процеса търговец „Тракия ресурс“ ЕООД, с променено в хода на процеса наименование
„Тракия ресурс Черно море“ ЕООД, иск за
осъждането на ответника да заплати сумата
от 4001.25 лева, частична претенция от общо 25 217.50 лева за периода от
01.01.2012г. до 01.08.2016г., представляваща обезщетение за ползване без основание на 1/6 ид.ч. от свободната площ на
поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на гр. П., ведно със
законна лихва върху главницата
от подаването на исковата молба на 08.08.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОТХВЪРЛЯ предявения от П.К.Б., ЕГН **********,
с адрес: ***, срещу „Интерком груп“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: ***, правоприемник на прекратения чрез вливане в
хода на процеса търговец „Тракия ресурс“ ЕООД, с променено в хода на процеса наименование
„Тракия ресурс Черно море“ ЕООД, иск за
осъждането на ответника да заплати сумата
от 4001.25 лева, частична претенция от общо 25 217.50 лева за
периода от 01.01.2012г. до 01.08.2016г., представляваща обезщетение за ползване без
основание на 1/6
ид.ч. от свободната площ на поземлен имот с идентификатор 56784.504.371 по КК и КР на гр. П., ведно със
законна лихва върху
главницата от подаването на исковата молба на 08.08.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА М.И.Л., ЕГН **********, Й.Й.Л.-С.,
ЕГН ********** и П.К.Б., ЕГН ********** да
заплатят на „Интерком груп“ ООД, ЕИК *********, сумата от 1630.00 лева разноски за настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ : /п/
Вярно с оригинала.
ЛШ