№ 3206
гр. София, 11.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело №
20211100509882 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20146627 от 25.06.2021 г., постановено по гр. д. № 42989/2020 г. по
описа на СРС, I ГО, 120 състав е ОТХВЪРЛЕН изцяло предявеният от ЗК „Л.И.” АД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. *******, представлявано от
М.С.М.-Г. и П.В. Д., изпълнителни директори, чрез юрк. Н.З., срещу С.О. с адрес: гр. София,
ул. *******, представлявана от кмета Й. Ф. установителен иск по чл. 422 от ГПК във връзка
с чл. 411, ал. 1 от КЗ, вр. чл. 49 във вр. с чл. 45 и чл. 50 от ЗЗД за установяване дължимостта
на сумата 1028.00 лв., представляваща регресно вземане по осъществено застрахователно
събитие - изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „каско”, ведно със
законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба, лихва за забава
в размер на 189.90 лв. за периода от 14.9.2018 г. до 9.7.2020 г., като неоснователни и на
основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК, ЗК „Л.И.” АД, е осъдено да заплати на С.О.
юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца ЗК
„Л.И.“ АД, чрез процесуалния представител юрск. А.Р., в която се обжалва изцяло
решението като неправилно и незаконосъобразно и като противоречащо на процесуалните
правила и материалния закон. В жалбата се навеждат доводи, че първоинстанционният съд е
преценил неправилно представените и приети доказателства по делото, във връзка с което е
достигнал до погрешни изводи и заключения за релевантните факти по делото. Излагат се
съображения, че за да отхвърли предявените искове, СРС съд е приел, че отсъстват
предпоставките на закона, обуславящи правото на застрахователя да се суброгира в правата
на удовлетвореното, чрез изплатено застрахователно обезщетение, лице спрямо причинителя
1
на щетата. Излага се, че съображенията на съда, за да достигне до посочените правни изводи
се основават върху направените констатации за липса на валидно застрахователно
правоотношение по застраховка „Каско” на МПС между ищеца ЗК „Л.И.” АД и собственика
на увредения автомобил поради неспазена форма - липса на подписана от страните полица.
В жалбата се поддържа, че посочените констатации на съда за липсата на валидно
застрахователно правоотношение са неправилни. Навеждат се доводи, че съгласно чл. 343,
ал. 1 от КЗ и чл. 351, ал. 3 от КЗ, застрахователният договор влиза в сила след плащане на
първата вноска при разсрочено плащане на премията, както и че с договора за застраховка,
застрахователят се задължава да поеме определен риск срещу плащане на премия и при
настъпване на застрахователно събитие да заплати застрахователно обезщетение или сума.
В тази връзка се излага, че в конкретния случай, премията е била разделена на четири
вноски, за което обстоятелство пред СРС да били представени сметки за платена премия по
полица „Каско” на МПС. Сочи се, че с оглед на съвкупната преценка на писмените
доказателства - Уведомление за настъпило застрахователно събитие, талон за оглед на
автомобил, фактура - 2 бр., заведена щета при застрахователя, изплатено застрахователно
обезщетение, по делото е установено, че съществува валидно застрахователно
правоотношение по полица по застраховка „Каско” на МПС. В жалбата се излагат
съображения, че независимо от неподписаната полица в отношенията между застраховател и
застрахован, следва да се приложат санкциониращите последици на чл. 293, ал. 3 от ТЗ. С
оглед на изложеното, жалбоподателят поддържа, че изискването за форма на
застрахователния договор е преодоляно, а като е приел обратното СРС е постановил
неправилен акт.
Въз връзка с изложеното се отправя искане към въззивния съд да постанови решение,
с което да отмени изцяло решението на първоинстанционния съд и да постанови друго
такова, с което да уважи предявените искове като основателни и доказани. Претендира
направените по делото разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна по делото С.О. е депозирала писмен отговор, чрез процесуалния
представител юрск. П.Т., в който се излага становище за неоснователност на постъпилата
въззивна жалба. Поддържа се, че съдебното решение е законосъобразно, постановено при
спазване на материалния и процесуалния закон, че е детайлно мотивирано, поради което
наведените възражения от страна на жалбоподателя са неоснователни и не следва да бъдат
уважавани. Излагат се съображения, че съгласно разпределената доказателствена тежест
между страните, съдебният състав изрично е посочил, че ищецът следва да докаже
„наличието на валиден договор за имуществено застраховане между увреденото лице и
застрахователното дружество, но от ищцовата страна по делото не е било проведено
успешно доказване в тази насока.
Поради изложеното се поддържа, че обжалваното съдебно решение е правилно и
законосъобразно, във връзка с което се отправя искане към настоящата инстанция, същото
да бъде потвърдено, а подадената срещу него въззивна жалба да бъде оставена без уважение.
Претендират се разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 422 от ГПК, във вр.
с чл. 411, ал. 1 от КЗ вр. чл. 49 във вр. с чл. 45 и чл. 50 от ЗЗД, предявен от ЗК „Л.И.” срещу
2
С.О. за установяване дължимостта на сумата 1028.00 лв., представляваща регресно вземане
по осъществено застрахователно събитие - изплатено застрахователно обезщетение по
застраховка „каско”, ведно със законна лихва, считано от датата на исковата молба, лихва за
забава в размер на 189.90 лв. за периода от 14.9.2018 г. до 9.7.2020 г.
В исковата молба се твърди, че на 10.07.2020 г. ищецът е депозирал заявление по чл.
410 от ГПК в СРС, като след депозиране на възражение срещу заповедта за изпълнение, е
получил разпореждане за предявяване на иск за установяване на вземането си. Твърди, че на
10.04.2018 г. около 18.45 ч. в гр. София, ул. *******, лек автомобил марка „Ауди А8Л“ с
peг. № *******, е претърпяло ПТП, реализирано чрез попадане в необезопасена и
несигнализирана дупка на пътното платно. Твърди, че увреденият автомобил е застрахован
по договор за застраховка „Каско на МПС“, застрахователна полица № 93001710063293 със
срок на валидност от 20.07.2017 г. до 19.07.2018 г. при ищцовото дружество, поради което
след настъпване на застрахователното събитие е бил съставен Протокол за ПТП от
10.04.2018 г., образувана е ликвидационна преписка по щета № 0000-1261-18-276120.
Извършен е оглед на увреденото МПС, като на базата на опис, експертиза и оценка е
определено застрахователно обезщетение на увреденото лице в размер на 1008.00 лв.,
изплатена изцяло на собственика с преводно нареждане на 03.07.2018 г. Сочи, че предвид
това, че процесното пътнотранспортно произшествие е реализирано на път, стопанисван от
ответната община, съгласно §1, т.1 от ДР на Наредба № 1 за организиране на движението по
пътищата от 17.01.2001 г. стопанин на пътя е собственикът или администрацията, която
управлява пътя. Позовава се и на чл. 19, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата и на чл. 3, ал. 2 от
ЗДвП. Счита, че има регресна претенция срещу С.О. за сумата, която е изплатил на
застрахования, както и 20 лв. ликвидационни разходи. Сочи, че е поканил ответника да
заплати изплатеното обезщетение с писмо, получено на 13.08.2018 г., но сумата не е
постъпила. Претендира и лихви за забава от момента на забавата. Моли съда да уважи
исковата претенция.
Ответникът С.О. е депозирал отговор на исковата молба в законоустановения срок по
чл. 131, ал. 1 ГПК, в който е оспорил иска по основание и размер. Оспорил е, че е налице
валидно застрахователно правоотношение, тъй като представената полица не е подписана от
страните. Поддържа, че липсват данни общите условия на застрахователя да са били приети
от застрахования. Счита, че ищецът е изплатил застрахователното обезщетение без валидно
правно основание. Оспорва представения протокол за ПТП относно констатациите в същия
и щетите. Счита, че водачът е изцяло отговорен за настъпване на вредите, тъй като не е
съобразил поведението си на пътя с конкретната пътна обстановка, което било основно
негово задължение по смисъла на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Моли съда да отхвърли иска като
неоснователен и недоказан, или да намали размера на претендираната сума, като признае
съпричиняване при възникване на щетата. Претендира разноски по делото.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана
страна, поради което е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното решение
3
е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми, поради което
следва да бъдат обсъдени доводите относно правилността му.
По отношение на неговата правилност, въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителен иск, предявен по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 411, ал. 1 от КЗ, вр. чл. 49, вр. с чл. 45 и чл. 50 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 411 КЗ, с плащането на застрахователното обезщетение
застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата – до
размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото
определяне. В т. 15 от Постановление № 7 от 04.10.1978 г. на Пленума на ВС е прието, че
суброгацията на застрахователя включва и възможността, същият да предявява искове за
реализиране на отговорността по чл. 47 – чл. 49 ЗЗД, когато са налице основанията за това.
В случая се претендира отговорност на С.О. по чл. 49 ЗЗД с оглед изложените
твърдения, че вредите са настъпили в резултат на противоправното бездействие на
ответника да изпълни задължението си да поддържа пътя, чийто собственик е той в
необходимото състояние за безопасно преминаване по него.
Съгласно чл. 410, ал. 1, т. 3 от КЗ с плащането на застрахователното обезщетение
застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата - до
размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото
определяне. За да възникне регресното притезателно право на застрахователя по
имуществено застраховане срещу възложителя за имуществените вреди, причинени виновно
от изпълнителя при или по повод възложена нему работа, е необходимо в обективната
действителност да бъдат осъществени кумулативно следните материални предпоставки: 1)
наличие на валидно застрахователно правоотношение между увредения и ищеца; 2) за
увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу
причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т. е. вредите да са причинени от делинквента
чрез неговото виновно и противоправно поведение; 3) виновното лице да е причинило
вредите при или при повод изпълнение на възложената работа и 4) застрахователят по
имущественото застраховане да е изплатил застрахователно обезщетение за настъпилото
увреждане на застрахованата вещ.
Спорен във въззивната инстанция е въпросът налице ли е валидно застрахователно
правоотношение между ищеца и собственика на процесния автомобил към датата на
застрахователното събитие - 10.04.2018 г. и съответно дали ищцовото застрахователно
дружество се е суброгирало в правата на увредения срещу ответника.
В мотивите на първоинстанционното решение, съдът е приел, че представените
документи в тази насока са без подпис на страните по тях, поради което от същите не
можело да се установи дали в действителност договорът е бил сключен и полицата е била
подписана от застраховател и застрахован. В тази връзка, съдът е достигнал до извод за
липса на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Каско“, към датата на
ПТП между ищеца ЗК „Л.И.“ АД и собственика на увредения автомобил. Поради
изложените мотиви, СРС е приел, че по делото е недоказано наличието на валидно
застрахователно правоотношение, обуславящо възникването право на застрахователно
обезщетение и респективно на регресно вземане към Общината и е отхвърлил предявените
искове само на това основание.
Въззивната инстанция намира за неправилен изводът на СРС за липса на валидно
4
възникнало застрахователно правоотношение между собственика на увредения автомобил и
ищеца към датата на застрахователното събитие – 10.04.2018 г.
Договорът за застраховка е от категорията на сделките, посочени в чл. 1, ал. 1 ТЗ –
„абсолютни търговски сделки“, чиито търговски характер произтича от изричната норма на
чл. 286, ал. 2 ТЗ, а не е обусловен от търговското качество на лицето, което я сключва и от
връзката с упражняваното от него занятие. Поради това, че е търговска сделка, по
отношение на договора за застраховка намира приложение разпоредбата на чл. 293, ал. 1 ТЗ,
според която за действителността на търговската сделка е необходима писмена или друга
форма само в случаите, предвидени в закон. Такава специална правна регламентация
относно формата на застрахователния договор се съдържа в Част Четвърта на КЗ. Съгласно
императивната разпоредба на чл. 344, ал. 1 от КЗ застрахователният договор се сключва
писмено във формата на застрахователна полица или на друг писмен акт. В чл. 345 от КЗ е
посочено и задължителното съдържание на застрахователния договор. Анализът на
посочените разпоредби налага извод, че предвидената в закона писмена форма е условие за
действителността на този договор, а не за неговото доказване /в този смисъл решение № 50
от 25.04.2012 г. по т. д. № 95/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 29 от 07.05.2009 г. по т. д. №
535/2008 на ВКС, ІІ т. о., решение № 71 от 22.06.2009 г. по т. д. № 11/2009 г. на ВКС, I т.о./.
По делото е представена застрахователна полица № 93001710063293 от 19.07.2017 г.
за сключен между В.И.М. и ЗК „Л.И.“ АД договор за имуществена застраховка „Каско“ на
МПС на лек автомобил „Ауди“, марка „А8“, с рег. № ******* със срок на покритие от
20.07.2017 г. - 19.07.2018 г.
В конкретния казус, като доказателства по делото за сключването на договора за
застраховка „Каско“ са представени освен застрахователната полица, също така сметки за
платени вноски по застрахователна полица № 93001710063293 от 19.07.2017 г., уведомление
за настъпило застрахователно събитие от 11.04.2018 г., талон за оглед на автомобил от
20.07.2017 г., опис на щетите, доклад по щета № 0000-1261-18-276120/1, експертиза по щета
№ 0000-1261-18-276120/1 и сравнителна експертиза по щетата, фактура № 5028 от
12.04.2018 г. и фактура № 2345 от 11.04.2018 г. за ремонт на процесния автомобил, издадени
на името на собственика на автомобила В.И.М., както и преводно нареждане от 03.07.2018
г., видно от което ищецът ЗК „Л.И.“ АД е изплатил по банков път на собственика на
увредения автомобил сумата от 1008 лв. - застрахователно обезщетение по образуваната
щета № 0000-1261-18-276120/1.
Според трайно установената съдебна практика (Решение № 184 от 7.04.2016 г. по т. д.
№ 2744/2014 г. на ВКС, I т. о., Определение № 371 от 23.05.2012 г. по т. д. № 896/2011 г. на
ВКС, II т.о.) неспазването на законоустановената форма за действителност на търговска
сделка, за да доведе до нищожност, следва страната да оспори действителността на сделката
- чл. 293, ал. 3 ТЗ, което доближава порока до унищожаемост по ЗЗД (чл. 27 и сл.). Страната
не може да се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е
оспорвала действителността на изявлението - чл. 293, ал. 3 ТЗ. Съгласно приетото от ВКС в
цитираната съдебна практика, когато фактите по делото недвусмислено сочат на
неоспорване от застрахователя на действителността на изявлението на застрахования в
застрахователния договор, като въпреки неточното попълване на данните за автомобила и
липсата на подпис на страните, застрахователят е приел плащането на премията,
осчетоводил е полицата и е изпратил данните от нея в Информационния център към
Гаранционния фонд (касае се за застраховка „Гражданска отговорност“), изискването за
форма на застрахователния договор е преодоляно и застрахователят не може да се позовава
5
на нищожността на застрахователния договор поради липсата на подпис на застрахования.
Във връзка с изложеното, въззивният съд намира, че след като процесната застраховка
съставлява търговска сделка, приложими са правилата на ТЗ и в частност на чл. 293 ТЗ.
Неспазването на законоустановената форма за действителност на търговската сделка не
води автоматично до нищожност на същата и това е едно от различията между търговското
и гражданското право, където нищожността настъпва независимо от поведението на
страните. В търговското право, неспазването на формата, за да доведе до нищожност на
сделката изисква по арг. от чл. 293, ал. 3 от ТЗ оспорване на действителността на сделката и
то от страна по същата, а не от трето лице. Или нищожността, при неспазване на
изискването за форма на сделката в търговското право, може да бъде преодоляна чрез
разпоредбата на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, съгласно която страната не може да се позовава на
нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността
на изявлението.
В настоящия случай, застрахователната полица, в която е обективиран договорът за
застраховка „Каско на МПС“ за процесния автомобил не е подписана от страните, но
същите са изпълнили задълженията си по договора. По делото не се спори, че след
настъпването на процесното ПТП застрахованият е предявил уведомление за щета, по която
е получил определеното му от застрахователя обезщетение и следователно между страните
не е спорно обстоятелството дали застрахователната премия е платена.
Поради изложеното, въззивният съд намира, че договорът за застраховка не е
нищожен в отношенията между ищеца и собственика на застрахования автомобил, а е
породил желаните правни последици, независимо от обстоятелството, че полицата не е
подписана. Това е така, тъй като от поведението на страните, въз основа на представените
доказателства по делото, може да се направи извод, че същите не са оспорили
действителността на изявлението по сключването на застрахователния договор по смисъла
на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, поради което е санирана липсващата форма за действителност на
договора. Съгласно разпоредбата на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, забраната за позоваване на
нищожността на договора е по отношение на страната, която с поведението си е
демонстрирала зачитане на действието на изявленията по сделката. Поведение, от което
може да се заключи, че липсва оспорване е приемането на изпълнението на насрещната
страна по договора. В този смисъл е и трайно установената съдебна практика, обективирана
в решение № 50/25.04.2012 г. по т.д. № 95/11 г., II т.о. на ВКС, решение № 115/23.07.2013 г.
по т.д. № 348/12 г., I т.о. на ВКС, съгласно която неподписването на полицата от
застрахования е преодоляно със заплащане на застрахователната премия и приемането й от
застрахователя, завеждането на щета и изплащане на обезщетение. Сключването на сделката
се доказва от плащането на застрахователната премия и приемането на общите условия от
страна на застрахования.
С оглед изложеното, настоящият състав приема, че е налице валиден договор за
застраховка „Каско“ на МПС по отношение на увреденото МПС със срок на валидност,
включващ датата на настъпване на застрахователното събитие, както и че същото е
настъпило в срока на действие на застрахователния договор.
По делото не е спорно, че в ищцовото дружество ЗК „Л.И.“ АД е била образувана
претенция по щета № № 0000-1261-18-276120/, по която от застрахователя е одобрено и
изплатено застрахователно обезщетение за имуществени вреди в размер на 1008 лв. с
преводно нареждане от 03.07.2018 г.
6
В случая се твърди наличие на гаранционно-обезпечителна отговорност на ответника
С.О. по чл. 49 от ЗЗД.
Правото на застрахователя по застраховка "Каско" да иска от третото лице,
причинило повредата на застрахованата вещ – С.О. е регресно право. Застрахователят, който
е платил обезщетението, встъпва в правата, които застрахованият има срещу възложителя за
възложената от него работа, при или по повод, на която са възникнали вреди по чл. 49 от
ЗЗД - до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото
определяне.
За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо
наличието на следните предпоставки: 1) осъществен фактически състав по чл.45 ЗЗД от
физическо лице - пряк изпълнител на работата с необходимите елементи: деяние, вреда-
имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата,
противоправност и вина; 2) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод
извършването на възложената му работа - чрез действия, които пряко съставляват
извършването на възложената работа или чрез бездействия да се изпълнят задължения,
които произтичат от закона, техническите и други правила.
Спорен пред въззивната инстанция е и въпросът налице ли са доказателства, от които
да се приемат за доказани останалите, изискуеми от закона кумулативни предпоставки за
уважаване на иска: наличие на вреди, които да са причинени от делинквента чрез негово
виновно и противоправно поведение, механизма на ПТП и причинно-следствената връзка
между настъпилите вреди за автомобила и процесното ПТП, а също така спорен остава и
въпросът за наличието на съпричиняване на процесното ПТП от водача на автомобила.
За установяване механизма на настъпване на процесното застрахователно събитие и
причинените щети в първоинстанционното производство са събрани писмени и гласни
доказателствени средства и е изслушано заключение на САТЕ.
От представения Протокол за ПТП № 1699432 от 10.04.2018 г., съставен от органите
на КАТ е видно, че на 10.04.2018 г. около 18.45 ч. лек автомобил „Ауди А8Л“ с peг. №
******* се е движил в гр. София по ул. „М. Попйорданов“ с посока от ул. „Кореняците“ към
ул. „Омая“ и пред № 38 превозното средство е преминало през необезопасена и
необозначена дупка на пътното платно, по повод на което на същото са нанесени
имуществени вреди.
Видимите щети по лек автомобил „Ауди А8Л“ с peг. № ******* са отразени в
Протокола за ПТП и са, както следва: предна лява джанта, предна лява гума, задна лява
джанта и задна лява гума.
Така описаният механизъм на настъпване на ПТП и видимите щети по процесния лек
автомобил кореспондират и с показанията на св. М.Р., водач на увредения автомобил. От
показанията му се установява, че управлявайки процесния лек автомобил, същият е
попаднал в необезопасена и необозначена дупка на ул. „Миле Попйорданов“, която била с
размери 40 на 40 см., тъй като асфалтът бил изрязан. Дупката била с остър ръб и увредила
гумата на автомобила, а също и джантата било ожулена. Имало насрещно движеща се кола,
което не позволило на свидетеля да избегне дупката като там, на мястото е имало много
дупки.
От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на съдебната
автотехническа експертиза се установява, че вредите, които е получил процесният лек
автомобил, отговарят на механизма на настъпване на ПТП, като причинените по него щети
7
са в пряка причинно – следствена връзка с настъпилото на 10.04.2018 г. в гр. София
застрахователно събитие. Причината за настъпване на процесното ПТП е преминаването на
лекия автомобил през необезопасена и необозначена дупка на пътното платно.
Действителната стойност на щетите по процесния лек автомобил към момента на
настъпване на застрахователното събитие, изчислена на база средни пазарни цени е 1016,86
лв.
От представеното по делото и неоспорено от страните преводно нареждане от
03.07.2018 г. се установява, че ищецът ЗК „Л.И.“ АД е изплатил по банков път на
собственика на увредения автомобил сумата от 1008 лв. - застрахователно обезщетение по
образуваната щета № 0000-1261-18-276120/1.
От представените по делото Общи условия на ищеца за застраховане е видно, че
процесното ПТП представлява покрит риск съгласно ОУ на застраховка „Каско“.
Въззивният съд не споделя изводите на първоинстанционния съд, че предвид факта,
че от ответника са оспорени обстоятелствата, отразени в Протокола за ПТП, ищецът е
следвало да ги докаже, в т. ч. и механизма на настъпване на процесното ПТП.
Действително протоколът за ПТП № 1699432 от 10.04.2018 г., съставен от органите
на КАТ, след посещение на място, в частта му относно механизма на настъпване на
процесното ПТП не се ползва с материална доказателствена сила по см. на чл. 179, ал. 1
ГПК, тъй като не удостоверява извършени от и пред длъжностното лице действия и
изявления, а изявление на участник в ПТП.
Следва да се отчете обаче, че така описаният механизъм на настъпване на ПТП и
видимите щети по процесния лек автомобил кореспондира с показанията на св. М.Р., водач
на увредения автомобил, както и със приетия от вещо лице в заключението на САТЕ по
делото, поради което протоколът за ПТП следва да се кредитира изцяло.
На следващо място, от приетото по делото и неоспорено от страните заключение на
съдебната авто-техническа експертиза се установява, че вредите, които е получил
процесният лек автомобил, отговарят на механизма на настъпване на ПТП, и че щетите по
него са в пряка причинно – следствена връзка с настъпилото на 10.04.2018 г. в гр. София
ПТП. Действителната стойност на щетите по процесния лек автомобил към момента на
настъпване на застрахователното събитие – 10.04.2018 г. е 1016,86 лв. Поради изложеното,
въззивният съд намира, че от ищцовата страна по делото е доказан механизмът на
настъпване на процесното ПТП.
По отношение на релевираните от ответната страна доводи за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на водача на увредения автомобил поради допуснати от
същия нарушения на правилата за движение, тъй като не е съобразил поведението си на
пътя с конкретната пътна обстановка съгласно изискването на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП:
Въззивният съд намира, че от представените доказателства по делото не може да се
направи обосновано заключение относно поведението на водача на лекия автомобил и дали
същият е управлявал процесното МПС при спазване на правилата за движение, предвидени
в ЗДвП. В тази връзка, от ответната страна, която носи доказателствената тежест до докаже
направеното възражение за съпричиняване не са представени никакви доказателства за
съпричиняване на вредите поради несъобразяване на пътната обстановка. Съгласно
разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, водачите на пътни превозни средства са длъжни при
избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на
местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с
8
характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат
в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Предвидимо е само това
препятствие, което закономерно може да се очаква, но в настоящия казус не е налице
предвидимо препятствие. В дължимата грижа при управление на МПС не се включва
изискване за знание на неравностите по пътя или презюмиране за наличие на такива.
Необозначената и несигнализирана дупка не представлява предвидимо препятствие по см.
на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, за да е налице задължение за водача да избира скоростта така, че да
може да спре.
Във връзка с изложените правни изводи, настоящата инстанция приема, че е настъпил
застрахователен риск, носен от застрахователя, като в изпълнение на договорното си
задължение същият е заплатил на собственика на увредения автомобил застрахователно
обезщетение в размер на 1008 лв., поради което е налице и основание за възникване на
регресното право.
Обемът на суброгационното право включва, както правата срещу физическото лице –
пряк причинител по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, така и правата на увредения по чл. 47 – 49 ЗЗД, срещу
лицата, които носят отговорност за чужди виновни действия /в този см. ППВС № 7/4.10.1978
г./. Отговорността е по чл. 49 ЗЗД, доколкото се твърди нарушение на предписано правило
/неподдържане на пътя в изправност/ и вредата не следва от обективното качество на вещта.
В случая, не се спори, че пътят, на който е реализираното произшествието, е
общински път по смисъла на чл. 3, ал. 3 от Закона за пътищата. Съгласно чл. 2, ал. 1 от
Закона за общинската собственост, респ. чл. 3 и чл. 8, ал. 3 от Закона за пътищата,
общинските пътища са публична общинска собственост. Собствеността на пътищата се
разпростира върху всички основни елементи на пътя, т. е. върху обхвата на пътя, пътните
съоръжения и пътните принадлежности.
По силата на чл. 31 от ЗП поддържането на общинските пътища е задължение на
общината, като нейно право е да реши дали да осъществява тази поддръжка чрез свои
служители или други лица, на които е възложила изпълнението й. Съгласно чл. 31 от ЗП и
чл. 3, ал. 1 ЗДвП задължение е на лицата, които стопанисват пътищата, да ги поддържат
изправни с необходимата маркировка, сигнализация, както и да организират движението
така, че да осигурят условия за бързо и сигурно придвижване, в т. ч. до извършването на
ремонтните дейности, да обозначат съответната дупка с необходимите пътни знаци с оглед
предупреждаване на участниците в движението съобразно чл. 13 ЗДвП. Законът определя и
изискуемият резултат - осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно,
сигурно и удобно придвижване. Затова, каквато и организация да създава общината като
собственик на пътя и лицето, на което е възложила ремонта и поддържането на общинските
пътища, ако не е постигнат този резултат, е налице бездействие, което е противоправно, и
при настъпване на вреди тя носи отговорност на основание чл. 49 ЗЗД.
Предвид изложеното по – горе, въззивният съд намира, че по делото са налице
всички основания за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника
С.О. по реда на чл. 49 ЗЗД, включително наличие на валидно застрахователно
правоотношение. В тази връзка, настоящият съдебен състав приема, че предявеният иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 411, ал. 1 от КЗ, вр. чл. 49, вр. с чл. 45 и чл.
50 ЗЗД е основателен и следва да се уважи.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции не съвпадат. На основание чл.271, ал.1,
изр.1, ІI пр. ГПК, първоинстанционното решение следва да бъде отменено изцяло и вместо
9
него постановено друго, с което съдът да приеме за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 1008 лв., представляваща стойността на застрахователното обезщетение
заплатено от него. По отношение на размера, то и съгласно приетата по делото САТЕ,
претендираният размер от 1008 лв. е по-малък от посоченият от вещото лице от 1016,86 лв.,
поради което и предвид диспозитивното начало следва да бъде уважен изцяло. Освен това
застрахователят има право да получи и обезщетение за направените обичайни разноски за
определяне на щетата. Съдът приема, че сумата от 20 лв. е обичаен размер на
ликвидационните разноски за определяне на щетата. Ето защо, регресното вземане за
платеното застрахователно обезщетение и обичайните разноски за определянето му възлиза
на сумата в общ размер от 1028 лв. /1008 лв. + 20 лв./, който следва да бъде уважен изцяло,
ведно със законна лихва върху посочената сума считано от датата на исковата молба /датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ – 10.07.2020 г. до
окончателното изплащане на сумата.
По отношение на предявения иск по чл. 86, ал. 1 вр. чл. 84, ал. 3 ЗЗД, въззивният съд
намира, че за ищецът възниква правото да претендира от длъжника лихва за забава в размер
на 189,90 лв. за периода от 14.09.2018 г. /до 30 дни от получаване на регресната покана
съгласно чл. 412, ал.3 КЗ - в случая е получена на 15.08.2018 г./ до 09.07.2020 г. – датата на
предявяване на претенцията в заповедното производство на 10.07.2020 г.
По разноските:
В първоинстанционното производство, ищецът е направил разноски в общ размер от
580 лв., от които 100 лв. юрисконсултско възнаграждение, 350 лв. депозит за САТЕ, 30 лв.
депозит за свидетел и 100 лв. държавна такса за исковото производство, а за заповедното
производство в размер на общо 75 лв., платими от ответника на ищеца.
За въззивната инстанция, въззиваемата страна следва да заплати на въззивника
разноски в общ размер от 125 лв., в които се включват държавна такса от 25 лв. и
юрисконсултско възнаграждение от 100 лв.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20146627 от 25.06.2021 г., постановено по гр. д. № 42989/2020 г. по
описа на СРС, I ГО, 120 състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 411,
ал. 1 от КЗ, вр. чл. 49 във вр. с чл. 45 и чл. 50 от ЗЗД, че С.О., с адрес: гр. София, ул.
*******, представлявана от кмета Й. Ф. дължи на ЗК „Л.И.” АД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. *******, представлявано от М.С.М.-Г. и П.В. Д.,
изпълнителни директори сумата от 1028.00 лв., представляваща регресно вземане по
осъществено застрахователно събитие - изплатено застрахователно обезщетение по
застраховка „каско”, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба /датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ - 10.07.2020 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 189.90 лв. - лихва за забава за
периода от 14.09.2018 г. до 09.07.2020 г..
ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр. София, ул. *******, представлявана от кмета Й. Ф. да
10
заплати на ЗК „Л.И.” АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. ******* сумата от 75 лева – направени разноски в заповедното производство, както и
сумата от 580 лева – направени разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр. София, ул. *******, представлявана от кмета Й. Ф. да
заплати на ЗК „Л.И.” АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. ******* сумата от 125 лева – разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване по арг. чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11