Р Е Ш Е Н И Е
№ IV – 44
24.02.2020 г., гр. Бургас
Окръжен
съд – Бургас, II гражданско отделение, IV въззивен граждански състав, в открито
заседание на десети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2.
мл. с. ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
при
секретаря Ваня Димитрова, като разгледа докладваното от младши съдия
Асеникова-Лефтерова въззивно гражданско дело № 135 по описа за 2020
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. вр. чл. 317 вр. чл. 310, ал. 1, т. 1 ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на Н.Д.Д., ЕГН **********,
съдебен адрес: гр. Бургас, ул. „Шейново“ № 116 - 118, ет. 2, чрез адвокат Петя
Владикова – с пълномощно от първата
инстанция (л. 11), против Решение № 3205 от 25.11.2019 г. по гр. д. № 4963/2019
г. на Районен съд – Бургас, с което е ПРЕКРАТЕНО
производството по исковете на въззивницата против Основно училище „Христо
Ботев” - гр. Поморие за признаване за незаконно на уволнението й, извършено със
заповед № РД-13-251/30.05.2019г., и неговата отмяна, както и за възстановяване
на заеманата преди уволнението длъжност “старши учител“; и е ОТХВЪРЛЕН искът на въззивницата против
Основно училище „Христо Ботев“ - гр. Поморие за заплащане на обезщетение по чл.
225 ал. 1 КТ в размер на 9 210, 72 лева за оставането й без работа поради
незаконно уволнение за период от 6 месеца след 01.06.2019 г., ведно със
законната лихва върху тази сума от предявяването на иска до окончателното
изплащане.
Във
въззивната жалба са изложени оплаквания, че обжалваното решение е неправилно,
постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и
необосновано. Излагат се доводи, че отмяната на уволнението по почин на
работодателя по реда на чл.
344, ал. 2 КТ трябва да се извърши с писмен акт и поражда действие от момента
на получаването му от адресата, а от събраните по делото доказателства не се
установява заповедта на работодателя от 14.06.2019 г. за отмяна на уволнението
да е получена от ищцата преди завеждане на исковата молба в съда на 21.06.2019
г. Поддържа се, че съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на
работодателя е да докаже, че правните последици на заповедта по чл. 344, ал. 2 КТ са настъпили преди предявяването на исковете по чл. 344, ал. 1 КТ, което в
случая не е сторено. Въз основа на изложено счита, че предявените искове по чл.
344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ са допустими и съдът следва да се произнесе по
тяхната основателност. Намира също, че неправилно първоинстанционният съд е
отхвърлил искът по чл. 344, ал. 1, т. 3
във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, тъй като ищцата действително е останала без
работа и търпи вреди от неполучаване на трудовото си възнаграждение за
периода от 6 месеца, считано от датата на уволнението 01.06.2019
г., за което е представила доказателства по делото, като продължава да е
регистрирана в Бюрото по труда като безработно и търсещо работа лице.
Въззивницата
моли съда да отмени изцяло обжалваното решение, като вместо него да уважи
предявените искове. Претендира за присъждане на направените съдебни разноски за
двете съдебни инстанции.
Въззивната жалба
е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок, от
надлежно упълномощен представител легитимирано лице, което има правен интерес
от обжалване, и съдържа необходимите реквизити по чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 3, 4
и 7 ГПК и чл. 261, т. 1 и 4 ГПК, поради
което е процесуално допустима.
В
законовия срок по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото не е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от въззиваемото ОУ „Христо Ботев“ - гр. Поморие, ул. ”Княз
Борис I” № 171, представлявано от директора Кръстинка Иванова Цветкова, което е
получило препис от жалбата на 27.12.2019 г. чрез пълномощника си адвокат Ангел
Йорданов (с пълномощно от първата инстанция на л. 21).
В
съдебно заседание въззивницата се представлява от пълномощника си – адвокат
Петя Владикова, която поддържа въззивната жалба и представя списък на
разноските, ведно с договор за правна защита и съдействие и пълномощно.
В съдебно
заседание въззиваемото училище се представлява от адвокат Мариана Босева, която
представя: 1) пълномощно, ведно с договор за правна защита и съдействие от
Антония Лазова в качеството й на директор на ОУ „Христо Ботев“ – гр. Поморие
съгласно трудов договор от 03.01.2020 г.; 2) пълномощно от Румяна Динева в
качеството й на директор на ОУ „Христо Ботев“ – гр. Поморие съгласно трудов
договор от 10.02.2020 г. Оспорва въззивната жалба и излага съображения в
подкрепа на първоинстанционното решение.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, на основание чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
Производството пред Районен съд – Бургас е образувано по искова
молба на Н.Д.Д. против Основно училище „Христо Ботев” – гр.
Поморие, с която моли съда: 1) да признае за незаконно уволнението на ищцата и
да отмени заповед № 252/30.05.2019 г. за прекратяване на трудовото
правоотношение между страните; 2) да възстанови ищцата на заеманата преди
уволнението длъжност „старши учител“ ЦДО при ответното училище; 3) да осъди
ответника за заплати на ищцата обезщетение за оставането й без работа поради
незаконно уволнение за шестмесечния период, считано от датата на уволнението
01.06.2019 г., в размер на 9 210, 72 лева, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й
изплащане; 4) при условията на евентуалност спрямо посочените искове да осъди
ответника да заплати на ищцата сумата от 3 070, 24 лева, представляваща обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ и КТД от 11.06.2018 г. за оставането й без работа за срок от два месеца след
уволнението, както и сумата от 15 929, 76 лева, представляваща обезщетение по
чл. 222, ал. 3 КТ и КТД от 11.06.2018 г. от 10, 5 брутни работни заплати, ведно
със законната лихва върху всяка от главницата на двете обезщетения, считано от
датата на исковата молба до окончателното им изплащане.
В исковата молба са изложени твърдения, че ищцата е работила
в ответното училище по безсрочно трудово правоотношение на длъжността “старши
учител”. На 29.03.2019г. й било връчено двумесечно предизвестие от директора
Цветкова, в което било заявено, че трудовото й правоотношение ще бъде
прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ – закриване на част от
предприятието и предстоящо съкращаване на щата и придобито право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст. На 31.05.2019 г. й била връчена Заповед № 251/30.05.2019
г. на директора на училището, с която трудовото й правоотношение било
прекратено, считано от 01.06.2019 г. Счита, че посоченото в заповедта правно
основание за прекратяване на трудовия договор било поправено без да е ясно кога
и от кого е извършена поправката. Намира, че посоченото основание не
съответствало на вписаните в текстовата част на заповедта причини за прекратяване
на трудовия договор, като по този начин не става ясно какви са действителните
причини за прекратяване на трудовия договор, което затруднява както правото на
защита на ищцата, така и преценката на съда за законосъобразност на
уволнението. Посочва се, че в нарушение на чл. 329 КТ работодателят не е извършил
задължителния в случая подбор измежду всички служители, заемащи еднаква или
сходни длъжности. Счита уволнението за дискриминационно, тъй като ищцата била
третирана неблагоприятно в сравнение с останалите служители на същата и сходни
длъжности по признак лично положение и възраст. Твърди, че към момента
работодателят не е изплатил дължимото и начислено в заповедта обезщетение по
чл. 222, ал. 3 КТ в размер на 15 929, 76 лева, както и обезщетението по
чл. 222, ал. 1 КТ и КТД от 11.06.2018 г. в размер на две брутни работни
заплати.
В срока за отговор по чл. 131 ГПК по делото е постъпил
писмен отговор, с който ответникът е оспорил исковата молба като недопустима и
неоснователна. Счита, че ищцата няма правен интерес от предявените искове, тъй
като със заповед от 14.06.2019 г. работодателят по свой почин е отменил
заповедта за уволнение от 30.05.2019 г. и е възстановил ищцата на заеманата
длъжност, считано от 01.06.2019 г. Твърди се, че отмяната на заповедта е
достигнала до знанието на ищцата на 17.07.2019 г. в 09:35 часа, когато е била
уведомена по телефона за новоиздадената заповед и е била поканена да се яви, за
да я получи и за да подаде заявление, с което да съобщи дали желае да бъде
възстановена на работа. Изложени са твърдения, че работодателят е направил
многобройни неуспешни опити да връчи лично заповедта за отмяна на уволнението и
за възстановяване на работа на ищцата, но това не се е случило поради
недобросъвестното поведение на ищцата. Оспорва по същество иска за присъждане
на обезщетение за оставане без работа, тъй като все още не е настъпил периодът за който се
претендира, а и не е ясно дали е налице претърпяна принудителна безработица.
Счита исковете за присъждане на обезщетения по чл. 222, ал. 1 и ал. 3 КТ за
неоснователни поради това, че трудовото правоотношение между страните не е прекратено.
Намира твърденията за непроведен задължителен подбор и за дискриминационно
отношение към ищцата за неверни и нямащи отношение към настоящия спор.
Предявени са обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ и
евентуално съединени искове с правно
основание чл. 222, ал. 1 и ал. 3 КТ.
Не се спори между страните, а и от приетите по делото
писмени доказателства се установява следната фактическа обстановка. Ищцата е изпълнявала длъжността „старши учител
целодневна организация на дейностите“ при ответното училище по безсрочно трудово
правоотношение. На 29.03.2019 г. директорът на ответното училище отправил до ищцата
двумесечно предизвестие за прекратяване на трудовия й договор, считано от
01.06.2019 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ – закриване на част от
предприятието и предстоящо закриване на щата и придобито право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, като ищцата отказала да подпише заповедта, което е
удостоверено с подписа на един свидетел. Със Заповед № РД-13-251/30.05.2019 г.,
издадена от директора на ответното училище, трудовият договор на ищцата е прекратен, считано от 01.06.2019
г., поради намаляване обема на работа, съкращаване на щата и придобито право на
пенсия, като на 31.05.2019 г. заповедта е връчена на ищцата, която я подписала
с „особено мнение“. Със Заповед № РД-13-263/14.06.2019 г. директорът на
ответното училище е отменил Заповед № РД-13-251/30.05.2019 г. за прекратяване
на трудовия договор на ищцата и я е възстановил на заеманата длъжност „старши
учител целодневна организация на дейностите“, считано от 01.06.2019 г.
По делото са събрани гласни доказателства чрез показанията
на свидетелките П.Х. (на длъжност „секретар“ при ответното училище), И.Т. (на
длъжност „счетоводител“ при ответното училище) и Е.П. (бивш служител на
ответното училище). От тях се установява, че на 17.06.2019 г. (първия работен
ден след издаването на заповедта) свидетелката Х. е уведомила по телефона
ищцата да дойде в училището, за да получи заповедта за отмяна на уволнението и
за възстановяването й на работа, като
ищцата й е казала, че ще дойде, но не го е направила. На следващия ден,
18.06.2019 г., свидетелката Х. отново се опитала да се свърже по телефона с
ищцата, но не успяла и затова й изпратила SMS със съдържание да дойде в училището
за „подновяване на договора“. На 04.07.2019 г., когато станало време за
оформяне на ведомостите за заплати, свидетелката Т. се свързала с ищцата от
своя телефон (непознат на ищцата) и я уведомила, че е възстановена на работа и
че трябва да дойде да подпише документите. Ищцата й казала, че ще дойде заедно
със свидетелката П., но в училището се явила само П., която се опитала да
подаде заявление за обезщетение за оставане без работа и от името на ищцата, но
то не било прието с обяснения, че ищцата няма право на обезщетение, защото е
възстановена на работа. Дълго време след това свидетелката П. не можела да се
свърже с ищцата, а когато най-сетне успяла, я уведомила, че трябва да отиде в
училището лично, като ищцата й отговорила, че ще отиде, когато може. Преценени
при условията на чл. 172 ГПК, дадените показанията следва да бъдат кредитирани,
тъй като са логични, пълни, добросъвестно изложени и не противоречат на данните
по делото, а напротив – кореспондират с представените доказателства (разпечатки
от телефонни разговори), от които се установяват датата и часа на проведените
телефонни разговори и изпратения SMS.
По делото са представени писмени доказателства, от които се
установява, че на 27.06.2019 г. ответникът е изпратил на ищцата по пощата
препоръчано писмо, което се е върнало като непотърсено на 18.07.2019 г.
За да прекрати производството по главните искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, съдът е приел, че работодателят е
действал добросъвестно и е положил дължимите грижи да уведоми ищцата за
издадената заповед за възстановяването й, която е породила правно действие,
поради което предявените след издаването
на тази заповед искове за отмяна на уволнението и за възстановяване на
предишната работа са недопустими поради липса на правен интерес от търсената
съдебна защита. За да отхвърли предявеният главен иск с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ, съдът е намерил, че тъй като с
последната издадена заповед ищцата е възстановена на работа не от явяването й
за заемане на длъжността, а от деня, от който е било прекратено трудовото
правоотношение, не е налице период от време, за който да се дължи обезщетение
за оставане без работа. Поради недопустимостта на исковете по чл. 344, ал. 1,
т. 1 и т. 2 от КТ съдът е посочил, че не подлежат на разглеждане исковете с
правно основание чл. 222, ал. 1 и ал. 3 от КТ, предявени при условията на
евентуалност с главните претенции.
На основание чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в
обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Съдът счита, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а по наведените от
въззивницата оплаквания за неправилност намира следното:
Неоснователни са
изложените във въззивната жалба доводи, че заповедта на работодателя за отмяна
на уволнението и за възстановяване на заеманата длъжност не е породила правни
последици, тъй като не е била връчена на ищцата преди предявяване на исковете
по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, поради което същите са били допустими и
съдът е следвало да се произнесе по тяхната основателност. От събраните по
делото доказателства съдът приема за установено, че директорът на ответното
училище е отменил уволнението и е възстановил ищцата на заеманата длъжност,
считано от 01.06.2019 г., със заповед от 14.06.2019 г., която е била доведена
до знанието на ищцата на 17.06.2019 г., а исковете с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ са предявени на 21.06.2019 г. Съгласно чл. 344, ал. 2 КТ
работодателят може и по свой почин да отмени заповедта за уволнение до
предявяването на иск от работника или служителя пред съда. За приложението на
чл. 344, ал. 2 КТ е достатъчно работникът да е уведомен за съдържанието на
изявлението на работодателя, с което се оттегля предходно волеизявление за
прекратяване на трудово правоотношение. Предявените искове по чл. 344, ал. 1,
т. 1 и т. 2 КТ, след като работникът или служителят е узнал за действията по
чл. 344, ал. 2 КТ, се явяват недопустими поради липса на абсолютна положителна
процесуална предпоставка за съществуване правото на иска. Отмяната на заповедта
от работодателя, когато е сторено преди подаване на исковата молба, предизвиква
правната промяна и няма интерес и от съдебна намеса. Не е нужно
правораздавателният орган да отменя заповед, която вече е отменена от
работодателя и да възстановява работника на заеманата преди уволнението
длъжност, след като същият е имал възможност да се яви на работното си място
/чл. 345, ал. 1 КТ/. Исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 биха били
допустими само ако отмяната на заповедта за уволнение от работодателя не е
достигнала до знанието на работника до подаване на исковата молба в съда. В
този смисъл е постановена трайната съдебна практика по приложението на чл. 344,
ал. 2 КТ (Решение № 502 от 15.07.1998 г. на ВКС по гр. д. № 1484/1997 г., III
г. о., Решение № 68 от 25.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 33/2010 г., IV г. о., Решение
№ 304 от 27.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1265/2011 г., IV г. о., Решение № 303
от 7.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3715/2013 г., IV г. о.). Ето защо
предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ се явяват
недопустими, поради което следва да бъдат оставени без разглеждане, а
производството по тях следва да бъде прекратено.
Несъстоятелни
са наведените с въззивната жалба оплаквания, че съдът неправилно е отхвърлил
искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, тъй като ищцата
действително е останала без работа и е търпяла вреди от неполучаване на
трудовото си възнаграждение за периода
от 6 месеца, считано от датата на
уволнението 01.06.2019 г. Съобразно горепосочената съдебна практика претенцията
по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ в случая е допустима, а за основателността й е от
значение доколко работникът или служителят е останал без работа до отмяната на
заповедта за уволнение, когато е имал
възможност да се яви на работното си място и да започне работа, за което има
значение узнаването на отмяната по чл. 344, ал. 2 КТ.
По делото се установява, че със заповедта от
30.05.2019 г. трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено, считано от
01.06.2019 г., а със заповедта от 14.06.2019 г. работодателят е отменил
уволнението и е възстановил ищцата на заеманата длъжност, считано от 01.06.2019
г. Следователно не е налице нито един ден, през който ищцата действително да е
останала без работа и за който да й се дължи обезщетение за оставане без
работа. Именно по тази причина в конкретния случай не е налице и основание за
уважаване на осъдителния иск за периода от 01.06.2019 г. до 17.06.2019 г.,
когато ищцата е разбрала за заповедта от 14.06.2019 г. От момента на узнаването
ищцата е имала възможност да се яви на работа, за да заеме длъжността си и да
получава доходи по трудово правоотношение, считано от 01.06.2019 г., но не го е
сторила поради собственото си недобросъвестно поведение. По изложените
съображения предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с
чл. 225, ал. 1 от КТ се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено.
При този изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 вр.
чл. 273 ГПК въззиваемият има право да му бъдат присъдени сторените пред
въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800, 00
лева съобразно направеното искане и представените доказателства за извършването
им.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 3 вр. чл. 315, ал. 2 ГПК решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен
срок от деня, в който съдът е обявил решението си – 24.02.2020 г.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 3205 от 25.11.2019 г. по гр. д. № 4963/2019 г. на Районен съд – Бургас.
ОСЪЖДА Н.Д.Д.,
ЕГН **********, гр. Бургас, ул. „Шейново“ № 116 - 118, ет. 2, да заплати на
Основно училище „Христо Ботев“ - гр. Поморие, ул. „Княз Борис I” № 171, на
основание чл.
78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК сумата от 800 лева,
представляваща сторени пред въззивната инстанция разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от деня, в който съдът е обявил решението си
– 24.02.2020 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ. 1. 2.