ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1048
гр. Пловдив, 21.04.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и първи април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно частно
гражданско дело № 20225300500868 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 274 – 278 от ГПК.
Постъпила е въззивна частна жалба с вх.№ 12397/15.02.2022 г., депозирана
от „Фронтекс Интернешънъл“ЕАД, ЕИК *********, чрез юрисконсулт Р. М., против
определение № 539/17.01.2022 г., постановено по г.д.№ 17797/2021 г. по описа на РС
Пловдив, с което е върната искова молба вх.№ 67460/10.11.2021 г., подадена от
„Фронтекс Интернешънъл“ЕАД против З. В. П., ЕГН **********, поради
недопустимост на исковете, прекратено е производството по г.д.№ 17797/2021 г. по
описа на РС Пловдив и са обезсилени Заповед № 4100/30.07.2020 г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.г.д.№ 9213/2020 г.
на РС Пловдив и издадения изпълнителен лист от 31.07.2020 г. в частта спрямо
солидарния длъжник З. В. П..
С жалбата са релевирани подробни съображения за неправилност и
противоречие на атакувания акт с процесуалния закон. Оспорен е изводът на съда за
недопустимост на производството по чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 415 от ГПК, с оглед
липсата на активна процесуална легитимация на ищеца по предявения положителен
установителен иск, при позоваване в заповедното производство на документ по чл.
417, т. 2 от ГПК и липсата на качеството му на банка. Поддържа се, че производството
по чл. 422 от ГПК за вземане в хипотезата на чл. 417, т. 2 от ГПК няма различни
характеристики от това за вземане, претендирано въз основа на някой от другите
документи по чл. 417 от ГПК или пък по реда на чл. 410 от ГПК, като в случая същите
са налице. Сочи се, че ищецът, било той банка или неин частен правоприемник, следва
1
да докаже по общия ред съществуването на вземането си, обективирано в извлечението
от счетоводните книги, тъй като в рамките на исковото производство последното не се
ползва с по – висока доказателствена стойност, нито е налице презумпция, която да
размества доказателствената тежест между страните. Извършено е позоваване на т. 10б
от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, като е акцентирано на това, че нито в мотивите, нито в диспозитива
на тълкувателния акт, са посочени изключения от постановките във връзка с активната
процесуална легитимация на цесионера да установи съществуването на вземането,
предмет на заповедта, издадена на основание чл. 417, т. 2 от ГПК. Отправено е искане
обжалваното определение да бъде отменено и делото да се върне за продължаване на
съдопроизводствените действия. Претендират се разноски.
В срок е постъпил отговор на частната жалба от З. В. П., чрез адвокат М.И., с
който жалбата се оспорва като неоснователна и се излагат съображения в подкрепа на
обжалваното определение. Моли се то да бъде потвърдено.
Частната жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ
на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира за
установено следното:
Производството по г. д. № 17797/2021 г. по описа на РС Пловдив е
образувано по искова молба от „Фронтекс Интернешънъл“ЕАД, с която са предявени
против З. В. П., ЕГН ********** кумулативно обективно съединени установителни
искове по чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1, във вр. с чл. 79 от ЗЗД за
установяване на част от вземанията, за които е издадена Заповед № 4100/30.07.2020 г.
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по
ч.г.д.№ 9213/2020 г. по описа на РС Пловдив, както следва: 5 138, 23 евро – главница,
дължима и начислена за периода от 25.08.2015 г. до 25.02.2020 г., ведно със законната
лихва от подаване на заявлението – 29.07.2020 г. до окончателното изплащане на
вземането; 4 499,98 евро – лихва за забава за периода от 25.07.2017 г. до 12.03.2020 г.;
1 044,88 евро - възнаградителна лихва за периода от 25.07.2017 г. до 25.02.2020 г.;
246,26 евро – възнаградителна лихва за периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г. и
468,67 евро – лихва за забава за периода от 14.05.2020 г. до 28.07.2020 г.
В исковата молба са изложени твърдения, че между „Първа инвестиционна
банка“АД, като кредитодател и ответницата по делото, като кредитополучател, е
сключен на 25.02.2010 г. договор за банков кредит № 006LD-R-001019 в размер на 7
900 евро. Кредитополучателят по договора преустановил плащанията по него,
изпаднал в забава и към крайния момент на договора - 25.02.2020 г., са изискуеми 120
месечни погасителни вноски за главница и договорна възнаградителна лихва, както и
2
лихва за забава, съгласно чл. 10 от договора. За тези си вземания банката се снабдила
със Заповед № 4100/30.07.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК по ч.г.д.№ 9213/2020 г. по описа на РС Пловдив солидарно
срещу длъжниците З. В. П. и М. Х. Х.. Във връзка с подадено от длъжника М. Х. Х.
възражение било образувано г.д.№ 1498/2021 г. по описа на РС Хасково, прекратено с
влязло в сила на 15.09.2021 г. определение № 550/02.09.2021 г., с което Заповед №
4100/30.07.2020 г. и издадения въз основа на нея изпълнителен лист, частично
обезсилени в частта за солидарния длъжник М. Х. Х.. Ищецът обосновава
предявяването на настоящите установителни претенции с подадено от длъжника З. В.
П. възражение и твърдение за настъпило частно правоприемство между кредитора по
издадената заповед за изпълнение -„Първа инвестиционна банка“АД, като цедент, и
„Фронтекс Интернешънъл“ЕАД, като цесионер, по силата на сключен на 08.06.2021 г.
договор за цесия, в предмета на който, е включено и процесното вземане.
С разпореждане № 23509/18.11.2021 г. исковата молба е оставена без
движение за мотивиране на правен интерес от предявяване на установителни искове по
чл. 422 от ГПК, предвид твърдения за активна легитимация като цесионер по заповед
по чл. 417 от ГПК, издадена в полза на първоначален кредитор – банка, формулиране
на надлежен петитум при неподдържане на установителните претенции, както и да се
представи пълномощно.
В изпълнение на дадените указания с молба вх.№ 77804/14.12.2021 г. отново
се сочи наличието на частно правоприемство по договор за цесия от 08.06.2021 г.,
настъпило след издаване на процесната заповед за изпълнение, с позоваване на т. 10б
от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
За да постанови сега обжалваното определение, с което производството по
делото е прекратено, а издадените заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и въз
основа на нея изпълнителен лист, обезсилени в частта спрямо солидарния длъжник З.
В. П., първостепенният съд е приел, че предявените искове са недопустими поради
липсата на активна легитимация на ищеца, който няма качеството на банка. Изложени
са съображения, че ограничението за това специално качество на кредитора към
момента на подаване на заявлението, съгласно т. 4г от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се
приложи и в хода на исковото производство по чл. 422, ал. 1 от ГПК, когато заявителят
е цедирал вземането си след издаване на заповедта за изпълнение, доколкото
производството по чл. 422 от ГПК е продължение на заповедното, в какъвто смисъл е и
разрешението, дадено с решение № 1/01.02.2017 г. по т.д.№ 3228/2015 г., II т.о. на ВКС.
Този извод е неправилен.
Спорният процесуалноправен въпрос е дали ищецът в качеството си на
3
цесионер на вземане, прехвърлено след като за него е издадена заповед за незабавно
изпълнение по реда на чл. 417, т. 2 от ГПК, е легитимиран да предяви иск по реда на
чл. 422 от ГПК, доколкото не е банка.
Неговото разрешение е дадено в т. 10б от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, която гласи: При
частно правоприемство при прехвърляне на вземането чрез договор за цесия,
настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска
реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, легитимиран да участва в производството по
установителния иск е цедентът, като намира приложение нормата на чл.226 от ГПК.
Легитимиран да предяви иска е и цесионерът, ако е спазил срока по чл.415, ал.1 от
ГПК. Не е предвидено ограничение в приложното поле на посоченото разрешение по
отношение на заповед в хипотезата на чл. 417, т. 2 от ГПК, когато заявителят следва да
притежава особеното качество банка. Подобно ограничение не е и нормативно
установено. При това положение то не следва да бъде приложено. Налага се извод, че
цесионерът е легитимиран да предяви иска по чл. 422 от ГПК при издадена заповед в
хипотезата на чл. 417, т. 2 от ГПК дори и да не притежава особеното качество банка.
В настоящия случай заповедта за изпълнение е издадена на 30.07.2020 г. на
кредитор - банка, ползващ се от предвидения облекчен ред. При това положение е
спазено изискването на т. 4г от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по
тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Доколкото прехвърлянето на
вземането е извършено след издаването на заповедта за изпълнение, но преди
завеждане на специалния установителен иск, налице е хипотезата на т. 10б от
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС. Приложима е нормата на чл.226 от ГП, като единственото условие е
цесионерът да е спазил срока за предявяване на иска по чл. 415, ал. 4 от ГПК,
независимо от обстоятелството, че указанието на заповедния съд за предявяването му,
е съобщено на банката заявител. Последващото цедиране на вземането на 08.06.2021 г.
не заличава правните последици от издаването на заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК (в
този смисъл определение № 665/04.11.2019 г. по ч.т.д.№ 2390/2019 г., II-ро т.о. на ВКС
и определение № 102/24.02.2020 г. по ч.т.д.№ 2643/2019 г., II-ро т.о. на ВКС). В случая
установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК и
производството е допустимо. Като не е съобразил изложеното първостепенният съд е
постановил неправилен съдебен акт.
Поради така изложените съображения частната жалба се явява основателна,
а обжалваното с нея определение следва да бъде отменено, като вместо това да бъде
постановено продължаване на съдопроизводствените действия.
Предвид крайния изход от спора, на въззиваемата страна се дължат разноски
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, за платена държавна такса в размер на 15,00 лева и
4
юрисконсулстско възнаграждение, съобразно чл. 78, ал. 8 от ГПК, което по реда на чл.
37 от ЗПП, във вр. чл. 26 от Наредба за заплащането на правната помощ, съдът
определя в размер на 50,00 лева. Същите следва да бъдат присъдени.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ определение № 539/17.01.2022 г., постановено по г.д.№ 17797/2021 г.
по описа на Районен съд Пловдив и връща делото за продължаване на
съдопроизводствените действия.
ОСЪЖДА З. В. П., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Фронтекс
Интернешънъл“ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
ул. „Хенрик Ибсен“ № 15, ет. 6, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 65,00 лева
(шестдесет и пет лева), представляваща разноски в производството по в.ч.г.д.№
868/2022 г. по описа на Окръжен съд Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5