РЕШЕНИЕ
№654
гр. Пловдив,07.04.2023
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в
открито заседание на девети март, през две хиляди двадесет и трета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева,
при секретаря Ваня Петкова и
с участието на прокурор при Окръжна
прокуратура – Пловдив Славена Костова, като разгледа докладваното от
съдията административно дело № 2655 по описа на съда за 2022 година, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на Глава
Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба от Н.Н.В.
с ЕГН **********, депозирана чрез пълномощника му адв. С.Н., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
гр. София. С исковата молба са
предявени две искови претенции, допълнително уточнени с изрична молба от 26.10.2022 г., всяка от които за
осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди,
причинени му по време на задържането по изпълнение на наказание „лишаване от
свобода“ в Затвора Пловдив, изразили се в претърпяно унижение на човешкото му
достойнство, които се твърди да са настъпили като резултат от нарушения на чл.3
от ЗИНЗС, извършени чрез бездействие от страна на администрацията на затвора.
Първата от исковите претенции е за период на престой на ищеца в Затвора Пловдив
от 10.10.2016 г. до 15.01.2018 г., а втората
- от 12.01.2020 г. до 20.01.2022 г. Въпросните нарушения, които се
твърди да са били допуснати от затворническата администрация и за двата искови
периода са се изразили според ищеца в следното: в пренаселеност на помещенията
по настаняване на ищеца, като се излагат твърдения, че жилищната площ не е
надвишавала 4 кв. м.; липса на вентилация и достатъчно свеж въздух, водещо до
задух и кашлица; лоши битови условия – неработещи казанчета в тоалетна, липса
на прегради и шумоизолация на тоалетната, липса на работещи чешми и умивалници
и липса на санитарен възел в килията при престой на ищеца в четвърти отряд,
което налагало ползване на кофи и туби за облекчаване физиологичните му нужди;
лошо състояние на помещението баня и множество ползващи я лишени от свобода,
които налагало да се изчакват и наличие или само на гореща, или на ледено
студена вода на душовете; липса на достатъчно осветеност в помещенията поради наличие
само на един прозорец; наличие на мухъл в помещенията; липса на външна и
вътрешна изолация на стените на затвора, водещо до ниски температури в
помещенията през зимата; отказ от предоставяне на допълнителни завивки от
затворническата администрация; рядко сменяне на спалното бельо, което водело до
заразяване с дървеници и бълхи на леглата на лишените от свобода; непровеждане
на индивидуална и групова корекционна работа, довело до поведенческа и
личностна криза и усещане за дискриминация; липса на достатъчно шкафове на
затворниците, водещо до необходимост от ползване на общи шкафове за бельо и
посуда, както и лошо състояние на мебелите – изпочупени и изтърбушени.
Предявеният първи иск за периода от 10.10.2016 г. до 15.01.2018 г. е за
обезщетение в размер на 5000 лева, а
този за периода от 12.01.2020 г. до 20.01.2022 г. – за обезщетение от 10 000 лева, ведно със законна
лихва върху всяка от претендираните суми съответно за първия от исковете,
считано от 15.01.2018 и за втория - считано от 20.01.2022 г. до окончателното
изплащане на всяка от главниците. Прави се искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА за предоставена безплатна правна помощ на
ищеца от упълномощения му адвокат.
В съдебно заседание пълномощникът на ищеца
адв.Н. поддържа и двата иска, като сочи, че и двата иска са основателни и
доказани. Представя списък с разноски с претендирана сума за адвокатско
възнаграждение от 1300 лева и държавна такса от 10 лева.
Ответникът ГДИН – София, представляван от ст.
юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата молба, както и в съдебно
заседание, неоснователност и недоказаност на исковите претенции. Претендира се
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Задължително участващият по реда
на чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор счита исковата молба за недоказана по размер
и основание, поради което моли същата да
се остави без уважение.
Пловдивският административен съд,
на първо място, намира, че исковете са
допустими. С оглед на съдържанието на всяка от двете отделни искови претенции се касае до иск за
неимуществени вреди с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото се
претендира обезщетение за вреди, причинени на задържан от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3 от ЗИНЗС.
Ищецът В. претендира вреди от посочени
нарушения за два отделни периода на задържането му в Затвора Пловдив. Исковете са
предявени от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят
обезщетение, доколкото за ищеца са налице данни да е бил действително задържан
в посоченото място за лишаване от свобода. Същите са предявени и против
надлежен ответник, доколкото съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда
по реда на глава 11 от АПК, а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря
за вредите, причинени на лишени от свобода от специализираните органи по
изпълнение на наказанията. Според
правилото на чл.205 АПК,
искът се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, със седалище в гр. София, съгласно чл.12,
ал.2 от ЗИНЗС
е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби. В случая се претендира
обезщетение за извършено нарушение на специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС в място за лишаване от свобода, каквото е Затвора Пловдив, а съгласно
чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“
са териториални служби на ГДИН. Затова и за
вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на специализираната администрация в затвора следва да
отговаря именно юридическото лице Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, което има,
както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск.
По същество исковата молба е само частично
основателна.
От събраните по делото
доказателства се установява от
фактическа страна, че ищецът Н.Н.В. *** първоначално на 18.10.2016 г. за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, наложено му за престъпление по
чл. 196, ал.1, т.1 от НК за срок от една година и шест месеца. От 18.10.2016 г.
до 21.10.2016 г. вкл., ищецът пребивавал
в Приемно отделение, като няма запазени данни в коя стая е бил настанен и с
колко други лишени от свобода е пребивавал. От 22.10.2016 г. до 25.04.2017 г.
вкл. ищецът пребивавал на шести пост, като последователно бил настаняван в стаи
с № 4 и № 9. Спално помещение с № 4 било с площ от 28,19 кв. м., без санитарния
възел, с два отварящи се прозореца с размери 0,50 х 1,00 м. и 0,95 х 0,95 м. и
самостоятелен санитарен възел с площ от 2, 99 кв. м. с един отваряем прозорец в
него с размери 0,30 х 1,10 м. Площта на
стая № 9 била 27,99 кв.м, без санитарния възел. Стаята имала два отварящи се прозореца
с размери 0,90 х 0,55 м. и 0,90 х 0,55м., като разполагала със санитарен възел,
а квадратурата на санитарния възел била 2,40 кв.м. с един отваряем прозорец с
размери 0,85 х 0,55 м. За този период на престой на ищеца също нямало запазена
информация с колко други лишени от свобода пребивавал ищецът в тези спални
помещения, предвид съхраняването на информацията за три години съгласно „Номенклатура
на делата със срокове за съхраняване на ГДИН и териториалните ѝ поделения“
– ТС-НО-5, утвърдена със Заповед № Л-42/02.01.2020 г. на Главния директор на
ГДИН и от Държавната агенция „Архиви“. От 26.04.2017 г. поради сравнително
добрите данни по време на изтърпяване на наказанието по тази присъда и след
замяна на режима му от строг на общ, ищецът бил преведен в ЗООТ - Смолян,
откъдето на 05.01.2018 г. бил освободен по изтърпяване на присъдата си.
Ищецът В. постъпил отново в
Затвора Пловдив на 13.07.2020 г. като за времето от 13.07.2020 г. до 16.07.2020
г. вкл., пребивавал в Приемно отделение, в спално помещение „РЦ“, което е с
площ от 27,04 кв. м., без площта на
санитарния възел, с два отваряеми прозореца с размери 0,49 х 1,20 м. и 1 х 1,20
м. и самостоятелен санитарен възел с площ от 2,66 кв. м. с един отваряем
прозорец с размери 0,34 х 1,20 м. В тази стая В. пребивавал за посоченото време
заедно с още осем лица на 13, 14 и 15.07.2020 г. и с още девет лица на
16.07.2020 г. От 17.11.2020 г. до 16.11.2020 г. вкл., ищецът се помещавал в
стая № 63, на пети пост, която била със самостоятелен санитарен възел с площ от
2,48 кв.м. и площ на спалното помещение от 26,99 кв.м. Помещението разполагало
с два отваряеми прозореца с размери 0,45 х 1,177 м. и 0,90 х 1,17 м, а
санитарното помещение разполагало също с отделен отваряем прозорец с размер
0,30 х 1,17 м. В това помещение в различните дни на престоя там ищецът пребивавал
най-малко с още четири лица и най-много с още шест лишени от свобода. Считано
от 17.11.2020 г. до 29.12.2020 г. вкл., В. бил настанен в стая № 18, на шести
пост, с площ от 16,32 кв. м., със самостоятелен санитарен възел от 2,92 кв.м.
Спалното помещение разполагало с два отваряеми прозореца с размери от 1,15 х
1,15 м и 1,00 х 1,00 м, а санитарното помещение имало отдушник. В тази стая В.
пребивавал най-малко с още две лица и най-много с още шест лишени от свобода.
От 30.12.2020 г. до 04.02.2021 г. ищецът бил настанен отново в
помещение с № 9 на шести пост със същите размери и прозорци, както при първия
престой, където пребивавал заедно с още три до шест лишени от свобода. За
времето от 05.02.2021 г. до 01.11.2021
г. вкл., В. бил настанен в трета група, в стая № 27, която била с площ от 39,02
кв.м., със самостоятелен санитарен възел с площ от 4,36 кв.м., с два отваряеми
прозореца в спалното помещение от 1,20 х 1,20 м и 1,20 х 1,20 м и отделен прозорец
в санитарното помещение. За тези дни в стая № 27 ищецът бил настанен заедно с
още осем до единадесет лишени от свобода. След това от 02.11.2021 до 20.01.2022
г. /края на заявения втори исков период/ В. бил преместен и пребивавал отново в
помещение № 4, където бил заедно с най-малко още три лица и най-много с още
шестима лишени от свобода.
През 2017 г. целият пети пост бил
основно ремонтиран, като се извършило боядисване на спалните помещения, дограмата
и подовата настилка били подменени. По време на престоите на ищеца в Затвора
Пловдив за всеки лишен от свобода, включително и за ищеца, имало осигурено
легло, като след ремонта на пети пост, където е преминал част от престоят на
ищеца, стаите били оборудвани с нови легла, шкафове, маси и столове, но в нарушение
на задължението да се грижат за опазване на имуществото лишените от свобода
постепенно увредили или напълно унищожили мебелите, което наложило извършване
на допълнителни ремонтни дейности. През периодите на престоите на ищеца такива
текущи ремонтни дейности се извършвали за смяна на течащи кранчета,
отстраняване на течове, смяна на осветителни тела, подмяна на счупени прозорци
и пр. В санитарните помещения, с които
разполагали всички стаи по настаняване на В., лишените от свобода можели да ползват
течаща студена вода. Топла вода лишените от свобода можели да ползват в банята
на затвора, съгласно утвърдени графици за използването ѝ по два пъти
седмично, съобразно с настаняването на лишените от свобода на конкретните
постове в затвора. Всички работещи лишени от свобода имали осигурена възможност
след приключването на всеки работен ден да използват банята, като по време на
първия от описаните престои на ищеца в Затвора Пловдив същият бил назначен на
работа и имал отработени 192 дни, а през втория – 10 дни. Спалните помещения в
затвора и по-конкретно тези, в които бил настанен ищецът по време на всеки от
двата му престоя там, разполагали с по два отваряеми прозореца с размери,
предоставящи възможност за проникване на дневна светлина, като в килиите имало
монтирано и изкуствено осветление. В затвора Пловдив липсвала изградена вентилационна
система, но всички прозорци били отваряеми, като проветряването на стаите
ставало по желание на лишените от свобода. Хигиената в спалните помещения се
осъществявала също от лишените от свобода, които за целта получавали
съответните прибори, като можели и да ги закупуват от лавката на Затвора
Пловдив, или такива да им бъдат донасяни от близките им, съгласно списък на
разрешените вещи, предмети и хранителни продукти, които лишените от свобода
могат да получават, ползват и държат при себе си. При престоите си в Затвора
Пловдив ищецът В.
разполагал винаги с комплект спално бельо и завивки, като при нужда домакинът
осигурявал колкото комплекта са необходими. Отделно от това, лишените от
свобода имали право да получават и от своите близки спално бельо и одеяла и да
използват лични такива в ротация със служебни, или да закупуват такива от
лавката при затвора, като ищецът В. имал и се възползвал от тази възможност.
По
време на изтърпяване на наказанията лишаване от свобода и при двата процесни
престоя ищецът не бил депозирал молби за допълнително осигуряване от затвора на
завивки през зимата, когато отоплението в затвора се извършвало посредством
изградено парно. Прането на дрехи и смяната на спално бельо се осъществявали по
усмотрение на самия лишен от свобода ръчно, или чрез изнасяне за пране от близките,
или в пералнята при затвора Пловдив, за което бил изготвен седмичен график за
ползването ѝ, включващ и два дни в седмицата, в които пералнята се ползва
именно за пране на спално бельо на лишените от свобода. Сушенето на изпраните
дрехи се осъществявало или в сушилната машина, когато се перат в пералнята на
затвора, или на пригодените простори в общото помещение на поста, или отвън на
карето, когато се перяло ръчно от лишените от свобода.
По време и
на двата периода на престой на ищеца
в Затвора Пловдив на територията на пенитенциарното заведение били осъществявани
дейности по ДДД обработка, съгласно сключени договори за дезинсекция и
дератизация със специализирани фирми. За 2016 г., 2017 г., 2018 г., 2019 г.,
2020 г. и 2021 г. била извършвана редовна дезинсекция и дератизация на
различните помещения на затвора по график, включително и спалните такива,
съставляваща химична обработка на помещенията против мишки, хлебарки, мравки,
дървеници, бълхи и мухи, каквито дейности били документирани с протоколи.
По време на първия от престоите в
на ищеца в Затвора Пловдив основно прилаганата спрямо него корекционна работа
била мотивирането му и включването му в трудов процес, поради което и същият
бил назначен на работа в „Обособено производство“, а на по-късен етап и на
работен обект за ремонт на пети пост, като така изработил 192 дни. В този
период ищецът нямал награди и наказания, като поради наличие на добри
показатели режимът му бил заменен от строг на общ и това предопределило и
преместването му в ЗООТ Смолян на 26.04.2017 г., откъдето по-късно бил и
освободен. През втория от процесните периоди спрямо ищеца бил изготвен план на
присъдата, който той подписал без възражения и в който били включени
индивидуални и групови дейности, вкл. и устройването на ищеца на работа, но
същият, макар да заявил желание за участие в трудов процес, не бил съпричастен
към изпълнение на плана на присъдата му. С цел подкрепа на трудовите умения и
навици бил назначен на работа в „Особено производство“ за времето от 19.05.2021
г. до 29.06.2021 г., през което време имал отработени само 10 работни дни, имал
силно опозиционно поведение, държал се провокативно със служителите в Затвора
Пловдив, нямал положителни изяви, не изявявал желание за включване в
индивидуални и групови работи, които били и намалени като брой, предвид
епидемията от Ковид 19, многократно бил наказван, не посещавал редовно работа,
поради което и бил спрян от работа. За ищеца бил воден и дневник за
индивидуална работа, в който били отразени проведени две беседи с инспектор по
възпитателната работа, като по отношение на ищеца не били отправяни заявки за
консултиране с психолог и не са се налагали кризисни интервенции.
От медицинската документация за
ищеца за втория от разглежданите престои в затвора Пловдив се установява, че са
му били извършвани единадесет медицински прегледа, като при посещенията са му
предоставяни следните медикаменти – темпалгин, бускулизин, фелоран гел, които
са били за оплаквания от болки в тялото. Предоставяни му били също така и
препарат екзодерил - за лечение на
гъбични заболявания и дексторбин – капки за нос и очи. Ищецът декларирал лично
през месец юли 2020 г., че няма здравословни оплаквания. Медицинска
документация за първия от периодите на престой не била запазена, но през време
на първия от престоите му в Затвора Пловдив ищецът заявявал пред друг лишен от
свобода, а именно свидетелят М., оплаквания от здравословен характер, които
били свързани с болки в бъбреците и кръста.
Посоченото от фактическа страна
се установява от приетите по делото писмени доказателства, както и отчасти от
разпита на свидетеля М.М., чиито показания съдът кредитира, но само отчасти и
то само доколкото са съответни на приетите и кредитирани от съда писмени
доказателства. В тази насока съдът разглежда и критично показанията на
посочения свидетел, доколкото му е служебно известно, че същият е ищец по дело
със същия ответник и с предявен иск на същото правно основание, поради което и
с интерес да твърди конкретни обстоятелства. Не се кредитират показанията на
свидетеля относно точното помещение по настаняване на ищеца В., доколкото те
изобщо не съответстват на събраните писмени доказателства по делото.
На базата на установените факти и
анализа на доказателствата, от правна страна, съдът намери следното:
На първо място, по отношение на
първата от исковите претенции, установява се категорично от приетите писмени
доказателства, че ищецът не е пребивавал в Затвора Пловдив от посочения в
исковата му молба начален момент 10.10.2016 г., защото е започнал изтърпяването
на наказанието лишаване от свобода считано от 18.10.2016 г. и не е приключил
изтърпяването на наказанието си лишаване от свобода в Затвора
Пловдив, както той твърди на 15.01.2018 г., тъй като на 26.04.2017 г., след
замяна на режима от строг на общ е бил преведен от Затвора Пловдив, за
условията в който същият единствено се оплаква по исковата си молба, в ЗООТ
„Смолян“, откъдето на по-късен етап, а именно на 05.01.2018 г. е бил и
освободен по изтърпяване на наказанието му. Поради това и съдът намери, че само
на това основание неоснователна е претенцията на ищеца за частите от предявения
исков период, а именно за времето от 10.10.2016 г. до 17.10.2016 г. вкл. и от 26.04.2017
г. до 15.01.2018 г., тъй като не се установи в рамките на посочените периоди ищецът
да е бил изобщо задържан в Затвора Пловдив, както твърди по исковата молба.
По отношение на втория от
исковете, както става ясно от писмените доказателства, ищецът В. е постъпил в
Затвора на 13.07.2020 г., поради което и претенцията му с включени оплаквания
от неблагоприятни условия по престоя му в Затвора Пловдив от началото на
исковия период, който е 12.01.2020 г. и до 12.07.2020 г. вкл., се явява също
така неоснователна, доколкото не се установява изобщо в така посочения период
лицето да е било задържано в Затвора-Пловдив. Ето защо и този втори иск ще
следва да се отхвърли по отношение на посочената част от исковия период като
неоснователен. Следва в тази връзка да се разгледат по същество оплакванията на
ищеца конкретно за времето, за което се установява действително и реално същият
да е пребивавал в Затвора Пловдив, а именно от 18.10.2016 г. до 26.04.2017 г.,
както и от 13.07.2020 г. до крайната дата на втория исков период 20.01.2022 г.,
включително и с оглед установеното по отношение наличието или липсата на всяко
от тях, съдът ще осъществи и преценката си за евентуалното кумулативно
въздействие върху ищеца на условията, в които е бил лишен от свобода, като
вземе предвид и продължителността на всеки от престоите му в място за лишаване
от свобода, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното
решаване на спора, което пък е предвидено в чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС.
Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС, всяко място за
лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други
помещения за осъществяване на поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под стража да не бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или
унизително отношение, която пък възпроизвежда дословно така
визираното в чл.3 от КПЧОС основно човешко право. Според нормата на чл.3, ал.2
от ЗИНЗС, в редакцията ѝ в сила от 07.02.2017 г., конкретно по отношение
на лишените от свобода, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под
стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло,
отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват
човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или
малоценност. Посочените неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, причинени от действия,
бездействия или обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на прякото
приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез нейната
администрация е задължена да гарантира, че задържането в местата за лишаване от
свобода ще е при условия, които са съвместими с опазване на човешкото
достойнство и че начинът и методът на изпълнение на лишаването от свобода не
подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със
задържането. Поради това и независимо от факта, дали в съответното
законодателство са въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни
задължения за специализираната администрация при изпълнение на лишаването от
свобода, то при установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с
основно човешко право, ще са налице и основания за търсене отговорност от
държавата.
При наличие на посочената нормативна уредба и с оглед на конкретните
доказателства по делото, съдът намери, че изцяло неоснователна и недоказана е
първата от исковите претенции, а втората се явява само частично основателна и
доказана. В тази връзка и по-надолу в мотивите на съдебното решение ще се
разгледат поотделно всяко от оплакванията на ищеца, формулирани иначе общо и за
двата искови периода.
Конкретно досежно оплакването за
пренаселеност на килиите по настаняването на ищеца В. и при двата от
престоите му в затвора, то следва да се има предвид общо, че според нормата на
чл.3 от КПЧОС, никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или
унизително отнасяне или наказание. В насока тълкуването на тази разпоредба,
относима към изтърпяващите наказание лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено в редица решения на ЕСПЧ, като напр.
делото Ананиев срещу България, както и Нешков и др. срещу България, за това, че
независимо, че желателният стандарт, а в България и вече нормативно установен
такъв, е четири квадратни метра жилищна площ на човек, то ако задържаните лица
имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, тогава
пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по себе
си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията, а
недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на достатъчно
отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова сериозна, че да
представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията, тя все пак може
да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на
условията на задържане – като например липса на уединение при използване на
тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж
въздух, липса на подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води
до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането (дело
Torreggiani and Others). От това, според ЕСПЧ, следва, че при
оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на
липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори:
(а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко
задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; и (в)
размера на килията трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат
свободно между мебелите, като липсата на някои от тези елементи сама по себе си
поражда сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на
този член. В случая, според съда, независимо от факта, че разпоредбата на чл.
43, ал. 4 от ЗИНЗС, която сочи, че минималната жилищна площ в спалното
помещение за всеки лишен от свобода не може да е по-малка от 4 кв. м., е влязла
в сила след постъпването на В. в място за лишаване от свобода, а именно през
февруари 2017 г., то това не означава, че за държавата в лицето на
специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, не е
съществувало задължение за изпълнение на стандартите, касаещи минималната
жилищна площ и преди този момент, като в тази насока, както се каза, пряко
приложима по силата на Конституцията е самата КЗПЧОС.
На първо място, що се касае до първия от предявените искове, макар да е
установено от доказателствата по делото, че в рамките на периода от 18.10.2016
г. до 26.04.2017 г. ищецът В. действително е бил задържан в Затвора Пловдив по
изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“, то твърдението за пренаселеност
на помещенията по задържането на В. остана напълно недоказано. Посочените твърдения
на ищеца не се установяват от ангажираните от него свидетелски показания, като
прави впечатление, че свидетелят твърди за настаняване на повече лишени от
свобода, отколкото е бил капацитетът на съответното помещение, но по отношение
на стаи с номера, в които изобщо не се установява ищецът В. да е бил настаняван
в този първи период на престой, а именно стая 17 и стая 18. По делото, от страна на ответника, чиято е
доказателствената тежест да установи конкретните условия на задържане и тя му е
била надлежно указана, действително не са представени конкретни доказателства
за броя настанени в стаи № 4 и № 9, в които В. е пребивавал в периода 18.10.2016 г. до 26.04.2017 г., като обаче, с
оглед изричното уведомяване на съда относно съответната утвърдена номенклатура
по съхраняване на архив и краткият срок на съхранение на същата, съдът не
намира, че в случая са налице условията на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС за приемане за
доказан твърденият от ищеца факт на пренаселеност на помещенията по задържането
му в рамките на частта от първия исков период, за която е установено да е бил в
Затвора Пловдив. На първо място, тази разпоредба дава само възможност, но не
задължава съда да признае за доказани съответните факти и то само, ако
специализираната администрация откаже да предостави информация. В случая не е
налице отказ от представяне на такава от администрацията, а невъзможност за
предоставянето ѝ поради изтекъл срок на съхранение. На второ място, съдът не намира за доказано по какъвто и
да било начин въпросното твърдение на ищеца, доколкото същото не може да бъде
подкрепено от нито едно от останалите доказателства по делото и то по
достатъчно категоричен начин, така, че да може да обуслови и съответна
отговорност за неимуществени вреди. Както се каза, свидетелят М. изобщо не
съотнася показанията си към условията в помещение № 4 и № 9, в които са налице
записвания ищецът В. да е бил настанен. Предвид посоченото съдът намира, че не може
да приеме за установено твърдението на ищеца за налична пренаселеност през този
му първи престой в пенитенциарното заведение. Такава информация
за целия разглеждан първи период, не може да се извлече и служебно дори и от
съдържанието на докладите на Омбудсмана на
Република България досежно условията в Затвора Пловдив, които са публично
известни, тъй като са публикувани на страницата на Омбудсман на Република
България в съответната секция „Национален превантивен механизъм“. Касателно
извършени проверки в Затвора Пловдив са налице доклади за 2016 г. и след това
за 2018 г. В
„Доклада на националния превантивен
механизъм от проверки в затвора в гр. Пазарджик и общежитията към него; затвора
в гр. Пловдив и общежитието към него и ареста в гр. Пловдив“, който е от
осъществена проверка през 2018 г., действително се съдържа информация за
констатациите конкретно по отношение на Затвора Пловдив относно установена
спрямо общия капацитет на затвора от 358 лица пренаселеност към 08.06.2018 г. с
настанени 391 лица, а към 26.09.2018 г. – 414 лица. Посоченото, обаче, касае период, в който
ищецът не се е намирал в Затвора Пловдив и второ, отнася се за данни за общата
пренаселеност в Затвора, констатирана към конкретни дати, която, така оценена,
не би могла да се определи и като особено съществена, доколкото не е било
налице надхвърляне на изискването за разполагаеми 3 кв.м. на лишен от свобода,
а напротив, така изчислена, площта е била под 4 кв.м., но значително над 3
кв.м. на всеки лишен от свобода. Освен това, независимо от посоченото в доклада
за извършени проверки пък през 2016 г. /„Доклад относно проверките в затвора в град Стара Загора,
общежитие от открит тип към затвора Стара Загора, общежитие от закрит тип
„Черна гора“, арест в град Стара Загора, затвора в град Пловдив, общежитие от
открит тип „Хеброс“ и арест в град Пловдив“/, а именно, че в Затвора Пловдив е
била установена значителна пренаселеност през септември 2016 г., то не може да
се счете, че такава е била тенденцията и
за следващите месеци на годината, а и през 2017 г., защото в самия доклад е
изрично посочено, че към момента на извършената проверка /16.09.2016 г./ вече
са били взети мерки за пренасочване на лишените от свобода от област Кърджали
към Затвора Пазарджик с оглед постигане на стандарта от 4 кв. метра на лишен от
свобода. В доклада за 2016 г. се сочат и конкретни помещения, в които е
установена пренаселеност – стаи 57, 58 и 82, в нито една от които не е
установено да е пребивавал ищецът В.. Освен това, очевидно е от съдържанието и на двата доклада, че състоянието на
пренаселеност не е било постоянно, нито изразено в една и съща величина през
2016 г. и съответно 2018 г., доколкото е
налице текучество. Поради това и данните от въпросните доклади следва да се
вземат предвид, но само общо и насочващо относно състоянието в български
затвор, а предвид характера на производството, което изисква преценка на
конкретни факти и обстоятелства, поради искането за определяне и на конкретно
по размер обезщетение за конкретно лице, съдът се основава преди всичко на
конкретните доказателства, събрани по делото и относими към престоя именно на
ищеца В.. Както се каза, твърденията му за пренаселеност за установения му престой през 2016 - 2017 г. не
се доказаха и от показанията на разпитания по искане на ищеца свидетел М..
Не така
стои въпросът по отношение на твърдението за пренаселеност в установения втори
период на престой на ищеца от 13.07.2020
г. до 20.01.2022 г., за който се установява действително В. да е пребивавал в
затвора. Установява се от представените справки, че за част от дните, които
ищецът е прекарал в стая „РЦ“, както и в стая № 63, 18, 9 и 27 същият е търпял
наказанието си при условията на действителна пренаселеност. Такава не е
установена единствено за престоя му в помещение с № 4. При това положение и се
установява, че в рамките на посочения втори период на практика ищецът е бил в
условия на пренаселеност за общо 297 дни. Същевременно за 24 от тези общо 297
дни /част от времето в стая РЦ и помещение № 18/ се установява и ищецът да е
бил поставен в условия на особено съществено нарушение на изискванията относно
разполагаемата площ на лишен от свобода, а именно под 3 кв.метра разполагаема
площ на един лишен от свобода, съобразно с този стандарт, възведен в практиката
на ЕСПЧ по тълкуване на чл.3 от ЕКПЧОС, макар самият ищец да не е направил
конкретно оплакване в тази насока. Впрочем, същият твърди в исковата си молба
помещенията по настаняването му да не са надвишавали 4 кв. метра, но както се
каза, това е въведеният нормативно стандарт в България, поради което и
администрацията не може да бъде държана за отговорна, че не предоставя повече
от 4 кв. метра разполагаема площ на един лишен от свобода. Все пак, предвид
общото оплакване за пренаселеност, съдът установи такава за посочените 297 дни,
като тук взе предвид освен посоченото за установени в рамките на тези дни 24
дни с особено съществена пренаселеност, също така и факта, че обратно - за част
от тези 297 дни се установява, че макар да е налице пренаселеност, същата не е изобщо толкова съществена, което ще
следва да се прецени при оценяване на вредите. Така например, при престой в помещение
с № 27 се установява за част от времето, включено в рамките на посочените 297
дни, разполагаемата площ на лишен от свобода да е била 3,9 кв.м., за стая
№ 63 - 3,86 кв.м., а за стая № 9 – 3,99
кв.м. Въпреки това и тези дни се вземат предвид като такива с установена
пренаселеност, доколкото предвид липсата на данни за точен брой и разположение,
както и размери на мебелите, разполагаемото пространство се определя без
тяхното приспадане. Извън посочените 297 дни, през останалото време, указаният
от закона стандарт, видно от доказателствата, е бил напълно и изцяло съобразен
от специализираната администрация. При това положение и според съда следва да
се уважи претенцията на ищеца за присъждане обезщетение в частта ѝ
относно неизпълнение на нормативното задължение на специализираната
администрация на местата за лишаване от свобода за осигуряване на съответна
разполагаема площ при изтърпяване на наказанието на ищеца за общо 297 дни в
рамките на периода от 13.07.2020 г. до 20.01.2022 г.
Иначе,
както от писмените доказателства, така и гласните такива, по отношение на
останалите оплаквания, разгледани общо и за двата периода на престой на ищеца,
се установява категорично следното:
Недоказани според
съда са изцяло оплакванията на ищеца и за двата искови периода, свързани с неосигуряване
на достатъчно светлина и вентилация в местата за лишаване от
свобода. Действително, не са налице доказателства в Затвора Пловдив да е била
изградена специална вентилационна система. Установява се категорично обаче, че
всички помещения по настаняването на ищеца са разполагали с прозорци и то по
два, а не както твърди ищецът – само по един, от които е била налице възможност
за проникване на свеж въздух, както и на дневна светлина, предвид размерите им.
Установено е, че в спалните помещения на Затвора Пловдив има по два прозореца,
както се каза и по един прозорец или отдушник в самото санитарно помещение,
които прозорци се отварят и поради това е налице възможност за непрекъснато
проветрение и то по желание на настанените там лица. Нито от показанията на
свидетеля, нито от писмените доказателства е установено в помещенията по
настаняване на ищеца да е имало мухъл и плесен, които да не са били
отстранявани. В тази насока и както се
каза, свидетелят М. е дал показания по повод на първия исков период за
помещения, в които не се установява тогава да е бил настанен ищецът В.. Освен
посоченото, самият ищец сочи в исковата си молба, че от страна на ответника е
било осигурено почистване на стените от мухъл и плесен, което сочи на признание
за липса на установено бездействие, но напротив, за предприети конкретни мерки
за справяне с такъв проблем. Установено е, че в помещенията на Затвора Пловдив
е осигурено и изкуствено осветление. В тази връзка, действително, с оглед
размера на стаите, съпоставен с размерите на прозорците, може да се направи
извод, че е налице известно несъответствие с широко популярните строителни
стандарти, касателно нивото на проникване на дневна светлина в помещенията, но
следва да се има предвид и типа на сградата, която не е типична жилищна сграда,
а такава, при която е нужно да бъдат спазени и конкретни стандарти за сигурност
и поради това и изискванията относно осветеността, утвърдени по отношение на
жилищните сгради, не могат да се прилагат безусловно. Във връзка с оплакването
относно липсата на вентилация, се установява от доказателствата, че такава
практически се е осъществявала по възможните начини чрез отваряне на
прозорците, за проникване на свеж въздух отвън. Установява се също така и че и
през двата искови периода за част от времето В. е бил устроен на работа, което
е индикация, че в по-голямата част от деня той е бил извън спалните помещения.
Не е налице твърдение и не се установява от доказателствата по отношение на
ищеца да не е бил провеждан предвиденият по представените графици престой на
открито. Поради това и според съда, дори и да се приеме, че проникването на
дневна светлина в спалните помещения и на свеж въздух не е било достатъчно,
което не е доказано категорично, то като се вземе предвид и факта, че за ищеца
практически е била налице възможност да е извън тези помещения през деня, не
може да се счете, че са настъпили твърдените от него неимуществени вреди, като дори
и разпитания по негово искане свидетел не е дал показания в такава насока.
Поради това и тези оплаквания и за двата установени периода на престой съдът
намира за недоказани. Не се установява, нито от представените писмени, нито от
гласните доказателства, ищецът да е
страдал от кашлица или задух, при това именно вследствие на липсата на
въздух и наличие на мухъл в помещенията по задържането му, както се твърди,
като за подобни негови оплаквания изобщо липсват ангажирани от негова страна
доказателства и не се установяват отразявани такива в медицинската документация.
Напротив, свидетелят, разпитан по искане на ищеца, сочи В. да се е оплаквал
единствено от болки в бъбреците и кръста.
Както от писмените доказателства, така и
гласните такива, се установява категорично, че в стаите в Затвора Пловдив, през
разглеждания период на задържане на ищеца, са били изградени и са съществували санитарни възли с осигурена течаща студена
вода, като лишените от свобода са можели да ползват по определен график и
баня с осигурена топла вода поне два пъти седмично. Установено е
според съда поради това и пълно съобразяване с изискването, възведено в разпоредбата на
чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, съобразно с което на лишените от свобода се осигурява постоянен
достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит
тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се
осъществява в спалните помещения. Не се установява, нито от гласните, нито от
писмените доказателства, в някое от помещенията по настаняване на ищеца, по
време и на двата престоя, да не е бил изграден санитарен възел и същият да се е
налагало да ползва за облекчаване на нуждите си кофи и туби, както твърди в
исковата молба. Свидетелят сочи, че са съществували стаи без изграден санитарен
възел до 2019 г., но това не съответства, нито на писмените доказателства, нито
на данните от докладите по извършените проверки на място от Омбудсмана. Впрочем,
изобщо не са налице доказателства ищецът да е бил настаняван и на четвърти
пост, където
всъщност
сочи да е търпял подобни неблагоприятни условия. Установява се от писмените доказателства, че
санитарните възли, прилежащи към всяко спално помещение, са били отделени от
спалното помещение, като на практика са отделни помещения, разполагащи и със
собствени врати, прозорци или отдушници, поради което и твърденията на ищеца за
липса на уединение при ползване на тоалетната, не са изобщо доказани,
включително и не се потвърждават от показанията на разпитания свидетел.
Установява се от приложената справка, че при наличие на повреди се осъществява
своевременна смяна на кранчета, отстраняване на течове и пр., като поради това
и оплакването за претърпени вреди от наличие на сочените обстоятелства на
повреди, които обичайно се появяват, не се доказва изобщо.
Не е доказано
и твърдението относно липсата на възможност да се ползва топла вода и съответно за лоши условия за ползване банята при
затвора Пловдив, доколкото се установява, че е бил въведен график за
използването ѝ по съответните отделения в затвора, което е направено
именно с оглед съобразяване факта на ползването ѝ от значителен брой
лица. Сиреч, налице са били активни действия по въвеждане на съответна организация
при ползването на банята, което да не позволява едновременно струпване на
лишени от свобода от различните отделения и групи. Отделно, от показанията на
свидетеля става ясно, че лишените от свобода са можели да
ползват банята именно по предназначение и не е посочил да не е имало вода в
банята, или тя да не е била годна за ползване именно с оглед хигиенните нужди
на лишените от свобода – за къпане. Също така, от показанията на свидетеля
става ясно, че на лишените от свобода на практика е била предоставена
възможност да поддържат лична хигиена, ползвайки топла вода за миене /къпане/ и
в съответните спални помещения, при самостоятелно загряване на водата. Освен
всичко останало, установява се, че в периодите от време, когато ищецът е бил работещ,
му е била предоставяна възможност извън определения общ график, ежедневно да се
ползва от банята на Затвора.
Не е основателно и
оплакването на ищеца за липса на
достатъчни мебели и лошото им състояние, като в тази насока от
свидетелските показания се установява за стаите в затвора, че освен легло за
всеки лишен от свобода, също така е имало осигурени и маси, и шкафове. Фактът,
изтъкнат от ищеца, че шкафовете били недостатъчни и се ползвали общо за бельо и
посуда, според съда, дори и да бъде установен, не би могъл да доведе до извод
за отношение на администрацията на затвора, което поставя лишения от свобода в
унизително положение, като се имат предвид усилията на администрацията да
оборудва помещенията с необходимите мебели и установеното несъответното
поведение на лишените от свобода по увреждане и унищожаване на този инвентар.
Следва да се има предвид, че през двата периода на престой на ищеца е
констатирано изпълнение на изискването по чл.21, ал.1 от ППЗИНЗС. В тази насока
следва да се има предвид също и че освен, че се дължи на злоумишлени вредоносни
действия на лишени от свобода, липсата на допълнителна мебелировка е била
обусловена и от самата площ на помещенията и необходимостта да има достатъчно
разполагаема такава за извършване свободно на движения за задоволяване на
битовите нужди на лишените от свобода. Поради това и според съда не може да се
счете за доказана и причинна връзка между наличието на по-малко мебели в
помещенията и причиняването на неимуществени вреди на ищеца, като в тази насока
не са налице и ангажирани конкретни доказателства за търпени конкретно от ищеца
неимуществени вреди, нито в какво са се изразили те. Очевидна е от писмените
доказателства, които са представени, активната позиция на специализираната
администрация към оборудване на помещенията с необходимите мебели, което води
на извод за липса на незаконосъобразно бездействие като източник на вреди.
Безотговорното и незаконосъобразно поведение на лишените от свобода по
унищожаване на имуществото в тази насока
е факт, за който не може да бъде държана отговорна администрацията на
затвора.
Оплакването на ищеца
относно липсата на изолация на стените на затвора и преживени от
него неблагоприятни усещания на студ,
поради отказ да му бъдат предоставени завивки от администрацията на Затвора
Пловдив и при двата му престоя там, също са неоснователни. На първо място,
установява се от представените от ответника писмени доказателства, а това е
потвърдено и от гласните доказателства, че в затвора отоплението през зимата се
осъществява посредством изградено локално парно, работещо по график през
отоплителния период. Установено е, че стените на затвора не са с поставена
изолация, но следва да се има предвид, че поставянето на такава не е нормативно
установено задължение на ответника. Освен това, налице са данни, че през 2017 г.
е била подменена дограмата на прозорците, като е поставена нова ПВЦ дограма,
което в значителна степен има отношение към запазване на вътрешната температура
и изобщо изолацията на помещенията, респективно подобряване на условията на
престой.
Недоказани са твърденията на ищеца, че не са му били предоставени завивки и
поради това е изпитвал студ. Въпреки твърдяното общо от свидетеля, че завивки
са искани, но не са им предоставени от администрацията, не са налице данни В.
изобщо да е депозирал такива молби до администрацията на затвора, съгласно утвърдения за това ред и
съответно да му е било отказвано. Освен това, свидетелят е посочил, че В. е
имал възможност и си е осигурявал нужните му вещи от лавката при затвора. Също
така липсват данни ищецът да не се е възползвал и от нормативно установената
възможност да разполага със собствени завивки, внесени отвън, които спадат към
разрешените вещи за притежание в затвора. Поради това и общите твърдения, че
през зимата е студено, като се има предвид, че се касае до характерни
температурни стойности за съответния сезон и съответното географско място, не
може да бъдат свързани пряко с неизпълнение на задължения на администрацията на
Затвора Пловдив и в тази насока да съставляват обстоятелство, обуславящо
отговорност за вреди от незаконосъобразно бездействие.
Що се касае до оплакването за лоша хигиена, обусловено
конкретно от твърдението за наличие на
дървеници и хлебарки в помещенията и по-конкретно в леглата на лишените от
свобода, то от доказателствата по делото се установява, че и за двата периода
на престой на ищеца са били
създадени условия за поддържане на елементарна хигиена в стаите, като отговорността
за това обаче
е била
на самите лишени от свобода, на които се
предоставят и препарати за почистване,
макар предвид старата материална база поддържането на хигиената да се е
осъществявало трудно. Установява се от представените и приети писмени
доказателства и за двата периода, че ежегодно по няколко пъти са се
извършвали дейности по
дезинсекция и дератизация на помещенията на Затвора Пловдив, включително и спалните такива, което
е доказано от приложените протоколи, в част от които включително с отразяване и
че след извършване на обработката не е установено наличието на вредители. Очевидно,
въпреки положените в тази насока усилия, паразитни насекоми – дървеници и
хлебарки, за които е свидетелствал разпитаният свидетел - не са изчезнали. Това
обаче, не се дължи на незаконосъобразно бездействие на специализираната
администрация в местата за лишаване от свобода за посочените два искови
периода. Освен това, както става ясно от приложената по делото справка,
честотата на смяна на спалното бельо се определя от страна на самия лишен от
свобода и това не е задължение на администрацията на затвора, доколкото това е
място за лишаване от свобода, а не туристически обект за настаняване. Налице са доказателства за утвърден график за
изпиране на спалното бельо в служебна пералня, а при неговото изхабяване и
възможност лишеният от свобода да подаде молба за замяната му с ново. Затова и
въпреки, че принципно наличието на инсекти в спалните помещения е от естество
да води до неприятни усещания, то същото не може да се приеме за пряка
последица от незаконосъобразно поведение на ответника за двата посочени периода,
доколкото се установява същият да е положил необходимата и дължима грижа за
справяне с този проблем, който е трудно и бавно отстраним и извън условията на затвора.
Отделно от това по повод поддържането на хигиената, самият свидетел е посочил,
че на лишените от свобода се предоставят съответни количества препарати за
пране и почистване.
Що се касае до
оплакването на ищеца относно това, че спрямо него не е била извършвана индивидуална и групова възпитателно - корекционна
работа, то съдът намира и него за напълно неоснователно касателно и двата
периода на установен престой. Както се посочи и по-горе, от доказателствата по
делото е категорично установено, че за първия от периодите са били проведени
дейности по осмисляне престоя на ищеца в затвора, като за краткия си първи
престой същият е бил трудово ангажиран на две различни места и не се е налагало
конкретно провеждане на психологическо консултиране поради липса на установени
кризисни състояния, като и самият ищец не е депозирал искане за такова. В
рамките на втория от периодите на престой на ищеца, за
него е бил изготвен план на присъдата, с който той е бил запознат и е подписал
без възражения.Установява се, че същият е имал по време на престоя си проведени
две срещи с ИСДВР, както и че не е отправял заявка за работа с психолог и
служебно не е установявана нужда от такава, което става по негово искане, а
участието в програми за обществено въздействие също е доброволно /чл. 124, ал.
2 от ЗИНЗС/, сиреч при желание на лишения от свобода. Отделно от посоченото,
ищецът е бил устройван на работа в обособено производство по изрично негово
желание, но е бил спрян от поради серия от дисциплинарни прояви. Следва да се
има предвид тук, че трудовите мероприятия съставляват също част от
социално-възпитателната работа при изпълнение на присъдата, съобразно с
указаното в чл.129 от ППЗИНЗС, а прилагането на наказания на ищеца, за което са
налице данни от писмените доказателства, е проявна форми на възпитателната и
корекционна работа, прилагана спрямо него. В случая, според съда, са били
изпълнени изискванията по чл. 154 - чл. 156 от ЗИНЗС, като видно от приложените
графици на разпределение на времето на лишените от свобода, е било предвидено
време за срещи и беседи, каквито са били предвидени в плана на присъдата на ищеца,
както и за посещение на библиотеката в Затвора Пловдив, което пък е в
изпълнение на изискването на разпоредбата на чл. 165 от ЗИНЗС, находяща се също
в Глава 11 от ЗИНЗС озаглавена „Социална дейност и възпитателна работа“. Ето
защо и съдът намира, че в случая не е установено противоправно бездействие на
ГДИН, което е елемент от отговорността по чл. 284 от ЗИНЗС. Отделно от това, по
делото от страна на ищеца не са били ангажирани и каквито и да било
доказателства за реално претърпени вреди, изразили се в твърдяната от него
поведенческа и личностова криза и дискриминационно отношение при
доказателствена тежест за ищеца.
С оглед изложеното по-горе по
отношение на всяко едно от оплакванията на ищеца В., то съдът счита, че следва
изцяло да отхвърли първия от предявените искове, както и че отговорността на
ответника ГДИН София следва да бъде ангажирана само по отношение на
установеното незаконосъобразно бездействие, свързано с поставяне на ищеца в
помещения за изтърпяване на наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив,
които не са отговаряли на възведените стандарти относно разполагаема площ на
един лишен от свобода в рамките на установеното време на престой за втория от
исковите периоди. По останалите оплаквания, съдът счита, че не следва да
уважава този втори иск, предвид неговата недоказаност.
Отговорността
на държавата в лицето на специализираните органи по изпълнение на наказанията
във връзка с нарушение по чл.3 от ЗИНЗС е обективна. Предвид редакцията на
чл.3 от ЗИНЗС, въведена след 2017 г., която вече не съдържа изискване действията/бездействията
по поставяне в неблагоприятни условия на задържаните лица да са умишлени и това
е в съответствие и с практиката на ЕСПЧ, сочеща, че липсата на умишлено
поведение не пречи неблагоприятните условия на задържане да съставляват нечовешко
или унизително отношение в нарушение на член 3 от КПЧОС, всички посочени като
установени
условия,
свързани с пренаселеност на помещения по настаняване на ищеца, съдът счита, че
съставляват нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. При наличието на така установените по-горе неблагоприятни условия, при
които ищецът В. е следвало да търпи наказание лишаване от свобода в Затвора
Пловдив през втория установен период от
време, при прилагане на подхода за оценка на въздействието им върху
психическото и физическото състояние на задържаното лице, съобразно с периода,
за който се установяват по категоричен начин такива нарушения, като взе предвид
и възрастта на ищеца, а също и предвид разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС,
съдът намери, че в случая действително е налице доказано причиняване на
неимуществени вреди в резултат от незаконосъобразно бездействие на
администрацията на затвора по осигуряване на благоприятни условия за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, което осъществява нарушение по
чл.3 от ЗИНЗС. В случая, налице
е поставяне в неблагоприятни условия на ищеца В., над нормално присъщите на
лишаването от свобода, като в тази връзка и според съда се установява твърдението за причинени
неимуществени вреди в резултат от престоя му в пенитеницарно заведение при
условията на пренаселеност, защото посочените и по-горе неблагоприятни условия,
макар да не е доказано да са в кумулативна съвкупност и с другите твърдени
такива по исковата молба, сами по себе си са от естество да причинят описаното
от ищеца чувство на унижение на човешкото му достойнство. Пренаселеността в
помещенията по престояване на ищеца е такова обстоятелство, което и обективно
води до извод за унизително към човека отношение, доколкото неминуемо се
отразява върху човешкото достойнство. В тази връзка и описаното от ищеца като
претърпяно унижение е реална последица от посочените неблагоприятни условия. В тази насока съдът взема предвид и
факта, че съгласно пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др. срещу България, не е необходимо
доказването на настъпили вреди при наличието на нечовешки и/или
унизителни условия на живот в ареста, като съгласно чл.284,
ал.5 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване
на противното. От страна на ответника не са ангажирани доказателства, които да
водят до противен извод.
Що се касае до интензитета на търпените неимуществени вреди, то съдът го определя
като средно висок, като взема
предвид, от една страна, продължителността на установения общ брой дни, за
който категорично е доказано да са били налице вреди от конкретно установена
пренаселеност, а именно 297 дни, както и включения в този брой дни общ брой от 24
дни, в които пренаселеността е била особено съществена – под 3 кв. метра на
лишен от свобода в помещение № 18 (23 дни) и стая „РЦ“ на приемно отделение (1
ден), всичко това в рамките на периода от 13.07.2020 г. до 20.01.2022 г., а от
друга страна – фактът, че значителният период на престой на ищеца в затвора е
предпоставен от негово предходно поведение по осъществяване на престъпление, за
което същият е получил и осъдителна присъда и то при условие, че вече е
пребивавал в затвора и би следвало да му е известно какви са условията там.
Същевременно, съдът преценява и факта, посочен по-горе, че в рамките на така
посочения общ брой дни на пренаселеност, в значителна част от времето ищецът е
разполагал с площ съвсем малко под изискуемите 4 кв.м. При това положение и съдът намери, че
справедливо и отговарящо на действителния интензитет на търпените от страна на
ищеца В. неимуществени вреди като резултат от незаконосъобразно бездействие,
осъществило нарушения по чл.3 от ЗИНЗС от специализираната администрация в
местата за лишаване от свобода, ще бъде такова в общ размер на 1350 лева. В тази
насока и съдът се съобразява и с разрешението на ЕСПЧ касателно размерите на
присъжданото обезщетение, посочен в приложение към Решение Иванов и др. срещу
България, както и Йорданов и Джелебов срещу България, Илиев срещу България и
др. и взема предвид като основа за преценката си и присъдените по тях
обезщетения от ЕСПЧ, а също и съобразява обстоятелството, че по отношение на
лицата, за които са присъдени обезщетения от ЕСПЧ по тези дела, са установени и
значително по-голям брой и по-сериозни оплаквания по условията в местата за
лишаване от свобода, отколкото по настоящото дело. Затова и както взе предвид
като ориентир и размера на минималната пенсия и минималната работна заплата за
страната, както и размера на месечен размер на гарантирания минимален доход,
който служи като база за определяне на социалните помощи в страната за
въпросния период, за който е доказано оплакването, предвид посоченото и от ЕСПЧ
по дела с установено нарушение по чл.3 от ЕКПЧОС, че определянето на адекватен
размер на обезщетение се извършва като се съобразят и съответната правна
система и традиции и като се вземе предвид и жизненият стандарт в държавата,
дори ако това би довело до присъждане на суми, които са по-ниски от
определяните от ЕСПЧ в сходни случаи /Решение по дело Domjan v. Hungary/, съдът
намери, че размерът на обезщетението от 1350 лева, което ще присъди, ще
съответства на установения принцип за обезщетяване на неимуществените вреди по
справедливост. В тази връзка и се взе предвид и че в редица решения ЕСПЧ вече е
имал възможност последователно да затвърди становището си, че с оглед
различията в жизнения стандарт в различните държави, то присъждане на
обезщетение, съставляващо 30 процента от това, което този съд е определил, би
било достатъчно и справедливо / Решение Bizjak v. Slovenia; Решение Stella and
others v. Italy и др./.
Затова и
съдът счете, че следва да уважи отчасти втория от исковете за неимуществени
вреди до посочения размер от 1350 лева, като го отхвърли до пълния предявен
такъв от 10 000 лева, като неоснователен и недоказан. С оглед на това и
основателна е акцесорната претенция за присъждане и на законна лихва, като
такава следва да се присъди върху сумата на обезщетението, считано от 20.01.2022
г. до окончателното ѝ изплащане.
При този изход от производството и съобразно
разпоредбата на чл.286,
ал.3 от ЗИНЗС, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева – държавна такса за образуване на производството, както и
възнаграждение за един адвокат, съразмерно с уважената част от втория от
исковете. Ищецът
претендира разноски за адвокатско възнаграждение, което да бъде присъдено
съобразно с чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. От приложения договор за
правна защита и съдействие се установява, че адвокатът Н., упълномощен от ищеца за представителство по
делото, е следвало да представлява последния безплатно
като лице, което е близък приятел на пълномощника, сиреч на
основание чл.38, ал.1, т.3 от ЗА. Адвокатът е посочил в списък на разноските претенция за
присъждане от 1300 лева, но съгласно ЗА, при такава хипотеза, съдът е този,
който определя размера на възнаграждението за адвокат, съобразно с предвиденото
в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ето защо и
предвид основанията на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, на адв. С.Н. следва да се
присъди адвокатско възнаграждение в размер, определен съгласно Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в случая, съобразно с нормата на чл.8, ал.1,
вр.с чл.7, ал.2, т.3 от Наредбата, което, с оглед на това, че
следва да се присъди съразмерно на уважената част исковите претенции, така
изчислено по съразмерност възлиза на 157,50 лева.
Що се
касае до искането на ответника за присъждане юрисконсултско възнаграждение, то
същото не може да бъде уважено, защото независимо
от това, че е налице частично отхвърляне на искова
претенция, то нормите
на чл.286, ал.2
и ал.3 от ЗИНЗС са
специални и дерогират общото правило на чл.78,
ал.3 от ГПК,
съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените от
него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки само частичната основателност на втората искова претенция, искането на ответника за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение не може да бъде
уважено, тъй като законът не предвижда такава възможност. Същевременно, по
отношение на първия от исковете, който съдът отхвърля изцяло, тълкуването на
нормата на чл.286, ал.2 от ЗИНЗС също не дава такава възможност, независимо, че
искът се отхвърля изцяло. В тази насока под понятието „разноски“, посочено в тази разпоредба, следва да се разбират
деловодни разноски, сиреч средства, заплатени за процесуални
действия, като те не включват юрисконсултско възнаграждение.
Аргумент в тази насока е и нормата на чл.286, ал.3 от ЗИНЗС, която изрично разграничава разноските от възнаграждението за адвокат. Нормата е специална по отношение на общите правила
на чл.78 от ГПК, както се каза, поради което ищецът в това
исково производство не дължи заплащане на юрисконсултско възнаграждение, дори и когато искът му е отхвърлен изцяло.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н.Н.В. с ЕГН ********** ***, иск против
ГДИН - София с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, за причинени му
неимуществени вреди в размер на 5000 лева, ведно със законна лихва от 15.01.2018
г. до окончателното изплащане, като резултат от бездействия на администрацията
на Затвора Пловдив, довели до нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, за периода от 10.10.2016
г. до 15.01.2018 г., като неоснователен
и недоказан.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр.
София, да заплати на Н.Н.В. с ЕГН ********** ***, сумата
от 1350 лв. /хиляда триста и петдесет лева/, ведно със
законна лихва от 20.01.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени
вреди в рамките на периода на престой
на ищеца в Затвора Пловдив от
13.07.2020 г.
до 20.01.2022 г., в резултат от нарушения по чл.3 от ЗИНЗС, изразили се
в липса на достатъчно жилищна площ за 297 дни в
посочения период,
като ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за
разликата
до пълния ѝ предявен размер от 10 000 лева, както и по
отношение на частта от заявения исков период от 12.01.2020 г. до 12.07.2020 г.
и за останалите оплаквания за нарушения по чл.3 от ЗИНЗС, като
неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София да заплати на ищеца Н.Н.В. с ЕГН ********** ***, сумата от 10 лв. /десет лева/, съставляваща
заплатената от ищеца държавна такса
за образуване на делото.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр. София да заплати на адв.С.К.Н. *** с персонален номер
***** и със служебен адрес гр. Пловдив, ул. “Йоаким Груев“ ****, сумата от 157,50 лв. /сто петдесет и седем лева и петдесет стотинки/, съставляваща адвокатско възнаграждение, определено на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата, съразмерно на уважената част от исковите претенции.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред тричленен състав на
Административен съд - Пловдив в 14-дневен срок от съобщението за изготвянето му
до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: