Р     Е     Ш   Е    Н     И     Е

 

                                     град София, 16.05.2019 година

 

     В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тринадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:                                 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                        мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №7150 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

           С решение №226000 от 29.09.2017г., постановено по гр.дело №29996/2016г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 113-ти състав, е осъден „П.” АД да заплати на М.НА О.на основание чл.79 ЗЗД във вр. с чл.82 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 3400.00 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от неизпълнение на задължението да осъществява гаранционна поддръжка, съобразно уговореното в сключен договор за строителство №ВИ-06-7/01.04.2005г. и изразяващи се в направени разходи за заплащане на стойността на извършен авариен ремонт на топлопроводи, ведно със законната лихва, считано от подаването на исковата молба - 06.06.2016г. до окончателното изплащане на сумата, и сумата от 788.30 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 24.02.2014г. до 05.06.2016г., като е отхвърлен иска с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата над уважения размер от 788.30 лв. до пълния предявен размер от 853.61 лв. и за периода от 18.12.2013г. до 24.02.2014г., като неоснователен. С решението е осъден „П.” АД да заплати на М.НА О.на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 675.47 лв., представляваща направени разноски пред СРС.

            Постъпила е въззивна жалба от ответника - „П.” АД,  представляван от изпълнителен директор Р.Б., с която се обжалва решение №226000 от 29.09.2017г., постановено по гр.дело №29996/2016г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 113-ти състав, в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.79 ЗЗД във вр. с чл.82 ЗЗД за сумата от 3400.00 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 06.06.2016г. до окончателното изплащане на сумата, както и с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 788.30 лв., както и в частта на възложените в тежест разноски. Изложени са съображения, че съдебното решение в обжалваните части е необосновано, неправилно, постановено в противоречие на материалния закон и при допуснати процесуални нарушения. Твърди се, че по делото е останал недоказан факта  кой топлопровод е аварирал, къде се намира същият, в какво се изразява повредата, както и причината за възникването й. Поддържа се, че при липсата на доказателства за посочените факти не е налице основание за ангажиране отговорността на ответното дружество в качеството му на изпълнител по сключения договор за строителство №ВИ-06-7/01.04.2005г.. Излага се още, че в подадения отговор на исковата молба е изразено становище в смисъл, че се оспорва истиността, т.е. верността на съдържанието, на приложени към исковата молба доказателства, но СРС е допуснал процесуално нарушение като не е открил производство по оспорването им. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части, и постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на разноски. 

Въззиваемата страна - М.НА О., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са доводи в смисъл, че първоинстанционният съд е обсъдил релевантните за спора факти и обстоятелства и е обосновал правилен и законосъобразен извод за основателност на предявените искове. Поддържа се, че правилно СРС е приел, че в резултат на неизпълнение на договорно задължение на ответното дружество в качеството му на изпълнител по сключен договор за строителство №ВИ-06-7/01.04.2005г. да извърши гаранционно обслужване на аварирал топлопровод, захранващ военното формирование в Бургас, М.НА О.е претърпяло имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за заплащане на стойността на извършен ремонт, което е основание за ангажиране на договорната отговорност на ответното дружество. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното съдебно решение в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

         Предявени са от М.НА О.срещу „П.” АД при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.79 ЗЗД във вр. с чл.82 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

      В случая по делото не е спорно и от събраните доказателства се установява факта, че между страните е възникнало облигационно правоотношение на основание сключен договор за строителство №ВИ-06-7/01.04.2005г., съгласно който ищецът - М.НА О.като възложител е възложил на ответното дружество - „П.” АД като изпълнител да изпълни строителни и монтажни работи на строеж: 1361/I ТР. П. - поделение 48 940 - гр.Бургас, съгласно Приложение №1, представляващо неразделна част от горепосочения договор. В раздел VІІ - Гаранционни срокове, в т.1 е уговорено, че за всички извършени видове СМР гаранционните срокове да са съгласно Наредба №2/31.07.2003г. на МРРБ и същите да започнат да текат, считано от датата на издаване на разрешение за ползване на строежа. По делото е прието като доказателство разрешение за ползване №13/09.06.2008г., в което е отразено, че изпълнението на строежа е в съответствие с одобрени проекти, както и са определени гаранционните срокове за изпълнените видове строително-монтажни работи, а именно - за преносни мрежи и разпределителни проводи и съоръжения към тях на техническата инфраструктура - 8 години, които започват да текат от датата на издаване на разрешението за ползване на строежа.

      Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

  Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

         Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от М.НА О.срещу „П.” АД при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.79 ЗЗД във вр. с чл.82 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност на предявените искове и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.

Във връзка с доводите по въззивната жалба следва да се добави и следното:

      На първо място съдът следва да разгледа доводите във въззивната жалба досежно допуснато процесуално нарушение от СРС във връзка с неоткриване на производство по оспорване относно съдържание на приложени към исковата молба доказателства, които счита, че са без значение за законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за събиране на нови доказателства от въззивния съд, но във въззивната жалба, подадена от ответника не са направени никакви доказателствени искания. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е направено. С оглед на което довода на ответника за допуснато процесуално нарушение от СРС,  изложен в депозираната от него въззивна жалба, се явява неоснователен.

По доводите, касаещи материалната незаконосъобразност на оспорения акт, съдът приема следното:

Съгласно чл.79, ал.1 от ЗЗД, ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска обезщетение за неизпълнение. Обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Но ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди ( чл.82 ЗЗД ). След преценка в съвкупност на събраните по делото доказателства, настоящият състав приема, че между ищеца и ответното дружество е бил налице валиден договор за строителство №ВИ-06-7/01.04.2005г., съгласно който ищецът - М.НА О.като възложител е възложил на ответното дружество - „П.” АД като изпълнител да изпълни строителни и монтажни работи на строеж: 1361/I ТР. П. - поделение 48 940 - гр.Бургас, съгласно Приложение №1, представляващо неразделна част от горепосочения договор. В случая от анализа на доказателства се установява, че ответното дружество като изпълнител на възложените видове СМР не е изпълнил поето от него договорно задължение, уговорено в  раздел VІІ - Гаранционни срокове, в т.1, че за извършените видове СМР относно преносни мрежи и разпределителни проводи и съоръжения към тях на техническата инфраструктура - гаранционните срокове са 8 години, съгласно предвиденото в Наредба №2/31.07.2003г. на МРРБ и същите започват да текат, считано от датата на издаване на разрешение за ползване на строежа. Не може да бъде споделен доводът на въззивника, че по делото е останал недоказан факта кой топлопровод е аварирал, къде се намира същият, в какво се изразява повредата, както и причината за възникването й. В случая в приетото по делото заключение на СТЕ, неоспорено от страните и което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, е посочено, че е настъпила на 10.12.2013г. авария на топлопровод, който се намира до сградата на поделението, на територията на поделение 1361/ТР.П-48940 - град Бургас, като причината за настъпилите повреди е резултат от некачествени изпълнени видове СМР и вложени материали от изпълнителя - „П.” АД. От констатациите на експерта, изготвил приетата СТЕ, съдът обоснова извода, че авариралият топлопровод се намира на територията на строеж - 1361/I ТР. П. - поделение 48 940 - гр.Бургас и извършените по него видове СМР попадат в обхвата на сключения между страните договор за строителство №ВИ-06-7/01.04.2005г., по който изпълнител е „П.” АД и същият е поел договорно задължение, за извършените от него видове СМР относно преносни мрежи и разпределителни проводи и съоръжения към тях на техническата инфраструктура да осъществява гаранционно обслужване в рамките на  гаранционния срок, който е 8 години, съгласно Наредба №2/31.07.2003г. на МРРБ и същият е започнал да тече, считано от датата на издаване на разрешение за ползване на строежа - 09.06.2008г.. Във връзка с неизпълнението на уговореното договорно задължение да осъществи гаранционно обслужване на извършените от него видове СМР досежно направен топлопровод и съоръжения към него в рамките на гаранционния срок, ищецът е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за заплащане на стойността на ремонта в размер на сумата от 4202.30 лв. с ДДС, съгласно приетото по делото заключение а СТЕ. Претърпяната от ищеца имуществена вреда се явява в пряка и непосредствена последица от поведението на ответното дружество. Поради тези правни съображения настоящата съдебна инстанция приема, че е налице основание в закона да се ангажира отговорността на ответника да заплати претендираното от ищеца парично притезание. Така предявения иск за вземания за главница, съответно акцесорния иск за вземания за мораторна лихва следва да се уважат като основателни и доказани. Първостепенният съд като е достигнал до същия правен извод е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт в атакуваните части, вкл. и в частта за разноските, определени съобразно изхода на спора, който следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция, право на разноски има въззиваемата страна-ищец в съдебното производство. При определяне на размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение, което следва да се присъди в полза на въззиваемата страна-ищец съдът се съобразява с разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп. бр.8/24.01.2017г.), която постановява, че размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическото лице е представлявано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да нахвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от ЗПП. Нормата на чл.37 от ЗПП препраща към Наредба за заплащане на правната помощ, като в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника-ответник в полза на въззиваемата страна-ищец, юрисконсултско възнаградение следва да се определи от съда в размер на 100.00 лв., който е съобразен с извършените от юрисконсулта правни действия и предвид фактическата и правна сложност на спора.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав                                       

                                          Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №226000 от 29.09.2017г., постановено по гр.дело №29996/2016г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 113-ти състав, в обжалваните части.

           ОСЪЖДА „П.” АД, с ЕИК ********, със съдебен адрес:***; да заплати на М.НА О., с адрес: град София, ул.”********, на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата от 100.00 лв. /сто лева/, юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

     

             ПРЕДСЕДАТЕЛ :                      ЧЛЕНОВЕ : 1./                     2./