Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
28.05.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на трети април две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 8165 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 391470 от 23.04.2018г. по гр.д. № 86438/2017г.
Софийски районен съд, 126 състав признал за установено на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че Е.В.Н., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД,
ЕИК *******, следните суми: 2 760.98 лв., представляваща цена на доставена
топлинна енергия в периода м. август 2014г. – м. април 2016г., както и сума за
доплащане на цена на топлинна енергия, дължима по обща фактура №
**********/31.07.2015г., коригирана след издаване на изравнителна сметка за
отчетен период м. май 2014г. – м. април 2015г., и 46.02 лв., представляваща
възнаграждение за предоставяне на услугата дялово разпределение за периода м. юли
2014г. – м. април 2016г., заедно със законната лихва от 31.08.2017г. до
погасяване на задълженията, като отхвърлил иска за стойност на потребена
топлинна енергия за разликата до пълния предявен размер от 3 948.18 лв. и
за периода м. май 2013г. – м. юли 2014г., иска за заплащане на възнаграждение
за предоставяне на услугата дялово разпределение за разликата до пълния
предявен размер от 64.38 лв. и за периода м. май 2013г. – м. юни 2014г., както
и исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 642.08 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за
доставена топлинна енергия за периода 15.08.2014г. - 22.08.2017г., и за сумата
14.83 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху задължението за предоставяне на услугата дялово разпределение за посочения
период. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на
ищеца сумата 469.19 лв. - разноски за исковото и заповедното производство,
съразмерно с уважената част от исковете. Решението е постановено при участието
на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице помагач на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва в частите, с които исковете са отхвърлени, с оплаквания за неправилност
– неправилно приложение на материалния закон. Неправилно СРС приел, че са
погасени по давност всички дължими суми по фактури за периода м. 05.2013г. – м.
04.2014г. Видно от доказателствата по делото било, че става дума за вземания за
процесния период, обективирани във фактура № **********/07.2014г., издадена със
срок за плащане 15.09.2014г., от който момент започвала да тече и давността. Заявлението
по чл. 410 ГПК било подадено на 31.08.2014г., преди изтичане на тригодишния
давностен срок. В чл. 32, ал. 1 от ОУ било предвидено, че купувачите са длъжни
да заплащат дължимите суми по издадените фактури за ТЕ в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Районният съд обаче не съобразил
обстоятелството, че сумите по фактури за м. 07.2014г. стават изискуеми едва
през м. 09.2014г., поради което не били погасени по давност. Моли съда да
отмени решението в атакуваните части, вкл. в частта за разноските и вместо това
постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноските
по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за
прекомерност на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Е.В.Н. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Съображения
излага в молба от 29.03.2019г. Не претендира разноски.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 948.18
лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода м.
05.2013г. – м. 04.2016г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „Люлин“,
бл. 805, вх. В, ап. 78, аб. № 214336;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 642.08 лв., представляваща
лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 15.08.2014г. -
22.08.2017г.;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 64.38 лв. - главница,
представляваща възнаграждение за услугата дялово разпределение на топлинна
енергия за периода м. 05.2013г. – м. 04.2016г.,
и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 14.83 лв. - лихва за забава върху главницата
за дялово разпределение за периода 15.08.2014г. - 22.08.2017г.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 31.08.2017г., до окончателното плащане. За сумите
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по гр.д. № 60379/2017г.
на СРС, 126 състав.
С отговора на исковата молба,
депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата е оспорила предявените искове с
редица възражения, които не се поддържат пред настоящата инстанция. Релевирала
е и евентуално възражение за погасяване по давност на част от вземанията на
ищеца.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Възражението
на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а
установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415,
ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и същите са допустими. Настоящият състав намира, че при
постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено
в атакуваните части, като въззивният съд препраща към мотивите на
първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично
установена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269,
изр. 2 и чл. 272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:
С оглед въведения с въззивната жалба предмет на въззивна проверка, спорни
пред настоящата инстанция са само въпросите погасени ли са по давност
вземанията на ищеца за главници и дължими ли са от ответницата претендираните
лихви за забава.
Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по тълк.д.
№ 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлофикационните дружества
съставляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3 ЗЗД и за
тях се прилага тригодишна погасителна давност. Задълженията на потребителите за
плащане стойността на доставената топлинна енергия са за изпълнение на
повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, и
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните
плащания са с еднакъв или различен размер.
Според чл. 116, б. „б” ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск, а съгласно
чл. 422, ал. 1 ГПК, искът за съществуване на вземането се счита предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато
е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 /преди ал. 1/ ГПК. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а
според ал. 2 ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.
В случая ищецът е подал заявлението по чл. 410 ГПК на 31.08.2017г., а
исковете са предявени в законовия срок, поради което на 31.08.2017г. давността
е прекъсната и е спряла да тече – чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД.
В процесния период м. 05.2013г. – м. 04.2016г. приложими към договорните
отношения между страните са били Общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в
сила от 14.02.2008г. /приложими за задълженията, възникнали преди
12.03.2014г./, и сега действащите Общи условия за продажба на топлинна енергия
за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 12.03.2014г. /приложими за
задълженията, възникнали след 12.03.2014г./.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ от 2008г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок след датата на изтичане на периода, за който
се отнасят. Задължението е уредено като срочно, поради което и съобразно чл.
114, ал. 1 ЗЗД вземанията на ищеца за периода м. 05.2013г. – м. 02.2014
вкл. са погасени по давност – същите
са станали изискуеми на 30-то число на съответния месец, следващ месеца
на доставката, и към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК вече е
бил изтекъл тригодишният давностен срок.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в
сила от 12.03.2014г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
дружеството. В чл. 32, ал. 2 от тези ОУ е предвидено, че след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребено количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал.
2, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за
потребено количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от
датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
Според чл. 33, ал. 4, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в
срока по ал. 2.
Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния, че по своята правна
същност ежемесечното публикуване на дължимите суми на интернет страницата на
топлопреносното дружество представлява покана от кредитора до длъжника, в която
е конкретизиран размерът на дължимата сума за изтеклия отчетен период.
Следователно за задълженията, възникнали при действието на ОУ от 2014г., давността
започва да тече от датата на възникването им - чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Ето защо правилно СРС е приел, че в случая
задълженията за периода от м. 03.2014г. до м. 07.2014г. включително също са
погасени по давност – щом задължението за м. 07.2014г. е станало изискуемо на
01.08.2014г., то тригодишният давностен срок е изтекъл преди подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК на 31.08.2017г.
Неоснователен е доводът на въззивника, че вземанията за главница за
отоплителен сезон м. 05.2013г. – м. 04.2014г. не били погасени по давност
предвид издадената от ищеца на основание чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014г. обща
фактура от 31.07.2014г., в която бил посочен срок за плащане 15.09.2014г. Издаването на общата фактура не променя
падежа на месечните задължения за съответния отчетен период. Както правилно е
посочил и районният съд, общата фактура обективира месечните задължения за
целия отчетен период, след отчитане на уредите за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки, т.е. при съобразяване на резултата от
изравнителните сметки и добавяне на сумите за доплащане от клиента, респ.
изваждане на сумите за връщане на клиента. Падежът на месечните задължения за
стойност на потребена топлинна енергия остава същият, посочен в чл. 33, ал. 1
ОУ - в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача. Въз основа на общата фактура, отчитаща резултата от изравнителната
сметка, би могло да възникне ново вземане за ищеца само за сумата за доплащане,
но в случая за периода м. 05.2013г. – м. 04.2014г., изравнителният резултат не
е сума за доплащане, а сума за връщане от 79.63 лв. /видно от приетата
изравнителна сметка и неоспореното заключение на СТЕ, табл. № 2/.
Ето защо правилно СРС е приел, че вземанията на ищеца за главница за
топлинна енергия за периода м. 05.2013г. – м. 07.2014г. са погасени по давност,
и е отхвърлил този иск за разликата до пълния му предявен размер.
Въззивната жалба срещу решението в останалите му части е бланкетна – в нея
не са наведени никакви доводи за неправилност на изводите на районния съд,
обусловили частично отхвърляне на иска за главницата за дялово разпределение и
отхвърляне изцяло на исковете за лихви за забава. При постановяване на
първоинстанционното решение в тези части не са нарушени императивни
материалноправни норми, поради което и съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд няма
правомощието да провери правилността му, а следва да го потвърди в същите части
на основание чл. 171, ал. 1 и чл. 172 ГПК.
При този изход, разноски за настоящата инстанция на
въззивника не се следват, а от въззиваемата страна не се претендират, поради
което съдът не се произнася по разноските.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 391470 от 23.04.2018г., постановено по гр.д. № 86438/2017г. на
Софийски районен съд, 126 състав в обжалваните отхвърлителни части.
В необжалваните части решението по по гр.д. № 86438/2017г. на Софийски
районен съд, 126 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД,
като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.