Р Е
Ш Е Н
И Е
№…………
гр.София, 11.04.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично
съдебно заседание на единадесети март
две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА
ГЪЛЪБОВА
МЛ. СЪДИЯ СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Донка
Шулева, като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 1308 по
описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
С Решение
№ 255578 от 31.10.2017
г. на СРС, ГО, 47 състав по
гр.д.№ 23004/2016 г. са отхвърлени
изцяло предявените от В.В.Г. срещу „С.В.“ АД отрицателни установителни искове с
правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК за признаване на установено, че
ищецът не дължи на ответното дружество сума в размер на 1 846,95 лв., от които 1 421,88 лв.
за потребена вода за периода от 21.03.2011г. до 10.12.2015г. и 425,07лева лихва
за периода от 21.04.2011 г. до 20.04.2016 г., за които са издадени фактури по
партида с клиентски № ********** за недвижим
имот, находящ се в гр. София, ул. „********от 21.08.2008 г.
Срещу така постановеното
решение в законоустановения двуседмичен срок е постъпила въззивна жалба от
ищеца в първоинстанционното производство В.В.Г.. Във въззивната жалба са
изложени твърдения за неправилност на атакуваното решение поради
постановяването му при допуснато нарушение на материалния закон, както и поради
необоснованост. Излага твърдения, че процесната сума не се дължи, тъй като
липсва точно определяне на задължението за доставка на ВиК услуги при отсъствие
на задължителна проверка на водомер. Неправилно е приел СРС, че за периода
21.03.2011 г. до 10.12.2013 г. вземането на „С.В.“ АД не е погасено по давност.
В законоустановения
двуседмичен срок не е постъпил отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 ГПК от ответника "С.В. " АД.
Софийски градски съд,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от страна с правен интерес, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата е редовна и процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението
в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от посоченото в
иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си задължения,
този въззивен състав констатира следното:
Производството пред
СРС е образувано по искова молба с вх. № 8009328/25.04.2016 г., с която ищцата
иска да бъде прието за установено, че не дължи на ответника сумата от 1 846,95
лв., от които 1 421,88 лв. за потребена вода за периода от 21.03.2011г. до
10.12.2015г. и 425,07лева - лихва за периода от 21.04.2011 г. до 20.04.2016 г.,
за които са издадени фактури по партида с
клиентски № ********** за недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. „********от
21.08.2008 г. Изложени са фактически и
правни доводи, че вземанията на ответника за сумата от 1116,30 лева, от която
783,59 лева начислена за периода от 21.03.2011г. до 20.04.2013г. са погасени по
давност. Изложени са възражения, че процесната сума не се дължи, тъй като
липсва точно определяне на задължението за доставка на ВиК услуги при отсъствие
на задължителна проверка на водомер. Издадените от ответното дружество фактури
за процесните задължения не представляват доказателство за дължимостта на
посочените в тях суми.
В депозирания в срока
по чл. 131 ГПК отговор ответникът оспорва предявените искове. Заявява, че между
страните е сключен неформален договор за ползване на ВиК услуги при действащи
ОУ. Според тях излага, че ищецът има качество на потребител на ВиК услуги като
собственик на имота, за който са били доставяни същите. Съответно- в изпълнение
на задълженията си по договора отчитал и начислявал дължимите суми, за които
били издавани и съответните фактури. Поддържа, че потребителите имат задължение да заплащат дължимите
суми в 30-дневен срок от датата на фактуриране, както и че извършените по
партидата ищцата плащания са надлежно отразявани в счетоводната му система.
Изложени са
твърдения, че на 12.03.2015 г. с ищцата
е сключено споразумение, като в него същата е декларирала, че към
12.03.2015г. дължи сума в размер на 706,27лева за предоставени ВиК услуги за
периода от 20.12.2012г. до 12.03.2015г., с което е признала вземането по
смисъла на чл.116, б."а'' от ЗЗД и е прекъснала давността, след което е
започнал да тече нов давностен срок.
СРС
е изготвил доклад по делото, в който е обявил за безспорно наличието на
договорна връзка между страните, регулирана от приетите от ответника ОУ.
Първоинстанционният
съд е приел, че „Софйиска Вода“ АД не претендира сума в размер на 1 846,95
лв., от които 1 421,88 лв. за потребена вода за периода от 21.03.2011 г.
до 10.12.2015 г. и 425,07 лв. лихва за периода от 21.04.2011 г. до 20.04.2016
г. Изпратило е писмо с
изх.№ЗИ-1180/23.12.2015 г., от което било видно, задълженията й по партида с
кл.№ ********** за периода 21.03.2011г. до 10.12.2015г. се формират по
договорна сметка № 20000099502, са в размер на 246,07 лв., а изискуемите по
съдебен път задължения, са в размер на 520,27лева, начислени по договорна
сметка № **********. Освен горното е приел, че с извършените частични плащания
на 23.06.2011г., 17.08.2011г., 19.10.2011г., 19.09.2012г. и т.н. ищцата
частично е погасявала задълженията си към ответника, начислени по процесната
партида и съответно е признавала задълженията си към ответника за заплащане на
доставяни ВиК услуги. Също така било сключено споразумение, с което ищцата е
признала, че дължи на ответника по процесната партида сума в общ размер от
706,27 лв. за периода 20.12.2012г. до
12.03.2015г., като към датата на сключване на споразумението е заплатена сума в
размер на 211 лева, след което е останала дължима сума в размер на 495,27 лв.,
платима съобразно договорения погасителен план до 12.03.2016г. Приел е, че с
със сключване на споразумението е признала вземането на ответника и прекъснала
давността по смлс. на чл. 116 ЗЗД.
Изслушана е
съдебно-счетоводна експертиза /неоспорена и приета/, по която вещото лице прави
заключение, че за процесния период неплатената сума е в размер на 741,34 лв., и
са отразени плащания по партидата на ищцата в общ размер от 1134,20 лв.
Предявеният пред СРС
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е с предмет установяване недължимост
на парични суми за доставени услуги, които ответникът претендира от ищеца. При
отрицателен установителен иск доказателствената тежест между страните се
размества, поради което ответникът носи тежестта да докаже правопораждащите
спорното право факти - основанието, от което правото е възникнало и неговия
размер. От друга страна при този вид искове ищецът е в положението, каквото би
имал като ответник по предявен осъдителен или положителен установителен иск
относно спорното право - ако ищецът наведе правоизключващи, правопогасяващи или
други възражения срещу правото на ответника, то той носи и доказателствената
тежест да установи възражения си. При тези изходни позиции в тежест на
ответната страна е да докаже съществуването на договорно отношение, възникнало
с ищеца, още повече, че в исковата си молба изрично е оспорено наличието на
такова за процесния период.
Настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Относно релевираните
в подадената жалба доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт,
въззивният съд намира следното:
Правилно СРС е приел,
че ответното дружество не претендира сума в размер на 1 846,95 лв., от които 1
421,88 лв. за потребена вода за периода от 21.03.2011г. до 10.12.2015г. и
425,07 лв. лихва за периода от 21.04.2011 г. до 20.04.2016 г. С писмо с изх. №
ЗИ-1180/23.12.2015 г., в отговор на
запитване от страна на ищеца, ответникът е заявил, че задълженията й за
процесния период са в размер на 246,07
лв. по ДС № 20000099502 /октрита след подписване на споразумението/ и в
размер на 520,27 лв. по ДС
28000004645 /за погасяване на сумите по споразумението/. От приетата и
неоспорена експертиза се установи, че за процесния период по счетоводни данни е
начислена потребена вода в размер на 1 875,54
лв., като са отразени плащания по партидата на ищцата в общ размер от 1 134,20 лв. Като ответникът претендира
именно разликата от неплатеното и платеното. Така за процесния период
12.03.2011 г. до 19.12.2012 г. правилно СРС е отхвърлил предявения отрицателен
установителен иск. Ответникът не претендира, че има вземане спрямо ищцата за
периода, преди уговорения в сключеното споразумение.
Предвид споразумението
с което ищцата е признала, че дължи на ответника по процесната партида сума в
общ размер от 706,27 лв. за периода 20.12.2012г. до 12.03.2015 г., след което е
направила първа вноска на 12.03.2015 г. в размер на 211 лв. Споразумението по
см. на чл.365 от ЗЗД е договор, по силата на който страните по един съществуващ
или възможен спор се съгласяват да го прекратят или предотвратят, чрез взаимни
отстъпки. Сключвайки спогодбата, всяка от страните признава определени неблагоприятни
за нея факти, от които в последствие е обвързана. Отстъпката представлява
частичен отказ от първоначално сочено от страната правно твърдение, която го
сключва, като страните се съгласяват, че правното положение е такова, каквото
го провъзгласяват. Договорът за спогодба има правноустановително действие,
изразяващо се в задължаването на двете страни по него да считат, че правното
положение между тях е такова, каквото го провъзгласяват със спогодбата, като се
въздържат от неговото оспорване занапред, в което се изразява
правнорегулиращото действие на договора за спогодба.
Относно дължимите
суми за периода от 20.12.2012 г. до 20.04.2013 г., уговорени в споразумението,
същите не са погасени по давност, като правилно е приел СРС, че е прекъсната
давността съгласно чл. 116 ЗЗД.
По отношение на
доводите за недължимост на жалбоподателя за периода от 21.04.2013 г. до
10.12.2015 г., въззивният съд приема следното:
За периода от
20.12.2012 г. до 12.03.2015 г. ищцата е приела, респ. се е задължила със
сключване на спогодбата, че дължи сумата в размер на 706,27 лв. Така за този
период въззивният съд приема за правилно Решението на СРС, с което е отхвърлен
отрицателния установителен иск за периода от 21.03.2013 г. до 12.03.2015 г.
По отношение на
периода след сключеното споразумение:
Както бе отбелязано
при отрицателен установителен иск доказателствената тежест между страните се
размества, поради което ответникът носи тежестта да докаже правопораждащите
спорното право факти - основанието, от което правото е възникнало и неговия
размер. За периода от 13.03.2015 г. до 10.12.2015 г., за който е начислена сума
в размер на 246,07 лв., ищецът не представи доказателства за дължимостта на
начислените суми, и видно от писмо с изх. № ЗИ-1180/23.12.2015 г., се претендира от ответника. Съдът намира, че предявената искова претенция остава недоказана, тъй като не се установява
по несъмнен начин ответното дружество действително да е доставило за процесния
период твърдените количества питейна вода за обекти на собственост на
ответниците. Съгласно разпоредбата на чл. 32 на Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за
условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на
водоснабдителните и канализационни системи В и К услугите се заплащат въз
основа на измереното количество изразходвана вода, отчетено чрез монтираните
водомери, а отчетните данни се отбелязват в карнета, заедно с датата на
отчитане и подписа на потребителя или негов представител. От ответнито дружество карнети съдържащи
отчети и подписи срещу отчетените показания изобщо не са представени. Не е
провело при условията на пълно и главно доказване, че твърдението от него
задължения на ответниците са такива представляващи стойност на реално доставени
и отведени количества вода, респективно ответниците да дължат сумите по
издадената от ответното дружество фактура като главници и лихви.
Въззивният съд не
споделя мнението на първоинстанционния съд, че частично плащане за конкретния
период представлява признание на задълженията си към ответника в останалия
размер. Фактът на извършването на частично плащане по конкретна фактура сам по
себе си също не съставлява признание относно непогасената част от дълга, тъй
като липсва формирана от длъжника воля относно тази част на вземането на
кредитора. Волеизявлението на длъжника при частичното плащане обхваща
единствено погасения сегмент от фактурираното вземане. Ето защо, в тази
хипотеза липсва манифестиране на воля на длъжника, потвърждаваща съществуването
на неплатената част от размера на дълга.
При този изход на
спора обжалваното решение следва да се отмени в частта, в която искът е
отхвърлен за сумата от 246,07 лв.,
като вместо това бъде признато за установено, че ищецът не дължи на ответника
сумата от 246,07 лв.
С оглед частично
несъвпадане на изводите на първоинстанционния и въззивния съд, се налага
ревизиране на обжалвания акт и в частта за разноските. Ищецът е претендирал
присъждане на разноски пред първоинстанционния съд и е представил доказателства
за такива в размер на 552,80 лв., от които 450 лв. адвокатско възнаграждение и
102,80 лв. – държавна такса и такса за превод. Съобразно основателността на
иска в една част на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в размер на 73.63
лв. Следователно първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в
частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за разликата
над 260,04 лв. до пълния присъден размер от 300 лв.
С оглед изхода на
спора пред настоящата инстанция и частичното уважаване на въззивната жалба,
разноски отново се дължат в полза на двете страни. Такива са претендирани
единствено от въззивника. По делото не е приложен договор за правна помощ,
необходим съобразно т. 1 от ТР 6/2012 г. от 6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС за
определяне начина на договореното плащане. Поради това на присъждане подлежат
само доказаните разноски в размер на 50 лв. за държавна такса, като съобразно
изхода на спора на въззивника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 6,66
лв.
На основание чл. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
По изложените
съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 255578 от 31.10.2017
г. на СРС, ГО, 47 състав по
гр.д.№ 23004/2016 г.,
в частта, в която предявеният от В.В.Г. срещу „С.В.“ АД отрицателен установителни иск с правно
основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК е отхвърлен до размера на сумата 246,07 лв., както и в частта, в която
ищецът е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответника разноски
за първоинстанционното производство за разликата над 260,04 лв. до пълния
присъден размер от 300 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че
ищецът В.В.Г., не дължи на „С.В.“ АД
сумата от 246,07 лв. за периода от 17.03.2015 г. до 10.12.2015 г.,
представляваща стойността на доставени ВиК услуги.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 255578 от 31.10.2017
г. на СРС, ГО, 47 състав по
гр.д.№ 23004/2016 г. в останалата обжалвана
част, в която искът е отхвърлен за разликата над 246,07 лв. до пълния
предявен размер от 1846,95 лв.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „С.В.“
АД да заплати на В.В.Г., сумата от 73.63
лв. представляващи
разноски за първоинстанционното производство и сумата от 6,66 лв. разноски за
въззивното производство.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.