№ 94
гр. Панагюрище, 16.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на девети
декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Магдалена Г. Татарева Кръстева
при участието на секретаря МАРИЯ Г. ТЕРЗИЙСКА
като разгледа докладваното от Магдалена Г. Татарева Кръстева Гражданско
дело № 20215230100900 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 430 ТЗ
Производството е образувано по обективно и субективно кумулативно
съединени искове с правна квалификация чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК във вр. с
чл.430 ТЗ предявени от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, срещу Р. З. М. и С. С. Н. за
приемане на установено в отношенията между страните, че ответниците дължат
солидарно заплащане на сумата от сумата от 3302,16 лв. - главница по Договор за
кредит от 21.01.2008г. сключен между ищеца и Г М, по който солидарни длъжници са
ответниците, ведно със законната лихва, считано от 01.06.2021 г. до окончателно
изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 66,10 лв., за периода от
15.05.2018 г. до 14.05.2019 г., мораторната лихва в размер на 1893,20 лв., за периода от
15.06.2016 г. до 31.05.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда
на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №425/2021 г. по описа на Районен съд - Панагюрище.
Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения:
между Г С М и ищецът е сключен Договор за кредит от 21.01.2008 г., по силата на
който на кредитополучателя е отпуснат кредит с лимит 15255 лева, който е напълно
усвоен на 21.01.2008г. Твърди се, че солидарен длъжник по посочения договор е
ответника М.. В исковата молба се излага, че при предоговаряне условията по договора
като солидарен длъжник по кредита е встъпил и С. С. Н., като краен срок за
издължаване на кредита е уговорен 15.03.2019 г., Твърди се, че е уговорена договорна
лихва, която се начислява върху усвоената и непогасена главница на годишна база.
Уговорена и е неустойка- наказателна лихва при забава в заплащането на дължимите
вноски. Твърди се, че е следвало кредитът да се погаси на 113 месечни вноски
дължими на 15то число за периода от 15.07.2009г. до 15.05.2019 г. Сочи се, че не са
заплатени месечни вноски за периода от 15.09.2010 г. до 15.05.2019 г., като
изискуемостта на всички вземания е настъпила на 15.052019г. с изричане срока на
договора. Твърди се, че поради настъпилата забава от длъжника се дължи заплащане и
на лихва по реда на чл. 86 ЗЗД. Моли се да се постанови решение, с което да се уважат
1
предявените искове. Претендират се разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника М., в
който се излага, че исковите претенции се явяват неоснователни и недоказани.
Направено е възражение за погасяване на по давност на вземането за възнаградителна
лихва на осн. чл. 111, б. „в“ ЗЗД за периода от 15.05.2021 г., както по отношение на
вземането за обезщетение за забава върху редовно падежирала главница за периода от
15.06.2016 г. до 31.05.2021 г. Сочи се, че иска за главница също е неоснователен, тъй
като банката, въз основа на нищожни клаузи, е увеличила дължимите лихви и такси, с
което е довела до невъзможност кредитополучателят да обслужва кредита си. Твърди
се, че договорът е недействителен поради противоречие с ЗЗП, поради което между
страните не е възникнала солидарност, поради липсата на валидно облигационно
отношение. Твърди се, че ищецът е нарушил императивните изисквания на чл. 58, ал. 1
и чл. 59, ал. 2 ЗКИ, които изискват договорните клаузи да са съставени на ясен и
разбираем език. Сочи се, че ищецът е увеличавал лихвите по кредита без правно
основание, въз основа на нищожни клаузи от договора за кредит, което е поставило
длъжника в невъзможност да изпълнява задълженията си по договора. Излагат се
съображения, че както кредитополучателят, така и ответницата притежават качеството
„потребители“, поради което следва да се прилагат правилата на ЗЗП, поради което е
налице хипотезата на чл. 143, т. 3 ЗЗП– изпълнението на задълженията на търговеца е
в зависимост от условие, чието изпълнение зависи от неговата воля, 143, т. 9 ЗЗП - не е
предоставена възможност на потребителя предварително да се запознае с клаузите на
сключения договор, чл. 143, т. 10 ЗЗП - непосочване на методика, по която лихвените
нива се променят, чл. 143, т. 12 и т. 13 ЗЗП- банката едностранно има право да
увеличава цената по кредита, 143, т. 18 ЗЗП – потребителя не е разбирал
икономическите последици от промяна на лихвените нива по кредита. Излагат се
доводи, че едностранното изменение на договорната лихва противоречи на чл. 26, ал. 1
ЗЗД – на добрите нрави и на принципа за справедливост. Изложени са просторни
доводи по отношение предпоставките за едностранна промяна на договорните лихви от
страна на банката, като се излага, че в конкретния случай същите не са налице, като в
тази насока е цитирана съдебна практика на ВКС. Моли се предявените искове да се
отхвърлят.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
Районен съд-Панагюрище е сезиран с кумулативно обективно съединени искове
с правно основание чл. 4422 във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 430 ТЗ, както и чл. 422
ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД.
Исковете са процесуално допустими, тъй като същите са предявени в
законоустановения едномесечен срок по чл. 422, ал. 1 ГПК, доколкото видно от
данните по делото указанията по чл. 415 ГПК са връчени на заявителя – ищец на
23.11.2021 г., а исковата молба е подадена на 15.12.2021 г.
Няма спор по делото, а и видно от представения договор за кредит от 21.01.2008
г. /л.6- л. 7 от делото/ ищецът е предоставил на Г М в качеството му на
кредитополучател банков кредит в размер на 15225 лева срещу задължението на
последния да го върне при условията на договора до 15.01.2018 г. Към договора е
приложен погасителен план подписан от М. Ответникът Р. М. се е задължила като
съдлъжник по договора за кредит.
2
От представен и приет по делото договор от 23.06.2009 г. за встъпване в дълг и
предоговаряне на условията по Договор за банков кредит от 21.01.2008 г. се
установява, че като съдлъжник по делото е встъпил и ответникът С. Н.. Страните са
постигнали съгласие, че към 23.06.2009 г. вземането на банката е в общ размер от
15058,46 лв., от които редовна главница – 14273,69 лева, просрочена главница 172,47
лева, просрочена лихва -612,30 лева за периода от 15.04.2009 г. до 23.06.2009 г., които
суми следва да бъдат заплатени в срок до 15.01.2018 г. на 97 броя месечни вноски, 96
бр., от които в размер на 236,13 лева и една в размер на 247,39 лева.
Страните са договорили в чл. 4 от договора заплащането на годишен лихвен
процент за ползвания кредит, който е променлив и се съставя от фиксирана
преференциална надбавка в размер на 9,90 % и лихвен процент формиран от
стойността на банковия ресурс, като първоначално размерът на дължимата лихва е
14,90 %. Посочено е, че лихвеният процент се променя едностранно от банката при
промяна на пазарните условия, както и в случай, че кредитополучателя не осигури
превеждане на трудовото си възнаграждение или месечна погасителна вноска по
негова сметка в банката, арг. чл. 4.3. Уговорено е, че в случай на промяна на годишния
лихвен процент банката изготвя нов погасителен план за дължимите месечни
погасителни вноски, който се изпраща на кредитополучателя.
В чл. 4.5 от договора е постигната уговорка при забава в плащането на
дължимите суми по кредита да се дължи наказателна лихва в размер на уговорената
лихва между страните увеличена с 12 %.
В последствие със сключения на 13.06.2009 г. договор за встъпване в дълг са
предоговорени част от клаузите на договора за кредит, като размерът на договорната
лихва е уговорен на 14,95 %, който размер отново е променлив, но в чл. 6 от договора
за встъпване в дълг да посочени конкретни условия, при които се изменя годишния
лихвен процент. Лихвата за забава, т. нар. наказателна лихва е уговорена в размер на
договорната лихва + 10 пункта годишно.
От извлечение от счетоводни книги, изготвени от ищеца към 01.06.2021 г. по
отношение на процесния договор за кредит, се установява, че общият размер на
задълженията начислени от банката възлиза на 5261,46 лева, от които дължима
главница – 3302,16 лева; дължима договорна лихва – 66,10 лева за периода от
15.06.2016 г. до 15.05.2019 г., наказателна лихва – 1893,20 лв. - за периода от
15.06.2016 г. до 11.05.2021 г., като за периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г. не е
начислявано обезщетение за забава. В тези размери са и предявените искови
претенции.
По делото е допусната и приета съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от
страните, изготвена от вещото лице Л. А.. От заключението на вещото лице се
установява, че общо усвоеният кредит е в размер на 15225,00 лв., който е усвоен на
21.01.2008г., чрез превеждане по банкова сметка в „Райфайзенбанк“ АД, посочена в
договора за кредит. Вещото лице в своето заключение посочва, че общо дължимата
сума по кредита към дата на подаване на заявлението е в размер на 5261,46 лв.,
включваща главница 3302,16лв., възнаградителна лихва – 66,10 лева и лихва за забава
(наказателна лихва) – 1893,20 лева, която е начислена за периода от 01.06.2018 г. до
31.05.2021г. Посочено е, че с оглед издадения изпълнителен лист са събрани суми по
образуваното изпълнително дело в общ размер на 1050,95 лева. Вещото лице е
уточнило, че размерът на договорната лихва при сключване на договора за банков
кредит е уговорен в размер на 14,90 %, при какъвто процент е изготвен погасителният
3
план към договора, а с договора за встъпване в дълг е постигната уговорка лихвеният
процент да е в размер на 14,95 %. В своето заключение вещото лице е посочило, че за
периода от 11.04.2008 г. до 23.09.2008 г. действащия лихвен процент е 16,51 %, а от
22.10.2008 г. до 15.12.2008г. е 16,90 %, от 26.01.2009 г. до 22.06.2009 г. е 17,90%, като
при така променения лихвен процент е заплатена възнаградителна (договорна) лихва в
размер на 72,16 лева повече от първоначално уговорената и посочена в погасителния
план. Разяснено е, че по договора за встъпване в дълг е уговорен лихвен процент в
размер на 14,95 % и не е променян, респ. е действал през цялото време, през което са
правени погасителни вноски по него. Съдът възприема заключението вещото лице като
компетентно и безпристрастно дадено, дало пълен отговор на всички поставени за
решаване въпроси, поради което при постановяване на съдебния си акт цени
фактическите (доказателствени) изводи, до които вещото лице е достигнало.
При така установено от фактическа страна, съдът от правна страна намира
следното:
Съобразно разпоредбата на чл.430, ал.1 вр. ал.2 ТЗ договорът за банков кредит е
възмезден договор - срещу задължението на банката да отпусне парична сума за
опредЕ. цел и при уговорени условия и срок заемополучателят се задължава не само да
ползва и да върне заетата сума съобразно уговореното в договора, но и да заплати
уговорената с банката лихва по кредита. Лихвата (чл.430, ал.2 ТЗ) е своеобразна цена,
която заемополучателят дължи на банката като насрещна престация за ползването на
предоставените от нея парични средства.
От събраните по делото писмени доказателства безспорно се установява, че на
21.01.2008 г., е сключен Договор за кредит между „Кей Би Си Банк България“ ЕАД с
предишно наименование „Райфайзенбанк (България)“ и Г М, по който ответниците Р.
М. и С. Н. са съдлъжници, на основание, който договор на Г М е предоставена сумата в
размер на 15225 лв., която сума е следвало да бъде върната на 120 месечни
погасителни вноски, ведно с договорната лихва, поради което следва да се приеме, че
между страните по делото е сключен именно договор за банков кредит.
С оглед естеството на спора за съществуване на вземане, произтичащо от
договор за кредит, към процесните отношения е приложима уредбата на Закона за
защита на потребителите, доколкото ответниците представляват потребители по см. на
§ 13,т.1 от ДР от Закона за защита на потребителите . Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи
материята за неравноправния характер на клаузите в договорите сключвани с
потребители, са повелителни, поради което тяхното приложение съдът следи
служебно/ така ТР № 1/2013г. ОСГТК, ВКС/. С оглед естеството на спора съдът е
длъжен служебно да разгледа въпроса относно съответствието на договорните
разпоредби с императивните правни норми. Още повече, че възражения по
действителността на част от клаузите на процесните договори е повдигнато от
ответника М..
За да се прецени дали клаузите на процесния договор за кредит отговарят на
изискванията на ЗЗП следва да се отговори на въпроса: дали е неравноправна по
смисъла на чл.143 ЗЗП клауза на потребителски договор, с която се уговаря, че лихвата
по кредита, ще се образува въз основа на базов лихвен процент за определен вид
кредит плюс надбавка при положение, че в договора не са предвидени начин за
изчисление или формула за определяне на базовия лихвен процент, респ. методика с
ясни правила за изменението му. В тази насока са и възраженията на ответника М.
направени в отговора на исковата молба.
4
По този въпрос е налице обилна практика на ВКС, обективирана в Решение №
231/02.03.18г. по т.д.№ 875/17г. на І т.о., Решение № 15/18.04.18г. по т.д.№ 2439/16г.
на І т.о., Решение № 189/18.01.19г. по т.д.№ 1607/17г. на І т.о., Решение №
299/15.02.19г. по т.д.№ 2023/17г. на ІІ т.о., Решение № 294/27.03.19г. по т.д.№
1599/17г. на ІІ т.о., Решение № 378/28.03.19г. по т.д. № 2775/17г. на ІІ т.о., Решение №
384/29.03.19г. по т.д.№ 2520/16г. на ІІ т.о., Решение № 314/29.07.19г. по т.д.№
1766/16г. на ІІ т.о., Решение № 92/09.09.19г. по т.д.№ 2481/17г. на ІІ т.о., Решение №
67/12.09.19г. по т.д.№ 1392/18г. на І т.о. В цитираната практика е прието, че по
отношение на забраните за търговеца да променя едностранно условията в договора на
непредвидено в него основание (чл.143, т.10 ЗЗП), да определя цената на услугата при
предоставянето й или да я увеличава без потребителят да има право да се откаже от
договора (чл.143, т.12 ЗЗП), се прилагат изключенията по чл.144, ал.2, т.1 и чл.144,
ал.3, т.1 и чл.144, ал.4 ЗЗП, но при определени предпоставки. Прилагайки тълкуването
на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, съставите на Върховния касационен съд са посочили, че
промяната на цената следва да се налага от обективни, външни и извън контрола на
търговеца фактори, които да са подробно разписани в договора, както и методиката на
банката за изменението да е част от договорното съдържание, а не да представлява
вътрешен акт на търговеца, съответно при изменение на договора да липсва
възможност за субективна едностранна преценка на доставчика на услугата.
Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на
договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не
само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от
съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължението и
средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и
съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора.
При конкретна преценка на клаузи от договори за кредит, в които размерът на
възнаграждението (лихвата) на търговеца е изразен в абсолютна стойност като процент
към момента на сключване на договора, е прието, че е спазено изискването за яснота и
разбираемост. Съображенията са изведени от възмездния по дефиниция характер на
договора за банков кредит съгласно чл.430, ал.1 във връзка с ал.2 ТЗ, при който
заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за
ползването на предоставените парични средства. Посочването на задължение за лихва
в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до
значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на
заемополучателя. В Решение № 92/09.09.19г. по т.д.№ 2481/17г. на ІІ т.о. е направено
разграничение, че при клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие
дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се
формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на
договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената
(лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за
промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла
на чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП и нищожна съгласно чл.146 ЗЗП, но само в частта, даваща
право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но
не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва,
включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер.
В конкретния случай, с оглед изложеното по-горе, действително е налице
нищожност на клаузата, с която е уговорен размерът на възнаградителна лихва – чл.
5
4.1 от договора за банков кредит от 21.01.2008г., доколкото е предвидена възможност
за едностранна промяна на лихвения процент от търговеца -банка без да са посочени
конкретни правила при които ще се извършва тази промяна. От друга страна в чл. 4 е
уговорен размер на дължимата лихва, който е посочен в процентна величина и
съобразно, който е изготвен погасителния план към договора за кредит, подписан от
кредитополучателя. Ето защо съобразно цитираната по -горе съдебна практика, която
изцяло се споделя от настоящия съдебен състав, следва да се приеме, че е
недействителна е единствено клаузата от договора за банков кредит предвиждаща
възможност за едностранна промяна на уговорения между страните лихвен процент
посочен в размер на 14,90%. От посоченото от вещото лице в т. „и“ от приетата по
делото без възражения на страните съдебно-счетоводна експертиза се установява, че в
срока на действие на договора за банков кредит банката едностранно е увеличила
лихвения процент в следствие на което е начислила договорна (възнаградителна) лихва
в размер на 72,16 лева повече от дължима по договора, съобразно първоначално
уговорения между страните лихвен процент, която лихва е заплатена и следва да бъде
приспадната от претендираните с настоящата искова молба суми.
С оглед изложеното съдът намира договорът за банков кредит действителен, с
изкл. на клаузата на чл. 4.1 касаеща възможността за едностранна промяна на
договорната лихва. Същият съдържа информация за условията за издължаване по
погасителния план - размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Тази информация се съдържа и в договора за встъпване в дълг
от 13.06.2009г., който съдът също приема за действителен с изкл. на клаузата
предвиждаща възможност за едностранна промяна на лихвения процент. Договорите са
в съответствие с изискванията на закона, съдържат дата и място на сключването им,
вида на предоставения кредит, индивидуализация на страните по тях, срок на договора,
общия размер на кредита, а размерът на годишния процент на разходите е съобразен с
чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
В договора за банков кредит, респ. в договора за встъпване в дълг отнапред е
уговорена неустойка под форманта на мораторна лихва при неточно във времево
отношение неизпълненение на задължението на кредитополучателя. Съдът намира
посочената клауза за действителна, доколкото същата не излиза от присъщите на
неустойката функции обезпечиелна, обезщетителна и санкционна, с оглед уговорения
и начислен размер.
От допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
кредиополучателят М действително е получил сумата посочена в договора за кредит,
поради което за него е възникнало задължението за връщането й, ведно с уговорената
между страните възнаградителна лихва. От събраните по делото доказателства се
установява също така, че ответниците са поели солидарно задължение наред с
кредитополучателя М за по гасяване на задълженията възникнали по повод договора за
банков кредит от 21.01.2008 г., чиито условия са предоговорени с договор за встъпване
в дълг от 13.06.2009 г. Цитираните договори са действителни и са породили правата и
задълженията за страните съобразно постигнатите уговорки, с изкл. на клаузите
предвиждащи възможност за банката едностранно да променя лихвения процент по
договора.
Видно от исковата молба ищецът претендира дължимост на договорна лихва в
размер на 66,10 лева. От приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза, която
съдът цени като компетентно изготвена се установява, обаче, че същата не се дължи
доколкото е налице заплащане на възнаградителна лихва в размер на 72,16 лв. повече
6
от дължимата лихва по договора, която сума е начислена на основание клауза обявена
за недействителна от договора за кредит, поради което тази искова претенция – за
заплащане на възнаградителна (договорна) лихва се явява недействителна. Доколкото
претенцията на ищеца се явява неоснователно, то не следва да се обсъжда
възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на тези
вземания.
Частично основателен е искът за заплащане на главница, доколкото от
заключението на вещото лице се установява, че такава се дължи в размер на 3302,16
лева, като искът следва да бъде уважен за сумата от 3296,10 лева. Сума която се
получава след приспадане от дължимата главница на сума в размер на 6,06 лева -
платена по договора за кредит, с която неправилно са погасени задължения по
недължима възнаградителна лихва (72,16 лева – 66,10 лева = 6,06 лева).
Основателна се явява и претенцията за заплащане на мораторна лихва,
доколкото от събраните по делото доказателства – съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че както кредитополучателят, така и солидарните длъжници по договора не
са изпълнили точно (във времево отношение) задължението за връщане на отпуснатата
в заем сума, поради което са изпаднали в забава, респ. настъпили са обективните
предпоставки предвидени в договора за начисляване на отпред уговорената неустойка
между страните дължима при неточно изпълнение на задълженията по договора за
кредит, която неустойка е уговорена под формата на мораторна лихва. В преклузивния
срок по чл. 131 ГПК е направено възражение за изтекла погасителна давност.
Съобразно разпоредбата на чл. 111 ЗЗД с изтичане на тригодишна давност се
погасяват вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор, както и
вземанията за лихви и за други периодични плащания, като давността се прекъсва с
предявяване на иск, който в настоящия случай е предявен на 01.06.2021 г., арг. чл. 422,
ал. 1 ГПК (п.кл. л. 19 от заповедното производство). Действително с исковата молба се
претендира заплащане на наказателна лихва за периода от 16.06.2016 г. до 31.05.2021
г., като за периода от 16.06.2016 г. до 31.05.2018г. същото е погасено по давност, но за
периода, за който вземането не е погасено по давност от 01.06.2018 г. до 31.05.2021 г.
размерът на дължимата лихва за забава е в размер на претендираната от ищеца сума
1893.20 лева, поради което тази исковата претенция следва да се уважи за целия
размер. За пълнота на изложението следва да се добави, че начисляването на
наказателната лихва е съобразно с императивните изисквания на Закон за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на народното
събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците съгласно който не се
дължи лихва за периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г.
Ето защо следва да бъде уважена исковата претенция за заплащане на сума в
размер на 3296,10 лева, ведно със законна лихва от дата на подаване на исковата молба
- 01.06.2021 г. до окончателното изплащане на същата- главница по договор за банков
кредит от 21.01.2008 г., както и сума в размер на 1893,20 лева – мораторна лихва
дължима за периода от 01.06.2018 г. до 31.01.2021 г.
По отношение на разноските:
При този изход на делото и на основание т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС
настоящата съдебна инстанция е длъжна да се произнесе по искането за присъждане на
разноски в заповедното производство. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 78,
ал. 8 ГПК във вр. чл. 37 Закона за правната помощ и съобразно предвиденото в чл. 26
7
Наредбата за заплащане на правната помощ възнаграждението следва да бъде
определено в размер на 50 лв., като съобразно уважената част от иска (в размер на
5189,30 лв. от предявения размер от 5261,46 лв.) в полза на ищеца следва да се
присъдят разноски за заповедното производство в размер на 153,36 лв., от които 104,05
– ДТ и 49,31 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Относно разноските пред настоящата инстанция и предвид изхода на спора на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37 Закона за
правната помощ и съобразно предвиденото в чл. 25, ал. 1 Наредбата за заплащане на
правната помощ възнаграждението следва да бъде определено в размер на 100 лв., като
съобразно уважената част от иска в размер на 5189,30 лв. от предявения размер от
5261,46 лв.) в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за първоинстанционното
производство в размер на 449,24 лв., от които 98,62 – юрисконсултско възнаграждение,
104,05 – държавна такса и 247,57 лв. – депозит за вещо лице.
С оглед отхвърлената част от исковата претенция в размер на 72,16 лева, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника М. следва да бъдат присъдени
разноски, доколкото същите са своевременно поискани, като са представени
доказателства, че са сторени л. 34 от заповедното производство. Като съобразно
отхвърлената част от исковите претенции в полза на ответника М. следва да се
присъдят разноски в размер на 7, 44 лева – адвокатско възнаграждение. Искане за
присъждане на разноски в исковото производство не е направено, поради което съдът
не дължи произнасяне.
Мотивиран от изложеното Районен съд – Панагюрище,
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК във вр.с чл. 9 ЗПК по отношение на срещу Р. З. М. ЕГН: **********с адрес: гр.
Панагюрище, ул. „**************“ №** и С. С. Н. ЕГН: **********, с адрес: гр.
Панагюрище, ул. „**************“ №**, че дължат солидарно на „Кей Би Си Банк
България“ ЕАД с предишно наименование „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД
ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Лозенец, бул.
„Никола Вапцаров“ № 55 сумата от 3296,10 лв. - главница по Договор за кредит от
21.01.2008г. сключен между ищеца и Г М, по който солидарни длъжници са Р. М. и С.
Н. на основание договор за встъпване в дълг от 13.06.2009 г., ведно със законната
лихва, считано от 01.06.2021 г. до окончателно изплащане на вземането, мораторната
лихва в размер на 1893,20 лв., за периода от 15.06.2016 г. до 31.05.2021 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №425/2021 г.
по описа на Районен съд – Панагюрище, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница над
уважения размер от 3296,10 лева до размера от 3302,16 лева, както и иска за договорна
лихва в размер на 66,10 лв., за периода от 15.05.2018 г. до 14.05.2019 г. и искането за
мораторна лихва за периода от 15.06.2016 г. до 31.05.2018г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 78,ал. 8 ГПК, Р. З. М.
ЕГН: **********с адрес: гр. Панагюрище, ул. „**************“ №** и С. С. Н. ЕГН:
**********, с адрес: гр. Панагюрище, ул. „**************“ №** да заплатят общо на
„Райфайзенбанк (България)“ ЕАД ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Лозенец, бул. „Никола Вапцаров“ № 55 сума в размер на
153,36 лева разноски направени в заповедното производство, както и 449,24 лева-
8
разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД
ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Лозенец, бул.
„Никола Вапцаров“ № 55 да заплати на Р. З. М. ЕГН: **********с адрес: гр.
Панагюрище, ул. „**************“ №** сума в размер на 7,44 лева разноски
направени в заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване, с въззивна жалба, в двуседмичен срок от
съобщаването му на сраните, пред Окръжен съд – Пазарджик.
Съдия при Районен съд – Панагюрище: _______________________
9