Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 10.08.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV - Г въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и втори март две хиляди и
двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
НЕЛИ МАРИНОВА
мл. с. ДИМИТРИНКА
КОСТАДИНОВА-
МЛАДЕНОВА
при участието на секретаря Виктория
Иванова, като разгледа докладваното от съдия Маринова в. гр. д. № 8713 по описа
на СГС за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение № 566650/20.12.2018 г.,
постановено по гр. д. № 18732/13 г. по описа на СРС, 52 състав, е
признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Р.И.С. иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 200, ал. 1 ЗЗД, че Р.И.С. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1013,91 лв., представляваща
продажна цена на доставена топлинна енергия на топлоснабден имот – ап. 70,
находящ се в гр. София, ж. к. *************с
аб. № 368060, за периода от м. 06.2010 г. до м. 04.2012 г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 15.02.2013 г. до окончателното й плащане, и иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр.
с чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Р.И.С. дължи на „Т.С.“ ЕАД
сумата от 112,73 лв., представляваща лихва за забава в размер на законната
лихва върху посочената продажна цена за доставена топлинна енергия за периода
от 31.07.2010 г. до 05.02.2013 г., удостоверени в заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 3081/13 г. по описа
на СРС, като са отхвърлени искът с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. с
чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 200, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения
размер от 1013,91 лв. до пълния предявен размер от 1043,86 лв. и за периода от
м. 06.2010 г. до м. 04.2012 г., и искът с правно основание чл. 124, ал. 1 във
вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения
размер от 112,73 лв. до пълния предявен размер от 139,06 лв. и за периода от
31.07.2010 г. до 05.02.2013 г. С решението К.С.К.е осъдена да заплати на „Т.С.“
ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК сумата от 857,18 лв., представляваща
съдебни разноски, съразмерно с уважената част от исковете.
С определение №
255348/25.10.2019 г., постановено по гр. д. №
18732/13 г. по описа на СРС, 52 състав, на основание чл. 247 ГПК е
допусната поправка на очевидна фактическа грешка в осъдителния диспозитив на
решение № 566650/20.12.2018 г., постановено по гр. д. № 18732/13 г. по описа на СРС, 52 състав,
относно името и ЕГН на ответника, като вместо „К.С.К., ЕГН: **********“, да се
чете: „Р.И.С., ЕГН: **********“.
Постъпила е
въззивна жалба от Р.И.С. срещу решение № 566650/20.12.2018 г., постановено
по гр. д. № 18732/13 г. по описа на СРС, 52 състав, в
частта, в която предявените искове са уважени. Твърди, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че ищецът е притежавал качеството потребител на
топлинна енергия за битови нужди през процесния период. Оспорва процесният
имот, находящ се в сградата – етажна собственост, да е бил присъединен към
топлопреносната мрежа. Оспорва сградата – етажна собственост, в която се намира
процесният имот, да е сключила писмен договор за извършване на услугата „дялово
разпределение“ през процесния период с третото лице – помагач „Б.Б.“ ООД. Иска
се от съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожно решението, а
при условията на евентуалност – да го обезсили като недопустимо, или да го
отмени и вместо него да постанови друго решение, с което да отхвърли исковете.
Претендира разноски.
Въззиваемата
страна – „Т.С.“ ЕАД не е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК. В писмено становище оспорва въззивната жалба като неоснователна.
Претендира разноски.
Третото лице –
помагач – „Б.Б.“ ООД не е подало отговор на въззивната жалба в срока по чл.
263, ал. 1 ГПК.
Подадена е
частна жалба от Р.И. Сименов срещу определение № 255348/25.10.2019 г.,
постановено по гр. д. № 18732/13 г. по
описа на СРС, 52 състав. Твърди, че неправилно първоинстанционният съд в
производството по чл. 247 ГПК е постановил определение, вместо решение. Иска се
от съда да постанови да прогласи за нищожно обжалваното определение, а при
условията на евентуалност – да го обезсили като недопустимо, или да го отмени и
вместо него да постанови друг съдебен акт, с който да отхвърли молбата по чл.
247 ГПК. Претендира разноски.
Ответникът по
частната жалба - „Т.С.“ ЕАД не е подал отговор на частната жалба в срока по чл.
276, ал. 1 ГПК.
Третото
лице – помагач – „Б.Б.“ ООД не е подал отговор на частната жалба в срока по чл.
276, ал. 1 ГПК.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе
предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства
съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено
следното:
Предявени
са обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Т.С.“
ЕАД твърди, че ответникът Р.И.С., в качеството му на собственик на ап. 70,
находящ се в гр. София, ж. к. **********се явява потребител на топлинна енергия
за битови нужди по см. на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ за периода от м. 06.2010 г. до
м. 04.2012 г. Твърди, че ответникът е ползвал доставената му топлинна енергия
през процесния период, но не е заплатил дължимата цена. Посочва, че въз основа
на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК е било образувано ч. гр. д. № 3081/13 г. по описа на СРС, 89 състав, по
което е била издадена заповед за изпълнение срещу длъжника за заплащане на
процесните задължения, както и че след подадено възражение от длъжника в срока
по чл. 414, ал. 2 ГПК, са дадени указания за предявяване на иск за установяване
на съществуването на процесните задължения. Иска се от съда да постанови
решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че дължи
на ищеца, както следва: сумата от 1043,86 лв. – главница, представляваща
стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от м. 06.2010 г. до м.
04.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 15.02.2013 г. до окончателното
плащане, и мораторна лихва в размер на 139,06 лв. за периода от 31.07.2010 г.
до 05.02.2013 г. Претендира разноски.
Ответникът Р.И.С.
оспорва исковете. Оспорва, че е притежавал качеството „потребител на топлинна
енергия за битови нужди“ по отношение на процесния имот през процесния период.
Твърди, че инсталацията в сградата – етажна собственост, в която се намира
процесният имот, не е била присъединена към топлопреносната мрежа по надлежния
за това ред. Оспорва и наличието на договор между СЕС и „Б.Б.“ ООД за
извършване на услугата „дялово разпределение“ на топлинна енергия през
процесния период. С възражението, депозирано в заповедното производство, прави
възражение за изтекла погасителна давност. Претендира разноски.
Третото
лице – помагач – „Б.Б.“ ООД не изразява становище по исковете.
Въззивната жалба
е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално
легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.
Разгледана
по същество, въззивната жалба е частично основателна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно
и допустимо в обжалваната част. Първоинстанционният съд не е допуснал и
нарушение на императивни материалноправни норми.
Във
връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на правилността
на решението в обжалваната му част, въззивният съд намира следното:
Към началото на
процесния период е бил в сила Законът за енергетиката /обн. ДВ, бр. 107/09.12.2003
г., в сила от 05.03.2004 г./. Съгласно
нормативната уредба, регламентирана в ЗЕ, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови
нужди е договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на
договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия
се публикуват най – малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.
150, ал. 2 ЗЕ/.
Съгласно чл. 149
и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за
битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и
„битовият клиент“, който според легалното определение, дадено в т. 2а от § 1 от
ДР на ЗЕ /обн. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия
за собствени битови нужди.
С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр.
54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или нейно
самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и като
такива са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна
енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36,
ал. 3,
като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите
на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна
енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие
с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1
ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба
на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
В този смисъл са разясненията, дадени в мотивите
към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.
По
делото не се спори, че ОУ за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на
потребители за битови нужди от 2008 г., приложими за процесния период, са били
публикувани и са влезли в сила. По делото няма данни въззивникът да е възразил
срещу тях в срока по чл. 150, ал. 3
ЗЕ, поради което те го обвързват, без да е необходимо изричното им приемане.
По
делото не се спори, че въззивникът се легитимира като собственик на процесния
недвижим имот, представляващ ап. 70, находящ се в гр. София, ж. к. *************на
основание договор за дарение, обективиран в нотариален акт за дарение №
113/08.10.1999 г., том I, рег. № 9381,
дело № 113/19 г., като дарителите са си запазили пожизнено и безвъзмездно
правото на ползване върху дарения имот. Впоследствие с декларация с нотариална
заверка на подписите с рег. № 10092/27.10.1999 г. дарителите са се отказали от
правото на безвъзмездно и пожизнено ползване на процесния имот.
Спорните
въпроси по делото касаят обстоятелството дали въззивникът притежава качеството
потребител на топлинна енергия за битови нужди. Както беше посочено по – горе,
законът предвижда възникване на облигационна връзка и без наличието на писмен
договор, когато се касае за топлоснабдена сграда в етажна собственост, като по
силата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ страни по облигационното правоотношние за покупко –
продажба на топлинна енергия са топлофикационното дружество и собствениците или
титулярите на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в сградата по
силата на самото вещно право, и без те да са сключили писмен договор. В тази
хипотеза законът приравнява придобиването на право на собственост или вещно
право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на договор с
топлоснабдителното предприятие. Ето защо, съдът приема, че в случая е въведена
законова презумпция, че въззивникът – ответник в първоинстанционното
производство като титуляр на правото на собственост върху недвижимия имот е
потребител на топлинна енергия по силата на закона.
Тъй като
продажбата на топлинна енергия предполага осигурена техническа възможност за
предаване на топлинна енергия, нормативната уредба разграничава
присъединяването от правоотношението по продажба на топлинна енергия. Както
нормата на чл. 6, ал. 3 от Наредба № 1 за ползвне на топлинна енергия /отм./,
така и чл. 105а от ЗЕЕЕ /отм./, както и чл. 133 ЗЕ, предпоставят
присъединяването към топлопреносната мрежа от еднозначно изразена воля за присъединяване.
Съгласно
разясненията, дадени в мотивите към Тълкувателно решение № 2/16 г., постановено
по тълк. дело № 2/16 г. на ОСГК на ВКС, „институтът на етажната собственост има
за цел да регламентира отношенията между титулярите на право на собственост
върху различни обекти в една и съща сграда и да предотврати в най-голяма степен
възможните конфликти между тях, включително при ползване на общите части.
Абсолютното избягване на разногласия между правните субекти е невъзможно
предвид различните интереси, които има всеки от тях, поради което уредбата на
отношенията в етажната собственост е основана на принципа „според решението на
мнозинството”.
Разяснено
е, че собствениците в сграда - етажна собственост, които не желаят да бъдат
потребители на топлинна енергия, са длъжни да декларират писмено това пред
топлопреносното предприятие и да осигурят достъп до имота си за прекратяване на
топлоподаването, но те остават потребители на топлинна енергия за общите части
на сградата /чл. 108, ал. 5 ЗЕЕЕ – отм./. Така създадената нормативна уредба в
принципните си положения е възпроизведена в ЗЕ /обн. ДВ, бр. 107/ 09.12.2003
г./, с който ЗЕЕЕ е отменен. Посочено е, че отделният етажен собственик може да
прекрати топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, но остава
потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от
отоплителните тела в общите части на сградата /чл. 153, ал. 6 ЗЕ/. Разяснено е
също така, че при доставката на централно отопление в сградите под режим на
етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен
собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната
инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо
правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права
върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му
централно отопление в тези обекти, но не може да откаже /съгласно Решение на
Конституционния съд № 5/22.04.2010 г. по к. д. № 15/2009 г./ заплащането на
отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части
енергия при доставката на централно отопление в сградата“.
В случая, от доказателствата по
делото се установява, че с писмо от 22.11.2000 г. от управителя на ЕС на бл. 7А
в ж. к. Студентски град до топлофикационното дружество е изразено желание за
включване на бл. 7А към топлопреносната мрежа на гр. София, а върху писмото е
налице резолюция от 14.12.2000 г. -
„Разрешавам“. Действително по делото не е представен протокол от ОС на ЕС, в
който да е обективирано решение за присъединяване към топлопреносната мрежа на
процесната сграда – етажна собственост, но това обстоятелство в случая е
ирелевантно, тъй като по делото няма данни то да е било оспорено в сроковете,
предвидени в специалния ЗУЕС.
На
следващо място, следва да се посочи, че от заключението на СТЕ на вещото лице Б.
В.– Т., прието във въззивното производство, което съдът кредитира като
компетентно изготвено и обосновано, се установява, че абонатната станция в
процесната сграда е изградена и пусната в експлоатация след протоколи за
приемане, извършване на хидравлични проби и 72 – часова проба, започнала на
07.06.1999 г. От заключението на СТЕ се установява, че след подаден образец № 8 oт управителя на ЕС на процесната сграда за включване
като редовни абонати към топлопреносната мрежа на гр. София и получено
разрешение на 14.12.2000 г., в сградата се ползва топлинна енергия от м.
12.2000 г., като абонатната станция не е сменяна. Установява се също така от
заключението на СТЕ, че от м. 12.2000 г. процесният имот е без радиатори - има
издаден акт за изключено отопление от 01.12.2000 г. от длъжностно лице на „Т.С.“
ЕАД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сграда
– етажна собственост се извършва по системата за дялово разпределение. Начинът
на извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – 148/ и
в действащата през процесния период Наредба № 16 – 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването. В случая, от заключението на СТЕ на вещото лице Б. В.– Т., прието
във въззивното производство, се установява, че от м. 12.2000 г. до настоящия
момент дяловото разпределение в процесната сграда – етажна собственост се
извършва от „Б.Б.“ ООД, която е сключила договор с ЕС на сградата с адрес: гр.
София, ж. к. **********за който няма данни да е прекратен.
От
заключението на СТЕ на вещото лице Б. В.– Т. се установява, че изчисленията на
ФДР са съгласно Методиката за дялово разпределение към Наредбата за
топлоснабдяването. Ето защо, съдът приема, че количеството на доставената
енергия е измервано коректно.
Тъй като се дължи цената на реално
потребената енергия, то при определяне на дължимата цена следва да се вземат
предвид не стойностите по фактури, представляващи стойности по прогнозен дял, а
тези, които се формират в резултат от изравняване.
От
заключението на СТЕ на вещото лице Б. В.– Т. се установява, че през процесния
период топлинна енергия за отопление на имота не е начислявана, а само топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, и топлинна енергия за БГВ.
Стойността на потребената топлинна енергия за процесния период – м. 06.2010 г.
– м. 04.2012 г. е 1013,30 лв.
По
делото не се твърди, а и от заключението на съдебно – счетоводната експертиза
не се установява да са постъпили плащания за погасяване на дължимата сума за
главница за доставена топлинна енергия за периода от м. 06.2010 г. до м.
04.2012 г.
Предвид
изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ,
предявен от „Т.С.“ ЕАД срещу Р.И.С., е основателен до размера на сумата от
1013,30 лв., представляваща стойността на доставената и незаплатена топлинна
енергия за периода от м. 06.2010 г. до м. 04.2012 г., ведно със законната
лихва, считано от 15.02.2013 г. до окончателното плащане /арг. от чл. 422, ал.
1 ГПК/.
Поради
частичното несъвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 566650/20.12.2018 г., постановено по гр. д. №
18732/13 г. по описа на СРС, 52 състав, в частта, в която е признато за установено,
че Р.И.С. дължи на „Т.С.“ ЕАД разликата над сумата от 1013,30 лв. до сумата от
1013,91 лв., представляваща продажна цена на доставена топлинна енергия на
топлоснабден имот – ап. 70, находящ се в гр. София, ж. к. *************с аб. №
368060, за периода от м. 06.2010 г. до м. 04.2012 г., следва да се отмени като
неправилно, като вместо това следва да се постанови друго решение, с което да
се отхвърли искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ за
разликата над сумата от 1013,30 лв. до сумата от 1013,91 лв., представляваща
продажна цена на доставена топлинна енергия на топлоснабден имот – ап. 70,
находящ се в гр. София, ж. к. *************с аб.№ 368060, за периода от м.
06.2010 г. до м. 04.2012 г., като неоснователен.
В частта, в
която искът за главница е отхвърлен за разликата над сумата от 1013,91 лв. до
пълния предявен размер от 1043,86 лв., решението е влязло в сила като
необжалвано.
Основателността
на иска за мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и забава в
погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно
уговореното от страните.
През процесния
период са били приложими Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“
ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с Решение N OУ – 002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „Дневник“ на 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия /в сила от
13.02.2008 г./, купувачът е длъжен да заплаща месечната сума за топлинна
енергия в тридесетдневен срок след изтичане на периода, за който се отнася.
Съгласно чл. 33, ал. 6 от Общите условия при забава в плащането потребителят
дължи обезщетение в размер на законната лихва. Независимо от прогнозния
характер на месечните сметки, потребителят е длъжен да заплаща същите в
уговорения срок, като при забава дължи лихва, а в случай, че след изравняването
се установи по - малко количество на потребена енергия, това не се отразява на
възникналото вече задължение за лихва върху забавената месечна сметка.
В случая, от
заключението на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че мораторната
лихва, начислена върху главницата, считано от датата на изпадане в забава за
отделните месеци до 05.02.2013 г.,
възлиза на сумата от 112,73 лв. По делото няма данни същата да е погасена чрез
плащане.
Предвид
изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен от „Т.С.“
ЕАД срещу Р.И.С., е основателен до размера на сумата от 112,73 лв.,
представляваща мораторна лихва, начислена върху главницата, считано от датата
на изпадане в забава за отделните месеци до
05.02.2013 г.
Поради
съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд
решение № 566650/20.12.2018 г., постановено по гр. д. № 18732/13 г. по описа на СРС, 52 състав, в
частта, в която е уважен искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следва да
се потвърди като правилно.
В
частта, в която искът за мораторна лихва е отхвърлен за разликата над сумата от
112,73 лв. до пълния предявен размер от 139,06 лв., решението е влязло в сила
като необжалвано.
По частната
жалба от Р.И.С. срещу определение № 255348/25.10.2019 г., постановено по гр. д.
№ 18732/13 г. по описа на СРС, 52
състав, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в
осъдителния диспозитив на решение № 566650/20.12.2018 г., постановено по гр. д.
№ 18732/13 г. по описа на СРС, 52
състав, относно името и ЕГН на ответника, като вместо „К.С.К., ЕГН: **********“,
да се чете: „Р.И.С., ЕГН: **********“:
Частната жалба е
допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално
легитимирано лице срещу подлежащ на инстанционен контрол акт на съда.
Разгледана
по същество, частната жалба е неоснователна. Съображенията за това са следните:
В
случая, първоинстанционният съд се е произнесъл с обжалваното определение в
производство по реда на чл. 247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка в
диспозитива на решението, а не в производство по реда на чл. 248 ГПК за
изменение на решението в частта за разноските, както неправилно поддържа
частният жалбоподател. Това е така, тъй като се касае за несъответствие между
формираната истинска воля на съда и външното й изразяване в писмения текст на
решението – в случая относно лицето и ЕГН, което следва да бъде осъдено да
заплати разноските по делото. Действително поправката на очевидна фактическа
грешка в решение следва да се извърши със същия по вид акт – решение, а не,
както е сторил първоинстанционният съд – с определение, но това обстоятелство
не води до недопустимост на съдебния акт.
По
изложените съображения, частната жалба от Р.И.С. срещу определение № 255348/25.10.2019
г., постановено по гр. д. № 18732/13 г.
по описа на СРС, 52 състав, с което е допусната поправка на очевидна фактическа
грешка в осъдителния диспозитив на решение № 566650/20.12.2018 г., постановено по
гр. д. № 18732/13 г. по описа на СРС, 52
състав, относно името и ЕГН на ответника, като вместо „К.С.К., ЕГН: **********“,
да се чете: „Р.И.С., ЕГН: **********“, следва да се остави без уважение като
неоснователна.
Предвид
изхода на спора първоинстанционното решение следва да се потвърди и в частта за
разноските.
Предвид изхода
на спора в полза на въззивника не следва да се присъждат разноски.
Предвид
изхода на спора въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата
страна на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 290 лв.,
представляваща разноски за депозит за възнаграждение на вещото лице във
въззивното производство. В полза на въззиваемата страна не следва да се
присъждат разноски за юрисконсултско възнаграждение, тъй като същата не е подала отговор на
въззивната жалба, а в откритите съдебни заседания пред въззивната инстанция не
е била представлявана от процесуален представител.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 566650/20.12.2018 г.,
постановено по гр. д. № 18732/13 г. по
описа на СРС, 52 състав, в частта, в
която е признато за установено по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр.
с чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 200, ал. 1 ЗЗД, че Р.И.С., ЕГН: **********,
с адрес: ***, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********,
със седалище и адрес на управление:***, разликата
над сумата от 1013,30 лв. до сумата
от 1013,91 лв., представляваща продажна цена на доставена топлинна енергия
на топлоснабден имот – ап. 70, находящ се в гр. София, ж. к. *************с
аб.№ 368060, за периода от м. 06.2010 г. до м. 04.2012 г., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********, със
седалище и адрес на управление:***, срещу Р.И.С., ЕГН: **********, с адрес: ***,
иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ за разликата
над сумата от 1013,30 лв. до сумата
от 1013,91 лв., представляваща продажна цена на доставена топлинна енергия
на топлоснабден имот – ап. 70, находящ се в гр. София, ж. к. *************с аб. № 368060, за
периода от м. 06.2010 г. до м. 04.2012 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в
останалата обжалвана част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба от Р.И.С.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, срещу определение № 255348/25.10.2019 г.,
постановено по гр. д. № 18732/13 г. по описа
на СРС, 52 състав, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в
осъдителния диспозитив на решение № 566650/20.12.2018 г., постановено по гр. д.
№
18732/13 г. по описа на СРС, 52 състав.
ОСЪЖДА Р.И.С., ЕГН: **********,
с адрес: ***, ж. к. *************ап. 70, да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.
273 във вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 290
лв., представляваща разноски за въззивното производство.
Решението
е постановено при участието на „Б.Б.“ ООД като трето лице – помагач на страната
на „Т.С.“ ЕАД.
Решението
не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: