Р Е Ш
Е Н И Е
№ 142
гр.Севлиево 15.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Севлиевският районен съд, в ОТКРИТО
заседание
на тринадесети
май
през
две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
Председател:
ВАЛЕРИЯ АВРАМОВА
при секретаря ИВЕЛИНА
ЦОНЕВА
като разгледа докладваното от съдията АВРАМОВА гр.д. № 164 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по чл. 422 ГПК.
В исковата молба ищецът твърди, че по негово заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответницата е било образувано ч.гр.д.№ 148/18
г. на РС - Севлиево. Издадена е заповед за изпълнение № 75 от 29.01.2018 г. След възражение на длъжника ищецът е предявил
установителния иск по чл. 422 ГПК. Ищецът твърди, че вземането му произтича от сключен
на 25.06.2014 г. договор за далекосъобщителни услуги между БТК ЕАД и ответницата.
За отчетен период от 08.02. до 07.03.2015 г. ответницата не е заплатила
задължението си по този договор в размер на 58,67 лв., за което е била издадена
фактура. По силата на договор за цесия от 29.05.2015 г. БТК ЕАД прехвърля
вземанията си на „С.Г.Груп“ ООД, което въз основа на договор за цесия от
20.02.2017 г. ги е прехвърлило на ищцовото дружество, което е и заявител по
заповедното производство. Ищецът моли съда да уважи установителния иск, като
претендира и разноските по делото.
В законния месечен срок ответницата е представила
писмен отговор. Твърди, че цесията не й е била съобщена, че липсват данни за
втората цесия и че ищецът е придобил вземане срещу нея. Твърди, че не дължи
сумата и прави възражение за изтекла кратка погасителна давност.Претендира
разноски по делото.
По делото се събраха писмени доказателства.
От съвкупната им преценка съдът намира за
установена следната фактическа обстановка: видно от приложеното ч.гр.д.№ 148/18
г. на РС – Севлиево, по заявление на ищеца за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК е била издадена заповед за изпълнение № 75 от 29.01.2018 г.
срещу ответницата по делото. След нейно възражение ищецът е предявил
установителния иск по чл.422 ГПК за установяване на вземането си.
С определение № 142 от 08.02.2019 г. заповедният
съд е обезсилил заповедта за изпълнение в частта за мораторната лихва 16,87
лв., тъй като за тази сума ищецът изрично е заявил в исковата си молба, че не
претендира. Поради това предмет на установителния иск е само главницата от
58,67 лв.
Между страните няма спор, че първоначалното
правоотношение е възникнало по силата на сключен на 25.06.2014 г. договор – л. 41-43 между БТК ЕАД гр.София и ответницата.
Първият спор между страните касае активната
легитимация.
За установяването й ищецът представя Договор за
прехвърляне на вземания /цесия/ - л. 9 – 13 от 29.05.2015 г. между БТК ЕАД и „СГ
ГРУП“ ООД, по силата на който вземанията на БТК ЕАД, произтичащи от договори,
описани в Приложение 1, се прехвърлят възмездно на цесионера „СГ ГРУП“ ООД.
Препис-извлечение от Приложение № 1 – л. 18 се отнася до вземането срещу
ответницата по делото с посочен размер 58,67 лв. С пълномощно /без дата/ - л.
14 цедентът упълномощава цесионера „СГ ГРУП“ ООД да уведоми длъжниците за
цесията. Приложено е Уведомление за цесия – л. 15 „СГ ГРУП“ ООД по силата на
пълномощното от БТК ЕАД до ответницата за първата, но и за втората цесия и че
единствен титуляр на вземането става ищцовото дружество.
Втората цесия е извършена с приложения Договор за прехвърляне
на вземания /цесия/ от 20.02.2017 г. - л. 16 и 17, с който „СГ ГРУП“ ООД е
прехвърлил вземанията си, придобити от първия договор за цесия, на ищеца по
делото. Прехвърляне на вземането срещу ответницата е документирано с приложения
на л.19 препис-извлечение от Приложение № 1 към втория договор за цесия.
Следващото възражението
на ответницата касае твърдение, че цесията не й е била съобщена.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД
предишният кредитор е длъжен да съобщи
на длъжника прехвърлянето на вземането. Правно допустимо е обаче предишният
кредитор да упълномощи новия кредитор да извърши това действия от негово име –
чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Приложено е пълномощно /без дата/ за това упълномощаване. По
делото обаче ищецът не твърди и не представя доказателства, че уведомление до
ответницата е било изпратено, но по някаква причина не е било получено. Или
иначе казано, до получаване на исковата молба и приложенията ответницата не е
била търсена от двамата цеденти, за да бъде уведомена за цесиите.
В своята трайна практика ВКС приема, че
уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера
и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията,
съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника, на осн.чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде
съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване
на иска. В случая към исковата молба е приложено Уведомление за цесия – л. 15,
от което е видно, че ответницата е уведомена за двете цесии и от получаване на
исковата молба е известена, че дължи суми на ищцовото дружество. Затова съдът не приема възражението на ответницата
от отговора, че цесията не й е била съобщена.
Освен това вземането е било цедирано на ищеца
преди подаване на заявлението и именно той е бил легитимиран да предяви както
заявлението, така и установителният иск. В този смисъл и съгласно ТР № 4/14 г.
по т.д.№ 4/13 г. на ВКС, легитимиран по иска е цедентът. Затова съдът счита, че
активно легитимиран по иска е именно ищецът по делото и следва да се произнесе
по съществото на спора.Следва да се отбележи и обстоятелството, че ответницата
не прави възражение и не представя доказателства, че е изплатила задължението
на първоначалния кредитор.
Заповедта за изпълнение е издадена за сумата 58,67 лв. – главница,
представляваща потребена и незаплатена далекосъобщителна услуга по посочения
договор, за което е издадена фактура № ********* от 08.03.2015 г. с падеж
26.03.2015 г. и за отчетен период 08.02. – 07.03.2015 г. Тази фактура е
представена от ищеца – л. 47 и от нея е видно, че всъщност липсва сума, дължима
за потребена и незаплатена далекосъобщителна услуга /каквото е основанието от
заявлението и исковата молба/. В тази фактура са посочени две отделни суми:
35,99 лв. с неясно основание, тъй като в първата графа сумата е посочена като
неустойка, а в предпоследната графа същата сума е посочена с произход
„корекции, лизинг – месечни вноски без лихви, дарения и услуги от партньори.
Последната графа е за сума 22,68 лв., посочена като баланс от предходни
периоди. Прави впечатление обаче, че няма посочен отчетен период на
потребление, а само дата на издаване /данъчно събитие/ 08.03.2015 г. и краен
срок на плащане 25.03.2015 г. Точно поради това неясно отразяване на суми и
произхода им, съдът изиска всички издадени фактури досежно процесната сума.
Фактурите са приложени на л. 43, 44 и 46 и от тях са видни следните
обстоятелства: Фактура № ********** от
08.10.2014 г. представлява месечната сметка за периода 08.09. – 07.10.2014 г. и
включва месечния абонамент с ДДС в размер на 9,80 лв. Приспадната е сума от 0,40 лв. и остава дължима 9,40 лв.
Следващата фактура № ********** от 08.11.2014 г. е за отчетен период 08.10. –
07.11.2014 г. и включва месечния абонамент с ДДС в размер на 9,80 лв. и баланс
от предходни периоди – 9,40 лв. /което е сумата по първата описана фактура/. По
този начин се е образувала сумата 19,20 лв. Третата фактура № ********** е
издадена на 08.12.2014 г. за отчетен период 08.11. – 07.12.2014 г. и включва
отново месечният абонамент с ДДС 9,80 лв. и баланс от предходни периоди 19,20
лв., като това са сумите от предишните две фактури. По този начин се образува
сума от 29 лв. Или иначе казано, посочените три месечни фактури касаят само и
единствено месечния абонамент с ДДС в размер по 9,80 лв., като за трите месеца
сумата се равнява на общо на 29 лв. /след приспадането на 0,40 лв./ Като се има
предвид, че претенцията на ищеца от заповедното производство е посочена само
като потребена и незаплатена далекосъобщителна услуга, а на същото основание е
предявен и установителния иск, съдът приема за безспорно установено, че
задължението касае сума от 29 лв. за периода 08.09. – 07.12.2014 г.
Представената последна фактура от 08.03.2015 г. – л. 47 не установява потребена
далекосъобщителна услуга, включва суми с неясен произход и касаещи незаявено
вземане /евентуално за неустойка/. Всъщност мобилният оператор е издал нова
фактура за суми, за които вече са били издадени ежемесечните фактури за потребление,
а и за други неконкретизирани и неясни по произход и основание суми. По този
начин, пренасяйки дължима от предишен месечен период сума за потребление и
посочвайки я като задължение за следващия период, се създава нов падеж на
общата сума, което е незаконосъобразно. Не може една и съща дължима сума за
конкретен период да има по две фактури различен падеж. Затова съдът не приема
обяснението на пълномощника на ищеца от последната му молба, че чрез това
пренасяне на суми като баланс „се цели единствено яснота за общо дължимата
сума“, тъй като никъде в последващите фактури не е посочено, че част от сумата
има друг падеж и че се дължи за друг период, а не за посочения в дадената
фактура.
В този смисъл е налице липса на пълна идентичност между вземането по
заповедта за изпълнение, посочено само като главница – потребена незаплатена
далекосъобщителна услуга по договора и доказателствата, представени по
установителния иск. Според тях сумата над 29 лв. лв. е образувана от различни
суми, с различно основание, но не посочени като такива от заявителя.
Съдебната практика е постоянна и трайна в становището си, че трябва да има
идентичност между материалното право, чието изпълнение се претендира по
специалния ред на заповедното производство и правото, чието установяване се
иска в исковото производство. Този извод произтича от разпоредбите на чл. 415 и
чл. 422 ГПК, според които заявителят предявява иск за съществуване на вземането
, „който се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение“.
В настоящия случай заповедта е издадена за неизпълнение на договор за
далекосъобщителна услуга, а в действителност се претендират и други суми /т.е.
различно материално право/ и неясни като основание.
Затова съдът следва да отхвърли предявеният иск по чл. 422 ГПК за сума над
29 лв., като неоснователен и недоказан.
По отношение на сумата от 29 лв. съдът следва да
се произнесе по възражението за погасителна давност по чл. 111, б.
“в“, пр. 3 ЗЗД, което е направено от ответницата в писмения й отговор. Тя счита,
че се касае за периодични вземания и са изтекли повече от три години от
изискуемостта им до предявяване на заявлението по ч.гр.д.
Не може да има спор, че претенцията за заплащане на потребена и неплатена
далекосъобщителна услуга представлява периодично плащане и погасителната
давност е три години, на осн. чл. 111, б. ”в”, пр. 3 ЗЗД.
Данните по делото сочат, че тази дължима сума,
представляваща три отделни ежемесечни периодични плащания, е с падежи 25.10.2014
г., 25.11.2014 г. и 25.12.2014 г. /както е посочено във фактурите/, а не както
е отразено в заявлението с падеж 26.03.2015 г. и за отчетен период 08.02. –
07.03.2015 г. /които дати са по последната фактура от 08.03.2015 г. Установителният иск е предявен на 08.02.2019 г., а заповедното производство е
образувано на 29.01.2018 г.
В ТР № 2/14 г. на ВКС е посочено, че ГПК урежда заповедното производство
като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед
за изпълнение не прекъсва давността. Тя обаче се прекъсва с предявяването на
иск за вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има
обратно действие, само ако е спазен срока по чл. 415, ал. 4 ГПК. Ако иск не е
предявен или ако е предявен след изтичане на срока, давността не се счита
прекъсната със заявлението.
В конкретния случай искът по чл. 422 ГПК е предявен в срока, поради което
давността е прекъсната със заявлението, а то е подадено след изтичане на
тригодишния давностен срок, считано от падежа на всяка фактура до подаване на
заявлението. Или иначе казано, кратката погасителна давност за вземането на
ищеца, е изтекла за последната месечна сума на 25.12.2017 г., а заявлението е
подадено след тази дата.
Затова съдът уважава възражението на ответницата за погасителна давност,
което е основание и за отхвърляне на иска в останалата му част.
Съгласно чл. 11 г, ал. 2 от ТР № 4/14 г. на ВКС
съдът, разглеждащ иска по чл. 422 ГПК, следва да се произнесе и за дължимостта
на разноските по заповедното и исково производство, като съобразно изхода на
спора разпредели разноските, както в заповедното, така и в исковото
производство.
Предявеният установителен иск ще бъде отхвърлен
изцяло, поради което разноските на ищеца от заповедното и исковото производство
остават в негова тежест.
Ответницата претендира разноски по списък по чл. 80 ГПК – л.56,
представляващи адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. по Договор за
правна защита и съдействие – л. 55. В молбата си – л. 67 и 68 пълномощникът на
ищеца прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Както е посочено в ТР № 6/13 г. – т. 3 „Основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и
фактическата и правна сложност на делото“, като съдът следва да съобрази конкретни обстоятелства,
касаещи казуса.
Делото приключи в едно съдебно заседание, като и
двете страни не се явиха и представиха молби, съдържащи изложението им и по
съществото на спора. Никоя от страните не направи доказателствени искания.
Писменото становище – защита на ответницата преповтаря в голяма част
изложението от писмения отговор.
Предявеният иск е с цена 58,67 лв. Очевидно е, че
тя определено е пряко свързана със сложността на делото, което е отразено и в
разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/04 г. на Висшия адвокатски съвет.
Точно затова минималните размери на адвокатските възнаграждения се увеличават с
нарастване цената на иска. В конкретния случай минималният размер адвокатско
възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата е в размер на 300 лв. /при
интерес до 1000 лв./ Т.е. заплатеното адвокатско възнаграждение е в двоен
размер от предвидения минимум, въпреки изключително ниската цена на иска /в
рамките на материалния интерес/. Съдът е на становище, че не се касае и за
фактическа и правна сложност, тъй като е налице стабилна и трайна съдебна
практика по установителните искове по чл. 422 ГПК, вкл. и за цедираните
вземания, което определя сложност в по-ниска степен. Освен това се касае само
за предявен един иск, като се има предвид, че по иск по чл. 422 ГПК се предявяват
при обективно кумулативно съединяване искове с различно материалноправно
основание, съответно и по-висока сложност.
Съвкупната преценка на посочените по-горе
обстоятелства води до извод, че са налице изискванията на чл. 78, ал. 5 от ГПК
и че заплатеното от ответницата възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото. Съдът счита, че е налице несъответствие между
размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на
процесуалните права, което е основание за намаляване на адвокатския хонорар. В
действителност, заплатеното възнаграждение е 10 пъти по-високо от сумата, претендирана
от ищеца. Затова молбата на ищеца ще бъде уважена и съдът ще присъди по-нисък
размер на разноските, а именно 400 лв.
По арг. от чл. 416 ГПК след влизане в сила на решението, заповедта за
изпълнение няма да влезе в сила и въз основа на решението не следва да се издава
изпълнителен лист по нея.
Водим от гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск по чл. 422 ГПК за
установяване вземането на „ВИВА ПРИМА”
ЕООД ЕИК ********* със седалище гр.София и адрес на управление
бул.България № 81, вх.В, ет. 8, ап. 22, представлявано от С.Ц.Л.по заповед за
изпълнение № 75 от 29.01.2018 г. по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 148/18 г. по описа
на РС Севлиево, издадена срещу Н.Х.И. /П./
ЕГН ********** над сумата 29 лв. до
сумата 58,67 лв., - главница за потребена и незаплатена далекосъобщителна
услуга по договор от 25.06.2014 г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН
И НЕДОКАЗАН.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск по чл. 422 ГПК за
установяване вземането на „ВИВА ПРИМА”
ЕООД ЕИК ********* със седалище гр.София и адрес на управление бул.България
№ 81, вх.В, ет. 8, ап. 22, представлявано от С.Ц.Л.по заповед за изпълнение №
75 от 29.01.2018 г. по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 148/18 г. по описа на РС
Севлиево, издадена срещу Н.Х.И. /П./
ЕГН ********** за сумата 29 лв. -
главница за потребена и незаплатена далекосъобщителна услуга по договор от
25.06.2014 г., като погасен по давност
на осн. чл. 111, б.
”в”, пр. 3 ЗЗД.
ОСЪЖДА „ВИВА ПРИМА” ЕООД
ЕИК ********* със седалище
гр.София и адрес на управление бул.България № 81, вх.В, ет. 8, ап. 22,
представлявано от С.Ц.Л.да заплати на Н.Х.И.
/П./ ЕГН ********** ***, ет. 2, ап. 3 направените по делото разноски в размер на 400 лв./четиристотин/,
на осн.чл. 78, ал. 3 и 5 ГПК.
Разноските на ищеца „ВИВА ПРИМА” ЕООД
остават в негова тежест.
По арг.от чл. 416 ГПК след влизане в сила на решението
заповед за изпълнение № 75 от 29.01.2018 г. по ч.гр.д.№ 148/18 г. по описа на РС Севлиево няма да влезе в
сила и по нея да не се издава
изпълнителен лист.
Препис от решението, след влизането му в сила, да
се приложи по ч.гр.д.№ 148/18 г. на РС – Севлиево.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред
Габровския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: