Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 23.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на девети октомври през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 6374 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С
решение № 74464 от 21.04.2020 г., постановено по гр. д. № 239/2020 г., по описа
на СРС, ГО, 138-ми състав, е отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ
като незаконно уволнението на С.В.Н., извършено със заповед № 189/04.11.2019 г.
на изпълнителния директор на МБАЛ „Света Анна“ АД и С.В.Н. е възстановена на
основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ на длъжността „лекар, анестезиология и
интензивно лечение“ в М. „С.А.“ АД.
Срещу така
постановеното съдебно решението е депозирана въззивна жалба от ответника М. „С.А.“
АД, с която първоинстанционният съдебен акт е обжалван изцяло, като се навеждат
доводи за неговата неправилност. Твърди се, че противно на приетото от
районната съдебна инстанция, към датата на уволнението осигурителният стаж на
ищцата е бил не по-малко от 37 г., 8 м. и 15 дни. Сочи се, че погрешно съдът
приема като осигурителен стаж на С.В.Н. единствено стажът, който последната е
имала при ответника и който е удостоверен в представените по делото обр. УП-3,
без да съобрази, че удостоверение обр. УП-3 се издава от конкретен осигурител и
включва единствено стажът, натрупан при съответния работодател. Излага се, че
преди постъпването си на работа в МБАЛ „Света Анна“ АД ищцата е имала трудов
стаж от още 5 г., 3 м. и 5 дни за периода от 01.11.1976 г. до 23.05.1987 г., а
съобразно правилата на Наредба за пенсиите и осигурителния стаж трудовият стаж,
придобит до 31.12.2004 г., се приравнява на осигурителен стаж. Акцентира се, че
при изчисляване на осигурителния стаж след 01.01.2005 г. се зачита и времето,
през което лицето е полагало извънреден труд, като в конкретния случай
осигурителният стаж на ищцата е повече от трудовия й. Поради което се отправя
искане за отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на предявените от С.В.Н. искове.
Претендират се разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК ищцата С.В.Н. е подала отговор на въззивната жалба, в който
излага съображения за нейната неоснователност и отправя искане първоинстанционното
решение да бъде потвърдено като правилно, законосъобразно и обосновано. Сочи,
че процесната заповед е незаконосъобразна, тъй като същата е издаден в
нарушение на чл. 8, ал. 3 от КТ – налице е недобросъвестност на работодателя и
проявена пряка и непряка дискриминация по признак възраст. Излага, че през
месец февруари ищцата е публикувала пост в личния си профил във Фейсбук,
свързан с щатовете на лекарите и медицинските сестри в болницата, като именно
след този пост ответникът е започнал активна кампания срещи нея, грубо
отношение, заплахи, намаляване на трудовото възнаграждение, като въпреки че и
други хора в ответното дружество също са били достигнали пенсионна възраст,
единствено С.Н. е била уволнена на това основание. Намира, че ищцата не е
достигнала изискуемата от закона възраст за пенсиониране, а процесната заповед
не е издадена в законоустановената форма – липсват изложени в последната
мотиви. Претендира присъждането на разноски.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема
за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба на С.В.Н. срещу МБАЛ „Света Анна“ АД
с искане да бъде признато за незаконно уволнение на ищцата, извършено със
заповед № 189/04.11.2019 г. на изпълнителния директор на М. „С.А.“ АД, и същата
да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „лекар, анестезиология
и интензивно лечение“ в М. „С.А.“ АД. В исковата молба се сочи, че на 26.05.1987
г. С.Н., след като завършва висшето си образование със специалност „медицина“ и
след като работи като лекар по разпределение в продължение на три години, е
сключила трудов договор с ответното дружество, където е била назначена за
„лекар-ординатов“ в ОАРИЛ, а след сключени между страните допълнителни
споразумения и след придобиването от ищцата на лекарска специалност, последната
е била назначена на длъжност „лекар, анестезиология и интензивно лечение“.
Излага се, че на 04.11.2019 г. на С.Н. е връчена заповед 189/04.11.2019 г., с
която на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ е бил прекратен трудовият й
договор с МБАЛ „Света Анна“ АД без предизвестие, поради придобиване право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст. Счита се, че по отношение посоченото от
работодателя в заповедта основание за уволнение – придобиване на право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст, не следва да се спори в процеса, ако
това беше единствената причина за прекратяване на трудовото правоотношение. В
тази връзка се намира, че наличието на формалния повод за уволнение на ищцата
не е достатъчен, за да бъде същото законосъобразно, тъй като истинската причина
за последното е нейната публикация в личния й профил във Фейсбук, насочена в
защита правата на лекарите, работещи в ответното дружество. Затова се счита, че
именно това обстоятелство е следвало да бъде вписано от работодателя в
процесната заповед в раздел „Причини за прекратяване на трудовия договор“ с
ищцата, която е лекар с 37 години стаж. Твърди се още, че задължителен елемент
от фактическия състав за уволнение е отправяне от страна на МБАЛ „Света Анна“
АД на предизвестие, което е процесния случай не е било сторено. Посочва се, че С.Н.
е майка на дете с 95% увреждания, поради което се ползва от закрилата на чл.
333 от КТ и ответникът е следвало преди прекратяване на трудовия договор да
поиска предварително разрешение от Инспекцията по труда.
В срока по чл. 131
от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника М. „С.А.“ АД, в който
исковата претенция се оспорва като неоснователна и се претендира нейното
отхвърляне. Счита се, че по отношение на ищцата към датата на уволнението й са
били налице предпоставките на чл. 68 от КСО, като в този случай работодателят
има право да прекрати трудовия договор без да сочи други мотиви за това. Излага
се, че ответното дружество се е възползвало от правото си по чл. 220, ал. 1 от КТ, като в конкретната хипотеза на прекратяване на трудовото правоотношение не
намира приложение закрилата по чл. 333 от КТ.
Страните не
спорят, а и от представените по делото доказателства – трудов договор от
26.05.1987 г. и допълнително споразумение към него № 1457/04.10.2012 г., се установява,
че ищцата е работила при ответника на трудов договор за неопределено време,
като е заемала длъжността „лекар, анестезиология и интензивно лечение“ в МБАЛ
„Света Анна“ АД – Стационарен блок, Хирургическа секция, КАИЛ, Първо отделение.
Със заповед №
189/04.11.2019 г. на изпълнителния директор на МБАЛ „Света Анна“ АД трудовото
правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10
от КТ – поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст,
считано от 06.11.2019 г. Със заповедта е наредено на С.Н. да се изплати
обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на шест брутни заплати, както и на
основание чл. 220, ал. 1 от КТ обезщетение за неспазен срок на предизвестие в
размер на брутното трудово възнаграждение за 1 месец. Заповедта е връчена на
ищцата на 05.11.2019 г., което е удостоверено с положен от последната върху нея
подпис.
По делото е
представено удостоверение, издадено от МБАЛ „Света Анна“ АД с изх. № 04-774/17.02.2020
г. в уверение на това, че д-р С.В.Н., бивш служител на лечебното заведение, има
общ трудов стаж към 04.11.2019 г. в размер на 37 г., 8 м. и 15 дни. Представени
са и два броя удостоверение по образец УП 3 от 02.03.2020 г., издадени от МБАЛ
„Света Анна“ АД за С.В.Н., от които се установява, че ищцата има при ответника
за периода 24.05.1987 г. – 06.11.2019 г. 34 г. и 15 дни осигурителен стаж, като
е направена забележката, че осигурителният стаж не е равен на зачетения трудов
стаж, тъй като има извънреден труд.
Пред настоящата
съдебна инстанция е прието като доказателство по делото писмо от 31.08.2020 г.
от НОИ-Териториално поделение – София град, в което е посочено, че С.В.Н. и
упражнила правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 1
и 2 от КСО и пенсията й е отпусната считано от 28.11.2019 г., като по данни от
пенсионната преписка и представените от г-жа Н. документи за пенсия, общият
осигурителен стаж, въз основа на който е отпусната пенсията на лицето, към 28.11.2019
г. е 37 г., 10 м. и 4 дни. Приети са като доказателства и два броя заверени
копия на трудови книжки на С.В.Н., от които се установява вписан в последните
общ трудов стаж на ищцата в размер на 36 г. 8 м. и 17 дни.
По делото е представено
експертно решение № 3576/13.11.2017 г., издадено на Г.С.Н., с ЕГН **********,
от което се установява, че последната е с 95 % трудово намалена
работоспособност.
При така установеното от фактическа страна, въззивният съд намира
от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима.
Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според
която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата
допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в
жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По
отношение правилността на атакуваното решение СГС намира следното:
Предмет на разглеждане са искове с право основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и
т. 2 от КТ.
С иска за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ ищецът
отрича потестативното право на работодателя да прекрати трудовото
правоотношение с едностранно изявление - предмет на делото е съществуването на
това потестативно право. Затова ищецът трябва да посочи всички факти, които
опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на
работодателя, а ответникът - всички факти, които пораждат това право или имат
значение за надлежното му упражняване. Съдът не може да основе решението си на
факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право,
но не са посочени от ищеца в исковата молба /в този смисъл решение № 149/13.06.2012 г. по гр. д. № 475/2011 г., IV
ГО на ВКС/.
В процесния случай със заповед № 189/04.11.2019 г. на
изпълнителния директор на М. „С.А.“ АД, работодателят е обективирал
волеизявление за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата на
основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ в
редакцията на нормата след изм. - ДВ, бр. 54 от 2015 г., в сила от 17.07.2015
г. Правнорелевантно към предмета на въззивната проверка е дали към датата на
влизане в сила на заповедта, в полза на въззивника е съществувало
потестативното право за прекратяване на трудовото правоотношение и дали същото
е надлежно упражнено. Прекратяването на трудовия договор на посоченото
основание е обективно и безвиновно, което предпоставя необходимост
работодателят да докаже единствено, че работникът е придобил правото на пенсия
за осигурителен стаж и възраст след сключването на трудовото
правоотношение. В правомощието на работодателя е да избере в кой точно момент
да прекрати правоотношението по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ - дали
веднага след придобиването на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, или
в един последващ момент, и това не представлява злоупотреба с право. Затова,
противно на поддържаното от ищцата възражение за липсата на действителни мотиви
в процесната заповед, за нейната законосъобразност като такъв е достатъчно да
бъде посочено единствено коментираното основание по чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ - „при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж
и възраст“, като това е било сторено от страна на ответника както цифрово, така
и словесно /в този смисъл определение №
1151/17.10.2012 г. по гр. д. № 589/2012 г., III ГО на ВКС/.
Предпоставките за придобиване право на пенсия са уредени в чл. 68 от КСО /Изм. - ДВ, бр. 100 от
2010 г. в сила от 1.01.2011 г., бр. 100 от 2011 г., в сила от 1.01.2012 г., бр.
61 от 2015 г., в сила от 1.01.2016 г. /. В посочената разпоредба са предвидени
две хипотези - право на пълна пенсия съгласно ал. 1, и на намалена пенсия при
условията на ал. 3. За придобиване право на пълна пенсия, какъвто е процесният
случай, съгласно ал. 1 от коментираната разпоредба е необходимо достигане на
възраст от 60 години и 10 месеца от жените и 63 години и 10 месеца от
мъжете и осигурителен стаж от 35 години и 2 месеца за жените и 38 години и 2 месеца за
мъжете, а от 31 декември 2016 г. възрастта се увеличава от първия
ден на всяка следваща календарна година, като до 31 декември 2029 г. възрастта за
жените се увеличава с по 2 месеца за всяка календарна година, а от 1 януари
2030 г. - с по 3 месеца за всяка календарна година до достигане на 65-годишна
възраст. Съгалсно чл.
68, ал. 2 от КСО, от 31 декември 2016 г. осигурителният стаж по ал.
1 се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца
до достигане на осигурителен стаж 37 години за жените и 40 години за мъжете.
Съобразявайки така посочените законови положения с оглед спецификите на
разглеждания казус следва да бъде установено, дали към датата на влизане в сила
на процесната заповед за уволнение – 06.11.2019 г., ищцата С.В.Н. е имала
навършени 61 години и 4 месеца и е имала придобит осигурителен стаж в размер на
35 години и 8 месеца, за да може да се приеме, че за работодателя е съществувало
потестативното право за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ.
Според настоящия съдебен състав, с оглед данните по делото и събрания доказателствен
материал - два броя удостоверение по образец УП 3 от 02.03.2020 г., писмо от
31.08.2020 г. от НОИ-Териториално поделение – София град и два броя заверени
копия на трудови книжки, несъмнено се установява обстоятелството, че към датата
на прекратяване на трудовото правоотношение между страните, ищцата С.В.Н. е
имала навършени 61 години и 7 месеца и е имала повече от 35 години и 8 месеца
осигурителен стаж /съгласно писмо от 31.08.2020 г. от НОИ-Териториално
поделение – София град общият осигурителен стаж, въз основа на който е
отпусната пенсията на ищцата, към 28.11.2019 г. е бил в размер на 37 г., 10 м.
и 4 дни/. Нещо повече, още в исковата си молба С.Н. изрично е заявила, че по
отношение посоченото от работодателя в процесната заповедта за уволнение
основание – придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, не
следва да се спори в процеса.
Поради гореизложеното СГС намира, че към момента на прекратяване на процесното трудовото правоотношение е било реализирало
обективното основание на чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ вр.
с чл. 68, ал. 1 и ал. 2 от КСО,
като С.В.Н. е имла навършена необходимата възраст и е имала нужния осигурителен
стаж, за да придобие право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 1 и ал. 2 от КСО. Съответно,
ответното дружество правилно е приложило разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ при
прекратяване трудовото правоотношение на С.В.Н..
Неоснователни са възраженията на ищцата, че задължителен елемент от
фактическия състав на уволнението е отправянето от страна на МБАЛ „Света Анна“
АД на предизвестие, което е процесния случай не е било сторено, както и че доколкото С.Н. е майка на дете с 95% увреждания, то
същата се ползва от закрилата на чл. 333 от КТ и ответникът е следвало преди
прекратяване на трудовия договор да поиска предварително разрешение от
Инспекцията по труда. По въпроса относно липсата на предизвестие и неговото
отражение върху законосъобразността на прекратяването на трудовото
правоотношение е налице трайна практика на ВКС. Съгласно последната,
работодателят не е длъжен да отправи писмено предизвестие при прекратяване на
трудовото правоотношение на основанията по чл. 328, ал. 1 от КТ, след като е издал
заповед на някое от тези основания, връчена на работника или служителя по
надлежния ред. Заповедта може да съдържа и волеизявлението на работодателя за
заплащане на обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на
работника или служителя за неспазения срок на предизвестието по чл. 220, ал. 1 от КТ. Невръчването на
писмено предизвестие не води до незаконосъобразност на уволнението, извършено
на основанията по чл. 328, ал. 1 от КТ и като процедурно
условие писменото предизвестие няма значение за законосъобразността на
уволненията по чл. 328, ал. 1 от КТ,
но има значение за евентуална отговорност на работодателя за обезщетение
по чл. 220, ал. 1 от КТ
/в този смисъл решение № 303/27.06.2012 г. по гр. дело № 1218/2011 г., ІV ГО на
ВКС, решение № 149/13.06.2012 г. по гр. дело № 475/2011 г.
ІV ГО на ВКС, решение № 873/18.01.2011 г. по гр. дело №
1757/2009 г. ІV ГО на ВКС, определение
№ 768/10.10.2018 г. по гр. д. № 2611/2018 г., IV ГО на ВКС и др./. Освен това, нормата на чл. 333 от КТ не
предвижда закрила при прекратяване на трудовото правоотношение на
основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ
/в този смисъл и определение № 353/17.04.2018
г. по гр. д. № 530/2018 г., IV ГО на ВКС/.
Що се касае до наведените от ищцата доводи, че процесната заповед е
незаконосъобразна, тъй като същата е издадена в нарушение на чл. 8, ал. 3 от КТ,
както и че по делото не са ангажирани доказателства, че след прекратяване на
трудовото правоотношение е проведен конкурс за назначаване на лице на нейната
длъжност /последното заявено от процесуалния представител на въззиваемата в
проведеното пред СГС о.с.з. на 09.10.2020 г. след давана ход на устните
състезания/, доколкото същите са релевирани за първи път пред настоящата
съдебна инстанция, то последната не дължи произнасяне по същите. Това е така,
защото както вече беше посочено, съдът не може да основава решението си на
факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право,
но не са посочени от ищеца в исковата молба /в този смисъл решение № 149/13.06.2012 г. по гр. д. № 475/2011 г., IV
ГО на ВКС/.
Предвид всички
гореизложено съставът на СГС намира, че предявеният от ищцата иск с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Съответно следва да бъде отхвърлен по същество и обусловеният от него иск с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на заеманата
преди уволнението длъжност.
Така, поради
несъвпадение на изводите на двете инстанции, постановеното решение следва да
бъде отменено.
По отношение на разноските:
При този изход
на спора на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК и чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК
право на разноски пред двете съдебни инстанции има само ответникът /въззивник/.
Поради което първоинстанционното съдебно решение следва да бъде отменено и в
частта, с която МБАЛ „Света Анна“ АД е осъдено да заплати по сметката на СРС
сума в общ размер от 60 лева – разноски по делото.
Ответникът
своевременно е претендирал пред СРС присъждането на сторените от него разноски
в общ размер на сумата от 610 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, като
по делото са представени доказателства за реалното извършване на така
посочените разноски. Ищцата не е релевирала възражение за прекомерност на
претендираното от МБАЛ „Света Анна“ АД адвокатско възнаграждение пред районната
съдебна инстанция, поради което същото следва да бъде присъдено изцяло.
Пред настоящата съдебна инстанция въззивникът претендира присъждането
на сторените от него разноски в общ размер на сумата от 640 лева, от която 30
лева – заплатена държавна такса за въззивно обжалване, и 610 – заплатено
адвокатско възнаграждение, като по делото са представени доказателства за реалното
извършване на така посочените разноски. Въззиваемата страна своевременно е
релевирала възражение за прекомерност на претендираното от МБАЛ „Света Анна“ АД
адвокатско възнаграждение, като във връзка с това възражение е необходимо да
бъде посочено следното:
Ответникът
претендира пред СГС разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 610 лева, като е представил договор за
правна защита и съдействие от 14.09.2020 г., в който тази сума е уговорена общо
за всички предявени искове. Минималното адвокатско
възнаграждение по трудови спорове е
уредено в чл.
7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 2004 г. Съгласно тази уредба, минималното
възнаграждение за защита по иск с правно
основание чл.
344, ал. 1, т. 1 от КТ, както и по иск
с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 2 от КТ, но само когато са предявени самостоятелно, е в размер не по-малко от минималната работна
заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ. От
текста на Наредбата следва, че когато исковете по чл.
344, ал. 1, т. 1 и т.
2 КТ /за отмяна на уволнение и възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжност/ са предявени при условията на обективно съединяване
/както е в процесния случай/, минималното адвокатско
възнаграждение по делото е в размер общо
на една минимална работна заплата.
Предвид изложеното, в процесния случай адвокатското
възнаграждение по исковете с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ следва да се определи съобразно чл.
7, ал. 1, т. 1 от ГПК в размер на
минималната работна заплата за страната към момента на сключване на договора за
правна помощ, а именно към 14.09.2020
г., към който момент минималната работна заплата за страната е била в размер на
610 лева. Или, възражение за прекомерност на
претендираното от въззивника адвокатско възнаграждение се явява неоснователно,
доколкото последното е съответно на минималното такова, уредено
в Наредба №1/2004 г. Съответно, на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 273 от ГПК, в полза на въззивника трябва да
бъдат присъдени сторените от него разноски пред въззивната инстанция в размер
на сумата от 640 лева, представляваща сборът от заплатената държавна такса за
разглеждане на въззивната жалба и заплатеното адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред СГС.
Воден от горното СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
изцяло решение № 74464 от 21.04.2020
г., постановено по гр. д. № 239/2020 г., по описа на СРС, ГО, 138-ми състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от С.В.Н.,
ЕГН **********, с адрес ***, срещу М. „С.А.“ АД, ЕИК *******, с адрес ***,
искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ 1) за признаване
за незаконно уволнение, извършено със заповед № 189/04.11.2019 г. на
изпълнителния директор на МБАЛ „Света Анна“ АД и
неговата отмяна; 2) за
възстановяване на С.В.Н. на заеманата преди уволнението длъжност „лекар,
анестезиология и интензивно лечение“ в М. „С.А.“ АД.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК С.В.Н.,
ЕГН **********, с адрес ***, да заплати
на М. „С.А.“ АД, ЕИК *******, с адрес ***, сумата от 610 лева – съдебни
разноски пред СРС, а на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 273 от ГПК сумата от 640 лева - съдебни разноски пред СГС.
Решението може
да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.