№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен състав, в публичното съдебно заседание на шестнадесети
декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА Г.
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 9864 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 67275/18.03.2019г.,
постановено по гр. д. № 5847/2018г., Софийски районен съд е отхвърлил
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Д.Г.Й. – Г. кумулативно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.
1 ЗЗД за заплащане на следните суми: 2429,08лв., предствляваща стойността на доставена
топлинна енергия до имот, находящ се в гр. София, ул. „********, аб. № 278867,
за периода 01.05.2014г.-30.04.2016г.,; 434,82лв., представляваща лихва за
забава върху главницата за периода 15.09.2015г.-01.12.2017г.; 56,06лв.,
представляваща стойността на услугата дялово разпределение за периода
м.05.2015г.-м.04.2016г. и 12,52лв., представляваща лихва за забава върху
главницата за дялово разпределение.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу първоинстанционното решение. В жалбата се поддържа, че ответникът
е собственик на ½ идеална част от процесния топлоснабден имот, който е придобил
по силата на наследствено правоприемство от П.Й.. Посочва се, че за дължимостта
на сумите е ирелевантно обстоятелството дали лицето фактически е обитавало
имота и е консумирало доставената топлинна енергия и същото притежава
качеството клиент на топлинна енергия по смисъла на ЗЕ. Твърди се, че
предявените искове са доказани, поради което се моли за отмяна на
първоинстанционното решение. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от насрещната страна, с който се оспорва същата по
съображения, че върху имота има учредено вещно право на ползване за трето лице
и именно то е материално легитимирано да отговаря по предявените искове.
Съобразно изложеното се моли за потвърждаване на решението и присъждане на
разноски.
Третото лице – помагач не е
изразило становище.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните,
намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
За да отхвърли предявените искове, районният съд е приел, че ответникът не
притежава качеството потребител на топлинна енергия за процесния период, тъй
като върху топлоснабдения имот има учредено вещно право на ползване за друго
лице. С оглед на това, облигационното правоотношение по договора за доставка на
топлоенергия е възникнало с вещния ползвател на имота и той е отговорен за
заплащане на консумираната топлинна енергия, а не ответникът, който притежава
голата собственост върху имота.
Решението
на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите му.
Независимо от това, с оглед
направените оплаквания във въззивната жалба,
е необходимо да се добави и следното:
По
делото е отделено като безспорно, че в процесния период до имота е доставяна
топлинна енергия, която възлиза на претендирата от ищеца сума, както и че
ответникът е наследник по закон на П.Й.. Спорният въпрос е кое лице се намира в
облигационно правоотношение с ищеца и следва да отговаря за заплащане на
доставената топлинна енергия.
От събраните по делото писмени доказателства
/нотариални актове и удостоверение за наследници/ се установява, че ответникът
е собственик на целия процесен имот, придобит по наследство, както е приел и
районният съд, а не само на ½ идеална част от същия, както твърди
жалбоподателя във въззивната жалба. От съдържанието на представените нотариални
актове е видно, че върху процесния имот е учредено вещно право на ползване за
лицата П.А.П.и Б.П.П.. От представеното удостоверение за наследници е видно, че
на 14.02.1995г. П.П.е починал, поради което учреденото в негова полза
ограничено вещно право се е погасило на основание чл. 59, ал. 1 ЗС. По делото
обаче няма данни правото на ползване на другото лице – Б.П.да се е погасило или
лицето да е извършило отказ от него. При учредено вещно право на ползване
върху недвижим имот, ползвателят упражнява фактическа власт върху същия и
извлича полезните свойства от него. Собственикът притежава само така наречената
„гола собственост“, като е лишен от правомощията владение и ползване, а
разполага единствено с възможността да се разпорежда с имота. Именно поради
това в чл. 57, ал. 1 ЗС е вменено задължението на ползвателя да заплаща
разноските, свързани с ползването на имота, които несъмнено включват
консумативните разходи, каквито са разходите за топлоенергия. Следователно
лицето, с което възниква облигационното правоотношение и дължи заплащане на
потребената топлинна енергия е вещният ползвател. В случая са представени и доказателства,
че същият е подал заявление за откриване на партида на негово име по отношение
на топлоснабдения имот /л. 21/ и че той, а не ответникът, фигурира като клиент
в изготвените отчети, фактури и съобщения. Поради
това, въззивната инстанция споделя изводите на районния съд, че е налице
договор между ползвателя и ищцовото дружество, а ответникът, като собственик на
имота, не е страна по твърдяното правоотношение и предявените спрямо него
искове са неоснователни.
По
изложените съображения, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК право
на разноски има въззиваемият ответник, който претендира адвокатско
възнаграждение в размер на 350лв., като е представил доказателства за
извършения разход. Насрещната страна е направила възражение за прекомерност,
което съдът намира за неоснователно, тъй като договореният размер е под
минимума по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 67275/18.03.2019г., постановено по гр. д. № 5847/2018г. по
описа на Софийски районен съд, Трето гражданско отделение, 151-ви състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието
на трето лице – помагач на страната на въззивника „Т.С.“ ЕАД – „Т.с.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.