О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
гр. Кюстендил,
Кюстендилският
окръжен съд, гражданска колегия, в закрито заседание
на
двадесет и трети юли
през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ваня Богоева
ЧЛЕНОВЕ:
Евгения Стамова
Веселина Джонева
като
разгледа докладваното от съдия Ваня Богоева в.ч.гр.д.№274
по описа за 2020 г. на КнОС и за да се
произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274
и сл. от ГПК.
Образувано
е по постъпила частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, Столична Община, район Люлин, бул. „Д-р. Петър Дертлиев“
№25, Офис сграда Лабиринт, ет.2, оф.4, представлявано от Изпълнителния директор
Д.Б.Б., чрез юрисконсулт И.Н.Н., насочена срещу разпореждане №1004/
С обжалвания съдебен акт първостепенния
съд е оставил без уважение заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК, депозирано от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с което се
поддържа искане за издаване на заповед за изпълнение против И.Н.К., ЕГН **********,
с адрес: ***. Съдът е указал на заявителя, на основание чл.415, ал.3 вр. ал.1,
т.3 от ГПК, че може да предяви осъдителен иск за вземането си в едномесечен
срок от съобщението. За да постанови
обжалвания акт, заповедният съд е приел наличието на вероятна неравноправност
на клаузи от приложения към заявлението договор за потребителски заем.
Частният жалбоподател обжалва
постановеното от РС – Кюстендил разпореждане, релевирайки доводи за неговата
неправилност. Намира за погрешен извода на заповедния съд, че са нарушени
императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Счита, че доколкото
в договора за кредит е посочен фиксиран лихвен процент и годишен процент на разходите,
то изискванията на закона, касаещи референтни стойности, индекси и методики,
съответно допускания по променливи във формулата за изчисляването им, са
неприложими. Акцентира, че в договора е приложен ясен погасителен план, без
уговорки за промяна. Яснота на договора извлича и от разпоредбата на чл.19,
ал.4 от ЗПК, изброяваща по изчерпателен начин компонентите, съставящи годишния
процент на разходите /ГПР/. Твърди, че договорът е съобразен с разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в същия са посочени фиксиран лихвен процент,
годишен процент на разходите, брой погасителни вноски, размер на погасителната
вноска, дата на плащане на всяка погасителна вноска, общ размер на всички
плащания. В подкрепа на изложените доводи цитира съдебна практика. Оспорва и
извода на заповедния съд, че заявителят не е доказал уведомяване на длъжника за
извършената цесия. Изтъква, че в съдебната практика по чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД
безпротиворечиво е установено правилото, че уведомяването на длъжника не е
елемент от фактическия състав на договора за цесия. Приема, че длъжникът може
да възразява успешно за липса на уведомяване, само ако едновременно с това
твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор
лице до момента на уведомяването. В жалбата се поддържа искане за отмяна на
обжалваното разпореждане и постановяване издаване на заповед за изпълнение за
цялото претендирано вземане.
Кюстендилският окръжен съд, след
преценка на изложените в частната жалба доводи, както и събраните по делото доказателства,
приема за установено следното:
Заповедният съд е бил сезиран с
подадено заявление по чл. 410 от ГПК от
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с което се поддържа искане за
издаване на заповед за изпълнение против И.Н.К., ЕГН **********, с адрес: ***
за парично вземане в размер на ***
лв. – главница по Договор за потребителски кредит № *********, сключен между
„Провидент Файненшъл България“ ООД, ЕИК ***** /понастоящем „Файненшъл
България“ ЕООД – кредитодател/ и длъжника И.Н.К. на
Към заявлението е представен
Договор за потребителски кредит № *********/
В т.12 от Заявлението е
конкретизирано от заявителя, че на
- 2 -
депозирал пред РС – Кюстендил заявление по чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение за процесните вземания.
Съдът с разпореждане № 1004 от
Заповедният съд също така в
обжалваното разпореждане е приел, че заявлението не отговаря на изискванията на
чл.127, ал.1, т.4 от ГПК, към които препраща текстът на чл.410, ал.2 ГПК.
Изложил е, че съгласно ТР № 4-7 от 11.11.1954 г. на ОСГ на ВС, прехвърлянето на
вземане /цесия/ има действие и спрямо длъжника от деня, когато предишният
кредитор му съобщи за станалото прехвърляне. Обобщил е, че доколкото се касае
до частно правоприемство, то за да е основателно искането за издаване на
заповед за изпълнение от частен правоприемник по договор за цесия,
прехвърлянето на вземането следва да е съобщено на длъжника, съгласно
постановките, залегнали в т.4 от ТР № 4/
При така установеното от
фактическа страна, КнОС от правна приема следното:
Частната жалба е допустима,
доколкото е подадена срещу подлежащ на
въззивна проверка съдебен акт, в законоустановения срок и от лице, имащо правен
интерес от обжалване. По същество въззивният съд я приема за основателна.
Съображенията в тази насока са следните:
В заповедното производство съдът
извърша преценка дали е дължимо претендираното от заявителя вземане срещу
длъжника. Отделно от тази преценка, съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши проверка дали искането, в
неговата цялост или част, не противоречи на закона и добрите нрави, съответно
дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това. Следователно в
заповедното производство съдът осигурява реализация само на правнозащитими
права. За неравноправни клаузи, като такива противоречащи на закона, съдът
следи служебно и в заповедното производство, в изпълнение на правомощията си по
чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК.
Договорът за паричен заем попада
под разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Потребителски кредит е
форма на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне
на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне
/аргументирано в чл. 9, ал. 1 ЗПК/.
Следователно отправна точка при
дефиниране на потребителския кредит е понятието за потребител, за което законът
установява легална дефиниция в чл. 9, ал. 3 ЗПК. По смисъла на посочената
разпоредба потребител е всяко физическо лице, което при сключването на договор
за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност /чл. 9, ал. 3 ЗПК/. За разлика от потребителя - кредиторът,
който му предоставя или обещава да предостави потребителския кредит, действа в
рамките на своята професионална или търговска дейност и затова законът предпочита
и защитава интересите на контрахента му, въпреки че допуска кредитор да бъде и
физическо лице /чл. 9, ал. 4 ЗПК/.
В чл. 143 ЗЗП, към който изрично
и пряко препраща разпоредбата на чл. 24 ЗПК, е уредена т. нар. генерална /обща/
клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори, включително
и за потребителския кредит. Неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, представлява 1./ всяка неиндивидуално определена уговорка в негова
вреда, която 2./ не отговаря на изискването за добросъвестност и 3./ води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Съгласно тази легална дефиниция тези положителни
материални предпоставки трябва да са проявени кумулативно. В чл. 143 ЗЗП са уредени
отделни проявни форми на неравноправност на клаузите в потребителския договор,
като общото между тях е, че се предоставя право на търговеца едностранно и без
наличието на обективни предпоставки да изменя сключения договор, респ.
значително се накърнява еквивалентността на насрещните престации или се
ограничават способите за защита на потребителя при виновно неизпълнение на
договорни задължения от търговеца.
В настоящия случай заповедният
съд е приел наличие на вероятна неравноправност на клаузи в процесния договор
за потребителски кредит, поради неспазване на императивните изисквания,
залегнали в чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК.
При анализ на приложения към
заявлението договор за паричен заем, съдът установява, че в същият се съдържа
следната информация: общ размер на
кредита – **
лева; такса за оценка на досие – ** лева; общ размер на фиксирана
лихва – **
лева, представляваща 29.73 % годишно; ГПР в размер на 49.00 %, такса за услуга
„кредит у дома“ – **
лева; общ размер на дължимата сума – ** лева, срок на договора в седмици – 45; размер на
седмично плащане с изключение на последното – ** лева., размер на последно
плащане – **
лева, първо седмично плащане на
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент,
който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се
прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти. По договора структурата на дълга е главницата
/отпусната в заем сума/ и годишния процент разходи /ГПР/. В ГПР, съгласно
чл.19, ал.1 ЗПК, се включват всички разходи на кредитора свързани с договора за
кредит, включително и възнаградителната лихва. Правната норма на чл. 22 ЗПК
предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1,
т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 - 9 договорът е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
- 3 -
От изложеното по горе става ясно,
че представения договор притежава съдържание, съгласно изискванията на чл.11,
ал.1 т.7 -12 ЗПК. При фискиран лихвен процент, не е необходимо посочване на
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; в договора е
посочен общия размер на кредита и условията за усвояването му, посочени са
броя, размера и датите на плащане на погасителните вноски, посочен е лихвен
процент който е фиксиран, поради което не важи изискването за посочване на
методиката за определянето му, посочен е ГПР, като посочения размер не
надхвърля максималния съгласно чл.19, ал. 4 ГПК, като се има предвид, че действащия
към момента на сключване на договора, за срока на изпълнението му и към
настоящия момент размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България е 10% / Постановление № 426 от
Аргумент в тази посока може да се
извлече и от решение на Съда на Европейския съюз по дело C-42/15 Home Credit
Slovakia a. s. според което, Член 10, параграф 2, букви з) и и) от Директива
2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за кредит,
предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да
се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяването на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във
връзка с член 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата членка да
предвижда такова изискване в националната си правна уредба. Съгласно практиката
на Съда на Европейския съюз всички национални правни норми следва да се
тълкуват в съответствие с директивите, от които са възприети и начина, по който
последните се тълкуват в рамките на правото на Европейския съюз /(вж. Решението
по дело C-106/89 Marleasing/.
Предвид
изложеното изводът на заповедния съд за вероятна неравноправност клаузи на
процесният договор за кредит поради нарушение на разпоредбите на в чл.11, ал.1,
т.9 и т.10 от ЗПК, обуславящи недействителност на договора изцяло е неправилен
и не се споделя от настоящата инстанция. Разпореждането, с което искането за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е отхвърлено изцяло е
неправилно и следва да бъде отменено и вместо това заявлението уважено.
Във връзка с изложеният от
заповедният съд довод в обжалваното разпореждане за липса на доказателства за
уведомяване на длъжника за извършената цесия на процесното вземане, настоящият
състав на въззивната инстанция намира за необходимо да отбележи следното.
Изискването за съобщаване на
сключения договор за цесия на длъжника цели да гарантира неговите интереси, тъй
като той не е страна по договора, но последиците на договора засягат неговата
правна сфера. Отчитайки тези особености, законодателят обезпечава интересите на
длъжника като предвижда изрично редица гаранции: чл. 99, ал. 3 от ЗЗД –
предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за прехвърлянето; чл. 99,
ал. 4 от ЗЗД – прехвърлянето има действие спрямо длъжника от деня, когато е
било съобщено на последния от стария кредитор; по арг. от чл. 103, ал. 3 от ЗЗД
– длъжникът може да направи на цесионера всички възражения, които е могъл да
направи на цедента и които произтичат от облигационното правоотношение с него и
възраженията, произтичащи от други правоотношения между длъжник и цедент, които
са възникнали до съобщението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Поради това длъжникът се
освобождава от отговорност, ако до получаване на съобщението по чл. 99, ал. 3
от ЗЗД престира на стария кредитор, а след получаване на съобщението – на новия
кредитор. Следователно изпълнението на изискването по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД не е
факт относим към правопораждащите факти и съдържанието на предявеното вземане,
нито към принадлежността на вземането в патримониума на цесионера /той
придобива същото от момента на сключване на договора за цесия/, а към
противопоставимостта на цесията на длъжника и съответно към възможността на цесионера
да претендира изпълнение на придобитото от него вземане. От момента на
съобщаването от цедента, договорът за цесия поражда действие и по отношение на
длъжника и той не може да се освободи от задължението, като престира на
първоначалния кредитор. Именно поради това съобщаването на цесията е факт от
значение за спорното право, чието настъпване следва да бъде съобразено от съда
в хода на висящото производство. В практиката на ВКС /Решение № 78 от
09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. / се приема, че
цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към
исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента,
макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде
съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на
чл. 235, ал. 3 от ГПК /Виж Определение № 559 от 5.12.2019 г. на ВКС по т. д. №
884/2019 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Вероника Николова/. В Решение № 114
от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК, докладчик съдията
Емилия Василева, е прието също така, че не е възможно уведомяването съгласно
чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД от цедента да бъде заместено от съобщението за
издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, тъй като заповедта за
изпълнение и съобщението са издадени от съда, а не от цедента, нито от негов
пълномощник. Получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото
производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства, едно
от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99,
ал. 3 и ал. 4 ЗЗД не може да бъде игнорирано. Следователно с връчване на
уведомлението в хода на исковото производство цесията има действие спрямо
длъжника.
В случая доколкото се касае до
заповедно производство, достатъчно е изложението в заявлението по чл. 410 от ГПК на конкретни данни за извършено уведомяване на длъжника.
Предпоставките за основателност
на заявление по чл. 410 ГПК са същото да е редовно от външна страна /да
отговаря на изискванията на чл. 127 ГПК и чл. 128 ГПК/, и вземането да е
индивидуализирано по основание и размер. В конкретния случай сочените
предпоставки са налице. Изложените доводи водят до извод, че в хода на
заповедното производство съобщаването на длъжника за извършената цесия не е
факт имащ отношение към съществуването и изискуемостта на вземането и не следва
да се изследва от заповедният съд. Същият ще бъде обект на проверка в бъдещ
исков процес, по евентуално предявен установителен иск при
- 4
-
направено възражение от длъжника, в който процес ще
бъдат разгледани и решени със сила на пресъдено нещо и въпросите относно
изискуемостта на вземането към датата на подаване на заявлението,
необходимостта от свеждане до знание на длъжника за станалата цесия/ респ.
настъпилата/или обявена/ предсрочна изискуемост.
Разноски пред въззивната
инстанция не се претендират.
По изложените правни съображения,
съдът
О П Р Е
Д Е Л И:
ОТМЕНЯ
разпореждане № 1004/
ДА
СЕ ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ в полза на Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление: гр. София, Столична Община, район Люлин,
бул. „Д-р. Петър Дертлиев“ № 25, Офис сграда Лабиринт, ет.2, оф.4,
представлявано от Изпълнителния директор Д.Б.Б. против И.Н.К., ЕГН **********, с адрес: *** за следните суми: сумата от ** лева – главница по Договор за
потребителски кредит № *********, сключен между „Провидент Файненшъл България“
ООД, ЕИК *****
/понастоящем „Файненшъл България“ ЕООД – кредитодател/ и длъжника И.Н.К. на
ВРЪЩА
делото на КнРС за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК, съобразно дадените
указания.
Определението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: