РЕШЕНИЕ
№ 288
гр. Добрич, 11.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ, XIX СЪСТАВ, в публично заседание на
десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Деница Б. Петкова
при участието на секретаря Геновева Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Деница Б. Петкова Гражданско дело №
20243230103032 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от „Агенция за събиране на
вземания”ЕАД, установителни искове по чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415, ал.1 от
ГПК срещу А. Л. Б. с ЕГН: ********** и адрес: гр. Д., ул. *** № ***, ет.***,
ап.***, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите,
предмет на издадената по ч.гр.д. №2019/2023г. на ДРС заповед по чл. 417 от
ГПК №902 от 10.08.2023г., а именно: 1) 16445,04 лева , представляваща
главница по договор за потребителски кредит №**********, сключен
на20.01.2022г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението – 04.08.2023 г., до изплащане на вземането; 2) 5177,32 лева,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 25.03.2022г. до
25.07.2023г.; 3) 5215,51 лева, представляваща обезщетение за забава върху
главницата, за периода от 25.03.2022г. до 27.07.2023г. ., които суми са
прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 31.01.2024г. от първоначалния
кредит "Ти Би Ай Банк" ЕАД след издаване на заповедта по чл. 417 от ГПК.
Претендират се сторените по делото разноски, вкл. по заповедното
производство.
В исковата молба ищецът твърди, че между "Ти Би Ай Банк" АД, в
1
качеството на заемател, и ответникът, в качеството на заемополучател, бил
сключен договор за потребителски кредит № **********/ 20.01.2022г., по
силата на който заемателят предоставил на ответника сумата в размер на
17150,80 лева, която следвало да бъде върната с лихви на 18 месечни вноски,
всяка в размер на 1290,69 лева, без последната , която е изравнителна и е в
размер на 1290,72 лева. Крайният падежът за изпълнение на задълженията по
договора настъпил на 25.07.2023 г., като неизплатени останали процесните
суми. Посочва се, че с приложение № 1 от 31.01.2024г. към Договор за
прехвърляне на парични задължения (цесия) от 31.01.2024 г., вземанията по
договора били прехвърлени на ищеца, за което било изпратено писмо до
ответника. С оглед изложеното се претендира, че с исковата молба се
съобщава на същия за извършената цесия. С последваща молба ищецът
уточнява, че предоставената в заем сума на ответника възлиза на 15 000 лева,
като същият е закупил и застраховки в размер на 2150,80 лева, изцяло
финансирани от първоначалния кредитор. По процесния договор са
извършени плащания в общ размер от 3330,04 лева, счетоводно отнесени,
както следва: 705,76 лева - главница; 1770,57 лева - договорна лихва и 853,71
лева - обезщетение за забава.
Поради гореизложеното се предявява исковата претенция и се претендират
разноски.
Ответникът не е представил писмен отговор. В съдебно заседание не взема
участие.
С протоколно определение от 10.03.2025г. съдът е оставил без уважения
искането на ищцовото дружество за постановяване на неприсъствено решение
с оглед задължението на съда да следи за наличието на неравноправни клаузи
в процесния Договор за кредит, доколкото ответникът има качеството на
потребител.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът от фактическа страна установява
следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение №902/10.08.2023 г. по
чл. 417 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 2019/ 2023 г. на Районен съд
Добрич, е разпоредено А. Л. Б. с ЕГН: ********** и адрес: гр. Д., ул. *** №
***, ет.***, ап.****, да заплати на КРЕДИТОРА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър
2
Хаджикоцев“ № 52-54, въз основа на извлечение от счетоводни книги към
27.07.2023г., следните суми: 1) 16445,04 лева ., представляваща главница по
договор за потребителски кредит №**********, сключен на20.01.2022г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 04.08.2023 г., до
изплащане на вземането; 2) 5177,32 лева, представляваща възнаградителна
лихва за периода от 25.03.2022г. до 25.07.2023г.; 3) 5215,51 лева,
представляваща обезщетение за забава върху главницата, за периода от
25.03.2022г. до 27.07.2023г.; 4) 536,76 лв., представляваща заплатена държавна
такса и 5) 50,00 лева - юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 414 ГПК е постъпило възражение от длъжника, поради което
на основание чл. 415 ал. 1 от ГПК са дадени указания на ищеца в едномесечен
срок от връчването да предяви иск за установяване на вземането си. Искът е
предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и
подлежи на разглеждане по същество.
С договор за потребителски кредит № **********/ 20.01.2022г., сключен
между ответника и "Ти Би Ай Банк" АД е отпусната в заем сума от 15 000
лева, която е следвало да бъде издължена на 18 месечни вноски, всяка в
размер на 1290,69 лева, без последната , която е изравнителна и е в размер на
1290,72 лева, при фиксиран ГЛП от 40,93 % и ГПР от 48,62 % Крайният
падежът за изпълнение на задълженията по договора е 25.07.2023 г. В чл. 7 от
договора е предвидено заплащане на застрахователна премия в размер на
2150,80 лева, от която застраховка BANK ПАКЕТ 3 СМЕТКА в размер на
179,82 лева и на застраховка BANK ПАКЕТ 3 КРЕДИТ + СМЕТКА в размер
на 1970,98 лева. Застрахователната премия е включена в общия размер на
кредита , видно от погасителния план към процесния договор.
По делото е представено Приложение № 1 от 31.01.2024г. към Договор за
прехвърляне на парични задължения (цесия) от 31.01.2024 г., сключен между
"Ти Би АЙ Банк" АД и "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, по силата на
който кредиторът по сключения договор за кредит прехвърлил на посоченото
дружество вземания, между които и това по отношение на ответника . По
делото не е представено доказателство, че цесията е съобщена на длъжника,
но съдът намира, че поради отсъствие на специални изисквания в закона за
начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за
извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на
длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
3
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е
предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане /така Решение №
78/09.07.2014 година, постановено по гр. д. № 2352/2013 година по описа на
ВКС, решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т. о.,
решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, II т.
о./Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че цесията е
съобщена на ответника с връчване на препис от исковата молба и
приложенията към нея.
По делото не е спорно, че по процесния договор са извършени плащания в
общ размер от 3330,04 лева, счетоводно отнесени, както следва: 705,76 лева -
главница; 1770,57 лева - договорна лихва и 853,71 лева - обезщетение за
забава.
При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от
правна страна счита следното:
Предвид изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че
между "Ти Би Ай Банк" АД като заемодател и ответника е възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 15 000
лева. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1,
чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.Съгласно чл. 22
ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
4
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
Сумата за застраховка от 2150,80 лева не е отделена като допълнително
плащане към кредита или плащане за услуга, а е капитализирана към
главницата и е получена обща такава, като възнаградителната лихва по
кредита се начислява върху целия сбор от главница (получена от длъжника
сума)и застрахователната премия.В представения договор за потребителски
кредит е посочен годишен процент на разходите/ГПР/ като абсолютна
процентна стойност - 48,62 %, но от съдържанието му и от данните по делото
не може да се установи дали при изчисляването му е включена уговорената
застрахователна премия и еднократна такса. Това е от съществено значение за
определяне на ГПР, тъй като би довело до различен от посочения размер на
ГПР. В Решение на съда (СЕС) от 21 април 2016 г. по дело С-377/14 е прието,
че член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, както и точка I
от приложение I към тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че
общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички
предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не
включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със
съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на
потребителя. Посочено е още, че не би могло общият размер на кредита по
смисъла на член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 да
включва която и да било от сумите, предназначени за изпълнение на
задълженията, поети във връзка със съответния кредит, като
административните разходи, лихвите, комисионите и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати. Незаконосъобразното
включване в общия размер на кредита на сумите, попадащи в общите разходи
по кредита за потребителя, задължително би довело до изчисляване на по-
нисък ГПР, тъй като при изчисляване на последния се взема предвид общият
размер на кредита.
В случая от представените по делото договор за потребителски кредит и
приложенията към него, прави впечатление, че застрахователната премия е
включена към главницата, договорната лихва се дължи върху предоставената
от кредитополучателя главница, включваща както суми за лично ползване,
5
така и такива за заплащане на задълженията по застрахователните премии.
Тези обстоятелства, както и фактът, че липсва ясно и точно посочване в
договора за потребителски кредит на компонентите, довели до формиране на
договорния ГПР, пораждат съмнения дали потребителят е могъл да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Регламентираните от
законодателя стандарти за защита целят ефективна закрила на потребителя
съобразно неговите права и интереси, като бъде осигурена в пълна степен
информираност на потребителя относно съществените условия на
предлаганите от кредитора продукти, като по този начин бъде постигната
целта, посочена от законодателя в чл. 2 от ЗПК. На същия следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за
кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата необходима
информация относно условията и стойността на кредита по ясен и
непротиворечив начин - в това число и вида на отделните елементи, които са
довели до формиране на конкретния ГПР, както и начинът за това. В случая
това не е сторено, поради което уговорената клауза за
застрахователна премия е недействителна съгласно чл. 143, ал. 1, т.
19 и 20 от ЗЗП.
От така изложените императивни норми следва изводът, че
застрахователните премии и допълнително начислени еднократно от
кредитора такси, представляват общ разход по кредита за потребителя, който
следва да бъде включен в състава на годишния процент на разходите
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, в случаите, в които сключването на
застрахователния договор е задължително условие за получаване на кредита
или задължително условие за ползване на кредита при конкретните параметри
/напр. срок на договора, размер на възнаградителната лихва и на
допълнителните разходи и пр. /. Също така следва изводът, че при наличие на
посочените от закона условия, застрахователната премия представлява разход
по кредита за потребителя независимо от това, дали тя се заплаща пряко от
потребителя на застрахователя, или в договора е уговорено потребителят да
бъде кредитиран с размера на премията, като същата бъде заплатена от
търговеца - кредитор за сметка на потребителя. Законът не провежда
разграничение между тези две хипотези, защото и в двата случая плащането
на премията е за сметка на потребителя и оскъпява размера на получения от
него кредит чрез извършване на допълнителни разходи.Въпросът, дали
6
сключването на застрахователния договор /присъединяването на потребителя
към съществуващите застрахователни програми/ е необходима предпоставка
за отпускане на кредита изобщо или за отпускането му при предоставените с
договора параметри, подлежи на изследване въз основа на всички
обстоятелства по сключването на процесния договор, а не само въз основа на
съдържанието на предварително изготвените от търговеца клаузи. В този
смисъл обстоятелството, че в чл. 7.2.2 и чл. 19 от договора за кредит
застраховката е определена като незадължителна допълнителна услуга, която
не е условие за сключване на договора, е лишено от правно значение за
преценката на съда, ако от останалите обстоятелства, свързани със
сключването на процесния договор, се установява противното. Клаузите са
част от предварително изготвения от кредитора текст на договора, върху който
потребителят не е имал възможност да влияе, и имат изцяло декларативен
характер. Видно от чл. 19 от договора, както и от самото твърдение на
заявителя, сключването на застраховка не е задължително условие за
получаване на кредита. Остава въпросът какво е основанието, на което
застрахователните суми са включени в договора за потребителски кредит.
Настоящият съдебен състав намира, че застраховката е реално разход по
кредита, а причината същите да бъдат посочени в определянето на главницата,
заедно с текста на чл. 19 от договора, имат за цел заобикаляне на разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която изисква ГПР да не надхвърля 50%. При това
положение, по отношение на годишния процент на разходите в договора
липсва яснота относно неговия действителен размер. Налице е нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност на договора на
осн. чл. 22 ЗПК, което пък влече последиците на чл. 23 с. з.Дори и да се
приеме, че застрахователната премия вече била включена в ГПР, тъй като е
част от главницата по кредита, същото отново е неправилно, доколкото
главницата не представлява част от общия разход по кредита по смисъла
на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК, а представлява величината, с
която размерът разходите се съпоставя, за да се изрази в процентно
съотношение съгласно установената в Приложение № 1 формула.
Същевременно, както беше уточнено, допълнителните услуги представляват
разход по кредита и подлежат на включване в годишния процент на разходите,
независимо от това дали се заплащат пряко от потребителя или е уговорено
тяхната стойност да се кредитира от търговеца, тъй като и в двата случая
7
представляват оскъпяване на кредита за потребителя в допълнение към
чистата стойност на заетата сума /в случая главницата от 15000 лева/.При това
положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките съдът
намира, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя.
На следващо място по договорите за кредит лихва се дължи върху
предоставената на потребителя сума за ползване от него (главница по
договора). Поради това ще се явява неравноправна клауза, която налага на
потребителя да заплаща лихва върху парична сума, която същият не може да
ползва свободно по свое усмотрение. Това важи особено ако в случаите,
когато олихвяваното плащане се явява премия по застраховка .В настоящия
случай процесния договор е предвидено, че длъжникът - потребител получава
като чиста стойност на кредита 15000лева (чл. 7 от договора), а към това
плаща още суми за застрахователни премии . Тази сума обаче не е отделена
като допълнително плащане към кредита или плащане за услуга, а е
капитализирана към главницата и е получена обща такава, като
възнаградителната лихва по кредита се начислява върху целия сбор от
главница (получена от длъжника сума) и застрахователни премии. Подобен
начин на начисляване на лихвите създава съмнение, че става въпрос за клаузи,
които като общ ефект значително завишават тежестта на потребителя при
разсрочено плащане на застрахователната премия, като в противоречие с
правилото на чл. 33, ал. 1 и 2 от ЗПКр. Оттук за съда възниква основателно
съмнение за това, че начинът на формиране на лихвата по кредита може да е
резултат от приложение на неравноправна клауза.
Така се установява, че всъщност част от "главницата" по кредита е
застраховка. Тази сума обаче не може да се смята за част от чистата стойност
на кредита (законодателно понятие, което покрива значението на ползвания в
банковата и търговска практика термин "главница") или от неговия "общ
размер" по смисъла на § 1, т. 2 ЗПКр и чл. 11, ал. 1, т. 7 от ЗПКр. Това следва
от тълкуването на разпоредбите на ЗПКр систематично, тъй като дефиницията
на § 1, т. 2 ЗПКр показва, че "общата сума, дължима от потребителя" се състои
от два компонента - "общ размер" и "общи разходи по кредита". Второто
понятие е дефинирано в § 1, т. 1 ЗПКр и включва освен лихви и такси и
8
застрахователните премии. Следователно застрахователната премия за
обезпечаване на изплащане на кредита при застрахователно събитие, засягащо
потребителя, като част от "общите разходи по кредита" по § 1, т. 1 ЗПКр не
може по логическите закони за противоречието (щом нещо е част от едната
група, описана в дефиницията по § 1, т. 2 ЗПКр, то не може да се включи и в
другата) и за изключеното трето (разходите по кредита съгласно § 1, т. 2 ЗПКр
са или част от "общия размер", или от "общите разходи") да е част и от "общия
размер" на кредита - в този смисъл е и практиката на Съда на Европейския
съюз - т. 42 от Решението от 16.07.2020 г. по дело C-686/19 SIA "Soho group".
Посочването в договора за заем на по-ниски стойности на ГПР от
действителните, представляват невярна информация и следва да се окачестви
като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.
68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в
процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения
в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че
същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Тази разпоредба по мнение на настоящия състав е аналогична на
чл.34 от ЗЗД и се базира на принципа за недопустимост на неоснователно
обогатяване.Налице е вече формирана трайна практика на ВКС, обективирана
в решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г., III ГО на ВКС и
цитираните в него решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021
г. на ВКС, IV ГО и решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г.
на ВКС, I ТО, съгласно която при установена в производство по предявен иск
по чл. 79 от ЗЗД недействителност на договора за потребителски кредит съдът
следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
9
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в разпоредбата на чл. 23 от ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това
следва от характеристиката на договора за потребителски кредит и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД, то
ще се достигне до неоснователно обогатяване на потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това според цитираната
практика противоречи на принципа за недопускане на неоснователно
обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл.
23 ЗПК в специалния ЗПК. С решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. №
3855/2021 г. на ВКС, IV ГО е прието, че и при установена в хода на исковото
производство по чл. 422 от ГПК недействителност на договор за
потребителски кредит съгласно чл. 23 от ЗПК, предявеният иск следва да бъде
уважен с установяване на дължимата на основание чл.
23 от ЗПК чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за
чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 от ЗЗД. С
решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г., I ТО на ВКС също се
приема, че при установена от съда недействителност на договор за
потребителски кредит по предявения от кредитора осъдителен иск на
договорно основание за заплащане на дължими суми по договора, с
решението си съдът следва да установи на основание чл.
23 от ЗПК дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи
иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи
по кредита, като не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да
бъде предявено с иск.
Горепосочената актуална практика на ВКС следва да бъде съобразена от
съда, въпреки че исковете по настоящото дело са предявени на договорно
основание, а на такова основание е издадена и заповедта за изпълнение по чл.
410 от ГПК. Ответникът, на осн. чл. 23 от ЗПК, дължи само чистата
стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи,
10
която чиста стойност в настоящия случай възлиза на разликата между реално
представената в заем сума от 15 000 лева /застрахователната премия по
гореизложените аргументи не следва да се включва в главницата/ и общо
заплатената в полза на ответника сума по процесния договор за кредит,
възлизаща на 3330,04 лева , или подлежащата сума на връщане на основание
чл. 23 от ГПК е в размер на 11 669,96 лева /15 000 - 3330,04 =11 669,96 /.
С оглед гореизложеното, предявеният иск за главница следва да бъде
уважен до размера на сумата 11 669,96 лева. В останалата част исковете
подлежат на отхвърляне.
Други възражения и доказателства от значение за правния спор не са
ангажирани.
Относно отговорността за разноски:
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът има право на поискани и
доказани разноски. Същият е сторил разноски за ДТ - 536,76 лева, като
претендира юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал.8 от ГПК /ДВ бр. 8/24.01.2017 г./ и чл. 23, т.1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ, съдът определя юк.
възнаграждение в полза на ищеца в размер на 150 лева, отчитайки факта, че
липсва фактическа и правна сложност на спора.
Съразмерно уважената част на исковата претенция в полза на ищеца следва
да се присъдят разноски от: 233,40 лева - ДТ и 65,22 лева - юрисконсултско
възнаграждение /или общо 298,62 лева/.
Съобразно т.12 ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се присъдят в
полза на ищеца и сторените от него разноски в заповедното производство.
Претендираните разноски са: 536,76 лв. - заплатена държавна такса и 50,00
лева - юрисконсултско възнаграждение. Или след тяхното преизчисляване
съобразно изхода на спора, за заповедното производство следва да се присъдят
разноски в размер на общо 255,14 лева.
Водим от гореизложеното, Добричкият районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между ищеца „Агенция
за събиране на вземания”ЕАД, ЕИК *********, адрес на управление: гр.
11
София, р-н Люлин, ж.к. Люлин - 10, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25, офис -
сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 и ответника А. Л. Б. с ЕГН: ********** и
адрес: гр. Д., ул. *** № ***, ет.***, ап.*** по реда на чл. 422, ал.1 във вр. с чл.
415, ал.1 от от ГПК, че ответникът дължи на ищеца сумата, предмет на
издадената по ч.гр.д. №2019/2023г. на ДРС заповед по чл. 417 от ГПК №902
от 10.08.2023г., а именно: 11 669,96 лева - главница /невърнат остатък от
чиста стойност/ по Договор за потребителски кредит №**********, сключен
на 20.01.2022г. между ответника и "Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с ЕИК *********,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Приложение № 1 от
31.01.2024г. към Договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от
31.01.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
– 04.08.2023 г. до окончателното плащане , като ОТХВЪРЛЯ иска за главница
за горницата над установения размер от 11 669,96 лева до предявения от 16
445,04 лева .
ОТХВЪРЛЯ предявените от ищеца „Агенция за събиране на
вземания”ЕАД, ЕИК *********, адрес на управление: гр. София, р-н Люлин,
ж.к. Люлин - 10, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25, офис - сграда Лабиринт, ет. 2,
офис 4 срещу ответника А. Л. Б. с ЕГН: ********** и адрес: гр. Д., ул. *** №
***, ет.***, ап.****, като длъжник по Договор за потребителски кредит
№**********, сключен на 20.01.2022г. между ответника и "Ти Би Ай Банк“
ЕАД, с ЕИК *********, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с
Приложение № 1 от 31.01.2024г. към Договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 31.01.2024 г., искове по реда на чл. 422, ал.1 във вр. с
чл. 415, ал.1 от от ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца следните суми: 5177,32 лева, представляваща възнаградителна лихва
за периода от 25.03.2022г. до 25.07.2023г. и 5215,51 лева, представляваща
обезщетение за забава върху главницата, за периода от 25.03.2022г. до
27.07.2023г. ., предмет на издадената по ч.гр.д. №2019/2023г. на ДРС заповед
по чл. 417 от ГПК №902 от 10.08.2023г.
ОСЪЖДА А. Л. Б. с ЕГН: ********** и адрес: гр. Д., ул. *** № ***, ет.***,
ап.***, да заплати на „Агенция за събиране на вземания”ЕАД,ЕИК
*********, адрес на управление: гр. София, р-н Люлин, ж.к. Люлин - 10, бул.
Д-р Петър Дертлиев № 25, офис - сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 , сумата от
298,62 лева - разноски по установителното производство по гр. дело №
12
3032/2024 г. на ДРС, както и разноските по заповедното производство по ч.гр.
дело № 2019/2023 г. на ДРС в размер на 255,14 лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Добрички окръжен съд в
двуседмичен срок, който тече от датата на връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Добрич: _______________________
13