Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 26.11.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, IV “Д” отделение, в публичното заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
КАЛИНА СТАНЧЕВА
при
секретаря Христина Цветкова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 9064 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение № 55548 от 02.03.2020
г. по гр.д. № 25099/2018 г. на СРС, ГО, 43 състав, съдът е отхвърлил
предявените от А.М.С., ЕГН ********** и С.М.С., ЕГН ********** против „В.“ АД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
комплекс ЕСТЕ, ул. “*******, искове с правно
основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответното
дружество да заплати на ищците сумата от общо 625 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени
вреди, изразяващи се в стойността на изкоренени 6 бр. черешови дървета и 14 бр.
крушови дървета, както и сумата от 625 лева, необходима за
привеждане на имотите в състояние да бъдат използвани по предназначение -
изравняване на терена и засаждане на нови овощни дървета, вследствие
виновни и противоправни действия от страна на служители на ответното дружество,
ведно със законната лихва, считано от 09.07.2016 г. до окончателното изплащане.
С решението А.М.С., ЕГН ********** и С.М.С., ЕГН **********
са осъдени да заплатят на „В.“ АД сумата от 100 лева, представляваща направени
разноски по производството на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Недоволни
от решението, с което исковете при квалификацията на чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45,
ал. 1 ЗЗД са отхвърлени, са останали ищците А.С. и С.С.,
които чрез процесуалния си представител адв. С.М., в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалват при твърденията, че решението е неправилно, постановено в
нарушение на процесуалния и материалния закон. По-конкретно твърдят, че
първоинстанционният съд не се е съобразил с приетите по делото доказателства в
своята съвкупност, а избирателно се е спрял само на част от тях. Считат, че
съда неправилно се позовава на обстоятелството, че ответното дружество не
разполага със служители, тъй като от разпита на свидетелите се установява по
категоричен начин, че машините, изкопали имотите на ищците са били с надпис с
името на ответника. Считат, че макар да са различни юридически лица, същите са
на един собственик. Заявяват, че приетата по делото СТЕ е в противоречие с
доказателствата по делото.
Въззиваемата страна „В.“ АД, оспорва
въззивната жалба като неоснователна по съображения изложени в депозирания по
реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор.
Претендира разноски за юрк.възнаграждение.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението;
по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд
многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. №
1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на
ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на
ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални
действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той
е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен
съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от
закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите
на обжалваното решение, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС.
С
исковата молба ищците твърдят, че са съсобственици
при равни права на 3/4 ид.ч. от поземлени имоти, подробно описани в исковата
молба, представляващи земеделска територия - изоставено трайно насаждение в с. Подгумер,
въз основа на договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 134, том I,
рег. № 1825, село № 124/2013 г. по описа на Д.Н., нотариус с район на
действие СРС. Твърди се още, че в имотите имало трайни насаждения - 6 броя
черешови дървета и 14 бр. крушови дървета. Сочи се, че дърветата били засадени
през 1980 г., след което били изоставени. През 1999 г. имотите били
възстановени като изоставени трайни насаждения. Поддържат, че през 2000 г.
дърветата били облагородени и подменени и давали плодове. На 12.04.2014 г.
служители на ответното дружество, „В.“ АД влезли без тяхно знание и съгласие с
едрогабаритна техника в имотите им и изкоренили всичките черешови дървета, а на
09.07.2016 г. изкоренили и всички крушови дървета. Ищците твърдят, че по този
начин служители на ответното дружество освен трайните насаждения, унищожили и
имотите до степен, че не били годни за използването им по предназначение - като
овощна градина. Въпреки водените преговори и връчена покана с искане за
доброволно заплащане на причинените им имуществени вреди, ответникът не
възстановил същите.
Настоящата
въззивна инстанция намира, че първоинстанционното
решение е постановено при правилно изяснена фактическа обстановка – по делото не се спори, че ищците се
легитимират като съсобственици на процесните недвижими имоти.
В първоинстанционното производство е допусната СТЕ и допълнителна СТЕ, а заключенията на вещото лице са приети и не са
оспорени от страните.
От експертното първоначално заключение, което въззивният
съд кредитира, се установява, че изкопните дейности за добив на пясък са
нарушили целостта на имотите, като са изровили части от тях и в резултат се е
образувал дълбок отвесен скат. В заключението вещото лице е посочило, че процесните
два имота се намират извън границите на урбанизираната територия на с. Подгумер.
От огледа на място вещото лице е установило, че на територията на процесиите
имоти няма трайни насаждения. От снимки от Google Earth вещото лице сочи, че на
територията на имотите е имало трайни насаждения към 2007 г., като по това
време теренът е без нарушения. Според вещото лице унищожаването на трайните
насаждения не се дължи на изкопните работи, тъй като по време на създаването на
КК и КР през 2011 г. имотите са описани като „изоставено трайно насаждение“, на
снимката от 2010 г. има само две дървета в източния ъгъл на ПИ 57011.5534.48, а на снимката от 2015 г. вече и тях ги няма.
В допълнителното заключение вещото лице е посочило, че стойността на 6 черешови
дървета на 14 години възлиза на сумата от 1 126 лева, а на 14 крушови дървета
на 16 години – 2 204 лева.
В производството пред СРС са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Ц.К.Н.и Н.Р.Р.,
които свидетелстват, че знаят имотите на ищците, както и че в тях се отглеждат
круши и череши и дърветата давали плод. Св. Н.заявява, че през м.април 2014 г.
видял собственика на Х.В.с джипа, а след него багера. Копали в имота на ищците,
който бил с череши. Разказва, че първоначално имотите на ищците били по-далеч
от кариерата, но постепенно с течение на времето се изкопали и имотите вече не
съществували.
Съгласно установената съдебна практика
(ППВС № 9/1966, г., ППВС № 7/1958 г.) отговорността по чл. 49 ЗЗД
възниква за лицето, което е възложило работата другиму и в този смисъл тя е за чужди виновни противоправни действия и има обезпечително
гаранционна функция.
За ангажиране на отговорността на
ответника по чл. 49 ЗЗД обаче е
необходимо ищците да установят при условията на пълно и главно доказване претърпените
от тях вреди, които да са резултат на противоправно
поведение на лицето, комуто е възложена работата, както и тези вреди да са преки и да са причинени виновно от лицето, на което е възложена
работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа,
или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или от характера на работата, т.е да са явяват причинени при или по повод изпълнението на възложената работа (възлагане
на работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД представлява натоварване с извършване на действия, които спадат към
областта, в която възлагащият работата осъществява някаква собствена деятелност); причинна
връзка между деянието и вредите. Вината на
прекия причинител се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК всяка страна е длъжна
да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Вината се
предполага до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника,
а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на
чл. 45 от ЗЗД. Ищецът с всички доказателствени средства, следва да установи
увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях, така че
от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за
наличието им. Чрез пълно и главно доказване ищецът следва да установи
истинността на твърденията си за релевантните факти.
Настоящият
въззивен състав споделя извода на СРС, че елементите на сложния фактически
състав на непозволеното увреждане са останали недоказани от ищците.
От събраните по делото доказателствата се установява,
че с Решение № 127 от 08.03.2006 г., обн. ДВ бр. 23/17.03.2006 г.
Министерският съвет на Република България е предоставил на ответника „В.“ АД
концесия за добив на неметални полезни изкопаеми - индустриални минерали -кварцови
пясъци - подземни богатства по чл. 2, ал. 1, т. 2 от Закона за подземните
богатства, разположено в землището на с. Подгумер.
С Решение № 157 от 23.03.2010 г. на Министерският
съвет, обн. ДВ бр. 26/06.04.2010 г. „В.“ АД прехвърля правата и задълженията си
по тази концесия на „В.Х.“АД и на 30.06.2010 г. между Министъра на икономиката,
енергетиката и туризма „В.” АД и „В.Х.“ АД е подписано допълнително
споразумение, с което „В.” АД е прехвърлила изцяло правата и задълженията по концесионния
договор на новия концесионер.
Следователно правилен се явява извода на
първостепенния съд, че след 30.06.2010 г. „В.” АД е престанало да бъде
концесионер на находище „Подгумер” и е преустановило дейността си по тази
концесия, поради което и не е извършило твърдяните от ищците действия през 2014
г. и 2016 г.
От представените доказателства се установява още и че
на сочените от ищците дати 12.04.2014 г. и 09.07.2016 г. „В.” АД не само, че не
е било концесионер и не е извършвало дейности по добив на индустриални
минерали от находище Подгумер, но не е имало и служители (назначни по трудов
или граждански договор), които да могат да извършат твърдяните от ищците действия
в техните имоти.
Твърденията на ищците, изложени във въззивната жалба останаха
недоказани и пред настоящата съдебна инстанция, поради което и съда намира, че
не е налице противоправно поведение на ответника, причинени на ищците вреди, които
да са при или по повод изпълнението на възложената работа, съответно да се
установява причинна връзка между противоправно поведение на прекия причинител и
причинения вредоносен резултат.
В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК
въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решението, с което са
отхвърлени исковете с правно основание чл. 49 от ЗЗД.
Предвид изхода на делото на
въззивника не се следват разноски, а на въззиваемата страна се следват такива
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК съобразно искането й за присъждане на сторените
разноски, представляващи юрк.възнаграждение във въззивното производство в
размер на 100 лв.
При
тези мотиви Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 55548 от 02.03.2020 г. по гр.д. № 25099/2018 г. на СРС, ГО, 43 състав,
вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА А.М.С., ЕГН **********
и С.М.С., ЕГН ********** да заплатят на „В.“ АД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, комплекс ЕСТЕ, ул. “******* сумата от 100 лева,
представляваща направени разноски по производството за юрк.възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.