№ 7554
гр. С, 05.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20211110142591 по описа за 2021 година
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
Ищецът М. П. СТ., чрез адв. Н., извежда съдебно предявените субективни права при
твърденията, че на 27.07.2017 г. сключила с ответника договор за потребителски кредит
№***** за сума в размер на 500 лева. В т. 1.7. от процесния договор било посочено, че в
срок най – късно до края на следващия ден, считано от сключване на договора за кредит,
кредитополучателят бил длъжен да предостави на кредитодателя обезпечения по кредита:
банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица. Поддържа, че в т.3.3. от
договора било посочено, че в случай че кредитополучателят не осигури и не представи в
срок надлежни поръчители, включително и ако някой от посочените поръчители не даде
своето съгласие съгласно договора и общите условия или кредитополучателят не представи
в срока на кредитодателя надлежна банкова гаранция или кредитополучателят не учреди
друго надлежно обезпечение съгласно договора за кредит или действието на
поръчителството, банковата гаранция или обезпечението бъдат по някаква причина
прекратени, кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка в размер на 4.32 лв. на
ден за първия ден от периода и 4.32 лв. за всеки следващ ден. Начислената неустойка се
заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в
договора за кредит погасителен план. Така на ищцата била начислена неустойка в размер на
245.28 лв., тъй като същата не представила в срок надлежни поръчители, банкова гаранция
или друг вид обезпечение, посочено в процесния договор. В т.2.1. от процесния договор
било уговорено, че срокът на договора бил 30 дни, в т.1.3.1, че фиксираният годишен лихвен
процент бил в размер на 41,000%, а в т.1.5, че годишният процент на разходите бил в размер
на 49,640%. В т.1.3.3. от договора било посочено, че общата сума, която следвало да върне
1
ищцата била в размер на 517,08 лв., като М.С. погасила сума по сключения договор в размер
на 797,99 лв. Счита, че процесният договор бил нищожен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл.
26, ал. 1 ЗЗД, тъй като противоречал на законоустановените императивни правила. На
следващо място поддържа, че процесният договор бил нищожен на основание чл. 10, ал. 1
вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. Твърди, че
ответното дружество приело за сключен процесния договор с ищцата в нарушение на
предвидените императивни правила, без последната да е изразила валидно своето съгласие.
Нарушено било изискването договорът да е написан по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-
малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Счита, че
договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22
ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита. Поддържа, че клаузата, с която в
процесния договор било уговорено, че дължи неустойка в общ размер на 245,28 лв. (или 4.32
лв. на ден) при неизпълнение на задължението за осигуряване, в срок най – късно до края на
следващия ден, считано от сключване на договора за кредит, на обезпечение чрез
поръчителство на физически лица, които отговарят на определени условия, или банкова
гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО цел,
транспонирана в ЗПК. Твърди, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо моли съда да уважи предявения
иск, като осъди ответника да заплати на ищцата сумата от 297,99 лв., представляваща
недължимо платени суми по договора за потребителски кредит – разликата между платената
от ищцата на ответното дружество сума (797,99 лв.) и получената от М.С. сума (500 лв.),
ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Ай Ти Еф Груп“ АД, чрез адв. У., е подал
отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск по основание и размер по
подробно изложени съображения. Възразява изцяло срещу твърденията на ищцата, че
договорът за кредит бил недействителен на посочените основания. Ето защо моли съда да
отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
В тежест на ищцата по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, е да
докаже по делото пълно и главно, че е заплатила твърдяната сума от 797,99 лв., че тя е
постъпила в патримониума на ответника, че това разминаване на блага от имуществото на
ищцата в имуществото на ответника е без правно основание, т. е. без да е било налице годен
юридически факт.
По делото не се спори, а и от представения като доказателство Договор за кредит №
2
*****/27.07.2017 г. е видно, че между ищцата М. П. СТ., в качеството й на
кредитополучател, и „Ай Ти Еф Груп“ АД, в качеството му на кредитодател, е бил сключен
договор за кредит, по силата на който „Ай Ти Еф Груп“ АД предоставило на М. П. СТ.
сумата в размер на 500 лева, която ищцата се задължила да върне в срок от 30 дни, считано
от датата на изпращане на сумата по кредита по сметка на кредитополучателя, заедно с
възнаградителна лихва в размер на 17,08 лв. при фиксиран годишен лихвен процент в
размер 41% и годишен процент на разходите от 49,64%. В чл. 1.7 от договора е уговорено,
че кредитополучателят се задължава най – късно до края на следващия ден, считано от
сключване на договора, да предостави на кредитодателя следните обезпечения по кредита:
а) банкова гаранция или б) поръчителство на поне две физически лица, които съгласно чл.
1.9 от договора да отговарят на следните условия: нетният размер на осигурителния им
доход да е в размер на 1500 лева; да бъдат лица на д 20 годишна възраст; да работят на
безсрочен трудов договор; да имат не по – малко от 5 години трудов и осигурителен стаж;
да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв
с ответника; да нямат неплатени осигуровки за последните 2 години; да нямат задължения
към други кредитни или финансови институции. В случай че не предостави това
обезпечение, съгласно чл. 3, т. 3, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 4,32 лв.
на ден за първия ден от периода и 4,32 лв. за всеки следващ ден.
На следващо място, от представените по делото доказателства се установява, че
между ответника „Ай Ти Еф Груп“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е бил
сключен на 19.07.2019 г. договор за прехвърляне на вземания (цесия). Видно е от клаузите
на договора, че по отношение на индивидуализацията на прехвърлените вземания договорът
съдържа изрично препращане към Приложение № 1, съставляващо негова неразделна част,
извадка от което е представено по делото, като в същото фигурират вземанията по
процесния договор, сключен с ищеца, а именно: 500,00 лв. – главницата и 12,36 лв. -
договорна лихва. Същевременно, обаче, установява се, че впоследствие цесията между
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и „Ай Ти Еф Груп“ АД е била частично развалена
по отношение на вземането срещу М. П. СТ.. Видно от представения протокол за връщане
на вземания от 23.03.2022 г., подписан от представители на „Ай Ти Еф Груп“ АД и
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, процесното вземане е било изключено от предмета
на цесията, като договорът за продажба и прехвърляне на вземания е бил частично развален
спрямо него. Съгласно чл. 1 от протокола „Ай Ти Еф Груп“ АД се задължило да възстанови
платената от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД покупна цена за вземането.
Съответно, съгласно клаузата на чл. 2 от протокола страните приели и се съгласили, че
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД дължи в двуседмичен срок от подписване на
протокола: 1. връщане на цялата налична документация, относима към вземането на М. П.
СТ.; 2. връщане на платената от длъжника сума в размер на 547,99 лв. Страните се
споразумяли да извършат прихващане на насрещните си парични задължения, описани по –
горе, до размера на по – малкото.
Предвид гореизложеното и въз основа на събраните писмени доказателства по делото
3
настоящият съдебен състав приема, че между страните е бил сключен договор за
потребителски кредит от разстояние, като кредиторът е превел в полза на ищеца, чрез
системата за електронни плащания еPay.bg, сумата по кредита в размер на 500 лв. – факт,
който не е спорен и се установява от съвкупната преценка на доказателствата по делото. В
тази връзка следва да бъде съобразено и извънсъдебното признание на ищеца (чл. 175 ГПК),
изразяващо се в заплащането на погасителни вноски по кредита в общ размер на 797,99 лв.,
от които: 250 лв. заплатени директно на ответника „Ай Ти Еф Груп“ АД на 13.12.2017 г. –
видно от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в настоящото
производство съдебно-счетоводна експертиза, а останалите 547,99 лв. заплатени на
цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, който впоследствие се задължил да
върне на цедента-ответник платената от М. П. СТ. сума в размер на 547,99 лв.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит – ЗПК (Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.,
приложима редакция – изм. и доп., бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г.) – чл. 9,
като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10,
ал. 1 ЗПК – на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра
– по един за всяка от страните по договора (дефиниция на понятието "траен носител" се
съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ възможност на потребителя
да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й
използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена
информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената
информация).
Законът за потребителския кредит допуска възможността договорът за потребителски
кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът
трябва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно
приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на потребителски
кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез използването на средство за
комуникация от разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, което не позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен
или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 (при използването на телефон като
средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от разстояние),
кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация
посредством формуляра по ал. 2 незабавно след сключването на договора за потребителски
кредит.
4
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани
в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние – ЗПФУР (Обн., ДВ, бр. 105 от
22.12.2006 г., приложима редакция – изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила от 16.10.2009 г.),
като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за
комуникация – едно или повече. Дефиниция на понятието "финансова услуга" се съдържа в
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на банкова дейност,
кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични
вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на
"средство за комуникация от разстояние" – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко
средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е
налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че е: 1/
изпълнил задълженията си предоставяне на информация на потребителя; 2/ спазил
сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3/ получил съгласието на потребителя за сключването на
договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който
потребителят има право да се откаже от сключения договор. За доказване на електронни
изявления (както се твърди в частност) се прилага Законът за електронния документ и
електронния подпис – ЗЕДЕП, като изявленията, направени чрез електронна поща, се
записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях – чл. 18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.
Електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно изявление, което
може да съдържа и несловесна информация, а електронното изявление, записано на
магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява
електронен документ – чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за подписано
при условията на чл. 13, ал. 1 от закона – за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на
неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3
ЗЕДЕП), но също така допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да
придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП).
Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен
документ.
Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава – чл. 180 ГПК и чл.
18, ал. 3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не
променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по
делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не
поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно
5
доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание (виж Решение № 70 от
19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК).
В представените по делото Общи условия на "Ай Ти Еф Груп" АД, приложими към
договорите за потребителски кредит, е посочено, че договарянето се осъществява чрез
средствата за комуникация от разстояние (т.3.3), сключването на договора за потребителски
кредит става по инициатива на кредитополучателя, като за да получи кредит той подава
заявка чрез приложената в страницата регистрационна форма, въвежда личните си данни и с
оглед успешното попълване задължително се запознава и посочва, че съгласен с общите
условия, приемането на които е необходимо условие за изпращане на заявката (т.3.5.5.).
След изпращане на заявката клиентът получава ПИН код под формата на кратко електроно
съобщение (СМС) на посочения от него телефонен номер, както и линк на посочената от
него електронна поща. Клиентът потвърждава заявката си като активира линка, при което се
зарежда чат от уеб сайта на „Ай Ти Еф Груп“ АД, каъдето клиентът въвежда ПИН кода на
заявката, след което натиска бутона „Потвърди“. За да се пристъпи към сключване на
договора за кредит е необходимо кредитодателят да е одобрил отпускането на кредит на
клиента и да го е информирал за това, чрез изпращане на съобщение на електронната му
поща и/или със СМС (т.3.10). В случай че клиентът е одобрен, договорът за кредит, заедно с
общите условия и "Стандартен Европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити" съгласно приложение № 2 от ЗПК, се изпращат на неговата
електронна поща, като за да сключи договора клиентът трябва да потвърди, че е запознат,
приема и е съгласен с договора за кредит, заедно с общите условия, както и че е запознат и е
съгласен със Стандартния европейски формуляр. Договорът за кредит се счита за сключен
след изпращане от клиента на кредитодателя на съгласието за сключване на договора за
кредит и общите условия (с което се изразява и желанието му за незабавно провеждане на
сумата по кредита по банковата му сметка или получаването й в брой, съобразно посочения
от него начин при попълване на регистрационната форма).
Същевременно автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от заявителя вземания),
в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две
посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по
тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.
В разглеждания случай са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 9,
11 и 12 и 20 ЗПК (виж чл. 22 от закона). Доколкото е бил договорен фиксиран лихвен
процент на годишна основа, не е било необходимо посочването на методика за изчисляване
на референтен лихвен процент. Отделно от това в случая нито се твърди, нито се
установява, че е уговорено прилагането на различни лихвени проценти. Изготвен е и
погасителен план, който съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
6
плащане на погасителните вноски, както и разпределение на вноските между различните
неизплатени суми – чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като в случая договорът съдържа и
предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на вноските (виж чл. 3),
както и и наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право
може да бъде упражнено, включително информация за задължението на потребителя да
погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 (виж т. 6 от общите условия),
с което са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Доказано е също така по делото,
че М. П. СТ. е получила своевременно преддоговорната информация във формата на
стандартен европейски. А непосочването в договора на реда за прекратяването му и
наличието на извънсъдебни способи за разрешаване на спорове и за обезщетяване на
потребителите във връзка с предоставяне на потребителски кредит, както и условията за
тяхното използване (чл. 11, ал. 1, т. 23 и 24 ЗПК) не влече недействителност на договора за
потребителски кредит.
Същевременно настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния
договор "неустойка" е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването
на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) –
чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
(основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието
"общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според
която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. В разглеждания
случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно
от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплаща неустойка
в размер на 4,32 лв. на ден. В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорените
в т. 1.7 и т. 3.3 от договора за кредит неустоечни клаузи се цели единствено осигуряването
на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита
възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от специфичността и краткия
срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката -
осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема от две лица, отговарящи на
определени условия на следващия ден от сключването на договора. По този начин,
кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако
7
заемодателят действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е
можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под
условие от предварителното поемане на поръчителство от две лица, отговарящи на
посочените изисквания, каквато възможност, той има съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В
подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на
задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден заедно със
следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен
план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за
предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне.
Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция, в размер
на всички дължими по договора суми, е житейски немислима при сключване на договор за
потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от
средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК,
годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е в размер на 10 %, или
годишният размер на разходите не следва да надхвърля 50 % от предоставената по кредита
сума. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл. 19,
ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия.
В случая само размера на неустойката представлява около 50 % от заетата сума и заедно с
нея се формира годишен процент на разходите от 629,66% съгласно заключението на вещото
лице по допуснатата и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, който е значително по-
висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвид изложеното, неустоечната
клауза на чл. 4, ал. 2 от договора е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пред. второ от ЗЗД
като заобикаляща закона.
С оглед гореизложеното, задължението по чл. 3.3 от договора не е свързано с
неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в годишния процент
на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на
сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и
общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 3.3 от ЗПК,
те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по
ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от
договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му (така
Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А
въззивен състав и др.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
СРС счита, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл.
11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 -
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази
част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
8
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора
за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл.
22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК. В тази
хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (в този смисъл
са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А
въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС,
III-Б въззивен състав и др.).
Както вече бе посочено по-горе по делото е установено, че ищецът е заплатил по
кредита сума в общ размер на 797,99 лв. Кредиторът обаче не би могъл да осъществи
прихващане на изпълнение с несъществуващите задължения за "неустойка" и договорна
лихва, поради което със заплатената от М. П. СТ. сума в общ размер на 797,99 лв. е
възможно погасяване само на валидно възникналото задължение за връщане на чистата
стойност на кредита (главницата). Следователно ищецът се легитимира като кредитор на
вземане в размер на 297,99 лв., представляваща недължимо платена сума по договора за
потребителски кредит – разликата между платената от ищцата сума (797,99 лв.) и
получената от М.С. сума (500 лв.), ведно със законната лихва от датата на исковата молба –
20.07.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.
По разноските:
При този изход от спора право на разноски има единствено ищецът.
По общото правило на чл. 78 ГПК, присъждането на разноски на страните се основава
на вината на противната страна, която с поведението си е предизвикала предявяване на иска
или защитни действия срещу неоснователно предявен срещу нея иск. Т.е., логиката на
закона е, че разноски винаги се дължат, когато неправомерно е засегната чужда правна
сфера. В този смисъл задължението за заплащане на разноски е задължение за заплащане на
понесените от съответната страна вреди.
Ищецът е направил разноски в общ размер на 400 лева, както следва: 50 лева - за
държавна такса и 350 лв. – за съдебно-счетоводна експертиза, които следва да му бъдат
присъдени.
Процесуалният представител на ищеца претендира разноски за адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в общ размер на 600 лв., от които 300 лв. за
правна защита и съдействие по предявения главен иск и 300 лв. за правно съдействие и
защита по предявения насрещен иск от ответното дружество. Съгласно разпоредбата на чл.
9
78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, като
съобразно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция,
съдът се произнася и по искането за разноски. Ето защо и предвид изхода от спора,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. ИСКР. П. Н. сумата от 300 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство в
настоящото производство по главния иск, както и 300 лв. за подадения отговор по
насрещния иск при условията на чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.
Релевираното от процесуалния представител на ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е
неоснователно, тъй като претендираното от процесуалния представител на ищеца
адвокатско възнаграждение е в минимален размер, изчислен съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба
№ 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА "АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр. С, район „Л.“, ул. „С.“ № 16, ет. 8, да заплати на М. П. СТ., ЕГН
**********, с адрес: гр. С, ж.к. „Л.“, ул. „Б.“ № 23, вх. „Б“, ет. 4, ап. 14, на основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 297,99 лева – платена при начална липса на основание – нищожен
договор за потребителски кредит № ***** от 27.07.2017 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 20.07.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА "АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр. С, район „Л.“, ул. „С.“ № 16, ет. 8, да заплати на М. П. СТ., ЕГН
**********, с адрес: гр. С, ж.к. „Л.“, ул. „Б.“ № 23, вх. „Б“, ет. 4, ап. 14, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, сумата в размер на 400 лева – разноски за производство пред СРС.
ОСЪЖДА "АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр. С, район „Л.“, ул. „С.“ № 16, ет. 8, да заплати на адв. ИСКР. П. Н., с адрес
на упражняване на дейността: гр. С, ул. „И.Д.“ № 7, ет. 5, ап. 9, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв., сумата от 600 лева, представляваща възнаграждение за
безплатно процесуално представителство в производството пред СРС при условията на чл.
38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10