№ 259
гр. Пловдив, 29.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Емил Люб. Митев
Членове:Нестор Сп. Спасов
Антония К. Роглева
при участието на секретаря Нели Б. Богданова
като разгледа докладваното от Антония К. Роглева Въззивно търговско дело
№ 20235001000305 по описа за 2023 година
С решение № 58/15.02.23 г., постановено по т.д. № 621/21 г. по
описа на Пловдивски окръжен съд, се ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
осн. чл. 422 от ГПК в отношенията между „П**“ АД ЕИК ********* и В. Б.
Ц., ЕГН ********** и И. Х. Ц., ЕГН **********, че ищецът „П**“ АД, има
вземане против ответниците В. Б. Ц. и И. Х. Ц. при условията на пасивна
солидарност в размер на
36 053,79 лв. от които 29 474.66 лв. - предсрочно изискуема главница и
6 579.13 лв. - падежирала главница към 20.08.2020 г.,
15 443,29 лв. - договорна лихва за периода 28.08.2017 г. - 19.08.2020 г.,
дължима на основание т. 2 от Анекс № */******** г.,
4 641.04 лв. - наказателна лихва, от които 791,21 лв. за периода
14.05.2020 г. - 19.08.2020 г., 3849,83 лв. за периода 22.09.2017 г.-
12.03.2020 г.,
48 лв. - разноски за връчване на покани за предсрочна изискуемост,
57,31 лв. - законна лихва върху установената предсрочно изискуема
главница от 29 474,66 лв. в периода 20.08.2020 - 26.08.2020 г.,
ведно със законната лихва върху предсрочно изискуема
главница от 29 474,66 лв. от датата на подаване на заялението - 27.08.2020 г.
до окончателното изплащане на вземането,
като са ОТХВЪРЛЕНИ КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ предявените
искове за:
- разликата до пълния претендиран размер от 39 528,01 лв. за
главница за претендирания период;
- за разликата до пълния размер от 33 913,79 лв. за договорна
лихва като погасен по давност за периода 28.10.2012 г. до 28.07.2017 г.
- в цялост за 2533,51 лв. - разсрочени лихви;
1
- за разликата до пълния размер от 4834,95 лв. наказателна
лихва за периода 22.09.2017 г. - 12.03.2020 г. и изцяло за периода 13.03.2020 г.
– 13.05.20 г. в размер на 177,90 лв.;
- за разликата до пълния размер от 76,86 лв. за законна лихва за
периода 20.08.2020 - 26.08.2020 г.
Съразмерно на уважената част от исковете В. Б. Ц. и И. Х. Ц.
са осъдени да заплатят на „П**“ АД сумата от 2975,07 лв. разноски, от които
1227,87 лв. за заповедното производство, съразмерно на уважената част от
исковете.
Съразмерно на отхвърлената част от исковете „П**“ АД е
осъдена да заплати на В. Б. Ц. и И. Х. Ц. разноски в размер на 557,40 лв., а
на адв.М. С. - 935,87 лв. - определено адвокатско възнагражение на
основание чл.38, ал.1, т.2 вр. чл. 36 от ЗАдв.
Въззивни жалби против горното решение са подадени и от
двете страни.
Жалбоподателите В. Б. Ц. и И. Х. Ц. обжалват решението в
частта, с която се признава за установено, че същите дължат на „П**“ АД
сумите: 15 443,29 лв. - договорна лихва за периода 28.08.2017 г. - 19.08.2020
г., дължима на основание т. 2 от Анекс № */******** г., и 4 641.04 лв. -
наказателна лихва, от които 791,21 лв. за периода 14.05.2020 г. - 19.08.2020
г., 3849,83 лв. за периода 22.09.2017 г.-12.03.2020 г.. Считат решението в тази
му част за неправилно и постановено при допуснати съществени процесуални
нарушения. Искат в обжалваната част същото да бъде отменено и вместо него
се постанови друго, с което исковете по отношение на посочените суми бъдат
отхвърлени като неоснователни. Оспорват като неоснователна въззивната
жалба на „П**“ АД. Претендират присъждане на разноски, както и
присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния им
представител адв. С. на осн. чл. 38, ал.2 от ЗАдв.
Жалбоподателят „П**“ АД обжалва решението в
отхвърлителната му част, в която счита решението за незаконосъобразно и
моли да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което
предявените искове бъдат уважени до пълните им претендирани размери.
Оспорва като неоснователна въззивната жалба на В. Ц. и И. Ц.. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна „Б. Д**“ АД оспорва въззивната жалба
като неоснователна и моли обжалваното решение да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно по съображения, изложени в отговора на
жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в
размер на 300 лв.
Пловдивски апелативен съд, като прецени събраните по
делото доказателства във връзка с изложените от страните оплаквания и
2
възражения, намира за установено следното:
Съдът е сезиран с иск по чл. 422 от ГПК, предявен от „П**“
АД против В. Б. Ц. и И. Х. Ц. да се признае за установено по отношение на
ответниците, че същите, в режим на солидарност, дължат на ищеца сумите:
39 528,01 лв. - главница по договор за кредит № ****-**-
**** от 21.10.2006 г;
33 913,79 лв. - договорна лихва за периода 28.06.2012 г. -
19.08.2020 г.,
4834,95 лв. - наказателна лихва за периода 22.09.2017 г. –
12.03.2020 г.;
177,90 лв. - договорна лихва за периода 13.03.2020 г. -
13.05.2020 г.;
791,21 лв. - наказателна лихва за периода 14.05.2020 г. -
19.08.2020 г.;
2 533,51 лв.- разсрочени лихви, дължими на основание Анекс
№ 3 от 27.12.2011 г.;
76,86 лв. - законна лихва, начислена за периода от датата на
предсрочната изискуемост на кредита 20.08.2020 г. - 26.08.2020 г.;
48 лв. -разноски за връчване на покани за предсрочна
изискуемост,
законната лихва върху главницата от деня на подаване на
заявлението - 27.08.2020 г. до окончателното изплащане на вземането,
за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по
чл. 417 от ГПК по ч.гр.д № 10978/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив.
Искът е предявен в срока по чл. 415 от ГПК във връзка с
постъпили от ответниците възражения по чл. 414 ГПК срещу издадената
заповед за изпълнение, като правилно е преценено, че частичната отмяна по
реда на чл. 419 от ГПК на разпореждането за незабавно изпълнение с
определение № 775/26.08.2021 г. по ч.гр.д. № 1926/21 г. на Пловдивски
окръжен съд и частичното обезсилване на издадения изпълнителен лист не
обуславя отпадане на правния интерес от водене на установителния иск,
доколкото не засяга самата заповед за изпълнение, която ще подлежи на
принудително изпълнение с евентулното й влизането в сила, което зависи от
изхода на настоящото производство.
Сумите се претендират въз основа на договор за кредит №
****-**-**** от 21.10.2006 г., по който е уговорено Б. да предостави на
ответниците банков кредит, обезпечен с договорна ипотека, в размер на 42
600 лв. Няма спор, че сумата е усвоена на 31.10.2006 г.
Крайният срок за погасяване на кредита е 28.10.29 г. съгласно
3
чл. 16 от договора, като същият се погасява на равни месечни погасителни
вноски, всяка една с падеж и размер, определени в погасителен план –
приложение № 1 към договора.
Съгласно чл. 9 от договора кредитополучателите заплащат на
Б. възнаградителна годишна лихва в размер на основния лихвен процент на
Б**, увеличен с надбавка от 3.72 пункта; точният размер на дължимата
лихва се изчислява от Б. за всеки лихвен период на падежа на съответното
лихвено плащане, посочен в погасителния план/ чл.9.2/; при промяна на
основния лихвен процент на Б** договореният лихвен процент се променя
съответно, считано от датата на промяната, без да е необходимо
предоговаряне /чл. 9.3/
Съгласно чл..11 от раздел V от договора се предвижда
неизвършени в срок плащания да се отнасят от Б. в просрочие и да се
олихвяват с договорения в раздел V, т. 9 лихвен процент плюс
наказателна надбавка от 20 пункта. ,
В раздел ХІ от договора са предвидени хипотези, в които Б.
може да обяви кредита изцяло за предсрочно изискуем, една от които е в
случай, че кредитополучателите не извъшат което и да е плащане по договора
повече от 5 работни дни след датата, на която плащането е станало
изискуемо /чл. 29.2б.“б“.
С анекс № 1 / 3.6.08 г. страните констатират, че към датата
на сключване на договора ОЛП е в размер на 2.98, а към датата на анекса –
4.96, поради което размерът на лихвените плащания по съставения
погасителен план – приложение № 1 не съответстват на дължимата лихва по
кредита; формираната разлика е в размер на 667.52 лв., която е между
дължимата по Договора лихва за периода от датата на предоставяне на
кредита до датата на анекса и платената от кредитополучателите съгласно
погасителния план.
Страните са се споразумели дължимата и непогасена лихва в
посочения размер от 667.52 лв. да бъде погасена еднократно, при
окончателното погасяване на кредита съгласно нов погасителен план –
приложение № 2 към договора. В същия размерът на погасителните вноски е
изчислен на база размера на ОЛП към датата на сключване на анекса, като не
отразява точния размер на дължимата лихва за всеки отделен лихвен период,
а има ориентировъчен характер.
С анекс */******** г. се променя начина на формиране на
възнаградителната лихва, като същата се формира от Базов лихвен процент
на Б., увеличен с надбавка от 3 пункта. Съгласно нова б. м от раздел ІІ, т.2
от договора базов лихвен процент е променлив лихвен процент, определян от
Б. за различни валути на база съотношението между планираната стойност на
4
пасива на Б. и пазарните лихвени индекси за съответната валута, прилагат
при определяне размера на лихвата по кредити, предоставяни от Б. в
национална и чужда валута.
Към датата на сключване на анекса БЛП е в размер от 8.7907
% годишно.
Към анекса е съставен нов погасителен план – приложение №
3 към договора, в който размерът на лихвените плащания е изчислен на база
посочения размер на БЛП към датата на анекса. Съгласно чл. 7 от анекса при
промяна на БЛП на Б. за лева, договореният лихвен процент се променя
съответно, считано от датата на промяната, без да е необходимо
предоговаряне на условията по Договора.
С анекс № 3/27.12.11 г. страните констатират, че към датата
на подписване на анекса задълженията на кредотополучателите са в размер на
44 419.78 лв., от които 39 758.94 лв. главница, 4 263.25 лв. лихва и 397.59 лв.
разноски.
Съгласно чл.2 от анекса Б. събира комисионна за
предоговаряне в размер на 1 %, платима на равни месечни вноски на падежа
на всяка погасителна вноска до падежа на кредита.
Съгласно чл. 3 от анекса действащият погасителен план се
заменя с нов – приложение № 4 към договора. Въвежда гратисен период за
главницата за срок от датата на анекса до 28.01.12 г. /т.3/, начислената лихва
за гратисния период се погасява на равни месечни вноски на падежа на всяка
погасителна вноска до падежа на кредита /т.4/; след изтичане на гратисния
период Б. предоставя на кредотополучателите нов погасителен план с
включена в него начислената през гратисния период лихва.
Видно от представеното приложение № 4 същият е изготвен
на база размер на БЛП от 11.79% + надбавка от 3%, или при годишен лихвен
процент на възнаградителна лихва от 11.79 %.
С анекс № 4/30.01.12 г. страните са уговорили промяна на
погасителния план съгласно Приложение № 5, което заменя изцяло
погасителния план по приложение № 4.
В първоинстанционното решение е мотивиран извод, че
между страните е възникнала валидна облигационна връзка по договора за
банков кредит, обезпечен с ипотека, като между страните има постигнато
съгласие по основните елементи от договора. Отхвърлено е като
неоснователно възражението за нищожност на договора в неговата цялост по
чл. 26, ал.1 предл. първо и трето от ЗЗД.
Във въззивната жалба отново се поддържат доводи за
недействителност на договора и анексите към него в цялост поради
неизпълнение на задължението на Б. да предостави на кредитополучателите
5
ясно, точно и изчерпателно информация относно кредита в минимален
задължителен обем съобразно изброеното в чл. 58 от ЗКИ.
Настоящият състав на ПАС намира, че съображенията за
цялостна недействителност на процесния договор и анексите към него не
подлежат на обсъждане с настоящето въззивно решение предвид следното:
Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта
относно вземане за главница в размер на 29 474.66 лв. - предсрочно
изискуема главница и 6 579.13 лв. - падежирала главница към 20.08.2020
г., които вземания са признати за съществуващи именно като произтичащи от
процесния договор за кредит и анексите към него като валидна облигационна
връзка, възникнала между страните и обвързваща ги. При това положение е
формирана сила на пресъдено нещо по въпроса за наличие на такава валидна
облигационна връзка, т.е. за действителността на договора за кредит и
анексите към него в цялост, респ. този въпрос не може да бъде пререшаван.
Въззивният съд дължи произнасяне единствено по въпроса
за действителността на отделните клаузи относно възнаградителната и
наказателната лихва, включително с оглед нормите на Закона за защита на
потребителите, който безспорно е приложим в отношенията между страните с
оглед характера на кредита – за закупуване на движими вещи и ремонт.
По отношение клаузите от договора и анексите към него,
касаещи начина на формиране на възнаградителната лихва:
Съгласно постигнатите между страните договорки
възнаградителната лихва се формира по два начина:
-основен лихвен процент на Б** + надбавка от 3.72 пункта
съобразно чл. 9.1 от договора и анекс 1/3.6.08 г.
- базов лихвен процент на Б. + 3.72 пункта съобразно анекс №
2/18.8.2010 г.
Споделят се изводите на първоинстанционния съд, че
уговорката по договора и анекс № 1 за определяне на възнаградителната
лихва като сбор от ОЛП на Б** и надбавка, конкретно посочена като размер,
не представлява неравноправна клауза по смисъла на 143, ал.1 вр. ал.2 от ЗЗП.
Начинът на формиране и изчисляване на лихвата, както и периода на
изчисление, е ясно и недвусмислено определен, като се съдържа в самия
договор и анекс № 1, които съдържат достатъчно конкретно информация за
това от кои фактори зависи определянето на лихвата. В случая е приложимо
изключението по чл. 144, ал. 3, т.1 от ЗЗП, съгласно който разпоредбата на чл.
143, т.10 /номерация в редакцията ДВ, бр. 99/2005/ не се прилага за сделките
с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято
цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или
с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън
контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги.
Възнаградителната лихва по същество представлява цената на предоставената
6
от Б. услуга /предоставяне на парична сума като кредит/ и предвидената
възможност за нейното изменение се дължи изцяло на външни обективни
причини, същите не зависят от волята и действията на Б. – кредитодател и са
изцяло извън нейния контрол. В случая променливият компонент е основният
лихвен процент, определян от Българска народна банка като държавен
регулатор, като Б. – кредитодател няма каквато и да било възможност да
влияе върху него. Напълно обосновано и в съответствие с приетото
заключение на вещото лице е и соченото от първоинстанционния съд
обстоятелство, че в периода, в който възнаградителната лихва е определяна
по този начин, лихвения процент на Б** не само се е увеличавал, но е спадал,
дори под размера, действащ към момента на сключване на договора /2.98 % /.
Така например, за периода 1.06.09 – 1.9.2010 основният лихвен процент на
Б** е бил в рамките на нивата 0.17 % - 2.27 % /видно от таблица 7 от
допълнителното заключение на ССчЕ/, респ. е спадал размерът и на
възнаградителната лихва по кредита.
При това положение търговецът/доставчикът на финансови
услуги не може да се счита недобросъвестен по смисъла на общата
дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Не може да се каже същото за втория начин на формиране на
възнаградителната лихва – по договорката в анекс № */******** г. , при
който променливият компонент е Базов лихвен процент, който се определя от
самата банка - кредитодател при липса на клаузи, съдържащи ясни правила за
условията и методиката, при които този размер може да се променя до
пълното погасяване на кредита. По отношение на тази клауза в анекс №
*/******** г. се споделят изцяло съображенията на жалбоподателите Ц.и за
неизпълнение на изискването за добросъвестност на търговеца, респ. за
нищожност на клаузата за възможност за едностранното й изменение от
страна на Б. поради неравноправния й характер.
Горното обаче се явява на практика ирелевантно към
настоящия спор, тъй като е установено по делото, че след сключване на анекс
2/18.8.2010 г. до обявяване предсрочната изискуемост на кредита – 20.08.20
г. БЛП на Б. за лева не е променян, респ. не е променян размерът на
възнаградителната лихва. В този смисъл е направена изрична констатация
от първоинстанционния съд, базирана на данните от приетото и неоспорено
от страните заключение на вещо лице. Не се правят подобни оспорвания и
във въззивната жалба, като липсват оплаквания в тази насока. Нищожността
на клаузата, даваща възможност на Б. едностранно да промени размера на
възнаградителната лихва, води до извод, че следва да бъде прилаган този
размер, който е договорен между страните изрично със сключения анекс. Този
размер е посочен както в анекса, така и в подписания към него погасителен
план, и както се установява от заключението на ССчЕ, не е променян до
датата на обявяване на предсрочната изискуемост. Т.е. коментираната клауза
не е довела до промяна на възнаградителната лихва, поради което нейната
нищожност в случая е ирелевантно обстоятелство.
7
Неприложени в периода на действие на договора са и
клаузите на чл. 9.4 от договора /предвиждаща право на Б. едностранно да
променя надбавката по т.9 от договора при прекратяване на трудовото
правоотношение на кредитополучателя, декларирано в т. 37 „г“ от договора/,
както и на чл. 10 от договора, според който по свое усмотрение Б. може да
капитализира начислените, но не просрочени лихви чрез прибяването им към
главницата на кредита по реда и при условията на Наредба № 9 на Б** от
2003 г., за което кредитополучателите дават съгласие при подписване на
договора. Обосновано е прието в обжалваното решение, че по делото не е
установено да е налице едностранна промяна на уговорената фиксирана
надбавка, нито пък капитализиране на лихви към главница, като и във
въззивната жалба не се съдържат оплаквания в тази насока При това
положение тези клаузи не рефлектират върху предмета на спора, и е изцяло е
ирелевантен въпросът дали същите имат неравноправен характер.
Неоснователно е възражението, че първоинстанционният съд
не е обсъдил възражението за наличие на прикрита възнаградителна лихва
под формата на 1% комисионна, уговорена по анекс 3 – т.2. Прието е в
обжалваното решение, че по отношение на посочената комисионна е
установено от ССчЕ, че същата е начислена еднократно – видно от
заключението, същата е в размер на 397.59 лв. и е изчислена върху
дължимата главница от 39 758.94 лв. Именно този е размерът на главницата,
посочен в погасителния план към анекс 3, а не е налице прибавяне на сумата
от 397.59 лв. към главницата, в какъвто смисъл се излагат твърдения в
жалбата на В. Ц. и И. Ц.. При това положение не могат да се споделят
доводите им за анатоцизъм под формата на скрита възнаградителна лихва.
Няма основание да се споделят доводите за нищожност на
клаузите за заплащане на възнаградителна лихва поради противоречие със
закона и /или накърняване на добрите нрави. Договорът за банков кредит има
възмезден характер и заплащането на възнаградителна лихва представлява
насрещната престация на кредитополучателя за ползването на предоставените
му парични средства. Съгласно чл. 430, ал.2 от ТЗ заплаща лихва по кредита,
уговорена с Б., т.е. възнаградителната лихва е съществен елемент от договора.
Несъстоятелна е тезата за накърняване на добрите нрави при уговорка
кредитополучателят да заплаща такава лихва на Б. като кредитодател. Между
страните е постигнато съгласие за размера на лихвата, като съобразно по-горе
посоченото, възможността за едностранната й промяна съобразно нивата на
ОЛП на Б** няма неравноправен характер, а възможността за едностранна
промяна съобразно нивата на БЛП на Б. всъщност не е приложена и не се е
отразила на лихвените нива в периода на договора. Няма основание по
отношение на клаузата на чл. 9 от договора и т. 4 от анекс № 1да се приеме
противоречие и с нормата на чл. 58, ал.1,т.2 от ЗКИ, според който Б. следва да
предостави информация в писмена форма на клиента си относно лихвения
процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на
8
лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до
пълното погасяване на кредита, тъй като такава изрична информация се
съдържа в самия договор, съответно анекс.
Предвид посоченото се налага извод за неоснователност на
оплакванията във въззивната жалба на В. Ц. и И. Ц. за незаконосъобразност
на обжалваното решение във връзка с дадените в него разрешения относно
действителността на клаузите за дължимост на възнаградителна лихва.
По отношение на наказателната лихва
първоинстанционният съд ответниците са въвели възражение за нищожност
поради противоречие със закона и накърняване на добрите нрави поради
уговорена недопустимо висока наказателна надбавка в чл. 11 от договора и
т.5 от Анекс № 1 от 20 пункта. Предвид същността на наказателната лихва
като неустойка съдът се е позовал на разясненията по ТР 1/2009 г. от
15.06.2010 г. на ОСТК, според което нищожна поради накърняване на
добрите нрави е всяка неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; преценката за
нищожност следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, като се вземат предвид специфичните факти и
обстоятелства за всеки конкретен случай, при съобразяване на примерно
посочени критерии като размера на задълженията, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи -поръчителство,залог, ипотека и др.; вида на
уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди; не е нищожна неустойка само заради
това, че е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, ако преценката
за накърняване на добрите нрави, поради свръхпрекомерност не може да се
направи към момента на сключване на договора. Прекомерността на
неустойката, която се преценява към момента на неизпълнение на договора,
чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди, не я прави
нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако към момента на
сключване на договора не са налице обстоятелства, от които да може да се
направи извод, че единствената цел, заради която е договорена е извън
присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Прието
е, че в конкретния случай няма данни по делото, обосноваващи теза, че
единствената цел, заради която е договорена неустойката е извън присъщите
й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции, като видно от
изготвените ССчЕ начисляваната неустойка върху просрочената главница не
е необосновано висока.
Настоящият въззивен състав не споделя изводите за
неоснователност на възражението за прекомерност на размера на
наказателната лихва. Основателни са възраженията на жалбоподателите Ц.и,
9
че предвиденото в чл.11 от договора за банков кредит задължение за
кредитополучателите да заплащат наказателна лихва с лихвен процент, равен
на сбора на договорения лихвен процент плюс наказателна надбавка от
двадесет пункта в случай върху просрочените плащания плащания по
кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, тъй като опредЕ.та
надбавка от 20 пункта над договорения лихвен процент е необосновано
висока. Тази прекомерност е видна още към момента на сключване на
договора, като така уговореният размер не е съобразен с очакваните от
неизпълнението вреди, както и с обстоятелството, че по договора е дадено
обезпечение – учредена е договорна ипотека върху недвижим имот. В тази
връзка се преценяват като основателни съображенията във въззивната жалба
на В. и И. Ц.и, че за кредитора липсва такъв прекоменер риск, вследствие на
който да претърпи вреди в размер, кореспондиращ с уговорения размер на
наказателната лихва. Ето защо съставът на ПАС приема, че в случая
уговорката по чл. 11 от договора, изменен с т. 5 от анекс 1/3.6.08 г.,
представлява неравноправна клауза , тъй като не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на двете страни по договора. Клаузата е неравноправна по
смисъла на чл. 143, ал.2,т.5 от ЗЗП и като такава е нищожна съгласно
чл.146, ал.1 ЗЗП.
Нищожната клауза не следва да се прилага в отношенията
между страните, като не е допустимо да бъде замествана с повелителна норма
от националното право. В този смисъл е даденото разрешение в решение №
76/2207.20 г. на ВКС, І т.о., което е третира идентична уговорка в договор за
банков кредит, предоставен от същата банка. В решението съдът се е позовал
на §13а от ДР на Закона за защита на потребителите, с който са въведени
разпоредбите на описаните в същия директиви, вкл. на Директива 93/13/ЕИО
на съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент
и на Съвета от 25 октомври 2011г. относно правата на потребителите и за
изменение на предходната директива, Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на
Съвета от 23.04.2009г. относно исковете за преустановяване на нарушения с
цел защита на интересите на потребителите; както и на решенията на Съда на
Европейските общности /СЕС/ с предмет тълкуването на разпоредба от
правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на
органите на Европейския съюз, което е задължително за всички съдилища в
страната: решение С-618/10 от 14.06.2012 г. по дело Banco Espanol de Credito
срещу Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване
относно тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори
и член 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно
исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на
потребителите, с което състав на СЕС постановява, че не се допуска правна
уредба на държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато
констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач
10
или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието
на тази клауза; на решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus SA
срещу Jesus Gutierrez Garcia /т.71/, в което състав на СЕС приема, че видно от
текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г., националните съдилища са длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им; договорът
трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото
съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така
да се запази договорът.
С оглед горното се приема, че в отношенията между страните
клаузата за заплащане на наказателна лихва като нищожна поради
обстоятелството, че е неравноправна, не следва да се прилага, респ.
кредитополучателите не дължат наказателната лихва, уговорена по чл. 11 от
договора за банков кредит, изменен с т.5 от анекс № 1/3.6.08 г. Обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта, с която се уважава искът по
отношение на наказателна лихва в размер на 4 641.04 лв. - от които 791,21
лв. за периода 14.05.2020 г. - 19.08.2020 г., 3849,83 лв. за периода 22.09.2017
г.-12.03.2020 г., и вместо това се постанови друго, с което в тази част искът се
отхвърли.
С обжалваното решение е уважено възражение на
ответниците за изтекла погасителна давност за вземанията по главница,
считано от 28.06.2012 г. до 28.08.2015 г., а за вземанията за лихви за периода
28.10.2012 г. до 28.08.2017 г. Прието е, че съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД
давността се изчислява от датата на изискуемостта на съответната просрочена
погасителна вноска, при което съобразно данните в заключението на ССчЕ е
мотивиран извод, че са погасени по давност задължения за главница за
главница за периода от 28.06.2012 г. до 28.07.2015 г. в размер на 3024,03 лв.
на основание чл. 110 ЗЗД, както и за лихва в размер на 21 024,01 лв. (изчислен
съобразно приложение № 4 от допълнителната ССчЕ) на основание чл. 111 б.
„в“ от ЗЗД.
Изводите за изтекла погасителна давност се оспорват като
незаконосъобразни във въззивната жалба на Б., като се излагат съображения,
че погасителната давност тече от уговорения краен срок за погасяване на
кредита, а в случая от датата на обявената предсрочна изискуемост, а не от
датите на издължаване на отделните погасителни вноски; със същите Б. се
съгласявала да приеме частични плащания по договора, но това не променяло
характера на задължението като единно и неделимо. Позовава се на съдебна
практика на ВКС.
Действително в сочения от Б. смисъл е налице практика на
ВКС, но е налице такава и за противното, като към настоящия момент е
образувано тълкувателно дело № 3/23 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса: при
уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски
11
с различни падежи, откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за
главницата и/или за възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка
вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в
хипотеза на предсрочна изискуемост.
Настоящият въззивен състав споделя мотивите на
първоинстанционното решение, че началният момент на погасителната
давност е свързан с момента на настъпване на изискуемостта на
задължението, в какъвто смисъл е изричното предвиждане на чл. 114, ал.1 от
ЗЗД, като в случая началният момент на течението на давността е свързан с
изискуемостта на съответната погасителна вноска, която настъпва в различни
моменти от крайния срок за погасяване на кредита по силата на постигнатото
между страните съгласие. С настъпване на тази изискуемост кредиторът може
да търси изпълнение, включително принудително, което кореспондира с
обстоятелството, че за проявено бездействие същият се санкционира с
течение на съответния давностен срок /5-годишен за главница и 3 –годишен
за лихви/. Не става въпрос за предложено частично изпълнение от страна на
длъжника, което да е било прието от кредитора, а за разсрочено изпълнение
на задълженията по кредита, за което страните са постигнали съгласие още
при сключването на договора. Безспорна е възможността на кредитора да
търси изпълнение от изискуемостта на всяка отделна погасителна вноска,
при което неговото бездействие не следва да бъде толерирано с извод, че
въпреки това давностен срок не тече.
Ето защо следва да бъде потвърдено първоинстанционното
решение в отхвърлителната му част, основана на изводи за изтекла
погасителна давност.
Неоснователна е въззивната жалба на Б. и срещу
отхвърлителната част на решението по отношение сумата 2533,51 лв. -
разсрочени лихви, за разликата до пълния размер от 4834,95 лв. наказателна
лихва за периода 22.09.2017 г. - 12.03.2020 г. и изцяло за периода 13.03.2020 г.
– 13.05.20 г. в размер на 177,90 лв. – договорна лихва /в обжалваното решение
погрешно е посочено, че се касае за наказателна лихва/, както и за разликата
до пълния размер от 76,86 лв. за законна лихва за периода 20.08.2020 -
26.08.2020 г.
Според настоящия състав наказателна лихва изобщо не се
дължи поради по-горе изложените съображения предвид неравноправния
характер на клаузата на чл. 11 от договора.
Претенцията за разсрочени лихви в размер на 2533,51 лв.,
както и за договорна лихва в размер на 177.90 лв. за периода 13.03.2020 г. –
13.05.20 г., както и тази за законна лихва за разликата над уважения размер от
57,31 лв. до претендирания размер от 76.86 лв. за периода 20.08.2020 -
26.08.2020 г. е отхвърлена предвид приетото заключение на ССчЕ относно
действително дължимия размер на възнаградителна лихва за периода на
действие на договора. Присъденият размер възнаградителна лихва включва и
дължимия размер за 13.03.2020 г. – 13.05.20 г., при което няма основание за
12
повторното му присъждане. Размерът на изчислената законна лихва върху
просрочена главница е съобразе с действието на погасителната давност,
настъпването на която неоснователно се отрича от Б..
Ето защо съдът приема, че въззивната жалба на „П**“ АД е
изцяло неоснователна и в отхвърлителната част решението следва да бъде
потвърдено.
С оглед така направените изводи за определяне непогасения
размер на възнаградителната лихва към 20.08.20 г. следва да се стъпи върху
изчисленията на вещото лице по вариант 2 от допълнителното заключение,
онагледени в Таблица 12. Същите са направени като изплатените от
кредитополучателите суми са отнесени за погасяване на задълженията по
кредита без погасяване на наказателната лихва, както и на сумата от 397.59
лв. – еднократна комисионна. Вещото лице е дало заключение, че в този
вариант непогасената лихва върху редовна главница възлиза към посочената
дата възлиза на 31 292.55 лв. Към този размер следва да се прибави сумата
397.59 лв., доколкото оплакванията за нейната недължимост са преценени от
съда като неоснователни и няма основание за нейното изключване. Доколкото
отделен вариант не е разработен от вещото лице, следва това да се направи с
настоящето решение. В този случай непогасената възнаградителна лихва към
20.08.20 г. е в размер на 31 690.14 лв.
Предвид уваженото възражение за изтекла погасителна
давност за възнаградителни лихви в общ размер на 21 024.01 лв.,, дължими
до три години назад от датата на подаване на заявление за издаване на
заповед за изпълнение, искът за установяване вземане за възнаградителни
лихви за периода 28.08.2017 г. - 19.08.2020 г. се явява основателен до размер
на 10 666.13 лв. До този размер първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в уважителната му част, а за разликата до уважения размер от
15 443.29 лв. да бъде отменено и вместо него се постанови решение, с което в
тази част искът да бъде отхвърлен.
За разноските:
Предвид неоснователността на въззивната жалба на "П**" АД
е неоснователно искането й за присъждане на разноски, съставляващи
размера на заплатената ДТ по подадената от Б. въззивна жалба.
Съразмерно на отхвърлената част на жалбата на В. Ц. и И. Ц.
в полза на Б. следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция на основание чл. 78, ал.8 от ГПК в размер на 200 лв.
Съразмерно на уважената част от жалбата на В. Ц. и И. Ц.
следва противната страна да бъде осъдена да им заплати разноски в размер на
193 лв. /платена ДТ/.
13
Съразмерно на уважената част от жалбата на В. Ц. и И. Ц.,
както и отхвърлянето в цялост на въззивната жалба на Б., следва П** АД да
бъде осъдена да заплати на адв. С. адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ в размер на 3456 лв. , определено на осн. чл.38, ал.2
от ЗАдв вр. чл. 7, ал.2, т.5 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Съобразно изхода на спора пред настоящата инстанция
следва да бъде отменено решението в частта, с която в полза на П** АД са
присъдени разноски за заповедно производство за разликата над 1019.20 лв.,
както и за първоинстанционното производство – за разликата над 1450.26 лв.
П** АД следва да бъде осъдена да заплати на адв. С.
допълнително адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ
пред първата инстанция в размер на 746.50 лв.
Предвид посоченото ПАС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 58/15.02.23 г., постановено по
т.д. № 621/21 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, В ЧАСТТА МУ, с което
се ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 422 от ГПК в отношенията
между „П**“ АД ЕИК ********* и В. Б. Ц., ЕГН ********** и И. Х. Ц., ЕГН
**********, че ищецът „П**“ АД, има вземания против ответниците В. Б. Ц.
и И. Х. Ц. при условията на пасивна солидарност в размер на 10 666.13 лв. -
договорна лихва за периода 28.08.2017 г. - 19.08.2020 г., дължима на
основание анекс т. 2 от Анекс № */******** г. към договор за банков кредит
****-**-**** от 21.10.2006 г.
ОТМЕНЯ решение № 58/15.02.23 г., постановено по т.д. №
621/21 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, В ЧАСТТА МУ, с което се
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 422 от ГПК в отношенията между
„П**“ АД ЕИК ********* и В. Б. Ц., ЕГН ********** и И. Х. Ц., ЕГН
**********, че ищецът „П**“ АД, има вземания против ответниците В. Б. Ц.
и И. Х. Ц. при условията на пасивна солидарност:
в размер на 4 641.04 лв. – наказателна лихва, от които
791,21 лв. за периода 14.05.2020 г. - 19.08.2020 г., 3849,83 лв. за периода
22.09.2017 г.-12.03.2020 г.,
в размер на 4 777.16 лв. /представляващ разликата над
10 666.13 лв. до 15 443.29 лв. /– възнаградителна лихва за периода 28.08.2017
г. - 19.08.2020 г.
като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
14
ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН искът, предявен от
„П**“ АД против В. Б. Ц. и И. Х. Ц. да се признае за установено
съществуване на вземане на „П**“ АД по договор за банков кредит ****-**-
**** от 21.10.2006 г. и анекси към него за7
наказателна лихва в размер на 4 641.04 лв., от които
791,21 лв. за периода 14.05.2020 г. - 19.08.2020 г., 3849,83 лв. за периода
22.09.2017 г.-12.03.2020 г.
възнаградителна лихва в размер на 4 777.16 лв.
/представляващ разликата над 10 666.13 лв. до 15 443.29 лв. /– за периода
28.08.2017 г. - 19.08.2020 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 58/15.02.23 г., постановено по т.д.
№ 621/21 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, В ЧАСТТА МУ, с която са
ОТХВЪРЛЕНИ предявените искове за:
- разликата над 36 053.79 лв. до пълния претендиран размер от
39 528,01 лв. – главница, ведно със законна лихва, считана от 27.08.20 г. до
окончателното погасяване;
- за разликата над 15 443.29 лв. до пълния размер от 33 913,79
лв. - договорна лихва като погасен по давност за периода 28.10.2012 г. до
28.07.2017 г.
- за 2533,51 лв. - разсрочени лихви;
- за разликата над 3849.83 лв. до пълния претендиран размер от
4834,95 лв. - наказателна лихва за периода 22.09.2017 г. - 12.03.2020 г.
- за 177,90 лв. – договорна лихва за периода 13.03.2020 г. –
13.05.20 г.;
- за разликата до пълния размер от 76,86 лв. за законна лихва за
периода 20.08.2020 - 26.08.2020 г.
В необжалваната си част решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА „П**“ АД ЕИК ********* да заплати на В. Б. Ц.
ЕГН ********** и И. Х. Ц. ЕГН ********** разноски за въззивна инстанция
в размер на 193 лв.
ОСЪЖДА „П**“ АД ЕИК ********* да заплати на адв. М. С.
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ
за въззивната инстанция - в размер на 3456 лв.
за първата инстанция – в размер на 746.50 лв.
ОСЪЖДА В. Б. Ц. ЕГН ********** и И. Х. Ц. ЕГН
********** да заплатят на „П**“ АД ЕИК ********* юрисконсултско
възнаграждение за въззивна инстанция в размер на 200 лв.
ОТМЕНЯ решение № 58/15.02.23 г., постановено по т.д. №
15
621/21 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, В ЧАСТТА МУ, с която В. Б.
Ц. и И. Х. Ц. са осъдени да заплатят разноски на „П**“ АД за сумите:
разликата над 1019.20 лв. до присъдения размер от 1227.87
лв. за заповедното производство;
разликата над 1450.26 лв до присъдения размер от 1747.20 лв.
за първоинстанционното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16