О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр.Ловеч, ..………..2019г.
Окръжен съд - Ловеч гражданско отделение в закрито
съдебно заседание на единадесети юли две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДА ДОЙНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА
ЗОРНИЦА
АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Дойнова ч.гр.д.№400
по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл.413, ал.2 във връзка с чл.274 от ГПК.
Образувано
е по повод подадена
частна жалба от „Агенция за контрол за просрочени задължения”ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.Панайот Волов №29, ет.3, представлявано от представлявано от
Ивелина Цанкова Кавурска, чрез юрисконсулт Десислава Александрова,
със съдебен адрес:*** срещу Разпореждане №2136 от 11.06.2019г. постановено по ч.гр.д.№1104
по описа за 2019г. на Районен съд – Ловеч, с което е отхвърлено изцяло заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Жалбоподателят сочи, че
разпореждането е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и е необосновано. Твърди, че заповедният съд превишава правомощията си,
дадени му в заповедното производство съгласно разпоредбите на ГПК. Излага, че
целите на заповедното производство са опростеност, ускореност и ефективност, но
и улеснено признаване и изпълнение на съдебния акт, които са в основата на
приемането и са прогласени в Регламент (ЕО) №861/2007г. на Европейския
парламент и Съвета от 11 юли 2007г. и в Регламент (ЕО) №1896/2006г. на Европейския
парламент. Счита, че в конкретния случай първоинстанционният съд ограничава
постигането на основните цели, заложени в заповедното производство, чрез
издаването на правопреграждащ акт, с който
възпрепятства изначално възможността на кредитора да претендира ликвидното и
изискуемо вземане в цялост, чрез издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Твърди, че съдът, опитвайки се да докаже неравноправност на процесните
вземания и тяхната нищожност, нарушава основни начала на ГПК, инкорпорирани в
чл.6 и чл.7- за диспозитивното и служебно начало. Вследствие на това излага
съждения за допусната от съда неравноправност в условията на едностранно
производство, без на заявителя да бъде дадена възможност да обоснове и докаже
индивидуално договаряне.
Посочва, че нито Директива
2008/48 за договорите за потребителски кредит, нито Директива 2009/22 за
исковете за преустановяване на нарушения с цел защита интересите на
потребителите, предвиждат процесуални механизми, които да задължават
националните юрисдикции да обявяват служебно нищожността на клаузи като
съдържащата се в процесния договор. Позовава се на решение №С-618/10СЕС, с
което се приема, че в заповедното производство съдът следва да приложи правилата
на директивата и без наличие на възражение, но при определени условия - при
наличие на необходимите фактически и
правни данни.
Счита, че нищожността на
договорните клаузи, поради неравноправния им характер, е особен вид недействителност,
който не попада в общите хипотези на противоречие със закона или с добрите
нрави.
Относно
„неравноправния характер” на претендираните вземания се позовава на разпоредбата
на чл.143 ЗЗП, в който е транспонирана Директива 93/13 ЕИО от 05.04.1993г., по-конкретно
чл.3, в който е уредена т.нар.генерална клауза за неравноправност на уговорките
в потребителския кредит.
Жалбоподателят поставя въпросът:
Как заповедният съд би взел предвид всички обстоятелства, свързани със
сключване на договора, като черпи информация и прави заключения единствено и
само на база съдържанието на т.12 от заявлението за издаване на заповед за
изпълнение.
По отношение на претендираното
обезщетение за забава сочи, че следва да се има предвид, че то се дължи на
основание чл.86 от ЗЗД изчислено върху непогасената част от главницата и е в
определения от закона размер.
Относно възнаградителната лихва
сочи, че тя представлява договореното и съответно дължимо възнаграждение на
кредитора за ползването на отпуснатата в заем
сума.
По отношение правната същност на
неустойката и нейната функция жалбоподателят се позовава на чл.92, ал.1 ЗЗД ,
имаща за цел да обезпечи изпълнение на задължението и да обезщети кредитора за
вредите от неизпълнението. В тази насока сочи ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с което се приема, че
неустойката е нищожна само, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза
извън присъщата и обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция. Оспорва мотивите на съда, че неустойката е нищожна само на
основание противоречие с добрите нрави.
Относно претендираната със
заявлението сума за разходи за извънсъдебно събиране на задължението счита, че
тази претенция е израз на свободата на договаряне между страните- чл.9 ЗЗД и е
допустима, съгласно чл.10а,ал.1 ЗПК и кредиторът може да събира от потребителя
такси и комисионни за допълнителни услуги свързани с договора за потребителски
кредит, но в случая заявителят е
претендирал вземане за разходи „0”.
Жалбоподателят заключава, че преценката
на съда в производството по издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
се ограничава единствено до изложените от заявителя факти, като тя се простира
до там, доколкото въз основа на тези факти може да се установи едно
индивидуализирано, спорно вземане, основателността на което ще бъде изследвана
и доказана в друг евентуален процес – исковия.
В горния смисъл жалбоподателят
сочи съдебна практика.
Моли да бъде отменено
разпореждането на първоинстанционния съд и да се
постанови издаване на заповед за изпълнение за сумите претендирани със
заявлението по чл.410 ГПК.
Частната жалба е подадена в срока
по чл.413, ал.2 ГПК, от заявител, срещу разпореждане, с което е отхвърлено изцяло
заявлението, поради което е процесуално допустима, като по същество съдът
приема следното:
От приложените по делото
доказателства се установява, че производството по ч.гр.д.№1104 по описа за 2019г.
на Районен съд - Ловеч е образувано по повод постъпило заявление по чл.410 ГПК
от „Агенция за контрол за просрочени задължения”ЕООД, ЕИК ********* за издаване
на заповед за изпълнение срещу длъжника Ц.Б.И., ЕГН **********, с адрес: *** за
парично вземане, основано на Договор за паричен
заем №2838351, по силата на който е отпуснат заем в размер на 600.00 лева, която
сума е следвало да се върне ведно с дължимата договорна лихва в размер на
104.34 лева на 9 месечни погасителни вноски. В обстоятелствата изложени в т.12
се сочи, че в Договора изрично е уредено, че кредиторът има право да прехвърли
вземането си по договор за паричен заем на трето лице.
На 01.02.2019 г. е подписано
Приложение № 1 към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия)
от 30.01.2017г., на основание чл.99 от ЗЗД между „Изи
Асет Мениджмънт”АД и заявителя, който става титуляр
на вземането, заедно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Твърди,
че длъжникът е уведомен за извършената продажба на вземане на 01.02.2019г. с
писмо с обратна разписка.
Заявителят е посочил, че длъжникът
е извършил плащания в общ размер на 860.07 лева, като след приспадането им остава
да дължи сума в общ размер на 531.42 лева, от които главница 279.04 лева,
договорна лихва 14.81 лева за периода от
датата на първата вноска 27.07.2017г. до 24.03.2018г. – датата на последната
вноска, неустойка за неизпълнение на задължение от 202.29 лева, законна лихва
за забава върху непогасената главница 35.28 лева за периода от датата на настъпване на
забавата, а именно от 25.03.2018г. до 30.05.2019г., както и законна лихва от
момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на дължимите
суми. Със заявлението са претендирани и съдебни разноски – държавна такса 25.00
лева и 200.00 лева за процесуално представителство.
Районен съд - Ловеч с
Разпореждане №2136 от 11.06.2019г. постановено по ч.гр.дело №1104 по описа за 2019г. е отхвърлил
заявлението, след като съобразил, че договорът за паричен заем е сключен при
действието на Закона за потребителския кредит и нормите му следва да бъдат съобразени
служебно от съда и по-специално да се приложи императивното правило на чл.33,
ал.1 и ал.2. Направен е извод, че
платените от длъжника суми следва да бъдат приспаднати само от главницата и
лихвата, което не е направено от заявителя, а изчислението не може да бъде
направено в заповедното производство. Така също съдът посочил, че договорът съдържа неравноправни клаузи относно претенциите за неустойка, както и че те
противоречат и на добрите нрави, съгласно чл.26, ал.2 ЗЗД.
Частната жалба е неоснователна.
Настоящата инстанция счита, че
правилно Районен съд - Ловеч е приел, че с оглед на заявените размери по процесното вземане, при нищожност на клаузата за неустойка,
не могат да бъдат разграничени платените вече суми, включително и частта за
неустойка, от тези които се дължат за главница, договорна лихва и лихва за
забава.
Заявлението по повод на което
започва заповедното производство следва да отговаря на изискванията на чл. 127,
ал.1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК, към които препраща чл. 410, ал.2 от ГПК. В
конкретния случай първоинстанционният съд е отхвърлил искането за издаване на
заповед за незабавно изпълнение, тъй като не съдържа всички необходими данни, въз
основа на които да бъде индивидуализирано парично вземане.
Настоящият състав счита, че
действително е налице нередовност на заявлението по смисъла на чл. 127, ал.1,
т.4 от ГПК, тъй като не са изложени конкретни обстоятелства, на които се
основава искането.
В случая заявителят е претендирал
главница, договорна лихва, мораторна лихва, законна лихва, както и неустойка за
неизпълнение на задължение. В т.12 от заявлението са посочени обстоятелства, от
които произтича вземането, като по отношение на претенцията за неустойка се
излага, че длъжника не е изпълнил задължението си в 3-дневен срок от подписване
на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение, а именно: две
физически лица-поръчители, всяко от което да отговаря на следните изисквания:
да представи на заемателя служебна бележка за размер на трудовото
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1 000.00
лева, да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по
друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт”АД, да няма неплатени осигуровки за
последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции
или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статут не по-лош от 401 „Редовен”, като поръчителите подписват договор за
поръчителство или банкова гаранция с бенефициер-
„Заемодателя”, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя по договора за целия срок на договора. Поради
неизпълнение на тези задължения от страна на заемателя му е начислена еднократно неустойка в размер на 606.87
лева.
Заповедният съд е
длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и
добрите нрави. В случая претенцията на заявителя, наред с главница, договорна
лихва и лихва за забава, включва и начислена неустойка. Кредиторът основава
вземането си на договор за паричен заем сключен при действието на Закона за потребителския кредит,
затова нормите му следва да бъдат
съобразени служебно от съда и по-конкретно да бъде съобразено императивното
правило на чл.33, ал.1
и 2 от ЗПК. Нормата на ал.1 предвижда, че при забава на
потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума
за времето на забавата, а ал.2 – в случай, че потребителят забави дължимите от
него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва.
В случая с
посочените от заявителя клаузи в Договора за паричен заем с №2838351, въз
основа на които се претендира неустойка по същество, се цели заобикаляне на правилата
въведени с чл.33 от ЗПК и имат за цел да се присъдят непозволени от закона плащания.
При изложените обстоятелства, при
който длъжникът е следвало да представи обезпечение: да осигури двама
поръчители, към които са предявени значително завишени изисквания относно
тяхната платежоспособност или банкова гаранция в размер на цялото задължение в
срок от 3 дни след сключване на договора, а не преди него, се налага изводът,
че е нарушен един от основните принципи в гражданските и търговски
правоотношения - за справедливост, закрила и защита на всеки признат от закона
интерес.
Така също следва
да бъде посочено, че уговорената в договора за паричен заем неустойка се
отклонява от нейната обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция, предвидена в чл.92 от ЗЗД и накърнява добрите нрави, в
която насока са и указанията дадени в т.3 на
ТР №1/2009 г. от 15.06.2010 г. от ВКС по тълк.д.№
1/2009 г. на ОСГТК, съдът намира, че тези клаузи са
нищожни, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД. Нищожността произтича и от
разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК.
При изложените
съображения не може да се приеме, че в случая
е следвало да се разгледа заявлението след прилагане на разпоредбата на
чл.411, ал.2, т.1 от ГПК. При посоченото от заявителя, че на длъжника е била
начислена неустойка в размер от 606.87 лева, от който размер се дължат 202.29
лева, без посочен период, не би могъл да бъде направен извода, какъв е остатъка
от задължението на кредитополучателя за главница, договорна лихва и лихва за
забава, което може да бъде установено само в исковото производство.
Настоящата въззивна инстанция намира,
че изложените в частната жалба възражения са неоснователни. Първоинстанционният
съд е постановил правилен съдебен акт, при което следва да се потвърди Разпореждане
№2136 от 11.06.2019г. постановено по ч.гр.д.№1104 по описа за 2019г. на Районен
съд – Ловеч.
Водим от горното, съдът
О П Р
Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане
№2136 от 11.06.2019г. постановено по ч.гр.д.№1104 по описа за 2019г. на Районен
съд – Ловеч.
Определението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
ЧЛЕНОВЕ:
2.