Р Е Ш
Е Н И Е
№ ,гр.Пазарджик, 14.02.2020
год.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПАЗАРДЖИШКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД, гражданска колегия, в открито
заседание на четиринадесети януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Ц. ВЪЛЧЕВА
при секретаря Стоянка Миладинова,
като разгледа докладваното от съдия Вълчева гр. дело №1737
по описа на съда за 2019 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл.55 ал.1, предл. първо от ЗЗД.
Подадена е искова молба от Ц.А.К.,
с ЕГН ********** *** против „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, общ.Столична, район Лозенец, Експо
2000, бул.“Никола Вапцаров“ №55, представлявана от А. В. А., О. Р. , М. Й. П. ,
Н. В. М. и Д. С. Д. , в която ищцата твърди, че с Договор за
банков кредит от 13.03.2006г., сключен между нея - Ц.А.К. и ответника -
„РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/" ЕАД й бил предоставен кредит в размер на 33 500
лева за потребителски нужди, с краен срок за погасяване на кредита 25.03.2016г.
Твърди, че на основание чл.4 от сключения договор се задължила за първите 12
месеца от датата на усвояване на кредита да заплаща на ответника лихва в размер
на 5.80%, която представлявала СБР за лева /стойност на банковия ресурс,
определен от банката/ + 1.30 пункта надбавка годишно. След изтичане на срока,
посочен в чл.4.1 от договора, на основание чл.4.1. от същия се прилагала
годишна лихва в размер на 7.95%, която представлявала СБР, който не е посочен в
договора +3.45 пункта надбавка годишно. На основание чл.5.1. и чл.5.2. от
договора кредитът следвало да бъде погасяван на равни анюитетни месечни вноски,
дължими на 25-то число от съответния месец, съгласно погасителния план.
Твърди, че в чл.4.2. от договора
е посочено, че при промяна на пазарните условия, ответникът може едностранно да
променя лихвата в частта СБР, като новият лихвен процент влиза в сила от
датата, посочена в уведомлението до кредитополучателя. Посочената клауза от
договора ищцата счита за нищожна, неравноправна, уговорена в противоречие със
закона, с цел заобикаляне на закона, както и като нищожна разпоредба,
накърняващи принципа на добрите нрави, добросъвестността и справедливостта.
Сочи, че съгласно чл.1 ал.1 от
Закона за банките /отм./, банка е акционерно дружество, което извършва публично
привличане на влогове и използва привлечените парични средства за предоставяне
на кредити и за инвестиции за своя сметка и на собствен риск. Съгласно
разпоредбата на &1, т.1 от ДР на ЗЗППТ /отм./, в сила към датата на
сключване на договора, потребител по смисъла на закона е ФЛ, което придобива
стоки или ползва услуги за свои нужди, а не за продажба, производство или
упражняване на професия или занаят. Твърди, че съществуващото между страните
договорно отношение се регулира от ЗЗППТ /отм./, тъй като ищцата е потребител,
а ответникът е предоставил кредит, който не е във връзка с професионалната й
дейност. Съгласно разпоредбата на чл.35 ал.1 от ЗЗППТ /отм./, неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Неравноправната клауза следва да се преценява към момента на сключване на
договора без оглед на проявлението на тази клауза в хода на развитие на
правоотношението. Неравноправността на клаузата води до нейната нищожност, като
същото е предмет на изследване винаги към момента на сключване на договора.
Съгласно разпоредбата на чл.35 ал.2, т.9 от ЗЗППТ /отм./ неравноправна клауза
е, която позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора на
непредвидено в него основание. Съгласно разпоредбата на чл.35 ал.2, т.11 от
ЗЗППТ /отм./ неравноправна клауза е, която дава право на търговеца да увеличи
цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора,
ако окончателно определената цена е завишена в сравнение с тази, уговорена при
сключване на договора. Твърди, че с тази клауза ответникът си е запазил правото
да променя едностранно условия на договора за банков кредит между страните, на
непосочени в договора основания. Тази клауза е сключена във вреда на
потребителя, тъй като дава неконтролируеми права на другата страна, което не
отговаря на изискванията на добросъвестността. Ответникът не е положил грижата
на добрия съконтрахент при сключването на договора, и води до неравновесие на
правата на двете страни по договора, като дава изключителни права само на
ответника, безконтролно да променя съдържанието на договорните отношения между
страните, като се позовава на промяна на пазарните условия, без да доказва
каква е точно тази промяна и с колко тази промяна води до промяна на размера на
лихвата. Има значително неравновесие между правата на страните по договора, тъй
като ищцата няма право да въздейства върху размера на СБР като по този начин
чувствително се увеличава размера на нейното задължение към Банката, без да има
съгласие от нейна страна.
Твърди, че клаузите от договора
са неравноправни още и поради това, че не дават възможност на потребителя да се
откаже от договора, ако не е доволен от новите условия на кредита. В договора
не е предвидена нарочна възможност при такава хипотеза ищцата да се откаже от
договора за кредит. Текстът на договорите е предварително изготвен от ответника
и ищцата няма възможност да влияе върху съдържанието му при неговото сключване.
При използването на типов договор не е налице индивидуално договаряне между
страните.
Твърди, че първите 12 месеца от
сключване на договора трябвало да заплаща вноска от 368.56 лв., а след това до
края на действието му - 402.17 лв. Вместо да заплаща посочените в погасителния
план вноски, същите били увеличени, както следва: м.март и април 2014г. - вноска
по 441.53лв. всеки месец; м.май, юни, юли, август, септември, октомври, ноември
и декември 2014г. - вноска по 438.14лв. всеки месец; м.януари 2015г. - вноска
от 435.13лв.; м.февруари, март, април, юни, юли и август 2015г. - вноска по
434.16лв. всеки месец; м.септември, октомври, ноември, декември 2015г., януари
и февруари 2016г. - вноска по 432.89лв. всеки месец и м.март 2016г. - вноска от
432.85лв. Увеличаването на размера на вноските довело до заплащане в повече от
договорените вноски, както следва: м.март и април 2014г. - по 39,36лв. всеки
месец; м.май, юни, юли, август, септември, октомври, ноември и декември 2014г. -
по 35.97лв. всеки месец; м.януари 2015г. - от 32.96лв.; м.февруари, март,
април, юни, юли и август 2015г. - по 31.99лв. всеки месец; м.септември,
октомври, ноември, декември 2015г., януари и февруари 2016г. - по 30.72лв. всеки
месец и м.март 2016г. - от 30.68лв. или обща в размер на 838.17лв. за периода
м.март 2014г. до м.март 2016г. включително, представляваща разликата между
предварително уговорените и реално заплатени анюитетни вноски по договора за
кредит. Твърди, че разликата между действително договорената и платената реално
цена е недължимо платена, тъй като се основава на нищожна клауза от сключения
договор, даващи право на ответника да коригира погасителните вноски.
Извършеното плащане на процесните суми към момента на извършване на плащането
не е имало основание за същото в хипотезата на платено по нищожна клауза по
договора. Щом исковата сума е недължимо платена от ищцата, то тя следва да й бъде
върната.
Моли съда да
постанови решение, с което да осъди ответната банка да заплати на ищцата сумата
от 838.17лв., представляваща сбор от недължимо платени възнаградителни лихви по
договора за кредит от 13.03.2006г. за периода от м.март 2014г. до м.март 2016г.
включително, а именно: м.март и април 2014г. - по 39,36лв. всеки месец; м.май,
юни, юли, август, септември, октомври, ноември и декември 2014г. - по 35.97лв.
всеки месец; м.януари 2015г. - от 32.96лв.; м.февруари, март, април, май, юни,
юли и август 2015г. - по 31.99лв. всеки месец; м.септември, октомври, ноември,
декември 2015г., януари и февруари 2016г. - по 30.72лв. всеки месец и м.март 2016г.
- от 30.68лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
предявяване на иска до окончателното й изплащане.
Моли да й бъдат
присъдени направените по делото разноски.
Към исковата молба
са приложени писмени доказателства и са направени доказателствени искания.
В срока по чл.131
от ГПК по делото е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, с
който е взето становище, че искът е процесуално допустим, но изцяло
неоснователен.
Възразява се, че претендираните
суми са получени на основание и в изпълнение на сключен между страните валиден
договор за кредит, поради което искът следва да бъде отхвърлен.
Ответникът не оспорва,
че: 1.Между банката и ищцата е сключен на 13.03.2006г. договор за банков кредит
за потребителски нужди в размер на 33500 лева („Договор за банков кредит”); 2.Банката
е предоставила сума в размер на 33 500 лева на ищеца, съгласно условията на
сключения договор за банков кредит, с което кредитът е усвоен изцяло. За
ползвания кредит от кредитополучателя е уговорена след първата година годишна
лихва в размер, равен на Стойност на банковия ресурс (СБР) за евро плюс 3,45
пункта надбавка като лихвата към момента на подписване на договора за кредит е
била общо 7.95 % годишно; 3.Ищцата изцяло е изплатила задълженията си към банката
във връзка с договора за кредит.
Оспорва изцяло
основателността на предявения иск, поради следните съображения:
Твърди, че между
страните по спора е бил налице валидно сключен индивидуален договор за банков
кредит и като такъв е породил действието си за тях. Договорените между страните
клаузи не противоречат на императивните правни норми, уреждащи отношенията на
банките с обслужваните от тях лица, както и приложимите норми за защита на
потребителите.
Твърди, че необоснована
е тезата на ищеца за неравноправност на клаузата на чл.4.2. от договора за
банков кредит по смисъла на Закона за защита на потребителите, без анализ на
уговорените права и задължения между страните и произтичащите от изпълнението,
респективно неизпълнението на договора и приложимата нормативна регулация на
договорните отношения. Счита, че клаузите в договора за кредит са действителни,
не заобикалят закона, не противоречат на добрите нрави и са породили действително
задължение за ищцата. С факта на сключване на договора и получаване на заемните
средства, ищцата се е задължила при точно и ясно договорени условия,
непротиворечащи на нормативните правила и твърденията.
Поради обективния
характер на СБР би било неравно третиране на клиенти да се договаря
индивидуален СБР. Индивидуалният риск е оценен в твърдия компонент - надбавката
А с така уговорената клауза на чл.4.1 при тези условия лихва е пряко обвързана
и уговорката за правото на банката да промени лихвата при промяна на пазарните
условия на компонента СБР.
Сочи, че в договора
подробно са уредени условията за предоставяне и погасяване на кредита,
включително как се определя и заплаща дължимата от ищците договорна лихва в
рамките на погасителния период, неустойката за забава, условията за предсрочно
погасяване на кредита от страна на кредитополучателя, както и конкретни случаи
на неизпълнение на договора, предпоставящи право на кредитора да изисква
предсрочно и незабавно изпълнение на усвоените и непогасени по договора суми.
Твърди, че при
условията на сключения договор, няма уговорен между страните фиксиран и
определен за целия срок на договора размер на лихвения процент (цената по
договора), а напротив - договорен е двукомпонентен лихвен процент, съдържащ твърда
стойност на надбавка в размер на 3.45 пункта надбавка годишно, която ищците не
оспорват. Другият компонент, формиращ размера на дължимата лихва, е плаващ
(променлив) и представлява банкова база, наречена "Стойност на банковия
ресурс". Сочи, че ищецът оспорва валидността на клаузата на чл.4.1. и
чл.4.2., които дефинират вида и начина за изчисление на лихвата. Стойността на
банковия ресурс (СБР) също е дефиниран като „Лихвеният процент по
междубанковите депозити за съответния период и валута котировка „предлага“ плюс
законоустановените разходи на банката, в т.ч. за поддържане на ЗМР
(задължителни минимални резерви) и свързаните с Фонда за гарантиране на
влоговете, изчислявани текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции" на
банката.
Твърди, че всеки
един от индексите/показателите, които влияят върху размера на СБР, сами по себе
си са обективни и променливи, като банката не е в състояние да ги контролира
или да предвиди флуктуациите в тях. СБР е един и същи за всички кредитни
инструменти в съответната валута и се променя едновременно за всички
кредитополучатели - обратното би довело до неравно третиране на клиенти, което
би било в противоречие със закона. Индивидуалната твърда надбавка е
индивидуално уговорена, защото отразява оценката за кредитоспособността на
всеки конкретен кредитополучател по конкретния кредитен инструмент, като в
резултат - промяната, на който и да е от двата компонента (събираеми), води до
промяна на техния сбор, съгласно обикновената аритметика.
Твърди, че няма
по-обективно определяеми и по-лесно установими и подлежащи на проверка разходи
от установените по вида и размера им в закон разходи за фондове и резерви,
които банките са задължени и могат да бъдат задължени да правят в срока на
договора, предвид факта, че набират ресурс от широк кръг лица и го предоставят
за ползване по отпусканите кредити. Така, нито дефиницията на СБР дава
възможност на банката произволно да включва всякакви разходи като изброените от
ищците за съдебни такси, за застраховки и др., нито де факто банката е включвала
такива разходи в изчисленията на СБР през процесния период.
Сочи, че стойността
на лихвения процент по договора е сбор от посочените в дефиницията на СБР
компоненти. Всяка промяна, на който и да е от компонентите, сформиращи СБР,
променя неговия размер, а от там и общият размер на лихвения процент, заплащан
от Кредитополучателя - както в посока неговото увеличаване, така и в посока
неговото намаляване. След като
компонентите, формиращи СБР, са изцяло зависими от външни фактори,
съответно не са под контрола на
кредитодателя, то предвиденото в чл.4.2. от договора право на банката
едностранно да променя лихвата в частта СБР, по съществото си представлява
право на банката да извърши съответните необходими изчисления, чрез които да
отрази настъпилите обективни изменения в индексите и показателите, влияещи
върху СБР.
Посочва, че безспорно
е в съдебната практика, че договорната лихва по кредита представлява
възнаграждението на банката или с други думи цената на предоставения за
ползване финансов ресурс за определения в договора срок, дължима от
кредитополучателя. Като цената на всяка друга стока или услуга, цената на
предоставения за ползване кредит в рамките на договорения срок включва
разходите на доставчика, които не са константна величина, а подлежат на промяна.
С оглед на това, стандартна и напълно нормална и икономически обоснована
практика при всички дългосрочни договори, цената на стоката, която доставчикът
се е задължил да доставя по време на действие на договора, да не са фиксирани
към датата на сключване на договора, а да се променят в срока му на действие в
зависимост от промените в цени и разходи на доставчика по време на договорния
срок. Аналогично е и положението с договорите за банков кредит, при които
банката предоставя на кредитополучателя за ползване определен финансов ресурс
за договорен срок, а цената, по която самата банка си набавя този ресурс към
един и друг период от срока на договора за кредит и разходите й по
осигуряването му не са непроменлива величина, а са зависими от пазарните
условия.
С до тук изложеното
ответникът оспорва правното твърдение, че сумите са платени без основание.
Напротив, промяната в размера на договорната лихва по кредитите, а от тук и в
размера на вноските, е изрично уговорена от страните в процесния индивидуален
договор, подписан между ищцата и банката. Тези клаузи са напълно действителни,
така че плащанията на договорната лихва в променените й размери, съобразно тези
договорни клаузи са плащания, извършени на валидно правно основание.
Моли съда да вземе
предвид, че след периода, в
който СБР се увеличава, следва друг, в който именно поради промяна на
обективните фактори, определящи размера на отделните компоненти на СБР,
лихвеният процент по процесния договор за кредит „едностранно" е намаляван от банката. Намаляванията
на лихвата са направени на основание клаузите, които ищцата неправилно и
неоснователно твърди за неравноправна.
Обстоятелството, че въз основа на една и съща договорна клауза лихвеният
процент по кредита бива както увеличаван, така и намаляван, означава, че
резултатът от приложението й би могъл да бъде както в полза на банката, така и
в полза на потребителя, в зависимост от състоянието на междубанковия финансов
пазар. Поради това, клаузата не води до неравновесие между правата и
задълженията на страните по договора, а напротив - балансира интересите и на
двете страни. Неслучайно пазарът е избрал този механизъм за справедливо
балансиране на интересите на страните, защото алтернативите са очевидно
неприемливи (например, лихвата да е равна на най-лошите очаквания за периода
или кредитите да са краткосрочни). В този смисъл са неоснователни доводите на ищеца, че
клаузите на чл.4.2, във вр. с чл.4.1 противоречат на чл.35 ал.2, т.9 от ЗЗППТ
/отм./ (пренесена в чл.143, т.10 от сегашния ЗЗП), тъй като макар и банката да
има правото едностранно да променя лихвата, това не е по нейно усмотрение, а е
свързано с промяната на обстоятелство в обективната действителност, което е
извън контрола на банката. Това не води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, а напротив уравновесява ги.
Никъде в договора не е упоменато, че договорената в чл.4.1 лихва е фиксирана за
целия период на договора, съответно ищцата няма откъде да направи заключение,
че посоченият в договора първоначален лихвен процент от 7,95% ще остане същият
за целия период на договора.
Сочи, че видно от
приложените доказателства годишната лихва е претърпявала промяна, както е била
увеличавана, така е и намалявала в съответствие с външните промени, на които
банката не би могла да влияе. В конкретния случай промяната на пазарните
условия, определящи компонентите образуващи СБР, е водела както до неговото
увеличаване, така и до неговото намаление, което е известно на ищеца.
Сочи, че клаузата
на чл.4.1. от процесния договор не противоречи нито на общия текст на чл.35
ЗЗППТ, нито на която и да е от осемнадесетте изброени точки на новия чл.143 от ЗЗП.
Счита, че приложимият закон в настоящото производство следва да бъде Закона за
защита на потребителите. Счита, че спрямо отношенията им по договора за кредит
е приложима разпоредбата на чл.144 ал.3, т.1 от ЗЗП, а именно: (3) Разпоредбите
на чл.143, т.7, 10 и 12
не се прилагат по отношение на: 1. сделките с ценни книжа, финансови
инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги.
В горния смисъл е и
съдебната практика: „доколкото процесният договор за банков кредит, е сделка,
сключена с потребител, имаща за предмет финансови инструменти, чиято цена е
свързана с измененията на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън
контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги, то тя попада в
приложното поле на изключението, визирано в чл.144 ал.3, т.1 от ЗЗП, според което не са неравноправни
договорни клаузи на такъв договор, макар да осъществяват фактическите състави на
чл.143, т.10 и 12 от ЗЗП. При това систематическо, логическо и граматическо
тълкуване на процесната договорна клауза, въззивният съд приема, че последната
не е неравноправна, макар да не е индивидуално уговорена, поради което не е
нищожна по смисъла на чл.146 ал.1 от ЗЗП и като действителна е породила
желаните от страните правни последици”
(срв. Решение от 06.02.2012г. по гр.д.
№9180/2011г. СГС, което е окончателно); „Доколкото процесния договор за
банков кредит е сделка сключена с потребител, имаща за предмет финансови
инструменти, чиято цена е свързана с пазарните условия, които са извън контрола
на търговеца или доставчика на финансови услуги, то тя попада в хипотезата на
чл.144 ал.3, т.1 от ЗЗП, според която не са неравноправни клаузи на такъв
договор, макар да осъществяват фактическия състав на чл.143, т.1, т.10 и т.12
от ЗЗП, т.е. дори и доставчикът на финансови услуги, да може да променя
едностранно условията на непредвидено основание и да увеличава цената, без
потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателната цена е значително завишена, съобразно уговореното, тази клауза
няма да е неравноправна, а от там и нищожна, тъй като попада в изключението на
чл.144 ал.3 от ЗЗП. Касае се за обективни факти на финансовия пазар, довели до
увеличаване на някои от компонентите на СБР, съответно и до неговото увеличение
в един период, в какъвто смисъл е заключението на вещото лице“ /срв. Решение №338/26.11.2013г. по гр.д.
№703/2013г. на Разградския районен съд/.
Сочи, че изводите се
подкрепят и от Решение №77/22.04.2015г. на Върховния касационен съд, ГК, III
ГО, постановено по реда на чл.290 и сл. от ГПК (приложено към отговора).
Уговорената в
чл.4.2. промяна на пазарните условия касае единствено и само обективните
изменения на отделните компоненти на СБР, чийто размер освен че е свързан с
„колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар" (чл.144 ал.3 ЗЗП), но е и извън контрола на
банката като доставчик на финансови услуги и се формира извън нея, а тя само
констатира промените.
Сочи, че съгласно
чл.145 ал.1 от ЗЗП неравноправната клауза в договор, сключен с потребителя, се
преценява като се вземат предвид видът
на стоката или услугата - предмет
на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на
сключването, както и всички останали
клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. В случая
преценката на валидността на клаузата на чл.4.2. от договора следва да се прави
единствено и във връзка със систематичното й тълкуване с чл.4.1. от договора и
като се отчита обстоятелството, че паричният ресурс, който банката привлича на
финансовия пазар, с цел да предостави на клиентите си, и който е предмет на
настоящия договор е особена услуга, чиято цена е променлива и не е под контрола
на банката. Поради това е общоприета и обичайна практика за банковия бизнес
стойността на привлечения ресурс да влияе на цената на предоставената от
банката услуга (банков кредит). Липсата на механизъм за промяна на цената на
предоставения ресурс би довело до значително неравновесие на правата на
страните по договора. Следва да се има предвид, че клаузата допуска както
увеличение, така и намаление, поради което би могла да се приложи в полза на
всяка една от страните в зависимост от пазарните условия и настъпващите в тях
промени.
Поради изложените
съображения за неоснователност и необоснованост на иска, се оспорва като изцяло
неоснователен предявения иск за връщане на претендираните от ищцата суми по
основание и размер. Претендираните суми не са платени без основание, а са
дължими от ищеца, съгласно сключения договор за банков кредит.
Твърди, че сумите
са дължими и платени на валидно договорно основание и оспорваните клаузи,
предвиждащи възможността за промяна в СБР и в лихвения процент, са действителни
и са породили правно действие между страните. Неоснователно е и твърдението на
ищцата в обратния смисъл в заявената от последната искова претенция.
Изтъква аргумента,
че ищцата е изпълнявала задълженията си по договора за кредит през целия период
на действие на договора до изплащане на цялата сума. Недоумение буди фактът на
претендираните от нея суми за периода от 2014г. до 2016г., тъй като при всяка
промяна на лихвения процент, вноската по кредита е била променяна след изтичане
на първата година. Когато лихвата се формира от променлив лихвен процент,
съвсем нормално е месечните вноски да се различават от първоначално изготвения погасителен
план, който ищцата е представила като доказателство по делото. В този смисъл не
става ясно, защо претенцията е насочена единствено към периода 2014-2016г. като
именно през този период се наблюдава рязък спад в лихвения процент по кредита и
става значително по-ниска от първоначално договорената през 2006г.
Сочи, че размерът
на задълженията не е бил оспорван от ищцата до момента. По никакъв начин ищцата
не е повдигала въпроса пред банката, че счита клаузи от този договор за
неравноправни.
Прилага изготвена справка,
представляваща погасителен план, от която е видно (в полето „Лихвен
Процент"), как през годините се е изменял лихвения процент, както в полза
на Банката, така и в полза на ищцата.
В случай, че съдът
не приеме горепосочените им аргументи за неоснователност на предявения иск,
прави възражение и за изтекла погасителна давност.
Не възразява да се
приемат представените от ищцата писмени доказателства. Счита същите за относими
и допустими. Не възразява по искането за допускане на
съдебно-икономическа експертиза като поставя допълнителни задачи към същата.
Моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и
недоказан.
Моли да бъдат
присъдени в полза на ответника разноските, направени по настоящето дело, в това
число и юрисконсултско възнаграждение.
Съдът е указал на
страните, че в тежест на ищцовата страна е да установи и докаже твърдените
факти и обстоятелства, от които претендира своите права, респ. ответникът носи
доказателствена тежест за установяване и доказване на фактите и
обстоятелствата, обосноваващи неговите възражения.
Предявеният иск се
поддържа изцяло в проведените по делото съдебни заседания от ищцата и нейния
пълномощник. Моли се съда да уважи иска изцяло по подробните съображения,
изложени в представените писмени бележки. Претендират се разноските по делото,
съгласно представения списък по чл.80 от ГПК.
Ответникът,
редовно призован, не изпраща свои представител в съдебните заседания. Представя
писмено становище, с което поддържа подадения писмен отговор и моли съда да
отхвърли иска като неоснователен.
Съдът, като се запозна с
твърденията, изложени от ищеца в исковата молба и с възраженията на ответника в
писмения отговор и като обсъди и анализира събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Не е спорно между страните по
делото, а и от представените и приети писмени доказателства, безспорно се
установява, че на 13.03.2006г. между ищцата Ц.А.К. като кредитополучател и
ответника - „Райфайзенбанк /България/" ЕАД като кредитодател е бил сключен
Договор за банков кредит, по силата, на който банката е отпуснала на
кредитополучателя-ищцата кредит в размер на 33 500 лева за потребителски нужди.
Договорът е влязъл в сила от датата на подписването му и е с краен срок на
погасяване на кредита - 25.03.2016г. – видно от чл.1 от договора.
На основание чл.4 от договора
ищцата се е задължила за първите 12 месеца, считано от датата на усвояване на
кредита, да заплаща на банката годишна лихва в размер на 5.80%, като лихвата
представлява СБР за лева /стойност на банковия ресурс, определен от банката/ +
1.30 пункта надбавка годишно.
След изтичане на срока, съгласно чл.4
от договора, на основание чл.4.1 от същия, банката прилага годишна лихва в
размер на 7.95% за остатъчните суми и срок на кредита. Лихвата представлява СБР
за лева +3.45 пункта надбавка годишно.
Съгласно чл.4.2 от договора, при
промяна на пазарните условия, банката може едностранно да променя лихвата в
частта СБР като новият лихвен процент влиза в сила от датата, посочена в
уведомлението до кредитополучателя.
В чл.5.1 и чл.5.2 от договора е
предвидено, че кредитът следва да бъде погасяван на равни анюитетни месечни
вноски, дължими на 25-то число от съответния месец, съгласно погасителния план.
Сключването на
процесния договор за банков кредит между банката и ищцата от 13.03.2006г. за
потребителски нужди в размер на 33 500 лева не е спорно между страните. Не е
спорно и това, че банката е предоставила сумата в размер на 33 500 лева на ищцата,
съгласно условията на договора за кредит и че кредитът е усвоен изцяло. Страните
не спорят и относно обстоятелството, че ищцата е изплатила изцяло задълженията
си към банката по договора за кредит.
Няма изложени
твърдения, възражения, а и събрани доказателства по делото за промяна или
допълване на условията на процесния договор за кредит чрез сключването на
последващи допълнителни споразумения или анекси към него от страните.
От приетото по делото и
неоспорено от страните заключение на съдебно-икономическата експертиза и от
погасителния план към процесния договор за банков кредит се установява, че първите
12 месеца след сключването на договора ищцата е следвало да заплаща месечна вноска
в размер на 368.56 лв., а след това до края на действието му – месечна вноска в
размер на 402.17 лв. Внесените от ищцата анюитетни вноски по договора за
процесния период - от месец март 2014г. до месец март 2016г. са както следва: м.март
и м.април 2014г. - вноска по 441.53лв. на месец; м.май, м.юни, м.юли, м.август,
м.септември, м.октомври, м.ноември и м.декември 2014г. - вноска по 438.14лв. на
месец; м.януари 2015г. - вноска от 435.13лв.; м.февруари, м.март, м.април, м.май,
м.юни, м.юли и м.август 2015г. - вноска по 434.16лв. на месец; м.септември, м.октомври,
м.ноември, м.декември 2015г., м.януари и м.февруари 2016г. - вноска по
432.89лв. на месец и м.март 2016г. - вноска от 432.85лв. Според заключението на
вещото лице надплатените от ищцата анюитетни вноски за периода месец март
2014г. - месец март 2016г. са в размер общо на 838,37 лева.
С Решение №206513/30.08.2019г.,
постановено по гр. дело №12806/2014г. по описа на Софийския районен съд е
признато за установено по предявения от Ц.А.К.
против „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД отрицателен установителен иск по чл.26
ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.35-37 от ЗЗППТ /отм./, че чл.4.2 от договор за банков
кредит от 13.03.2006г. между страните е нищожен на основание чл.26 ал.1 ЗЗД като
сключен в нарушение на чл.35 ал.1 и ал.2, т.9 и чл.36 ал.1 от ЗЗППТ /отм./.
Видно от приложеното Писмо
изх.№77423 от 26.09.2019г., изпратено от банката-ответник до пълномощника на
ищцата е, че така постановеното решение е изпълнено в осъдителната му част от
ответника. Предвид на това и въпреки, че върху представения препис от решението
няма изрично отбелязване за влизането му в сила и при липсата на възражения от
ответника, както и на данни за обжалването му, то съдът приема, че същото е
влязло в законна сила.
При тези данни и с оглед
формираната СПН, настоящият съдебен състав не обсъжда наведените в исковата
молба доводи, както и възраженията в писмения отговор на ответника относно
приложимостта на ЗЗППТ и относно нищожността на клаузата на чл.4.2 от процесния
договор за кредит.
При така установената фактическа
обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Предявеният
иск с правно основание чл.55 ал.1, предл. 1-во от ЗЗД е процесуално допустим, а
по съществото си основателен, по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.55 ал.1
от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или
отпаднало основание, е длъжен да го върне.
На връщане в хипотезите на чл.55
ал.1 от ЗЗД подлежи реално полученото.
В конкретния случай се установи,
а и не е спорно между страните плащането от страна на ищцата в полза на
банката-ответник на процесните суми по договора за кредит за процесния период
от време.
С влязлото в сила Решение
№206513/30.08.2019г., постановено по гр. дело №12806/2014г. по описа на
Софийския районен съд, клаузата на
чл.4.2 от договора за банков кредит от 13.03.2006г., сключен между
страните /даваща право на банката едностранно да променя размера на лихвата по
договора/ е призната за нищожна на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД като сключена в
нарушение на чл.35 ал.1 и ал.2, т.9 и чл.36 ал.1 от ЗЗППТ /отм./. Следователно
надплатените от ищцата суми, предмет на претенцията й, са платени без
основание. Изискуемостта на недължимо платените суми е настъпила.
Съдът счита за неоснователно
възражението на ответната страна за изтекла погасителна давност за процесните
вземания на ищцата. За вземания за платени без основание суми по чл.55 от ЗЗД е
приложим общият петгодишен давностен срок /а не по-кратка погасителна давност/,
който в случая не е изтекъл.
Предвид гореизложеното
предявеният иск като доказан и основателен ще следва да се уважи изцяло.
Основателна е и претенцията на ищеца
за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждането
на исковата молба в съда до
окончателното изплащане на сумата.
Предвид изхода на делото ответникът
дължи на ищцата сторените от нея разноски по делото за държавна такса, за
възнаграждение на вещото лице и за адвокатски хонорар в размер общо на 460
лева, съгласно представения списък на разноските по чл.80 от ГПК и приложените
разходни документи.
По
изложените съображения, ПАЗАРДЖИШКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА „Райфайзенбанк
/България/“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
общ.Столична, район Лозенец, Експо 2000, бул.“Никола Вапцаров“ №55,
представлявана от А. В. А., О. Р. , М. Й. П. , Н. В. М. и Д. С. Д.
да заплати на Ц.А.К., с ЕГН ********** ***,
на основание чл.55 ал.1, предл. 1-во от ЗЗД сумата от 838.17лв., представляваща
сбор от недължимо платени суми по договор за кредит от 13.03.2006г. за периода
от м.март 2014г. до м.март 2016г. включително, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на предявяване на иска – 25.04.2019г. до окончателното й
изплащане, както и разноски по делото в общ размер на 460 лева.
Решението подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред Пазарджишкия окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: