№ 16751
гр. София, 17.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско
дело № 20231110119456 по описа за 2023 година
Ищецът А. М. твърди, че на 23.8.2022г. сключила със „Сити Кеш” ООД договор за
заем, по силата на който да му се отпусне сумата 900 лева, при сума за връщане 1052,18лева
, като съгласно чл.6,2 от договора за заем, се предвиждала неустойка в размер 704,82 лева.
Ищцата счита, че разпоредбата е нищожна, като противоречаща на добрите нрави,
неравноправна по смисъла на чл.143,т.5 ЗЗП, и чл.146,ал.1 ЗЗП, включително и като
заобикаляща закона – чл.19,ал.4 ЗПК. Предявен е иск за признаването й за нищожна.
Ответното дружество„Сити Кеш” ООД, в срока за отговор, предявява насрещен иск, в
който оспорва иска, като твърди, че до 22.3.2023г., ищцата не е извършвала плащания.
Сочи, че договорът е сключен при фиксиран ГЛП от 40,05 %, ГПР – 48,07 %:, който е в
рамките на чл.19,ал.4 ЗПК размер, като се прави искане ищцата да бъде осъдена да плати на
ответника сумата 780,14 лева – сбор от непогасена главница и възнаградителна лихва за
период 24.10.2022г.- 23.3.2023г., която се уточнява в допълнителна молба, както следва: 658
лева главница, 122,14 лева възнаградителна лихва, и законна лихва от предявяване на
насрещния иск.
Първоначалната ищца М., в срока за отговор по насрещния иск, оспорва същия, като
сочи, че договорът е нищожен, защото в него не са посочени условията за прилагане на
ГЛП, липсва посочване дали процентът е променлив или фиксиран, липсва уточнение какво
включва ГПР, погасителният план не отговаря на чл.11,ал.1, т.11 ЗПК. Уговорената
неустойка се дължи като задължение – договорна лихва, защото е допълнителна печалба на
кредитора, същата не зависи от изпълнението на задължението за връщане на сумите по
договора, предвид начина, по който е предвидена, и условията при които не се дължи, са
1
невъзможни за изпълнение. Това вземане следва да се включи в ГПР, който по този начин
превишава предвидения максимален размер. Клаузата за възнаградителна лихва се оспорва
като нищожна, поради противоречие с добрите нрави, доколкото надвишава трикратния
размер на мораторната лихва и не съотвества на изискванията за добросъвестност.
Прави се евентуално искане по чл.241 ГПК.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на
ответника, намира от фактическа и правна страна следното: С определението доклад по
делото в о.с.з. е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че на 23.8.2022г.
Милева сключила със „Сити Кеш” ООД, чрез използване на средства от разстояние, договор
за заем, по силата на който на ищцата е предоставена в заем главница от 900 лева, при сума
за връщане 1052,18лева, заедно с възнаградителна лихва, при 7 погасителни вноски, ГПР
48,07 %, посочен като цифра, ГЛП, посочен като цифра – 40,05 %, като съгласно чл.6,2 от
договора за заем, се предвиждала неустойка в размер 704,82 лева, че дължимата към
23.3.2023г. сума по договора за кредит възлиза на 658 лева главница, 122,14 лева
възнаградителна лихва за период 24.10.2022г.- 23.3.2023г..
Съдът е съобщил на страните, че му е служебно известно, че към датата на сключване
на договора, мораторната лихва възлиза на 10 %.
Видно от представения писмен договор за кредит, на ищцата е отпуснат заем от 900
лева, при ГПР 48,07 %, фиксиран годишен лихвен процент 40,05 %, при краен падеж на
договора 23.3.2023г., обща сума за връщане 1052,18 лева, и уговорено връщане на заема на 7
погасителни вноски – 2 в размер 30,04 лева, 5 в размер 198,42 лева. В договора се съдържа
погасителен план, като в него е посочен размер на погасителна вноска с неустойка, като
същата е платима на падежа на вноските за погасяване на кредита. В разпоредбата на чл.6,1
от договора е предвидено, че „заемателят се задължава в срок от три дни от усвояване на
заемната сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на
чл.33,ал.1 от ОУ: поръчител или банкова гаранция / поне едно от изброените/.“ В
разпоредбата на чл.6,2 от договора е предвиедно, че за неизпълнение на т.6,1, заемателят
дължи на заемодателя неустойка в размер 704,82 лева, която се начислява автоматично от
заемодателя, като с подписването на договора, заемателят се счита уведомен за нейното
начисляване и същата се заплаща разсрочено съгласно погасителния план.
По делото не е формиран спор, нито е наведено твърдение, че ищцата М. не е
погасила задължението за главница и възнаградителна лихва, както и за неустойка, по
договора за заем.
Договорът е сключен при действието на ЗПК, като по делото няма доказателства,
нито твърдение, физическото лице да е получило заемната сума за търговска или
професионална дейност, поради което и ищецът има качеството „потребител“ по смисъла на
закона, на основание § 13, т.1 ДР на ЗЗП.
Относно твърденията, направени в исковата молба – действително, разпоредбата
2
заобикаля закона. Разпоредбата на чл.24 ЗПК препраща към чл.143 до 148 ЗЗП.
Неравноправна е всяка клауза в договор, сключен с потребител, която: 1.е неиндивидуално
уговорена и в негова вреда; 2.не отговаря на изискванията за добросъвестност и 3.води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца, и тези на
потребителя. Клаузата, въпреки че е включени в договора, са типизирани, следователно не
може да се приеме, че са били индивидуално уговорени с ответника. Тази неустойка – съдът
намира, че вземането е за неустойка, а не „оскъпяване” – термин, непознат за правото,
доколкото уговорката отговаря на всички предвидени в чл.92 ЗЗД белези – предварително
изготвена разпоредба, предвиждаща отговорност за договорно неизпълнение, на конкретно
задължение. Разпоредбата на чл.4,ал.2 от договора, не отговаря и на изискването за
добросъвестност, тъй като кредиторът не предлага насрещна престация. ВКС е разгледал
въпроса за наличието на противоречие с добрите нрави при сключване на договор, като
постановките са приложими и при разглеждането на отделните разпоредби на един
двустранен договор. Така например, с решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2011
г., Г. К., I г. о. ВКС постановява: „Противоречие с добрите нрави е налице, когато
сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала.
Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в насрещните
престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите
нрави доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в
чл. 9 от ЗЗД. Свободата на договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби
на закона. Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори
относно това дали са накърнени добрите нрави следва съдът да преценява
действителната воля на страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при
тълкуване на договорите да установява действителната обща вола на страните,
формирана от всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на
договора. Доколкото възмездните сделки и в частност продажбата е каузална сделка, то
следва да се съобразява при преценката на действителността й целта, а тя най-често е
свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Преценката дали
нееквивалентността е значителна следва да се извършва именно при съобразяване на
преследваната от страните цел, т. е. удовлетворяване на значим допустим от закона
интерес“.
Неизпълнението на задължението на ищцата - заемател да предостави обезпечение
на кредитора, може да доведе до намаляване на възможността на кредитора да се
удовлетвори на крайния падеж на договора. Тази неустойка се следва заедно с
обезщетението за забава, като същата неустойка увеличава задължението на заемателя с
повече от 1/2 , като не предвижда насрещно задължение за кредитора. Поради изложеното,
неустойката не удовлетворява значим законов интерес, нито изпълнява обезпечителната си
функция, поради което и нищожна, защото води до неоснователно обогатяване на кредитора
и искът е основателен.
По насрещния иск.
3
Съгласно § 1, т.1 ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Т.2. „Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя.
В договора за кредит не е посочено, че неустойката се включва както в общия
разход по кредита, така и в общата дължима сума от потребителя, по смисъла на посочените
легални дефиниции на ЗПК.
Като аритметично се сборува ГПР 48,07 %- годишен процент на разходите и
неустойка в размер 704,82 лева , е видно, че така полученият общ годишен процент на
разходите надвишава 5 пъти размера на законната лихва за забава. Същата възлиза на ОЛП
на БНБ към датата на сключване на договора, + 10 процентни пункта, както съдът е съобщил
на страните с определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад на делото.
Следователно, на основание чл.19,ал.5 ЗПК, клаузата на договора за гаранция, в
частта, предвиждаща неустойка, е нищожна и на това основание. От своя страна,
разпоредбата, предвиждаща размер на ГПР е нищожна, тъй като не е спазена разпоредбата
на чл.19,ал.2 ЗПК, защото неясно е какво се включва, според договора, в нея.
На основание чл.26,ал.4 ЗЗД, нищожността не влияе върху валидността на целия
договор.
Тук е моментът да се посочи, че съдът служебно следи за приложението на
императивни разпоредби, и без нарочно възражение.
Съдът е длъжен служебно да провери, с оглед наведените твърдения в отговора на
насрещния иск, за приложимостта на разпоредбата на чл.23 ЗПК. Видно от погасителния
план, възнаградителната лихва върху вземането по главница е начислена върху 40,05 %
годишна възнаградителна лихва. Спазена е разпоредбата, с която е предвидено, че размерът
на главницата ще намалява с всяка вноска / чл.11,ал.4 ЗПК/. Лихвата е постоянна като
размер, той е предвиден като сума в договора, поради което и не може да се приеме, че
разпоредбата на договора, предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва е нищожна.
От своя страна, разпоредбата на чл.23 ЗПК предвижда задължение на потребителя да върне
само чистата стойност на вземането, само при нищожен договор, но не и при нищожна част
от договора, какъвто е и настоящият случай / нищожен, в частта за неустойка/. Ето защо,
насрещният иск е основателен и следва да се уважи изцяло.
По искането по чл.241 ГПК. В отговора по насрещния иск, първоначалната ищца
4
иска съдът с решението да определи начин на плащане от по 10 вноски, следователно,
искането е за разсрочване на плащането. От представените доказателства е видно, че А. М.
страна от заболяване, довело до трайно намалена работоспособност, работи на трудов
договор с трудово възнаграждение в размер около средната работна заплата за страната,
като към датата на приключване на устните състезания по спора, М. е длъжник по три
договора за потребителски кредит, в общ размер около 20000лева. Ето защо, съдът намира,
че искането следва да се уважи, като плащането на вземането на ищеца по насрещния иск,
включващо законна лихва и разноски, да бъде разсрочено на 10 месечни погасителни
вноски, с падеж последната дата на месеца, за който се отнася, предвид на обстоятелството,
че трудовото възнаграждение на М. по договор се изплаща два пъти месечно.
По разноските. Ищцата М. е освободена от заплащане на държавна такса, ето защо,
„Сити кеш“ ООД, на основание чл.78,ал.6 ГПК следва да бъде осъден да заплати сумата 50
лева държавна такса по иска, предявен от нея.
Ищецът М. претендира заплащането на разноски, включително адвокатско
възнаграждение, което да се определи по реда на чл.38,ал.2 ЗАдв, срещу размера на което в
отговора / в насрещния иск/ е направено възражение за прекомерност.
Възражението на ответната страна за прекомерност на възнаграждението, е
неоснователно. Съдът е сезиран с установителен иск за признаване нищожността на
разпоредба на договора, който иск е оценяем /чл.69,ал.1,т.4 ГПК/, с цена на иска 704,82лева.
Следователно, минималното възнаграждение, определено въз основа чл.7,ал.2, т.1 НМРАВ,
възлиза на сумата от 400 лева, като същото се определя по реда, предвиден в §2А ДР
НМРАВ, без ДДС, тъй като по делото е представено удостоверение за регистрация по ДДС.
Следователно, минималното възнаграждение възлиза на 480 лева, които следва да се
присъдят направо на адвоката, съгласно чл.38,ал.2 ЗАдв.
На ответната страна, чиито насрещен иск е уважен, се следва сумата от 107 лева
държавна такса, както и да се определи юрисконсултско възнаграждение по насрещния иск
от 100 лева, платимо от ответницата по него.
При тези мотиви Софийски районен съд,
РЕШИ:
5
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено, че разпоредбата на чл.6,2 от договор за кредит №
724883/23.8.2022г., сключен между А. В. М. ЕГН ********** с адрес град София,
ж.к.Света троица, № 378, вход Г, етаж 4, ап-79 и „Сити Кеш” ООД ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление град София, улица „Славянска” № 29, етаж 7, която
предвижда задължението на заемателя да заплати сумата 704,82лева неустойка за
неизпълнение на задължението да предостави на кредитора едно от следните обезпечения
:1.Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, е
нищожна, на основание чл. 26,ал.1 ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави – ал.1, пр.3
във връзка с чл.143,ал.1ЗЗП.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
град София, улица „Славянска” № 29, етаж 7 да заплати, на основание чл.78,ал.6 ГПК,
сумата 50 лева по бюджетната сметка на Софийски районен съд.
ОПРЕДЕЛЯ, на основание чл.38,ал.2 ЗАдв, възнаграждение за процесуално
представителство на А. В. М. ЕГН ********** по делото, от 480 лева.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
град София, улица „Славянска” № 29, етаж 7 да заплати на адвокат М. В. М., Адвокатска
колегия – Пловдив, адрес на кантора: град Пловдив, бул. „Пещерско шосе“ № 81, етаж 3,
ап.Б, с личен номер от Единния регистър на адвокатите **********, сумата от 480 лева
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА А. В. М. ЕГН ********** с адрес град София, ж.к.Света троица, № 378,
вход Г, етаж 4, ап.79 да заплати на „Сити Кеш” ООД ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление град София, улица „Славянска” № 29, етаж 7 сумата 658 лева – непогасен
остатък от главница по договор за кредит № 724883/23.8.2022г, заедно със законната лихва
от предявяването на иска - 30.5.2023г. до плащането, сумата от 122,14 лева възнаградителна
лихва за период от 24.10.2022г. до 23.3.2023г., както и сторените по делото разноски от 207
лева.
РАЗСРОЧВА изпълнението на решението, в частта, в която А. М. е осъдена да
заплати горните суми на „Сити кеш“ ООД, на основание чл.241 ГПК, на десет равни вноски,
платими на последно число на месеца, считано от влизане в сила на решението. .
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6