РЕШЕНИЕ
№
Гр.София, 20.02.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, VIII въззивен състав в публично
съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА МУМДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КОСТАДИНКА
КОСТАДИНОВА
2. ИВАН КИРИМОВ
при участието на
секретаря Мария Методиева и в присъствието на прокурора Ангел Попколев, като
разгледа докладваното от съдия Мумджиева
ВНОХД № 4869/2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава XXI от НПК:
Образувано е по
повод постъпила въззивна жалба и допълнение към нея от защитника на подсъдимия И.У.
- адв. В.Б. срещу присъда №237273от 08.10.2019г. по
НОХД № 12059/2018г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав, с която подсъдимият И.С.У.,
с ЕГН: ********** е признат за виновен в това, че на 14.07.2017г., около 13:30
часа, в гр. София, по бул. „Ситняково“, с посока на движение от ул. „Оборище“
към ул. „Гео Милев“ управлявал моторно превозно средство – лек автомобил „БМВ
316“ с ДК № ******, в срока на изтърпяване на принудителна административна
мярка за временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно
средство, наложена му със Заповед за прилагане на принудителна административна
мярка по чл.171, т.1, б.“д“ от Закона за движение по пътищата № 16 –
0356-000003/04.01.2016г. на ВНД началник РУ – Тетевен при ОДМВР – Ловеч,
връчена му лично на 18.07.2016г. и влязла в законна сила на 02.08.2016г. –
престъпление по чл.343в, ал.3, вр. ал.1 от НК. На основание чл.54 от НК му е
наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 4 /четири/ месеца, чието
изпълнение на основание чл.66, ал.1 от НК е отложено за срок от 3 /три/ години
и „глоба“ в размер на 400 лв.
С въззивната
жалба се излагат кратки съображения за неправилност и необоснованост на
присъдата. Посочва, че към датата на деянието наложените на подсъдимия глоби,
въз основа на които е била издадена процесната ПАМ, са били погасени по
давност, с оглед на което постановената ПАМ не е действала. Релевира се довод, че
е недопустимо ангажирането на наказателната отговорност поради обстоятелството,
че процесната ПАМ не е произвеждала своето действие към инкриминирания период. Прави
анализ на относителната и абсолютната давност, като посочва, че в конкретния
случай давността нито е спирана, нито прекъсвана с предприети действия по
принудително изпълнение. Релевира се аргумент, че погасяването по давност има
правните последици на плащане, като давността при наказателната
(административно– наказателната отговорност) се прилага служебно. В заключение защитата
моли съдът да приеме, че извършеното от подзащитния му деяние е несъставомерно
поради изтичане действието на наложената ПАМ. В хода на съдебните прения в
производството пред въззивния съд предлага да отмени постановената осъдителна
присъда спрямо подзащитния му и да го оправдае по така повдигнатото му
обвинение.
В проведеното по
реда на чл.327 от НПК закрито съдебно заседание на 04.12.2019г. въззивният съд
е приел, че за правилното решаване на делото не се налага разпит на подсъдимия,
свидетели и вещи лица, а единствено събиране на писмени доказателства, касаещи
издадено наказателно постановление №14-4332-015472.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция подсъдимият У. се явява лично заедно с упълномощения си
защитник адв. В.Б..
Защитникът на подсъдимия - адв. Б. поддържа
жалбата, като заявява, че не оспорва наложената ПАМ, а наличието й към момента
на извършване на деянието. Твърди, че една ПАМ обезпечава плащането на глобата,
като пояснява, че задължението е валидно, когато е изискуемо и платимо. Във
връзка с наведените аргументи изразява становище, че към датата на деянието изпълнението
на глобата е било погасено по давност, която е обикновената изпълнителска
давност от две години. Защитникът изтъква, че с изтичването на давността по
събирането на наложената глоба самата
ПАМ следва да се счита за неналожена. С оглед така изложените съображения защитникът
моли съдът да постанови решение, с което да признае подзащитния му за
невиновен.
В хода на
съдебните прения представителят на Софийска градска прокуратура моли съдът да
потвърди първоинстанционната присъда. Намира, че първата инстанция правилно е
установил фактическата обстановка и е стигнал до законосъобразни изводи. По
отношение на погасителната давност заявява, че същата не настъпва служебно, а
заинтересованото лице следва да отправи изрично изявление до компетентния орган,
като в процесния случай, доколкото такова волеизявление липсва, то и
задължението е било в сила и се е дължало.
В правото си на
лична защита подсъдимият У. поддържа заявеното от защитника си, а упражнявайки
правото си на последна дума, заявява, че съдът следва да вземе правилното
решение.
Софийски градски
съд, като съобрази изложените от страните доводи и сам служебно провери изцяло
правилността на присъдата съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за установено
следното:
Въззивната жалба
е подадена в законния срок, от надлежно легитимирана страна, срещу съдебен акт,
подлежащ на въззивен съдебен контрол, поради което е допустима, но по същество
е неоснователна.
Въззивният съд
намира, че при извеждане на релевантната фактическа обстановка от районния съд
не са допуснати процесуални нарушения при формиране на вътрешното му убеждение.
Фактическите констатации за извършеното деяние, залегнали в първоинстанционното
решение, се основават на цялостна оценка на доказателствения материал, относим
към предмета на доказване и съдът в изпълнение на чл. 13, 14 и чл. 107, ал. 4 НПК е достигнал до крайните си изводи. Доказателствената съвкупност по делото е
еднопосочна, като от нея по един категоричен и безпротиворечив начин се
установяват обстоятелствата, свързани с предмета на доказване. Въз основа на
изложения доказателствен анализ от районния съд може да се проследи процеса на
формиране на вътрешното му убеждение и достигнатите правни изводи. Когато и
доколкото изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната
инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно
доказателствата по делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за
да отговори изчерпателно на наведените доводи в жалбата или протеста или тези,
които счита за неправилно анализирани /в този смисъл Решение № 372 от
01.10.2012г. по НД № 1158/2012г., НК, III НО на ВКС/. Ето защо и въззивният съд
не намира за необходимо да преповтаря доводите на контролирания съд.
По възраженията, наведени в жалбата и
допълнението към нея въззивният съд намира за установено следното.
При
самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства въззивната
инстанция не намери основания за промяна на фактическата обстановка по делото,
която е следната:
Подсъдимият И.С.У. е роден на ***г*** , българин, българско гражданство, основно
образование, неженен, неосъждан, безработен, с ЕГН: **********.
На 04.01.2016 г. ВНД началник РУП към ОДМВР Ловеч, РУ
Тетевен издал заповед № 16-0356-000003 за прилагане на принудителна
административна мярка на основание
чл.171, т.1, б.„д“ от Закона за движение по пътищата за това, че на същата дата
подсъдимият У. управлява МПС, без да е изпълнил задължението си по чл.190, ал.3
от ЗДвП („Наложеното
наказание "глоба" се заплаща в едномесечен срок от влизането в сила
на наказателното постановление, електронен фиш или съдебното решение или
определение на съда при обжалване“), а именно - наложените му с
наказателни постановления №14-4332-006832; №14 - 10525-00133 и № 14 – 4332 - 015472
административни наказания „глоба“. С наложената ПАМ временно било отнето
издаденото му СУМПС № ********* до заплащане на дължимата глоба. ЗПАМ била
връчена лично на подсъдимия на 08.07.2016г. и влязла в законна сила на
02.08.2016г., тъй като не е била обжалвана от подсъдимия.
На
14.07.2017 г. свидетелите В.А.и Д.Ч., работещи като младши автоконтрольори при
ОПП-СДВР, по време на изпълнение на служебните си задължения спрели за
полицейска проверка лек автомобил „БМВ 316” с рег. № ЕН 7138 ВТ, който около
13:30 часа се движел в гр.София, на бул. „Ситняково“, с посока на движение от
ул.„Оборище” към ул. „Гео Милев”. Установили водача на автомобила като подс. У..
По време на проверката подсъдимият не им представил СУМПС, което наложило и извършването
на справка в ОДЧ-ОПП-СДВР. Било установено, че подсъдимият У. е с временно
отнето СУМПС въз основа на горепосочената ЗПАМ, и е неправоспособен водач, за
което бил съставен акт за установяване на административно нарушение с бланков №
603286.
Към
25.04.2018 г. в ТД-НАП офис Ловеч нямало данни подсъдимият да е заплатил глоба
в размер на 50 лева, наложена му по НП № 16-0356-000020/27.01.2016г.
Към 18.03.2019 г. в ТД - НАП, офис Ловеч нямало данни
НП №№14-4332-006832; 14-10525-00133 и 14-4332-015472 да са предавани за
събиране.
Въз основа на събраните в производството пред
въззивния съд доказателства от фактическа страна е установено, че НП № 14-4332-015472
поначало е било издадено срещу друго лице, различно от подсъдимия У., а именно срещу В.С.Н.(л.29, СП, СГС).
Подсъдимият
е неосъждан, с наложено административно наказание по реда на чл.78а от НК за
престъпление по чл.343в, ал.2 от НК, с множество санкции за нарушаване
правилата за движение, визирани в ЗДвП.
Установената
фактическа обстановка въззивният съд приема след анализ на доказателствения материал,
включващ: гласни доказателствени
средства: показанията на свидетелите В.А., приобщените по реда на чл.281,
ал.5 от НПК (л. 18 от ДП), на Д.Ч. (л.81-82 от СП), вкл. приобщените по реда на
чл.281, ал.5 от НПК (л.19 от ДП); писмени
доказателства: справки от ТД-НАП (л.45 от СП), справка СДВР (л.48-51 от СП),
АУАН с бл.№ 603286 (л.7 от ДП); Заповед за налагане на ПАМ (л.9 от СП), справка
за съдимост на подс. У.; писмо отговор от ОДМВР – Ловеч с картон на наказателно
постановление. (л.27-29 от въззивното
СП).
Настоящият
въззивен състав отчете, така както е сторил и контролираният съд, че страните
не оспорват приетите за установени фактически положения, а единствено
достигнатите правни изводи. Доколкото съдът в този си състав се солидаризира с
доказателствения анализ на първата инстанция, счете, че се явява безпредметно
той да бъде преповтарян и в настоящото изложение и ще съсредоточи своя анализ
предимно върху релевираните от страните правни съображения. В тази връзка е
необходимо да се посочи, че когато изразява съгласие с доказателствения анализ,
направен от предходната инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново
подробно доказателствата по делото, а може да анализира само тези, които се
оспорват, за да отговори изчерпателно на наведените доводи в жалбата или
протеста (решение № 181/2012 г. на ВКС, І н. о., решение № 372/2012 г. на ВКС,
III н. о., решение № 513/2013 г. на ВКС, І н. о., решение № 371/2016 г. на ВКС,
ІІІ н. о.).
Несъмнено, с оглед естеството на
инкриминираното деяние, обуславящо и предмета на доказване по делото,
приоритетно значение за изясняване на обстоятелствата, попадащи в обсега на
доказване имат писмените доказателства по делото, а гласните такива –
единствено допълващо и контролно естество. Районният съд е подходил с
необходимата прецизност при анализа на събраните доказателства, като е обърнал
съществено внимание на издадената запо вед
за налагане на ПАМ, нейното съдържание и правни последици, към който анализ
въззивният съд се присъединява. Правилно контролираният съд е кредитирал наличните по
делото писмени доказателства изцяло, като е приел, че са единни,
непротиворечиви и намиращи се в унисон със събраните по делото гласни
доказателствени средства и са относими към основния факт, включен в предмета на
доказване по делото.
Обосновани са и изводите на решаващия
първоинстанционен съд за достоверност на показанията, дадени от свидетелите Ч.и
А.. Така събраните гласни доказателствени средства са напълно еднопосочни,
взаимно допълващи се и кореспондиращи с писмените доказателства по делото, поради
което и за инстанциите по същество не са налице съмнения, че посочените
показания са депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно. Въз основа
на същите се установяват фактите и обстоятелствата, свързани с извършената на
14.07.2017 г. полицейска проверка на водача У. и управлявания от него автомобил
марка "БМВ", модел "316", с рег. № ******, вкл. наличието
на влязла в сила ПАМ спрямо проверявания водач. По отношение на тези факти и
обстоятелства по делото са събрани достатъчен по своя обем и категоричност гласни
и писмени доказателства, които в своята съвкупност позволяват на съда да
формира еднозначни изводи по фактите, а оттам – и по правото. Така събраните
гласни доказателствени средства, освен че са напълно еднопосочни и
безпротиворечиви, не се оспорват и от подсъдимия, и неговата защита.
Констатация
относно съдебното минало на подсъдимия У., първият съд законосъобразно е извел
въз основа на наличната по делото справка за съдимост, от която е видно, че
подсъдимият два пъти е бил освобождаван от наказателна отговорност по реда на
чл.78а. След изискване на актуална справка за съдимост настоящият състав
установи, че спрямо подс. У. е налице влязла в сила присъда от 10.07.2019г. за
извърщено престъпление по чл.321, ал.3, т.2 и ал.2 от НК за деянието извършено
в периода началото на 2018г. до 27.06.2018г. Въпреки данните за осъждане на
подсъдимия, то въззивният съд третира подсъдимия като неосъждано лице,
доколкото към момента на извършване на процесното инкриминирано деяние същият е
бил с чисто съдебно минало.
При правилно установената фактическа обстановка
първата инстанция е направила законосъобразни изводи от правна страна, с които настоящият съдебен състав напълно се солидаризира.
За съставомерността на деянието е необходимо от
обективна страна да бъде установено, че на дееца е наложена принудителна
административна мярка /ПАМ/ за временно отнемане на свидетелството за
управление на МПС и в срока на тази мярка същият е управлявал моторно превозно
средство, а от субективна страна – че деянието е извършено умишлено. За да
формира извода си за съпричастността на подсъдимия У. към инкриминираното
деяние, първоинстанционният съд правилно е съобразил, че от значение за
ангажиране на наказателната му
отговорност е наличието на влязла в сила и действаща към момента на извършване
на деянието ПАМ. Въззивният съд изцяло се солидализира с релевираните от страна
на СРС правни съображения, касаещи валидността на наложената ПАМ към
14.07.2017г. С налагането на ПАМ спрямо подс. У. държавата е предприела
действие, свързано с предходно наложените с наказателни постановления наказания
спрямо У., като временно е отнела СУМПС с цел принудителното изпълнение на
наложените му глоби. Абсолютната тригодишна изпълнителна давност по събиране на
глобите от наложените наказателни постановления принципно би могла да бъде прекъсната
с налагането на ПАМ. Тълкувайки разпоредбата на чл.82, ал.2 от ЗАНН, давността започва да тече от
влизане в сила на акта, с който е наложено наказанието и се прекъсва с всяко
действие на надлежните органи, предприето спрямо наказания за изпълнение на
наказанието, като няма изискването какво да е естеството на самото действие.
Тоест, за да се счита, че е налице предприето действие на изпълнение спрямо
правонарушителя, не е задължително то да е такова по реално изпълнение, а може
и да е такова, целящо стимулирането на правонарушителя да пристъпи към
изпълнение на наложените санкции. В настоящия случай съгласно справка от НАП НП №
14-4332-006832/29.07.2014г.( в сила на 05.03.2015г.) и №
14-10525-00133/10.10.2014г.,( в сила на 05.03.2015г.) срещу И.У. не са били предавани за събиране в
ТД на НАП в офис Ловеч – л.45, СП. Същите са цитирани в заповедта, с която е
наложена ПАМ –л.9, ДП и преди изтичането на общия две годишен давностен срок не
е предприето изпълнение за събиране на глобите. Процесната заповед, с която е
наложена ПАМ, също е издадена след 05.03.2017г. Прекъсването на давностния срок
следва да е извършено преди същият да изтече. В съдебното производство пред СГС
са събрани доказателства, че НП № 14-4332-015472/29.07.2014г. е влязло в сила
на 13.07.2016г. –л. 29, СП, СГС). То обаче е издадено по отношение на друго
лице, различно от подсъдимия. Въззивният
съд счита обаче, че деянието на подсъдимия е съставомерно по чл. 343в, ал.3 вр.
с ал.1 НК дори и в хипотезата на изтекъл давностен срок за принудително
изпълнение на наложените с влезлите в сила НП глоби, издадени срещу подсъдимия,
т.е. във връзка с издадени наказателни постановления №14-4332-006832; №14 -
10525-00133.
Правилно районният съд не се е съгласил със защитата,
че деянието не е извършено от подсъдимия в срока на изтърпяване на принудителна
административна мярка. При нейното
постановяване за нарушителя – подс. У., като последица е било отнето
свидетелството му за правоуправление,
което от своя страна го е поставило в
невъзможност да управлява МПС до заплащането на наложените санкции. Дори съдът
да приеме обстоятелството, че изпълнението на глобите, наложени посредством
наказателните постановления, въз основа на които е издадена процесната ПАМ, са
погасени по давност, то това не дерогира автоматично задължителната сила на
административната мярка, нито освобождава подс. У. като водач на МПС да го
управлява само при наличието на СУМПС. Самата ПАМ по своите последици,
доколкото се налага със самостоятелен административен акт, поражда за
адресатите си отделно задължение, което на свое основание подлежи на
изпълнение. Действително в наказателния процес доказателствата и
доказателствените средства нямат предварително установена сила, обвързваща съда
по някакъв начин и всички факти от предмета на доказване могат да бъдат
установявани с всички предвидени в НПК способи. Не без значение обаче е и дали подлежащият на доказване факт е относим към
предмета на доказване по делото. В процесния случай възражението на защитата се явява
неоснователно, доколкото оценката на СРС, че въпросът дали наложената на
подсъдимия У. ПАМ е законосъобразно наложена, е ирелеванетен за изхода на
делото, е абсолютно правилна. От съществено значение е обстоятелството, че
процесната ПАМ е била в сила към момента
на деянието. Подсъдимият е разполагал със съответни способи за защита във
връзка издадената заповед за налагане на ПАМ (чл. 145 и сл. АПК), но не е
упражнил правото си на жалба.
От обективна страна е установено е, че на 14.07.2017г.
подсъдимият У. е управлявал лек автомобил "БМВ", модел „316“ с рег № ****** в гр. София, движейки се по бул. „Ситняково“
с посока на движението от ул. „Оборище“ към ул. „Гео Милев“. На следващо място
- налице е Заповед № 16-0356-000003/04.01.2016г. за прилагане на принудителна
административна мярка по чл. 171, т. 1 б. "Д. " от ЗДвП, а именно
временно отнемане на СУМПС № *********. Тази заповед е била връчена на
подсъдимия У., последният е бил запознат с нейното съдържание, не е била
обжалвана и е влязла в сила на 02.08.2016г. Съдът в този му състав намира, че
доколкото заповедта е влязла в сила и е придобила юридически стабилитет, то
нейните предписания обвързват подс. У. като водач на МПС и са били действащи и
към момента на процесното деяние – 14.07.2017г.
В инкриминираната заповед, с която е наложена ПАМ, изрично е посочено,
че временно се отнема СУМПС до заплащането на дължимата глоба. Целта на така
наложената ПАМ е именно пресичане на неправомерно поведение, свързано с
нарушения на правила, предвидени в ЗДвП от страна на У., както и стимулирането
на наказаното лице да заплати глобите, наложени в цитираните в нея наказателни
постановления. След като към момента на
деянието е налице действаща влязла в сила ПАМ спрямо подсъдимия и въпреки нейното действие, последният
е управлявал лек автомобил, от обективна и субективна страна е осъществен
състав на престъпление по горепосочения текст от НК.
Процедурата по издаване на ПАМ, включително по
отношение на нейната целесъобразност и законосъобразност, е могла да бъде
оспорена от подсъдимия по реда на АПК (чл.145 и следващите), ако е считал, че
наложената му ПАМ е незаконосъобразна. За въззивния съд, дори след като
съобрази обстоятелството, че едно от получените наказателни постановления
(14-4332-015472) е издадено срещу друго лице, а не срещу подсъдимия, не
съществува съмнение досежно виновността на подс. У. по така повдигнатото му
обвинение. Това е така, тъй като останалите описани в нея наказателни
постановления са били издадени срещу него и
в хипотезата, при която глобата, за която са издадени същите, евентуално бъде
заплатена доброволно, би било налице валидно изпълнение на административното
наказание. Изтичането
на погасителната давност не позволява задължението за заплащане на глоби да
бъде изпълнявано принудително, но не води до погасяване на самото задължение
като такова. Ето защо и на това
самостоятелно основание следва да се приеме, че инкриминираната заповед за
прилагане на принудителна административна мярка е произвеждала правно действие
към момента на деянието.
Въззивният съд се съгласява с изводите на
първоинстанционния съд, че от субективна страна подсъдимият е извършил деянието
при наличието на пряк умисъл, тъй като е съзнавал общественоопасния характер на
деянието, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал
настъпването им. Същият е бил наясно, че не следва да управлява МПС, тъй като е
лишен от това право поради временно отнето СУМПС, но въпреки това, на
14.07.2017г. е привел в движение и е управлявал горепосочения лек автомобил.
След като е направил верни изводи за правната
квалификация, районният съд е предприел и правилен подход при определяне на
наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия У.. За обсъжданото престъпление законодателят е предвидил
наказание
„лишаване от свобода“ до три години и „глоба“ от двеста до хиляда лева. Вярно
е, че така предвиденото наказание е в границите на чл. 78а, ал.1, б.“а“ НК, както
и че от деянието не са причинени съставомерни имуществени вреди, които да
подлежат на възстановяване. Правилно обаче не е приложен този текст от закона
при оценката на наказателната отговорност. Налице е пречка, свързана с
предходно наказване на подсъдимия У. по раздел ІV, глава VІІІ от НК към момента
на деянието с решение от 21.11.2016г. на СРС по НАХД 15779/16г., влязло в сила
на 07.12.2016г., с което на подсъдимия е било наложено административно наказание
глоба в размер на 1000 лева. Съгласно указанията, дадени в Постановление
№ 7 от 04.11.1985 г. по Н. Д. № 4/1985 Г. на Пленума на ВС в случаите на наказване по реда на раздел ІV, глава VІІІ
НК също е възможна реабилитация по право, като същата следва да се преценява с
оглед разпоредбата на чл. 86, ал.1, т.3 НК доколкото лицата, наказани по
административен ред, не могат да бъдат поставяни в по-тежко положение от тези,
които са наказание с глоба по НК. В конкретния случай обаче от наказването на
подсъдимия У. по административен ред с решение, влязло в сила на 07.12.2016г.
до момента на деянието не е изтекъл срокът по чл. 86, ал.1, т.3 НК. Следователно
не са налице предпоставките на чл. 78а, ал.1, б.“б“ НК.
На следващо място правният институт на освобождаване от
наказателна отговорност с налагането на административно наказание е неприложим
и на друго основание – с оглед данните за наказването на подсъдимия У. по реда
на чл. 78а НК с решение на РС-гр.
Ботевград, влязло в сила на 19.07.2017г. по НАХД 191/2017г. на глоба в размер
на 1000 лева. Деянието, за което е бил наказан по този ред подсъдимият У., се намира в отношение на съвкупност с
деянието, за което се провежда настоящото наказателно производство, поради
което е налице материално правна пречка, свързана с наличието на множество престъпления и със
забраната по чл. 78а, ал.7 НК в нейната редакция, обн. в ДВ, бр. 54 от
05.07.2017г. Отношението на деянието, за които е бил наказан подсъдимият У. по
НАХД 191/2017г. на РС- Ботевград и това, за което се провежда настоящото
наказателно производство, е в реална съвкупност и това обстоятелство може да се
установява и при наличието на две отделно образувани производства с оглед
разпоредбата на чл. 25, ал.1 НК. Ето защо правилно и законосъобразно
първоинстанционният съд е отказал да освободи подсъдимия У. от наказателна
отговорност и е индивидуализирал наказателната отговорност на подсъдимия У.
съгласно чл. 54 НК в пределите на
наказанието, предвидени в съответната норма от Особената част на НК.
При индивидуализацията като смекчаващо вината
обстоятелства правилно съставът на районния съд е отчел чистото съдебно минало
на подсъдимия към момента на деянието и младата му възраст. В светлината на
отегчаващо отговорността обстоятелство са отчетени многобройните нарушения от
страна на подс. У. на ЗДвП, което действително е силна индиция за безкритичното
поведение на подсъдимия като водач на МПС при изпълнение на неговото задължение
да спазва правилата, предвидени в този закон. Дори обстоятелството, че два пъти
подсъдимият е бил освобождаван от наказателна отговорност по реда на чл.78а от НК и то за деяния по чл.343в, ал.2 от НК, извършени в кратки времеви интервали
едно спрямо друго, дава допълнителен аргумент за съществуваща обществена
опасност на подсъдимия У. до степен, която изключва налагането на наказание в
предвидения в закона минимум. Това е така, тъй като въз основа на данните за
съдебното минало на подсъдимия се обосновава извод, че наложеното с влязъл в
сила съдебен акт към момента на деянието административно наказание не е постигнало
предвидения в закона поправителен ефект. С
оглед всичко гореизложено съдът в настоящия му състав намира за правилна преценката на
контролирания съд, че наказанието следва да се индивидуализира съгласно
разпоредбата на чл.54 от НК. Никое от констатираните смекчаващи отговорността
обстоятелства не е изключително по характера си, нито в количествено отношение
те са многобройни по смисъла, вложен в това изискване от чл.55, ал.1 от НК. Ето
защо въззивният съд намира, че правилно СРС е определил наказание „лишаване от
свобода“ за срок от 4 месеца, чието изтърпяване е отложил за срок от 3 /три/
години, както и глоба в размер на 400лв. Правилен
се явява и решаващият извод на първостепенния съд за приложението на чл.66 от НК, включително и по отношение на неговия срок. Настоящата въззивна инстанция
счита, че минимално предвиденият в НК отлагателен срок е от естество да окаже
необходимото поправително и превъзпитателно въздействие върху поведението на
подс.У., както и че с отлагане изпълнението на наказанието лишаване от свобода,
ще бъдат постигнати целите, визирани в чл.36 от НК лицето да се въздържа от
противоправни прояви. С оглед всичко
гореизложено настоящият съдебен състав намира, че наказанието е справедливо и е
определено в съответствие с материалния закон.
Въз основа на изложеното и с оглед съвпадението на
крайните изводи на двете съдебни инстанции, настоящият въззивен състав приема,
че обжалваната присъда е правилна и законосъобразна и като такава следва да се
потвърди. Присъдата е постановена при безспорно и коректно изяснена фактическа
обстановка, без да са допуснати нарушения на процесуалните правила и на
материалния закон. Определеното наказание не е явно несправедливо и напълно
съответства на обществената опасност на деянието и дееца.
Така, при извършената на основание чл.314, ал.1, вр.
чл.313 от НПК цялостна служебна проверка на правилността на атакувания съдебен
акт, въззивната инстанция не констатира наличие на основания, налагащи неговата
отмяна поради което същият следва да бъде потвърден, а въззивната жалба - да
бъде оставена без уважение като неоснователна.
Така мотивиран и на основание чл.334, т.6 вр. чл.338 НПК Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда от 08.10.2019г. по НОХД № 12059/2018г. по описа на СРС,
НО, 116-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.