Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София,
03.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на осми октомври две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл. съдия СИЛВИЯ
ТАЧЕВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Тачева
в.гр.дело № 133 по описа
за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение от 29.10.2020
год., СРС, 31-ви състав е осъдил ответника в първоинстанционното производство Р.В.Н.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.К.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:*** А, на основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД сумата от
8171 лева, представляваща сторените разходи за освобождаване на собствения на
ищеца поземлен имот с идентификатор 68134.1935.315, заедно с намиращите се в
него сгради, от собствени на ответника вещи, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба- 02.10.2018г. до окончателното изплащане
на сумата, както и на основание чл. 78, ал. 1 ТПК сумата от 1497,39 лева,
представляваща разноски по делото, като е отхвърлил предявения иск за разликата
над уважения размер до пълния предявен размер от 8364 лева.
Подадена е въззивна жалба от ответника Р.
В.Н., чрез особен представител адв. В. Й.с доводи за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на решението, в частта, с която са уважени
исковете. Твърди се, че ищецът още преди да му е възложен имота е бил наясно с
неговия вид и състояние, вкл. за наличието на движими вещи, лек автомобил и
растителност. Поддържа се, че твърденията на ищеца относно наличие на
непотребни, видимо овехтели и без стойност вещи значително затрудняват достъпа
до имота, негова собственост, са иррелевантни. На следващо място са изложени
доводи за това, че по делото не било доказано, че процесните вещи са
собственост на ответника, както и, че липсват доказателства за заплащане от
страна на ищеца на сумата от 8 364лв, представляваща стойността на
извършените разходи за освобождаване на имота от вещите. Твърди се и за
процесуално нарушение, допуснато от първоинстанционния съд във връзка с уточняване
на исковата молба и назначаване на СОЕ, при настъпила преклузия за това. Предвид изложеното се иска въззивният съд да
отмени решението изцяло и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли
предявения иск. Не са заявени доказателствени искания.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.
1 от ГПК е постъпил отговор от ищеца, в
който са изложени доводи за неоснователност на въззивната жалба и искане същата
да бъде оставена без уважение. Не са заявени доказателствени искания.
Претендират се разноски.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемата страна, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Решението не е било обжалвано в частта,
с която искът е бил отхвърлен, поради което в тази част то е влязло в сила.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно по следните съображения:
Спорното материално право е обусловено
от проявлението в обективната действителност на следните материални
предпоставки (юридически факти): наличието на действия по предприемане и
управление на чужда работа от гестора без натоварване от доминуса; установяване
на извършени конкретни действия по водене на чужда работа без натоварване,
която работа е приета уместно в интерес на доминуса или в интерес на доминуса и
на гестора едновременно; установяване, че заплатените парични суми и сторените
разходи са във връзка с предприетото и водената чужда работа без натоварване,
като бъде установена и тяхната стойност; да се установи размерът на
обогатяването на ответника, когато работата е водена в полза на гестора и
доминуса, респ. при наличие на изрично противопоставяне от страна на доминуса.
Съгласно чл. 61 от ЗЗД, ако работата е
била предприета уместно и е била добре управлявана в чужд интерес,
заинтересованият е длъжен да изпълни задълженията, сключени от негово име, да обезщети
управителя на работата за лични задължения, които той е поел, и да му върне
необходимите и полезни разноски заедно с лихвите от деня на изразходването им.
Ако работата е била предприета и в собствен интерес, заинтересуваният отговаря
само да размера на обогатяването му. Ако някой е предприел работата въпреки
волята на заинтересувания, последният отговаря по правилата за неоснователно
обогатяване.
Облигационното правоотношение при водене
на чужда работа без натоварване се поражда между гестора и доминуса, като
гесторът съзнателно поема извършването на чужда работа, без да е натоварен от
лицето, в чиято сфера се интервенира – доминуса. Когато работата е приета в
чужд и собствен интерес, съзнанието за това се извежда от фактическите
действия, извършени от гестора при преценка на неговото правно и фактическо
положение в конкретната ситуация. Тъй като за разлика от други правни фигури
(напр. владение) субективният елемент не е изрично изведен във фактическия
състав на гестията, то последният не подлежи на пълно и главно доказване при
твърдение за поета чужда работа без натоварване. Когато резултатът има
веществен елемент и се е проявил в правната сфера на собственика на имота, то
имуществените последици ще се уредят по правилата по чл. 60-62 от ЗЗД,
доколкото към момента на предприемане на работата не е налице натоварване и задължаване,
а намесата в чуждата правна сфера е правомерна.
В процесния случай е налице хипотезата
на чл. 61, ал. 2 от ЗЗД /и в интерес на гестора/. Страните не спорят по делото,
че ищецът в първоинстанционното производство е собственик на процесните имоти,
а ответникът – бивш съсобственик. На следващо място се установява, че
единствено ответникът е съхранявал свои вещи в имота на ищеца, които обективно
са пречили на последния да упражнява правото си на собственост. Неоснователен е
доводът за липсата на материална легитимация по отношение на ответника да
отговаря по предявения иск. В тази насока трябва да се посочи, че материалната
легитимация има отношение към основателността, а не към допустимостта на
претенцията, за която от значение са твърденията на страните, а не
доказателствата по делото. На първо място вярно е това, че както Р.В., така и
свидетелят Т.са бивши съсобственици на имота /видно от постановление за
възлагане на недвижим имот по изп. дело № 20178510404450; протокол за въвод във
владение на недвижим имот от 29.08.2018г./. Независимо от това обстоятелство и доколкото
не е предвидена форма за действителност и доказване за прехвърляне правото на
собственост на процесните движими вещи /за разлика например от разпоредбата на
чл. 18 от ЗЗД/ е допустимо доказването на това вещно и абсолютно право с всички
доказателствени средства. Този въззивен съдебен състав изцяло кредитира
показанията на свидетелите Д., Ю.и Т.като еднопосочни, логични, последователни
и непротиворечиви. Изложените от тях факти и обстоятелства са възприети според
истински вложеното в тях съдържание, съпоставени са помежду им и не са намерени
съществени противоречия, поставящи под съмнение правдивостта на показанията им,
нито стремеж на отделните свидетели към изопачаване на действително протеклите
събития. Същите са категорични, че именно единствено ответникът е събирал
процесните вещи.
На следващо място не може да бъде споделен
доводът на въззивника, че е иррелевантно процесните движими вещи да са създали
значителни затруднения по осъществяване достъпа до имота, както и че ищецът е
знаел за вещите преди въвода във владение. В доказателствена тежест на ищеца е
да докаже, че съхраняваните вещи са му пречили на упражняването на правото на
собственост, иначе не би имал „собствен интерес“, независимо, че действа в
интерес на ответника, доколкото с освобождаването на вещите от имота, същият освобождава
собствения си имот и улеснява ползването му. Това обстоятелство се доказва, не
само от гласните доказателствени средства, но и от постановлението за въвод във
владение на съдебния изпълнител, в което изрично е посочено, че наличието на
вещи в имота е затруднило осъществяването на въвода.
Неоснователни са и възраженията за това,
че по делото не е представено и доказателство, в подкрепа на твърдението от
ищеца, че е заплатил сумата от 8364 лв., представляваща стойността на
извършените разходи за освобождаването на имота от процесните вещи. Настоящият въззивен състав подобно на
първостепенния съд намира, че от представения приемо – предавателен протокол приемо-предавателен
протокол по оферта № 1064 от 21.08.2018г„ сключен на 03.09.2018г. между „Т.К.“
ЕАД и „Ч.И.“ ЕООД с предмет: „Механично премахване на един брой двуетажна
масивна жилищна сграда, гараж- масивна постройка и склад от метална конструкция
с обща РЗП до 300 кв.м.; почистване на прилежащия към тях терен от
самонастанила се дървесна и храстова растителност в лошо състояние“; „Товарене
и извозване на ЕГО и движими вещи“ на обект „Премахване на масивна жилищна
сграда, масивен гараж и склад- метална конструкция, УПИ XIV- 315, кв. 184 Д, по
плана на гр. София, м. „Гърдова глава“, район „Витоша“- СО, ПИ с идентификатор
68134.1935.315“, издадените фактури, както и приетата по делото
съдебно-счетоводна експертиза, се установява, че ищцовото дружество е възложило
товаренето и извозването на движимите вещи в имота на „Ч.И.“ ЕООД, като
издадената фактура е осчетоводена в дружеството-изпълнител и същото е получило
сумата от 8364 лева с две преводни нареждания.
Неоснователно е и възражението за процесуално
нарушение, допуснато от първоинстанционния съд във връзка с уточняване на
исковата молба и назначаване на СОЕ, при настъпила преклузия за това. С
допуснатото уточнение не са въведени нови фактически положения по делото, а са
уточнение факти от обстоятелствената част на исковата молба. Няма пречка и след
изготвяне на доклада по чл. 146 ГПК да бъде уточнена исковата молба стига да
бъде осигурена възможност на насрещната страна да вземе становище. В случая
такова становище е депозирано от адв. В. Й., в качеството й на особен
представител на ответника Р.В.Н. /л. 73 от първоинстанционното производство/,
поради което не е нарушен нито принципа по чл. 8 от ГПК, нито правото на
защита.
По разноските:
Правилото на чл. 71 ГПК установява
задължение за внасяне на държавни такси и разноски по водене на делото.
Държавната такса е цената, определена от държавата за защитата, която се търси
от съда в исковия процес. Тази такса се заплаща винаги, когато се подава искова
молба или жалба и с оглед изискването на чл. 128, т. 2 ГПК, чл. 261, т. 4 ГПК и
чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК съставлява условие за редовността на сезирането на
съда. Таксата се дължи от страната, в чиято полза се предприема процесуалното
действие по защита на правата й, тъй като процесуалните представители
упражняват нейните процесуални права. Поради това, задължението за внасяне на
държавна такса при обжалване не може да бъде възлагано на други лица, които
нямат качеството страна в процеса. Особеният представител, макар и назначен с
акт на съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, не упражнява свои процесуални права,
а тези на страната, която представлява. Следователно не особеният представител
е задължен за заплащането на такси и разноски, а представляваната от него
страна, която не е освободена от заплащането им. Дължимата държавна такса по
жалбата и разноските следва да се присъдят от съда с решението по спора и да се
възложат на съответната страна, съобразно изхода на делото /ТР № 6/2012г. на
ОСГТК на ВКС/. Ето защо въззивникът Р.В.Н. следва да бъде осъден да заплати по
сметка на СГС сумата от 163,42 лв., представляваща държавна такса за подаване
на въззивна жалба.
С оглед изхода на делото въззивникът Р.В.Н.
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия „ Т.К.“ ЕАД сумата от 450 лв.,
представляваща депозит за особен представител пред въззивната инстанция.
С оглед на цената на иска въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 29.10.2020 год., СРС, 31-ви състав е
осъдил ответника в първоинстанционното производство Р.В.Н., ЕГН **********, с
адрес: ***, да заплати на „Т.К.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:*** А, на основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД сумата от 8171 лева,
представляваща сторените разходи за освобождаване на собствения на ищеца
поземлен имот с идентификатор 68134.1935.315, заедно с намиращите се в него
сгради, от собствени на ответника вещи, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба- 02.10.2018г. до окончателното изплащане на сумата,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ТПК сумата от 1497,39 лева, представляваща
разноски по делото.
ОСЪЖДА Р.В.Н. да заплати по сметка на СГС сумата от 163,42
лв., представляваща държавна такса за подаване на въззивна жалба.
ОСЪЖДА Р.В.Н. да заплати„ Т.К.“ ЕАД сумата от 450 лв., представляваща депозит
за особен представител пред въззивната инстанция.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.