№ 1509
гр. Варна, 19.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Тони Кръстев
Членове:Десислава Г. Жекова
мл.с. Марина К. Семова
при участието на секретаря Елена Ян. Петрова
като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно гражданско дело №
20233100501949 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба вх.
58385/04.08.2023г., подадена от „Юробанк България“ АД /правоприемник на БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А., клон България/, гр. София, против Решение № 2666/17.07.2023г.,
постановено по гр.д. № 12302/2022г. на ВРС, 16-ти състав, в частта, с която е уважен
предявеният иск, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на БНП Париба Пърсънъл
Файненс със седалище в гр. Париж, действащо чрез клона си „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А., клон България" с ЕИК *********, гр. София /към датата на постановяване на
решението „Юробанк България“ АД, ЕИК *********/, да заплати на С. И. Р. сумата от
5 323,52 лева, представляваща недължимо платена сума по нищожни клаузи в договор за
потребителски паричен кредит на 09.04.2015 г., ведно със законната лихва върху
претендираната сума от датата на завеждане на иска – 12.09.2022год. до окончателното му
изплащане.
Процесуалният представител на „Юробанк България“ АД развива доводи за
неправилност на решението, поради необоснованост и допуснати съществени процесуални
нарушения. Посочва, че с атакувания съдебен акт съдът се е произнесъл единствено по иска
с правно основание чл. 55 от ЗЗД, без да разглежда наведения с исковата молба спорен
въпрос относно действителността на договор № PLUS-11234465 от 09.04.2015 г.,
позовавайки се на това, че той е разгледан в мотивите на Решение по гр.д. № 219/2020г. на
Районен съд – Варна. На първо място, въззивникът подчертава, че с диспозитива на
решението по гр.д. № 219/2020г. на Районен съд – Варна не е налице обявяване
недействителност на клаузи от договор № PLUS-11234465 от 09.04.2015 г., а единствено е
установена недължимост на вземания, произтичащи от кредитното споразумение, поради
1
което се счита, че извършеното в диспозитива на атакувания съдебен акт позоваване е
напълно неправилно. На второ място, се посочва, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.,
клон България" не е бил страна по гр.д. 219/2020 г. на ВРС, поради което не е обвързан от
мотивите, формирани в резултат от проведено съдебно дирене в това производство. Отделно
от това счита, че обжалваното съдебно решение е в противоречие с Тълкувателно Решение
№ 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 57 от 26.02.2018 г. гр.дело № 2736/2017 г. на
ВКС, 4 ГО, тъй като диспозитивът на решението представлявал източника на силата на
пресъдено нещо, а не мотивите към него. В този смисъл намира за неправилно възприетото
от първоинстанционния съд, че е обвързан от мотивите на решението по г.д. № 219/2020г.
на Районен съд – Варна и затова не е формирал самостоятелни такива. Въззивникът намира,
че е налице и съществено процесуално нарушение, тъй като решение по гр.д. № 219/2020 г.
по описа на ВРС е споменато за пръв път в хода по същество, след което ходът по същество
не е отменян, не била предоставена възможност на ответника за становище или ангажиране
на допълнителни доказателства, а споменатият съдебен акт е бил възприет като обвързващ
първоинстанционния съд по настоящия спор. Въззивникът обсъжда мотивите на решението
по гр.д. № 219/2020 г. по описа на ВРС, които намира за неправилни, и по-специално
изводът на съда, касаещ размера на възнаградителната лихва по договора за кредит да е
120%, като се противопоставя на това с твърдението, че в чл. 2 от кредитното споразумение
размерът на лихвата е уговорен да възлиза на 36,90%. Проследяват се законодателните
промени по отношение на максималния размер на ГПР и се изразява становище, че
уговореният в договор № PLUS-11234465 от 09.04.2015 г. размер на ГПР от 44,48 % е в
съответствие със законодателните изисквания. В подкрепа на това становище въззивникът
допълва с мотивите, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД като небанкова институция
към момента на сключване на процесния договор е финансирала дейността си чрез
лихвоносни заемни средства, поради което и лихвите по тях са по-високи от тези,
предлагани от банките. Размерът на лихвата се обяснява с разходите, които прави
заемодателят, с риска, който носи, с размера на добросъвестно очакваната от сделката
печалба и при отчитане на факта, че се касае за необезпечено вземане, с единствен длъжник
по него. На следващо място, за неправилно се счита атакуваното първоинстанционно
решение в частта, с която е извършено произнасяне по направеното възражение за изтекла
погасителна давност, отхвърлено с мотивите, че ищецът е могъл да претендира
възстановяване на платени по процесния договор суми едва след влизане в сила на
решението по гр.д. № 219/2020 година на ВРС. Въззивникът намира, че давностният срок
започва да тече от момента на имущественото разместване, а именно от датата на плащане,
затова в случая счита вземането за погасено. Възразява се, че представените 11 бр. платежни
нареждания за суми в общ размер на 6788 лева са наредени от В.Ж.Т., а не от ищеца, а за
друга част от плащанията липсвали данни за наредителя, поради което се счита, че след като
фактът на плащане да е извършено именно от ищеца не е доказан, то и изводът на
първоинстанционния съд за доказаност на иска с правно основание чл. 55 от ЗЗД е
неправилен и в разрез със събрания по делото доказателствен материал. Поради изложеното
моли за решение, с което да бъде отменен първоинстанционния акт в обжалваната му част и
да бъдат отхвърлени исковите претенции като неоснователни, недопустими и недоказани.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна С. И. Р., чрез адв. Д. Т. от АК Варна, с който намира въззивната жалба
за неоснователна и недоказана. Счита, че мотивите на решението, постановено по гр.д. №
219/2020г. на ВРС, с което е призната нищожността на горепосочените клаузи, са
обвързващи за съда, защото са обусловили диспозитива му. Крайният извод на съда по
посоченото съдебно решение бил за недължимост на каквото и да е остатъчно вземане по
2
този кредит поради надхвърляне на платеното спрямо дължимото, от което следвало, че за
ищеца възникнало правото да претендира връщане на надвнесените от ищеца суми по
договора паричен кредит на 09.04.2015г., тъй същите се явявали платени без основание по
нищожни клаузи. Спрямо уговорената клауза такса „ангажимент“ развива доводи за нейната
нищожност, поради, че същата противоречи пряко на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която кредиторът
да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Относно клаузата за възнаградителна лихва счита същата за нищожна поради
накърняване на добрите нрави, тъй като е в размер, надвишаващ трикратния размер на
законната лихва. Заплатените суми по кредита посочва да възлизат на 18 144.52 лева, от
които 4 502.01 лева, послужила за погасяване на част от главница, част от договорна лихва –
в размер от 11 925.51 лева и част от застрахователната премия в размер 1 717,00 лева.
Изразява становище, че при рисково /необезпечено/ кредитиране цената на обичайно
предлаганата на клиентите услуга следва да покрива по-големи очаквани загуби от
дейността, което естествено да налага по-високи лихви, но в съответствие с изискването
спазване принципа за справедливост като морална категория. Счита, че с въвеждането на
ограничението с чл. 19, ал. 4 от ЗПК /в сила към момента на сключване на процесния
договор/, както и преди въвеждането на тази уредба, се е наложило възприемането, че
справедливо ограничение на размера на възнаградителната лихва е такова до трикратния
размер на законната лихва. В конкретния случай за свръхпрекомерен се посочва размерът на
договорната лихва в размер над 120%. Поради изложеното, моли въззивната жалба да бъде
оставена без уважение и присъждане на сторените по делото разноски.
Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е в срок от
надлежна страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е
допустима.
Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК, са да се
произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост
първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в
жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките
на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални
предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при
постановяване на обжалваното решение, обуславя неговата допустимост, поради което
въззивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.
ВРС е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД
предявен от С. И. Р. срещу „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ чрез „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А. клон България" за осъждане на ответника да заплати сумата от 5 338,40 лева
представляваща сбора от недължимо платени суми по нищожни клаузи в договор за
потребителски паричен кредит, от които недължимо платена такса „ангажимент" в размер
на 420 лв. и недължимо платена възнаградителна лихва в размер на 4 918,39 лв., ведно със
законната лихва от датата на завеждане на иска.
В исковата молба се твърди, че на 09.04.2015 г. С. И. Р. е сключил с „БНП Париба
Пърсънъл Файненс" ЕАД договор за потребителски паричен кредит в размер на 12 000 лв.,
при уговорени такса ангажимент 420 лв., застрахователна премия от 2 700 лв., годишен
лихвен процент от 36,90%, срок на договора от 60 месеца, месечна вноска от 485,59 лв. За
периода от 05.06.2015г. до 22.08.2018г. заплатил по кредита сума в общ размер от 18 144,52
лева, която послужила за погасяване на част от главница в размер от 4 502,01 лева, част от
3
договорна лихва в размер от 11 925,51 лева и част от застрахователната премия в размер от
1 717,00 лева. Уговорената такса „ангажимент" в размер на 420 лв. включвала като
насрещна престация на кредитора фиксиране на лихвения процент за срока на договора при
условията и размерите на договора, което според ищеца противоречи пряко на чл. 10а, ал. 2
от ЗПК, която забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, следователно клаузата за такса
„ангажимент" е нищожна поради противоречие със закона. Поддържа също, че клаузата за
възнаградителна лихва от 36.90% годишно е нищожна на осн. чл.26 , ал.1 от ЗЗД, поради
накърняване на добрите нрави, нарушава принципа на справедливост и създава условия за
неоснователно обогатяване на кредитора. Позовава се на съдебна практика, според която
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния
размер на законната лихва). В случая, уговореният ГЛП бил в размер на малко повече от 3,5
пъти законната лихва (36,90%), поради което противоречал на добрите нрави. Общият
размер на дължимата по процесния договор за потребителски кредит договорна лихва
възлизала на 14 435,16 лева при заета сума в размер от 12 000,00 лева за срок от 60 месеца.
Необосновано високата цена за предлагано на потребител кредитиране нарушавала
принципа на справедливостта. Добросъвестността в стопанския оборот изключвала
приходът от сделката да се договори в размер явно несъответен на разходите и
справедливата норма на печалба. Този обществено неприемлив резултат наложил и по-
новата законодателна уредба – чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Неморален бил конкретно уговореният в
договора свръхпрекомерен размер на договорната лихва, чийто размер възлиза на над 120%
за целия срок на договора. Налице била частична нищожност на договора, касателно
уговорката за възнаградителна лихва, налагащ отчитане на всички плащания на ищеца, като
вноски за връщане на главницата. По изложени подробни съображения намира за нищожни
клаузите от договора за потребителски паричен кредит относно такса „ангажимент" в размер
на 420 лв. поради противоречие със закона на осн. чл. 26, ал.1 от ЗЗД и уговорката за
възнаградителна лихва от 36,90% годишно като нищожна на осн. чл. 26, ал. 1, т. 3 ЗЗД, като
сключена при значителна липса на еквивалентност на насрещните престации, включително
и при необосновано висок размер на възнаграждение за услуга. С оглед нищожността на
горепосочените клаузи, претендираната сума се явявала платена без основание.
Ответникът е подал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва предявения
иск. Възразява, че таксата „ангажимент“ била удържана от общия размер на кредита, от
́
което заключава, че от потребителя не е извършено плащане, което да подлежи на
възстановяване по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Затова исковата претенция в
тази част била недопустима. Същата била и неоснователна, тъй като таксата ангажимент по
процесния кредит не била свързана с усвояването и/или управлението (администрирането)
на кредита, в каквато посока е забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, а била такса/комисионна за
допълнителни услуги съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Договарянето на фиксиран лихвен
процент по §1, т.5 от ДР на ЗПК било допълнителна услуга, която гарантирала на длъжника
сигурност на разходите по кредита, но представлявала риск за кредитора, от когото ще
бъдат поети промените на финансовите пазарни условия. Поради това напълно било
обосновано посоченото задължение да се възлага на кредитната институция срещу
определено възнаграждение. Наред с това прави възражение за изтекла погасителна давност
на исковите претенции. Сумата от 420 лева била прихваната от стойността на заема преди
превеждането й по личната банкова сметка на кредитополучателя, което било осъществено
на 09.04.2015 год., от която дата течал давностният срок по чл. 110 от ЗЗД. По отношение
претенцията за връщане на платена възнаградителна лихва счита, че считано от датата на
представените платежни нареждания давностният срок е изтекъл.
4
Оспорва като неоснователен иска за връщане на сума в размер от 4 427,51 лева като
платена без основание, поради противоречие на договорения лихвен процент с добрите
нрави. Позовава се на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК (в сила от 23.07.2014 г.), според
която годишният процент на разходите по договор за потребителски кредит, част от който
съставлява и договорната лихва, не може да бъде по-висок от петкратния размер на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет. Същевременно, в законодателството не бил
предвиден максимален размер, до който може да бъде уговаряна възнаградителната лихва
по договор за паричен заем. Поради това, същият се явявал ограничен единствено от
пределите, предвидени в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Евентуално, прави
възражение за изтекла погасителна давност.
В хода по същество на делото процесуалният представител на ищеца се е позовал на
влязлото в сила решение, постановено по гр. дело № 219/2020 год. на ВРС.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като
съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Във въззивното производство не се спори по установената от ВРС фактическа
обстановка. На 09.04.2015 г. по банковата сметка на кредитополучателя С. И. Р. е преведена
сума в размер на 11 580,00 лв., с което предоставеният кредит е усвоен. От сумата на заема
12 000,00 лв. е приспадната „такса ангажимент" – 420,00 лв. Не е спорно, че таксата
ангажимент е заплатена на кредитора за фиксиране на годишния лихвен процент за срока на
договора, т.е. срещу задължението на кредитора да не променя уговорената възнаградителна
лихва. Не е спорно, че е уговорен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36,90%. По
договора за кредит са постъпили 36 вноски в общ размер 18 620,48 лв., от които според
счетоводните записи и заключението на вещото лице са погасени 4 772,01 лв. – главница, 11
925,51 лв. – лихва, 1 755,00 лв. –застраховка, 168.00 лв. – други такси. ВРС е приел, че след
приспадане на 12 000 лева главница и 1 717 лева застраховка внесената от ищеца сума за
договорна лихва е в размер 4 903,52 лева, което не е оспорено.
За да уважи исковете ВРС се е позовал на влязло в сила решение по гр. д. № 219/2020
година на ВРС, с което съдът е отхвърлил предявените от "Агенция за събиране на
вземанията“ ЕАД против С. И. Р. обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 от ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и
ал. 2 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните,
че ответникът дължи на ищеца сумите, по процесния договор за потребителски кредит от
09.04.2015 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, за които суми е издадена
заповед по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 17956/2019 г. на РС-Варна, и които са прехвърлени
в полза на ищеца с приложение от 12.02.2019 г. към договор за цесия от 27.07.2017 г.
Предмет на спора пред настоящата въззивна инстанция е валидността на клаузите в
процесния договор за потребителски кредит от 09.04.2015 г., с които са уговорени такса
ангажимент 420 лв. и възнаградителна лихва – годишен лихвен процент в размер на 36,90%,
респ. наличието на основание за плащане на същите.
Първоинстанционният съд се е позовал на мотивите на решението по гр. дело №
219/2020 год. на ВРС, с които е призната нищожността на клаузите на процесния договор за
паричен кредит от 09.04.2015 год. относно уговорената такса „ангажимент“ и договорена
възнаградителна лихва в размер на 36,90% годишно. Първоинстанционният съд е приел, че
посочените мотиви са обвързващи съда, защото същите са обосноваващи диспозитива, т.е.
обуславящи постановеното решение като се е аргументирал с ТР 87–1954–ОСГК на ВС.
5
Видно от цитираното решение по гр. дело № 219/2020 год. на ВРС, ответникът БНП
Париба Пърсънъл Файненс не е страна по делото, поради което не е обвързан от силата на
пресъдено нещо (СПН) на влязлото в сила решение. Това следва от разпоредбата на чл. 298,
ал. 1 от ГПК, съгласно която решението влиза в сила само между същите страни, за същото
искане и на същото основание. При липса на субективно тъждество СПН не разпростира
действието си върху трети лица независимо от тъждеството в предмета на делото.
Цитираното ТР 87–1954–ОСГК на ВС няма отношение към случая, тъй като касае
инцидентен установителен иск, по който съдът не се е произнесъл в диспозитива на
решението. В случая такъв иск не е бил предявен, но дори и да беше, СПН отново нямаше
да обвърже настоящия ответник, който е трето лице спрямо предходния процес. Не е налице
предвидено в закона изключение, при което СПН разпростира действието си и върху трети
лица. Не е налице и изключение по ал. 2-4 на чл. 298 от ГПК, обуславящо разширяване на
субективните предели на СПН спрямо ответника по настоящото дело. БНП Париба
Пърсънъл Файненс не е правоприемник на "Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, а
негов праводател. БНП не е участвало в производството като подпомагаща страна, не е и
необходим другар. Следователно, съдът в настоящото производство не е длъжен да съобрази
установителното действие на решението по гр.д. № 219/2020 година на ВРС.
Уговорената такса за ангажимент в размер на 420 лева потребителят следва да
заплати срещу услугата фиксиране на лихвения процент за срока на договора при условията
и размерите на договора. Тази уговорка, освен че е в пряко противоречие с разпоредбата на
чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, по същество
накърнява добрите нрави. Фиксираният годишен лихвен процент е съществена уговорка от
договора за кредит (цена на предоставената финансова услуга), за която страните са
постигнали съгласие при сключване на договора. Заплащането на такса за „услугата“
кредиторът да не променя вече постигнати уговорки в договора за кредит е в противоречие с
чл. 20а от ЗЗД, според който договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили.
Кредиторът се е съгласил изрично, че уговореният лихвен процент ще бъде фиксиран за
целия срок на договора, от което, при липса на уговорено изключение, автоматично следва,
че няма право едностранно да променя ГЛП. При това положение, уговарянето на
задължение за потребителя да заплати такса за въздържане от противоправно поведение от
страна на кредитора е не само противозаконно, но и неморално. Следователно,
разглежданата уговорка едновременно противоречи на закона и накърнява добрите нрави,
поради което е нищожна на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
По отношение на уговорения размер на възнаградителната лихва от 36,90 % годишно
съдът намира за неоснователно твърдението, че същият накърнява добрите нрави като
надвишаващ трикратния размер на законната лихва. Това разбиране не намира опора в
Закона за потребителския кредит, чиято цел е да осигури защита на потребителите чрез
създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез
насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредит. С чл. 19, ал. 1 от ЗПК е въведено понятието „годишен процент на
разходите“ по кредита и е посочено, че същият изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение
№ 1. Съгласно чл. 19, ал. 4 (в сила от 23.07.2014 г.) годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Следователно, приетата със
6
ЗПК императивна правна уредба създава всеобхватна и ефективна защита за потребителите,
доколкото държи сметка не само за размера на уговорената лихва, но и за всички други
преки или косвени разходи за потребителя като поставя и горна граница на същите,
надвишаването на която е недопустимо. В конкретния случай ГПР по кредита, посочен в
договора, е в размер на 44,48 % като включва и договорна лихва в размер на 36,90 %
годишно, което е в границите на допустимия размер. Процесната уговорка е ясна и
разбираема. Лихвата е във фиксиран размер на годишна база, представлява възнаграждение
на банката за ползвания кредитен ресурс и се начислява върху реално усвоените средства по
главницата. Съпоставянето на размера на кредита с общия размер на средствата, които
кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора, не може да обоснове извод за
накърняване на добрите нрави, тъй като сумата зависи не само от размера на лихвата, но и
от срока за ползване на кредита, както и от уговорения погасителен план. При по-дълъг срок
на кредита сумата за връщане би била още по-голяма, но това само по себе си не е
́
неморално.
При така направените правни изводи платена без основание се явява само сумата от
420 лева такса за ангажимент, която е събрана от кредитора посредством удържане от
главницата по предоставения кредит в момента на неговото усвояване.
В частта за заплатена възнаградителна лихва върху усвоената главница в размер на
11 580 лева извършените от ищеца плащания не са лишени от основание, поради което
кондикционната претенция се явява неоснователна.
Същевременно, следва да се има предвид, че възнаградителната лихва е начислявана
върху усвоен кредит в размер на 12 000 лева (видно от таблица 1 от заключението по
приетата ССЕ), тъй като сумата от 420 лева е удържана от главницата по отпуснатия кредит,
поради което поради недължимостта на сумата от 420 лева плащането на лихва върху тази
част от усвоения кредит е лишено от правно основание. Следователно, от всяка платена
погасителна вноска за лихва, недължимо платена се явява част в размер на 420/12 000 или
3,5 %.
Според заключението на вещото лице платената договорна лихва е в общ размер на
11 925,51 лева, от които недължимо платена като начислена върху несъществуващо
задължение за главница се явява сумата 417,39 лева (3,5 % от 11 925,51).
Горното налага да бъде разгледано възражението за погасяване по давност на
исковите претенции за връщане на сумата от 420 лева – такса ангажимент и 417,39 лева –
договорна лихва.
Доколкото се касае за суми, платени при начална липса на основание, давностният
срок тече от датата на извършеното плащане.
За сумата от 420 лева давността е започнала да тече на 09.04.2015 г. и е изтекла на
09.04.2020 г. Искът е предявен на 12.09.2022 г., следователно претенцията е погасена по
давност и ще се отхвърли на това основание.
За платената без основание част от възнаградителната лихва в размер на 417,39 лева,
начислена върху неоснователно получената от банката такса „ангажимент“ в размер на 420
лева, давността тече от датата на всяка извършена погасителна вноска. Предвид датата на
предявяване на иска, погасени по давност са всички вземания за връщане на вноски
извършени преди 12.09.2017 г. Съответно, основателни са претенциите за връщане на части
от вноските от 28-ма до 39-та според таблица 3 от заключението на вещото лице. Сборът от
тези вноски е в размер на 2975,45 лева, от които недължимо платени са 3,5 % или сумата от
104,14 лева, за която исковата претенция се явява основателна и ще бъде уважена.
7
Поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното
решение ще бъде отменено в частта за разликата над 104,14 лева до присъдената сума в
размер на 5323,52 лева, в т.ч. 420 лева платена такса ангажимент и 4 798,86 лева платена
договорна лихва и в тази част исковете ще бъдат отхвърлени.
Предвид направеното искане в полза на въззивника следва да бъдат присъдени
направените във въззивното производство разноски в размер на 104,39 лева платена
държавна такса съразмерно на изхода от спора и определено от съда възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстанция от юрисконсулт, което съдът като
съобрази и отхвърлената част от жалбата определя в размер на 100,00 лева, на основание чл.
78, ал. 1 във вр. с ал. 8 от ГПК. В полза на процесуалния представител на въззиваемата
страна във въззивното производство, съразмерно на отхвърлената част от жалбата се дължат
разноски за предоставена безплатно адвокатска защита в размер на 16,28 лв. на осн. чл. 78,
ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС.
За производството пред ВРС ищецът е сторил разноски в общ размер 513,54 лв. от
които има право на 10,02 лв. съразмерно на уважената част от исковата претенция на осн.
чл. 78, ал. 1 ГПК. В полза на процесуалния представител на ищеца, съразмерно на
уважената част от иска, се дължат разноски за предоставена безплатно адвокатска защита в
размер на 16,28 лв. на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и чл. 7, ал. 2, т.
2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС. На ответника следва да се присъди определено от съда
възнаграждение за процесуално представителство от юрисконсулт в производството пред
ВРС, което съдът като съобрази и уважената част от иска определя в размер на 100,00 лева,
на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 от ГПК.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2666/17.07.2023г., постановено по гр.д. № 12302/2022 г. по
описа на Районен съд – Варна, в частта, с която БНП Париба Пърсънъл Файненс peг. №
********* на Парижки Търговски регистър, със седалище в 75009 гр. Париж, бул. Осман I,
Р.Франция, представлявано от Ш.П.Д.Д., действащо чрез клона си „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А., клон България" с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление:
България, област София (столица), община Столична, гр. София, п.к. 1766, р-н Младост, ж.к.
Младост 4, Бизнес Парк София, бл.14, към датата на постановяване на решението –
„Юробанк България“ АД, ЕИК:*********, е осъдено да заплати на С. И. Р. , ЕГН
**********, с адрес: ***, разликата над 104,14 лева до присъдената сума от 5323,52 лева,
представляваща сбора от недължимо платена сума по нищожни клаузи в договор за
потребителски паричен кредит на 09.04.2015 г., от които недължимо платена такса
„ангажимент" в размер на 420 лв. и сумата от 4 903,52 лева – уговорена възнаградителна
лихва от 36,90% годишно, нищожността на които клаузи е призната с влязло в сила решение
по гр. дело № 219/2020 год. на ВРС, ведно със законната лихва върху претендираната сума
от датата на завеждане на иска – 12.09.2022 год. до окончателното му изплащане, на
основание чл. 55, ал,1, предл.1 от ЗЗД, както и в частта за разноските, и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на С. И. Р. , ЕГН **********, с адрес: ***, за осъждане на БНП
Париба Пърсънъл Файненс peг. № ********* на Парижки Търговски регистър, със седалище
в 75009 гр. Париж, бул. Осман I, Р.Франция, представлявано от Ш.П.Д.Д., действащо чрез
клона си „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България" с ЕИК ********* със
8
седалище и адрес на управление: България, област София (столица), община Столична, гр.
София, п.к. 1766, р-н Младост, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, бл.14, към датата на
постановяване на решението – „Юробанк България“ АД, ЕИК:*********, да заплати на
ищеца, на основание чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, сумата от 5 219,38 лева, представляваща
сбор от недължимо платени суми по нищожни клаузи в договор за потребителски паричен
кредит от 09.04.2015 г., от които недължимо платена такса „ангажимент" в размер на 420
лв., поради погасяване на вземането по давност, и сумата от 4 799,38 лева – платена
възнаградителна лихва от 36,90% годишно, като неоснователен, ведно със законната лихва
върху претендираната сума от датата на завеждане на иска – 12.09.2022 год. до
окончателното му изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2666/17.07.2023г., постановено по гр.д. № 12302/2022
г. по описа на Районен съд – Варна, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА С. И. Р. , ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Юробанк
България“ АД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление гр. София, п.к. 1766,
ул. Околовръстен път № 260, сумата 304,39 лева сторени съдебно-деловодни разноски пред
ВРС и ВОС на осн. чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 8 от ГПК.
ОСЪЖДА Юробанк България“ АД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление гр. София, п.к. 1766, ул. Околовръстен път № 260, да заплати на С. И. Р. , ЕГН
**********, с адрес: ***, сумата 10,02 лева сторени съдебно-деловодни разноски пред ВРС
на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление гр. София, п.к. 1766, ул. Околовръстен път № 260, да заплати на адвокат Д. Х.
Т. от ВАК, адрес: ****, сумата от 32,54 лева адвокатско възнаграждение общо за двете
съдебни инстанции на основание чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК, чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и чл. 7, ал.
2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен
срок от връчването му при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9