№ 3799
гр. Варна, 28.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Неделина Маринова
при участието на секретаря Мариана Ив. Маркова
като разгледа докладваното от Неделина Маринова Гражданско дело №
20243110103425 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени от М. Д. Д., ЕГН **********, с постоянен и
настоящ адрес: град * срещу "*" ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град *,
бул. „*, обективно кумулативно и евентуално съединени искове, както следва:
1. за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 3, ал.
2, т. 9 от сключения между тях Договор за паричен заем № */18.10.2023 г., предвиждаща
заплащане на „такса за експресно разглеждане“ в размер на 35,25 лева, е нищожна поради
противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, а в условията на
евентуалност – поради накърняване на добрите нрави, на основание чл. 26, ал.1, предл. 3;
2. за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 35,25 лева, представляваща
платена без основание сума по нищожната клауза на чл. 3, ал. 2, т. 9 от сключения между
страните Договор за паричен заем № */18.10.2023 г., ведно със законната лихва върху
вземането, считано от датата на предявяване на исковете – 21.03.2024 г. до окончателното
изплащане на задължението, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение по Договор за паричен заем № */18.10.2023 г., по силата на
който ответникът е предоставил в заем на ищеца сумата от 200 лева. Общата дължима сума
от заемателя за погасяване на заема била в размер на 239 лева, която била изцяло заплатена
на 25.10.2023 г.
Съгласно чл. 3, ал. 2, т. 9 от договора, заемателят дължал сумата от 35,25 лева - такса за
експресно разглеждане. Счита клаузата за нищожна, като навежда доводи, че същата
противоречи на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит. Сочената такса има
1
характер на действие, свързано с усвояването на кредита, за което действие разпоредбата на
чл. 10а, ал. 2 ЗПК забранява заплащането й. В условията на евентуалност счита, че
договарянето на такава такса е в противоречие с добрите нрави и внася неравноправие в
кредитното правоотношение, по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Сочи също, че съгласно
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договор за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. В случая не било
ясно как е определен ГПР. Заявява се, че събраната такса представлявала разход, който е
следвало да бъде включен при изчисляване на ГПР.
С твърденията за нищожност на сочената клауза ищецът обосновава основанието за
връщане на недължимо заплатената от него сума в размер на 35,25 лева, като получена от
ответника без правно основание.
В открито съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния си представител, поддържа
исковите претенции. Претендират се и сторените в производството съдебно – деловодни
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника, с който се
оспорват предявените искове.
Излагат се възражения, като се посочва, че процесният договор отговарял на
изискванията за действителност, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 и
ал. 2 ЗПК, както и на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).
Сочи се, че оспорената клауза за такса за експресно разглеждане е възможност за
потребителите на ответника да получат разглеждане на отправеното искане за сключване на
договор за кредит до два часа, считано от момента на неговото отправяне. Тази услуга е
незадължителна, съгласно чл. 18 от договора, съответно за включването й в предмета на
услугата ищецът е изразил изрично желанието си. Кредитополучателят е имал възможността
да сключи договор и да получи искания от него кредит и без тази услуга.
Заявява се, че разглеждането и отпускането на кредита било осъществено в рамките на
няколко минути, като процесният договор е седми поред от общо осем договора на ищеца за
същия кредитен продукт.
Ответникът счита действията на ищеца за злоупотреба с право, противоречащо на
принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 ГПК и целящо
единствено обогатяването му, чрез провеждане на съдебно производство, доколкото същият
е погасил изцяло задължението си по кредита само 7 дни след усвояването на същия.
Твърди се, че клаузата на процесната такса отговаря на изискванията на ЗЗП, ЗПК и на
Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори.
Поради изложеното се иска от съда отхвърляне на исковите претенции като
неоснователни, като се претендира присъждане на сторените по делото разноски.
В открито съдебно заседание ответникът не се представлява и не изразява становище.
Съдът след като съобрази събраните по делото доказателства намира следното от
фактическа страна:
Обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване са следните факти: че между
страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по Договор за паричен заем
2
№ */18.10.2023 г., по силата на който ответникът е предоставил в заем на ищеца сумата от
200 лева; че общата дължима сума от заемателя по процесния договор била в размер на 239
лева, която е изцяло заплатена на 25.10.2023 г.
От представения и приет по делото Договор за паричен заем № */18.10.2023 г. се
установява, че съгласно същия на ищеца е предоставена сумата от 200 лева като е
договорено, че размерът на погасителната вноска е в размер на 239 лева, в която се включват
дължимата главница, лихва и такса експресно разглеждане. Срокът на заема е 14 дни като
плащането на единствената погасителна вноска следва да се извърши на 02.11.2023 г.
Налице е фиксиран годишен лихвен процент по кредита в размер на 45 %, а годишния
процент на разходите по кредита е 57,15 %. В чл. 3, ал.2, т. 9 от договора е отразена такса
експресно разглеждане в размер на 35,25 лева.
Прието като писмено доказателство по делото е преводно нареждане от 25.10.2023 г. от
страна на М. Д. Д. в полза на „*“ ЕООД за сумата от 239 лева, в което като основание е
посочено „погасяване на договор № *“.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът извежда следните
правни изводи:
Безспорно по делото се установява, че между „*“ ЕООД и М. Д. Д. е налице сключен
Договор за паричен заем № */18.10.2023 г., по силата на който е предоставена в пола за
ищеца сумата от 200 лева със срок на издължаване 02.11.2023 г. като е уговорено да се върне
сумата, чрез една погасителна вноска в размер на 239 лева, включваща главница, лихва и
такса за експресно разглеждане.
Установява се, че дължимата сума по кредита в размер на 239 лева е заплатена на
25.10.2023 г., чрез банков превод, който факт е обявен за безспорен между страните.
Процесният договор за кредит е потребителски, поради което същият попада в
определението на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Сключен е при действието на
ЗПК, с оглед на което нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда.
Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузите в
потребителките кредити, са повелителни, поради което тяхното приложение съдът следи
служебно. В този смисъл са и постановките на ТР № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС.
По наведеното възражение, че в случая ищецът не е потребител, за яснота следва да се
посочи, че "потребител" е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята
търговска или професионална дейност, аргумент от §1 ЗЗП.
В случая, липсват доказателства, че изтегления кредит е във връзка с осъществявана от
ищеца търговска или професионална дейност. Фактът, че са изтеглени множество кредити от
това лице, не води до автоматичния изрод, че същите са теглени, с оглед осъществяване на
търговска или професионална дейност, още повече че такива доказателства по делото не са
представени.
По отношение на процесната такса експресно разглеждане съдът намира от правна
страна следното:
Уговорката за такса за разглеждане не отговаря на изискванията на чл. 10а, ал. 4 ЗПК.
Според тази разпоредба, видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.
Според подписания между страните договор, таксата е еднократна, дължима в деня на
3
подписване на договора за кредит, финансира се от кредитора и се възстановява от
потребителя с дължимите месечни вноски, съгласно погасителния план.
Съдът счита, че посочената уговорка не отговаря на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК.
Чрез тази клауза реално се въвежда допълнителна такса за услуга, свързана с усвояване на
кредита, каквато е дейността на небанковата институция по разглеждане на документите и
оценяване на платежоспособността, която дейност при това е присъща на дейността й и е
свързана с кредитния риск.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователно твърдението на ответника, че
бързото разглеждане на документи е допълнителна, доброволно избрана услуга за
кредитополучателя и таксата по нея не следва да бъде включена в ГПР по кредита. Не се
установи по какъв начин е "избрана" тази услуга, как е формиран нейният размер. С тази
такса съдът намира, че кредиторът цели да си набави допълнителни плащания, извън
предвидените в ЗПК. Не става ясно въз основа на какви критерии е формиран този
необосновано висок размер на същата, което е допълнително основание да се приеме, че по
същество тази уговорена "такса" оскъпява по скрит начин кредита. В насока на извода за
оскъпяване на кредита е и фактът, че тази такса не се внася предварително от потребителя,
за да получи въпросната услуга (експресно разглеждане на искане за кредит), нито се
приспада от получената сума по кредита, а се дължи наред с нея, на крайния падеж по
договора.
Предвид изложеното, предвидената клаузата на сключения между тях Договор за
паричен заем № */18.10.2023 г., установяваща задължение за заплащане на такса експресно
разглеждане, е нищожна поради противоречието й със закона, поради което предявеният иск
за прогласяване нищожността й се явява основателен и следва да бъде уважен.
Когато твърдението за нищожност се релевира с предявяване на иск, тогава съдът
дължи произнасяне по иска и в резултативната част на решението /в този смисъл Решение №
788 от 4.01.2011 г. по гр.д. № 1741/2009 г. по описа на ВКС, I г. о., ГК/. Съдът не следва да
излага допълнителни мотиви и по останалите възражения за нищожност, доколкото
разглеждането на същите е при условията на евентуалност, съобразно гореизложените
мотиви, а и не може една договорна клауза да е нищожна на повече от едно основания /в
този смисъл Решение № 198/10.08.2015 г. по гр.д. № 5252/2014 г. по описа ВКС/.
От изложеното следва, че процесната клауза относно дължимостта на сумата от 35,25
лева не поражда права и задължения за страните, поради което сумата, заплатена от
настоящия ищец в изпълнение на задълженията за заплащане на такса експресно
разглеждане, е била недължимо платена от страна на ищеца като престирана при начална
липса на основание.
С оглед гореизложените мотиви и предвид доказването на факта, че ищецът е
заплатила в цялост дължимата такса експресно разглеждане, следва изводът, че същата
подлежи на връщане, тъй като е заплатена при изначална липса на основание, поради което
и вторият предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД се явява основателен и подлежи на
уважаване.
По отношение на разноските:
Претенция за присъждане на сторените в производството разноски е отправила
ищцовата страна, която претендира заплащането на сумата от 100 лева, представляваща
дължима държавна такса за исковото производство по предявените искове, и 480 лева,
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за исковото производство.
Направено е възражение за прекомерност от страна на ответника за претендирано
възнаграждение, релевирано още с отговора на исковата молба. Съобразно нормата на чл. 7,
ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
4
дължимото възнаграждение е в размер на 400 лева по всеки от предявените искове. Съдът
намира, че макар и да претендира едно общо възнаграждение по двата предявени иска,
претендираното такова в размер на 480 лева отново е прекомерно, поради което следва да се
намали. Производството пред настоящата инстанция има за предмет установителен иск за
прогласяване нищожност на договорна клауза и обусловен от това иск за връщане на
получената без основание сума. Делото не се характеризира с фактическа и правна
сложност, не са предприети редица процесуални действия за доказване на правно
релевантните факти, а единствено са представени писмени доказателства, които са приети.
Проведено е едно съдебно заседание, а спорът, макар и потребителски такъв, се
характеризира с типичните възражения, по отношения на които има многобройна
константна съдебна практика. Следва да бъде съобразено и Решение на СЕС от 25.01.2024 г.
по дело С–438/22, което има задължителен характер, и съгласно което съдът не е обвързан
императивно с фиксираните в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, досежно дължимото адвокатско възнаграждение. В този
смисъл са и Определение № 50021/5.03.2024 г. по т.д. № 1944/2022 г. по описа на ВКС, II т.
о., ТК и Определение № 959/05.03.2024 г. по ч.гр.д. № 5106/2023 г. по описа на ВКС, III г. о.,
ГК. Въведеният с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК праг на разноските за адвокатско
възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредбата, следва да се
счита за ограничение на конкуренцията, с оглед на целта му по смисъла на чл. 101, пар.1
ДФЕС. Съдът разполага с възможност да определи размера на разноските като отчете
правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан нито от уговорения
от заявителя и процесуалния му представител размер на адвокатското възнаграждение, нито
и от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредбата.
Само от този ищец, чрез адв. Д., има подадени множество искови молби, с идентично
съдържание, видно от извършената служебна справка в ЕИСС. Подаването им не съставлява
фактическа и правна сложност, която да оправдава присъждането на адвокатско
възнаграждение в претендирания от ищеца размер от 480 лева, макар и по двата предявени
иска, надхвърлящ размера на претендираното вземане от 35,25 лева. Касае се за множество
еднотипни дела, които предполагат почти идентична предварителна подготовка.
Образуването на множество отделни производства между едни и същи страни, произтичащи
от един и същ правопораждащ факт, неминуемо сочи на стремеж за генериране на разноски,
което не съответства както на целта на съдебната защита, така и на изискването за
добросъвестно упражняване на процесуални права /в този смисъл са мотивите,
обективирани в Определение № 3478/16.08.2024 г. по в.ч.гр.д. № 1599/2024 г. по описа на
Окръжен съд – Варна/.
Във връзка с изложеното, съдът намира, че възражението за прекомерност се явява
основателно и следва да бъде уважено, като се присъдят разноски в размер на 200 лева.
С оглед гореизложените мотиви в тежест на ищеца следва да се възложат разноски в
общ размер на 300 лева.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между М. Д. Д., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: град * и "*" ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление: град *, бул. „*, че клаузата на чл. 3, ал. 2, т. 9 от сключения между тях Договор
за паричен заем № */18.10.2023 г., предвиждаща заплащане на „такса за експресно
разглеждане“ в размер на 35,25 лева, е нищожна поради противоречие със закона, на
5
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА "*" ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град *, бул. „*, ДА
ЗАПЛАТИ на М. Д. Д., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: град * сумата от
35,25 (тридесет и пет лева и двадесет и пет стотинки) лева, представляваща платена без
основание сума по нищожната клауза на чл. 3, ал. 2, т. 9 от сключения между страните
Договор за паричен заем № */18.10.2023 г., ведно със законната лихва върху вземането,
считано от датата на предявяване на иска – 21.03.2024 г. до окончателното изплащане на
задължението, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА "*" ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град *, бул. „*, ДА
ЗАПЛАТИ на М. Д. Д., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: град Варна, жк
„Трошево“ № 2, вх. „Б“, ет. 1, ап. 4, сумата от 300 (триста) лева, представляваща сторени в
производството разноски за заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
УКАЗВА на "*" ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град *, бул. „*, че
може да заплати присъдените в полза на М. Д. Д., ЕГН **********, суми по следната
банкова сметка: IBAN BG58STSA93001527735369.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Окръжен съд - град Варна.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6