Мотиви към присъда по ВНОХД 5512/2018 г. по описа на Софийски градски съд, Наказателно отделение, IV-ти въззивен състав
С
присъда от 23.05.2018 г., постановена по наказателно дело от общ характер
(н.о.х.д.) № 3147/2012 г. по описа на Софийски районен съд – Наказателно
отделение (СРС – НО), 109-ти състав, подсъдимият С.И.Д. е признат за невиновен
в това, че на 02.11.2011 година, около 15:10 часа, в град София, на ул. „*****,
се заканил на другиго – на свидетеля К.С.А., с престъпление против неговата
личност, като заканата е за убийство – на горепосочената дата и място
подсъдимият Д. извадил и насочил с дясната си ръка черен на цвят пистолет към
тялото на св. А., после размахал пистолета срещу св. А., след което с въртеливи
движения на дясната си ръка започнал да насочва държаното от него оръжие към
различни части от тялото на св. А., като това заканване би могло да възбуди
основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 304 НПК е оправдан по повдигнатото срещу него обвинение за престъпление по чл. 144,
ал. 3, пр. 1 вр. ал. 1, пр. 1 НК.
Срещу присъдата, в законоустановения
срок, е подаден протест от Софийска районна прокуратура (СРП), в който се поддържа,
че първоинстанционният съдебен акт е незаконосъобразен, тъй като е необоснован.
Излагат се подробни доводи, че първостепенният съд е допуснал съществени
процесуални нарушения при анализа на доказателствената съвкупност, довели до
грешни фактически изводи, а от там и до грешно приложение на материалния закон.
Акцентира се, че обвинителната теза се доказва по несъмнен и убедителен начин
от показанията на свидетелите К.А. и В.С., които се подкрепят косвено и от
показанията на свидетеля Д.А.. Съобразно изложеното, с протеста се иска
първоинстанционната присъда да бъде отменена и да бъде постановена нова, с
която подсъдимият Д. да бъде признат за виновен по повдигнатото обвинение и да
бъде уважен предявения срещу него граждански иск. Не се правят искания за
събиране на доказателства от въззивния съд.
Срещу първоинстанционната присъда са
депозирани и въззивна жалба и допълнение към нея от адв. П.К., действаща в
качеството на повереник на частния обвинител и граждански ищец К.А., в които се
излагат доводи, че обжалваната присъда е явно необоснована и е постановена при
съществени нарушения на процесуалния и материален закон. Поддържа се, че
анализът на доказателствата сочи към безспорен и категоричен извод за
съпричастност на подсъдимия към инкриминираното престъпно деяние. Не се правят
искания за събиране на доказателства от въззивния съд. Съобразно изложеното се
иска обжалваната първоинстанционна присъда да бъде отменена и вместо нея да
бъде постановена нова, с която подсъдимият да бъде признат за виновен по
повдигнатото обвинение и предявеният граждански иск да бъде уважен в пълен
размер. Алтернативно се иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен поради
допуснати нарушения, довели до ограничаване на правата на частния обвинител и
граждански ищец, и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав.
Срещу протеста и депозираните въззивна
жалба и допълнение към нея не е постъпило възражение от подсъдимия.
В разпоредително заседание на 11.12.2018
г., въззивният съд, по реда на чл. 327 НПК, прецени, че за изясняване на
обстоятелствата по делото не се налага повторен разпит на подсъдимия, както и
провеждането на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на правомощието на
въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 НПК и правилното решаване на делото.
В съдебно заседание пред въззивната
инстанция представителят на Софийска градска прокуратура (СГП) поддържа
протеста по съображенията, изложени в него. Излага доводи, че обвинителната
теза е доказана по несъмнен начин от показанията на свидетелите К.А. и В.С.,
които са последователни, логични и се подкрепят и показанията на свидетеля Д.А.
и приетата в първата инстанция съдебно-психиатрична експертиза, касаеща
личността на пострадалия. Поддържа, че подсъдимият е осъществил и от обективна,
и от субективна страна състава на престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1,
пр. 1 НК. С оглед изложеното, пледира първоинстанционната присъда да бъде
отменена и съдът да постанови нова, с която да признае подсъдимия за виновен по
повдигнатото срещу него обвинение.
Адвокат К.М.– повереник на гражданския
ищец и частен обвинител К.А., в съдебно заседание пред въззивния съд, моли да
бъде уважена депозираната въззивна жалба срещу първоинстанционната присъда.
Излага доводи, че последната е незаконосъобразна и необоснована. Сочи, че
първоинстанционният съд е достигнал до неправилни правни изводи по отношение на
доказателствената съвкупност. Счита, че по безспорен и категоричен начин се установява
авторството на деянието в лицето на подсъдимия. Съобразно изложеното, моли
обжалваният съдебен акт да бъде отменен и подсъдимият да бъде признат за
виновен, както и да бъде уважен в пълен размер предявения граждански иск от
пострадалия.
Подсъдимият се явява в съдебно заседание
пред въззивния съд без упълномощения му защитник – адвокат И.Н., като прави
изрично изявление, че желае да се даде ход на делото без участие на защитник. В
правото си на лична защита поддържа, че пред първоинстанционния съд по никакъв
начин не е доказана неговата субективна или обективна вина за вмененото му
престъпление. Заявява, че не е извършил инкриминираното деяние, като акцентира върху
наличието на разминавания на свидетелските показания.
В правото си на последна дума, моли да
бъде признат за невиновен и да бъде потвърдена първоинстанционната присъда.
Въззивният съд, като прецени събраните
по делото доказателства, протеста на прокурора от СРП и депозираната въззивна
жалба и допълнение към нея от повереника на гражданския ищец и частен обвинител
срещу първоинстанционната присъда, доводите и възраженията на страните,
направени пред настоящата инстанция и след като въз основа на императивно
вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на атакувания
съдебен акт по отношение на неговата законосъобразност, обоснованост и
справедливост, съобразно изискванията на чл. 314, ал. 1 НПК, анализирайки
самостоятелно доказателствената съвкупност, намира, че са налице основания за отмяна изцяло на постановения съдебен акт,
тъй като приетата от първостепенния съд фактическа обстановка не кореспондира
със събрания доказателствен материал, поради което в този смисъл упражни
правомощията си по чл. 316 НПК и прие за установена следната фактическа
обстановка:
Подсъдимият С.И.Д. е роден
на *** ***, живущ ***, българин, български гражданин, неосъждан към датата на
инкриминираното деяние, неженен, със средно образование, трудово ангажиран, ЕГН
**********.
Познанството между
подсъдимия и свидетеля К.А. датира от 2008 г. В периода 2008 г. – 2015 г.
посоченият свидетел работел като мениджър в „Х.“ ЕООД, дружество, занимаващо се
със строителство. Посоченото юридическо лице било собственост на „Х.
инженеринг“ АД, в което свидетелят К.А. и неговия брат – свидетелят Д.А. били
акционери, като последният бил и управител на същото.
През 2008 г. между „Х.“ ЕООД
и „О.“ ООД и „П.“ СД бил сключен договор за изграждане на жилищна сграда в кв.
„Драгалевци“. Последните две дружества били инвеститори, а „Х.“ ЕООД –
изпълнител. Първоначално „О.“ имало друг управител, но впоследствие нейн собственик
и управител станал подсъдимият.
През 2011 г. възникнали
спорове между посочените дружества във връзка с изпълнението на договора за
строителство. Възложителите претендирали дейности, които според представляващия
„Х.“ ЕООД били извън предмета на договора и количествено-стойностните сметки.
Във връзка с отказ да бъдат извършени, започнали заплахи от подсъдимия за
саморазправи с управителя – Д.А., както и с Х.А. и други служители в
дружеството-изпълнител, а именно „Х.“ ЕООД.
През
месец юни 2011 г. техническият ръководител на строителния обект – свидетелят К.
бил нападнат от подсъдимия Д. на обекта и двамата влезли във физическо
съприкосновение. Причина за това поведение на подсъдимия било несъгласието му с
извършените монтажни работи по електрическата част и поемането на разходите за
същите.
На 01.09.2011 г. подсъдимият Д. нанесъл побой над Д.А.,
като му причинил средна телесна повреда с удари с метален прът по главата и
тялото. Същата се изразявала в изкълчване на дясна раменна става със счупване
на десен горен тубелкул и избиване на зъби. Частният обвинител и граждански
ищец К.А. научил за инцидента и изпитал притеснения за собствената си
сигурност.
В тази връзка по това време свидетелят К.А. започнал
да се движи навсякъде със свидетеля В.С., който му бил шофьор.
Последвали инциденти със заливане с блажна боя на
вратата на офиса на „Х.“ ЕООД, на входната врата на апартамента на К.А., на
автомобили на „Х.“ ЕООД и запълване на такъв автомобил с монтажна пяна, за
които служители на „Х.“ ЕООД смятали, че е виновен именно подсъдимия Д..
На
02.11.2011 година, около 15:10 часа, в град София, свидетелите К.А. и В.С. се
намирали в кафене, разположено на ул. „*****, на маса отвън и разговаряли
помежду си. В този момент на улицата пред кафенето, успоредно на тротоара,
спряло моторно превозно средство – лек автомобил марка „Ситроен“, модел „С-5“,
комби, тъмен на цвят, управляван от подсъдимия. Свидетелят К.А. бил виждал и
преди това подсъдимия със същия автомобил. Колата била с вдигнати прозорци,
намирала се на около 15 – 20 метра от посочените свидетели. В момента, в който
същите възприели подсъдимия в колата, последният държал в дясната си ръка черен
на цвят пистолет, с неустановени марка и модел, който размахал и насочил
последователно, с въртеливи движения, към тялото на свидетелите А. и С.. Посочените
действия на подсъдимия спрямо тези свидетели продължили около 5-6 секунди, след
което колата потеглила отново. Конкретните действия на подсъдимия спрямо
свидетеля К.А. се изразили в насочване на пистолета с дясната му ръка към
тялото на пострадалия, размахване на пистолета срещу него и последващо
насочване на същия, с въртеливи движения, към различни части на тялото на А..
На следващия ден - 03.11.2011 г.,
К.А. подал заявление в 06 РУ СДВР, в което изложил оплакванията си, че
подсъдимият изнудвал него и брат му за заплащане на определена парична сума и с
претенции за строителни работи по строителния обект, както и с телесни повреди.
Описан бил и инкриминирания инцидент на 02.11.2011 г. Поискано било оказване на
съдействие за гарантиране сигурността им.
След инкриминирания инцидент начина
на живот на свидетеля се променил значително – станал подозрителен, озъртал се
и непрекъснато правел проверки, страхувал се за семейството си, избягвал да
излиза сам.
Така установената фактическа обстановка
въззивният съд прие въз основа на събраните писмени и гласни доказателствени
средства и писмени доказателства и способи на доказване - експертизи, а
именно:
- гласните
доказателствени средства – показанията на свидетелите К.А. (л. 88 – гръб – л. 90 гръб от делото пред
СРС и прочетените на основание чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 2 НПК показания,
дадени в хода на досъдебното производство), К.К.(л. 99 гръб – л. 100 – гръб от
делото пред СРС), Р.Д.(л. 159 от делото пред СРС), Д.А.
(л. 160 от делото пред СРС) и В.С. (прочетени на основание чл. 281, ал. 1, т. 3 НПК, находящи се на л. 60 – гръб и сл. от делото пред СРС), обясненията на подсъдимия –
частично (л. 161 от делото пред СРС);
- писмените доказателства и
доказателствени средства и способи за доказване – справка за трудови
правоотношения на „Х.“ ЕООД (л. 98 от делото пред СРС), справка за съдимост (л. 169 – л. 170 от делото пред
СРС), справка за образувани досъдебни производства срещу подсъдимия ( л. 171 и
сл. от делото пред СРС), Констативен протокол за установяване състоянието на
строеж жилищна сграда кв. 118, УПИ VI- 1544, кв. Драгалевци, разширение Север
към 02.12.2011 г. (л. 127 от досъдебно производство), справка за регистрационни
данни на лек автомобил „Ситроен С 5“ с per. №ТХ 9995 (всички серии) от СПП ОД
МВР Добрич от 07.04.2014г. (л. 57 от делото пред СРС), писмо с приложения от „К.Б.М.“
ЕАД с изх. № 21342/30.11.2011 г., ведно с приложения (л. 56 от досъдебното
производство), писма с приложения от „М.“ ЕАД (л. 62 – л. 63 и л. 68 – л. 69 от
досъдебното производство) и писмо от „М.“ ЕАД с изх. № 21091 (л. 82 от
досъдебното производство),
- способи
на доказване – заключение на изготвени в хода на досъдебното производство
съдебно – психиатрични експертизи на свидетелите К.А. и В.С. (л. 23 и сл. и л.
42 и сл. от досъдебното производство),
Част от приложените по делото писмени доказателства
– постановление по пр.пр № 31330/2014 г. от 23.09.2014 г., разпореждане по НОХД
19153/2014 г. от 06.11.2014 г. на СРС, обвинителен акт по пр.пр. № 6288/2013 г.
на СРП, присъда по НОХД 19153/2014 г. на СРС, мотиви към същата, разпореждане
от 21.11.2013 г. на СРС, 8 състав, частна тъжба от арх. Влади Калинов срещу
подсъдимия, присъда по НЧХД № 14763/2013 г. на СРС, решение от 04.09.2017 г. по
гр. дело № 15421/2013 г. на СГС, въззивният съд, за разлика от
първоинстанционния, не взе предвид при изграждане на фактическите си изводи,
тъй като същите са неинформативни относно обстоятелствата по очертаното с обвинителния
акт фактическо обвинение, поради което са и неотносими към предмета на
доказване по настоящото наказателно производство, така, както е очертан в
разпоредбата на чл. 102 от НПК.
За разлика от първоинстанционния съдебен
състав, мнозинството от въззивния такъв кредитира като достоверни показанията
на свидетеля К.А., имащ качеството на пострадало лице от инкриминираното
деяние. От същите се установяват по безпротиворечив начин датата, мястото, часа
и механизма на инкриминираното деяние, както и авторството на същото в лицето
на подсъдимия. Настоящата инстанция взе предвид изцяло показанията на посочения
свидетел, като намери същите за логични, убедителни, вътрешно непротиворечиви,
последователни и кореспондиращи с останалите писмени и гласни доказателства по
делото, включително но неизчерпателно с показанията на свидетелите С., А., К., Д.и
справката за съдимост на подсъдимия. При ценене на показанията на свидетеля
съдът съобрази и евентуалната заинтересованост на същия предвид факта, че е
конституиран като страна в наказателния процес – частен обвинител и граждански
ищец, но намери, че такава не е налице предвид констатираната достоверност на
дадените от него показания по изложените вече съображения. В тази връзка съдът
съобрази и че е неприемливо да се приеме, че упражняването на процесуални права по
чл. 76 и чл. 84 НПК води автоматично до дискредитиране на показанията на
пострадалите лица, конституирани в процеса на посочените основания. Освен това,
и в практиката, и в теорията, е утвърдено разбирането, че пострадалият е лицето
което може да даде най-много сведения за релевантните за процеса факти, тъй
като той е от категорията на свидетелите, които са „най-близо" до
престъплението. Във
връзка с един от аргументите на първоинстанционния съд за некредитиране на показанията
на К.А., а именно наличието на спорни имуществени отношения между подсъдимия и
„Х.“ ЕООД, дружеството с което икономически свързан е пострадалият, въззивната
инстанция намира, че наличието на такава свързаност също не е от естество да
обуслови извод за заинтересованост на свидетеля и недостоверност на дадените от
него показания. За добросъвестността му свидетелстват не само
последователността и подкрепеността на показанията от други доказателствени
източници, но и факта, че сам изнася данни за обтегнатите отношения между
подсъдимия, него и член на семейството му по повод дейността на посоченото
дружество. Именно същите, по убеждение на съда, съставляват мотив за извършване
на инкриминираното деяние, поради което въззивният съд не споделя и доводите на
районния, че от материалите по делото не се установявали причини за извършване
на престъплението, в случай че се приеме, че такова е било извършено.
Допълнителни
доводи във връзка с достоверността на показанията на пострадалия са изложени и
по-долу при анализа на показанията другия свидетел-очевидец на инкриминираното
деяние – В.С.. За разлика от първоинстанционния съдебен
състав, въззивната инстанция взе предвид при формиране на фактическите си
изводи и показанията този свидетел. По убеждение на мнозинството от съдебния
състав същите са логични, непротиворечиви и убедителни, като кореспондират с
показанията на другия свидетел очевидец на деянието – свидетелят К.А.. При
ценене на същите, съдът констатира наличие на противоречие между показанията на
посочените свидетели – С. и А., относно факта спрял ли е на мястото на
инцидента автомобила, в който се е намирал подсъдимия, или не. В показанията
си, дадени на 06.10.2014 г. и приобщени по реда на чл. 281 НПК, свидетелят С.
заявява, че колата е била в движение, намалила е и след това е продължила, като
свидетелят А. я е видял първи. В показанията си последният сочи, че колата е
спряла за няколко секунди. Констатираното противоречие не е от естество да
дискредитира показанията на посочените свидетели, защото същите кореспондират
относно основните факти, предмет на доказване – датата, мястото, часа на
деянието и конкретните инкриминирани действия на подсъдимия. Същото е обяснимо
предвид факта, че автомобила е бил възприет първо от свидетеля А., т.е.
свидетелят С. не е възприел изцяло процеса на преминаване на същия покрай тях,
като освен това, спирането на моторното превозно средство е било за кратък
период от време – няколко секунди.
Във връзка с показанията на свидетеля С.
настоящата инстанция не споделя доводите на първоинстанционния съд за наличие
на фактически отказ на същия да свидетелства по делото, което навеждало на
довод за основателност на твърденията на подсъдимия, че е дал показания под
икономически натиск. На първо място, фактически отказ от даване на показания не
е предвиден в действащото наказателно право и пребиваването на свидетеля в
чужбина и неявяването му в няколко съдебни заседания след 2014 г. не може да се
разглежда като такъв. Освен това, качеството на свидетел по висящо наказателно
производство не ограничава правото на свободно придвижване на лицата в
пространството, като в НПК (чл. 120, ал. 2, чл. 139, ал. 7) са предвидени
способи за дисциплиниране на свидетели при неявяването им, както и за
осигуряване на присъствието им в съдебно заседание, включително и възможност за
разпит по делегация, които способи не се установява да са използвани от
първоинстанционния съдебен състав. Не могат да бъдат споделени и доводите на
първоинстанционния съд, че показанията на свидетеля не следва да бъдат
кредитирани и тъй като е заявил, че има проблеми с паметта във връзка с
претърпян инцидент, за което не са представени надлежни медицински документи.
Както е констатирал и съдебният състав, пред който е проведен разпита на
свидетеля на 06.10.2014 г., в показанията му не са били налице непълноти и
противоречия относно подлежащите на доказване факти, с изключение на датата на
инцидента и номера на лекия автомобил. С оглед изложеното, твърдението на
свидетеля, че има проблем с паметта, не дискретира показанията му, доколкото
спомените му за конкретното деяние са запазени. Евентуална липсата на спомен за
други събития е ирелевантна при преценка на достоверността на показанията му.
Освен това, заявлението, че има такива проблеми, сочи на добросъвестност на
същия, доколкото предварително информира съда на какво би се дължало евентуално
противоречие или липса на спомен във връзка със зададен му въпрос.
Във връзка с преценката на достоверност
на показанията на свидетелите очевидци – С. и А., въззивният съд намира за
необходимо да посочи още, че същата не е разколебана от факта, че от
материалите по делото не се установява по категоричен начин връзка на подсъдимия
с посочения от свидетелите автомобил, както и предвид обстоятелството, че не е
открито оръжието, с което е осъществена заканата. Съществени за ангажиране на
наказателната отговорност на привлеченото към наказателна отговорност лице са
осъществените от него конкретни инкриминирани действия спрямо посочените
свидетели, които мнозинството от съдебния състав намира за безспорно
установени. Обстоятелствата дали автомобила, с който е пътувал при
осъществяване на деянието, е негов, е ирелевантно за доказаността на
обвинителната теза, доколкото няма спор за основните характеристики на същия.
Освен това, с оглед краткия период от време и обстоятелствата, при които е
възприет от посочените свидетели, е житейски логично същите да не са запомнили
с точност номера на същия и/или да са предоставили непълен/грешен такъв.
Първоинстанционният съд не е кредитирал
показанията на свидетелите А. и С. и с аргумент, че заявявят, че веднага са
подали сигнал в полицията, а от материалите по делото се установява, че такъв е
подаден на следващия ден – 03.11.2011 г. Настоящата инстанция намира, че
подаването на сигнал в полицията преди обяд, на следващия деянието ден (за
справка: писмо, находящо се на л. 5 от досъдебното производство), не противоречи
на заявеното от свидетелите. Във връзка с хронологичното развитие на
досъдебното производство съдът намира за необходимо да отчете, че дадените от
тях показания при първоначалните им разпити на 03.11.2011 г. съдържат по-малка
по обем информация в сравнение с тази, в дадените от тях показания на
07.11.2011 г. Този факт не следва да се тълкува в техен ущърб, доколкото е
свързан с процесуалната техника и подход на работа на разследващите органи и
концентиране на разследването във връзка с конкретно заявения в разпита на
свидетелите на 03.11.2011 г. не малък обем от факти.
Съдът кредитира като достоверни и
показанията на свидетелите К.К.и Радослав Д., тъй като същите са
последователни, логични и непротиворечиви, като освен това кореспондират едни с
други и с останалите доказателства по делото. Макар да не съставляват източник
за информация за подлежащи на доказване факти във връзка с конкретното
инкриминирано деяние, съдът цени същите като допълващи фактическата обстановка
и като средство за проверка показанията на пострадалия свидетел-очевидец – К.А..
При ценене на показанията на тези свидетели съдът взе предвид данните за липса
на заинтересованост у тях, доколкото нямат родство и дела с нито една от
страните и не са конституирани като такива в производството.
Настоящата инстанция не намира основания
да не кредитира и показанията на свидетеля Д.А.. Същите са последователни,
вътрешно непротиворечиви и се подкрепят от останалите доказателства по делото, като
по отношение на твърдения от свидетеля побой, нанасен му от подсъдимия, е
налице и влязъл в сила на 16.10.2017 г. съдебен акт, с който привлеченото към
наказателна отговорност лице е признато за виновно във връзка с него.
Показанията на посочения свидетел съставляват не само контролен способ за
преценка достоверността на показанията на свидетелите очевидци на деянието, но
и съдържат данни за претърпени от пострадалия неимуществени вреди във връзка
него – бил в депресия, притеснявал се, непрестанно се движел с други хора. При
ценене на същите въззивната инстанция съобрази данните за евентуална
заинтересованост на свидетеля, доколкото се установява да е брат на
пострадалия, но намира, че такава не е налице, с оглед изложените по-горе съображения,
че показанията му са последователни непротиворечиви и най-вече кореспондиращи с
останалия събран по делото доказателствен материал.
Изискването съдът да постанови присъдата си след съвкупна
и обективна преценка на целия събран по делото доказателствен материал, налага
да бъде извършен правдив и задълбочен анализ на обясненията на подсъдимия. В
тази връзка съдът отчита обстоятелството, че същите представляват от една
страна защитна теза на привлеченото към наказателна отговорност лице, а от
друга страна са доказателствено средство – източник на факти, които изхождат от
лице, стоящо най-близо до изследваната фактическа обстановка. Трайната съдебна
практика приема, че недостоверни са обясненията, които се опровергават от годни
и достоверни доказателствени средства. С оглед изложеното, в конкретната
хипотеза съдът кредитира обясненията единствено в частта, в която подсъдимият
твърди, че е подсъдим не само по делото за побой на брата на пострадалия, но и
по още наказателни дела, както и в частта в която заявява, че има неуредени
имуществени отношения между него и пострадалия по повод сграда в кв.
„Драгалевци“ – град София. По убеждение на мнозинството от въззивния състав, в
останалата част обясненията на подсъдмия съставляват защитна теза. Съществено в
случая е, че същите не касаят конкретното инкриминирано деяние – например не се
твърди на посочените в обвинителния акт ден и час подсъдимият да е бил на
различно място, с друго лице и т.н., а се твърди заявеното от пострадалия и
свидетеля С. да е с цел „да се нагласи“ подсъдимия. Въззивният съд намира, че
макар обтегнатите отношения преди инцидента между пострадалия А. и подсъдимия
да са безспорно установени, безспорно установена по делото е и отправената от
подсъдимия закана при фактическата обстановка, описана в обвинителния акт.
Настоящият
съдебен състав кредитира, както и първоинстанционния, заключенията на изготвените
в хода на досъдебното производство съдебно-психиатрични експертизи, касаещи
личността на пострадалия и на свидетеля С., като обективно и компетентно
изготвени и имащи отношение към предмета на доказване. Не могат да бъде
споделени, обаче, доводите на районния съд във връзка със
съдебно-психиатричната експертиза, касаеща личността на пострадалия, че не е
основателно твърдението на вещото лице, че описаните в заключението състояния
на пострадалия – реакция на тежък стрес, разстройство на адаптацията и
краткотрайна депресивна реакция, не са израз на изпитан основателен страх от
него по повод деянието. Предвид установената по делото фактическа обстановка,
следва да се приеме, че същите са в причинна връзка именно с инкриминираните
действия на подсъдимия.
Събраните по делото писмени доказателства и
доказателствени средства, подробно описани по-горе, приети и прочетени по реда
на НПК, настоящата инстанция кредитира напълно, като ги оценява като допълващи
и изясняващи установената по делото фактическа обстановка. Въз основа на част
от тях – справката за съдимост, справка от Прокуратурата на РБ, съдът установи
характеристичните данни за подсъдимия и данните за неговото съдебно минало, а
въз основа на друга част – наличието на имуществени отношения между „Х.“ ЕООД и
представлявани от подсъдимия дружества.
Въззивният съд не споделя доводите на
първоинстанционния, че наличните по досъдебното производство справки за
трафични данни от „К.Б.М.“ ЕАД и писмо от „М.“ ЕАД следва да бъдат изключени от
доказателствения материал, тъй като информацията не е предоставена след съдебно
разрешение. Изискването за такова цели охраняване и защита на правото на лична
неприкосновеност на личния живот на гражданите, което може да бъде ограничено и
засегнато единствено в предвидените в закона хипотези. В конкретния случай,
обаче, въззивния съд намери, че посочените писмени доказателства следва да
бъдат взети предвид и кредитирани, доколкото за приобщаването им не е
необходимо разрешение по НПК, като освен това цененето и обсъждането им по
конкретното дело не засяга правото на неприкосновеност на личния живот на
лицата, до които се отнасят. Независимо, че няма основания да не бъдат взети
предвид и обсъдени, въззивният съд намира, че същите не допринасят за
установяване на обективната истина по делото. От протоколите за разпити на
свидетели и обвиняем се установява, че към датата на деянието свидетелят К.А. е
ползвал мобилни номера *****и *****, свидетелят В.С. – *****, а подсъдимият – *****.
От предоставената от мобилните оператори справка се установява, че в 15:12 и
15:15 часа на датата на инкриминираното деяние свидетелят А. се е намирал в
района, в който се установява да е извършено същото. Такъв извод не може да се
направи за свидетеля С., тъй като няма информация за местоположението му по
това време – от приложената на л. 57 от досъдебното производство справка се
извлича информация за местоположението му в 13:31 часа и в периода след 15:49
часа. Данни за местоположението на подсъдимия съдът не установи от приложените
по делото справки.
Въз основа на така изброените гласни и
писмени доказателствени източници, въззивният съд възприе описаната по-горе
фактическа обстановка, основаваща се на събраните и проверени доказателства,
като по този начин стигна до различни фактически, а от там и правни изводи от
тези, до които е достигнал контролираният съд. Според настоящия съдебен състав,
направените от районния съд фактологични изводи са доказателствено
необезпечени, същите не намират опора в събрания и проверен доказателствен
обем, като в някои случаи, по отношение на конкретни гласни доказателствени
източници, първият съд е извършил превратен доказателствен анализ, поради
недостатъчно задълбоченото им анализиране, както по отделно, така и в
съвкупност с останалите доказателствени материали, поради което и ги е тълкувал
не според реалното им информационно съдържание, а изопачено. Това е сторено по
отношение на някои от съществените, съставомерни за конкретното инкриминирано
деяние обстоятелства, които са обсъдени и приети неправилно.
В обобщение, по изложените по-горе
съображения, възприетата от първата инстанция фактическа обстановка не
кореспондира според мнозинството от съдебния състав на въззивния съд със
събраната по делото доказателствена съвкупност, а напротив, установена е в
противоречие със събраните и приобщени по делото доказателства, в хода на проведеното
първоинстанционно съдебно следствие.
При
така установената фактическа обстановка, въззивната инстанция намери от правна
страна следното:
От правна страна въззивният съд намира,
че при така установената фактическа обстановка подсъдимият
е осъществил от обективна и субективна страна, състава на престъплението по чл.
144, ал. 3, пр. 1
вр. ал. 1, пр. 1
НК.
Престъплението „закана с убийство“ е квалифициран
състав на престъплението „закана“, което с оглед систематичното му място в
раздел V – „Принуда“ от НК е с непосредствен обект на защита не живота на
гражданите, а на личната им свобода. Заканването другиму с престъпление, в
частност с убийство, е от естеството да окаже въздействие върху поведението на
заплашвания и създава опасност да бъде засегнато свободно проявление на неговата дейност. За
разлика от принудата по чл. 143, ал. 1 НК, тук деецът не цели непосредствено да
мотивира засегнатия към конкретно действие или бездействие. За осъществяване на
това престъпление, от обективна страна се изисква обективиране чрез думи или
действия на закана с убийство спрямо определено лице, която да е възприета от
него и да е в състояние да възбуди основателен страх за осъществяването
ѝ, като изпитването на такъв не е
съставомерен елемент на обективната страна на престъплението.
От субективна страна деецът следва да
съзнава съдържанието на заканата и че тя е възприета от заплашения като
действителна заплаха. В тази насока е ТР
№ 53/18.09.1989 г. на ОСНК, както и решение № 10/22.01.1985 г. на ВКС, І н. о., решение № 368/28.07.1986 на ВКС, II н. о.,
решение № 37.01.1991 г. на ВКС, I н. о.,
решение № 368/09.10.2012 на ВСС, III н.
о. и други.
От обективна страна, от събраните доказателства
мнозинството от състава прие за безспорно установено, че на 02.11.2011 година,
около 15:10 часа, в град София, на ул. „*****, подсъдимият се е заканил на
другиго – свидетеля
К.С.А., с престъпление против неговата личност, като заканата е за убийство –
на горепосочената дата и място подсъдимият Д. извадил и насочил с дясната си
ръка черен на цвят пистолет към тялото на св. А., после размахал пистолета
срещу св. А., след което с въртеливи движения на дясната си ръка започнал да
насочва държаното от него оръжие към различни части от тялото на св. А., като
това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му.
Съгласно
константната съдебна практика, заканата с престъпление, или както е в случая с
убийство, би могла да възбуди основателен страх тогава, когато, с оглед
цялостната обстановка на извършването ѝ и сложилите се между дееца и
пострадалия отношения, сочи на такова състояние на дееца, при което пораждането
на решение за извършване на престъплението се явява сигурно или вероятно. В
конкретния случай обективираната закана за убийство е от естество да възбуди
основателен страх, на първо място, с оглед предходните обтегнати отношения
между подсъдимия и служители на дружеството, в което работи пострадалия,
включително предвид нанесената средна телесна повреда на брат му в близък
времеви период (на 01.09.2011 г., при
осъществяване на инкриминираното деяние на 02.11.2011 г.). На следващо място,
обективираните от подсъдимия инкриминирани действия са от естество да възбудят
основателен страх именно за убийство с оглед характера на същите – насочване на
огнестрелно оръжие към тялото на пострадалия. По убеждение на мнозинството от състава, разстоянието от автомобила до
свидетелите-очевидци и факта, че прозорецът е бил затворен, не обуславят извод
в обратен смисъл. Това е така, тъй като пострадалият е възприел действията на
подсъдимия като застрашаващи живота му и за него не е било възможно да предвиди,
че заканата няма да бъде осъществена – че подсъдимият ще продължи по пътя си. Реално е било
възможно осъществяване на същата при описаното в обвинителния акт разстояние
между подсъдим и пострадал. За да приеме наличието на съставомерност на
деянието от обективна страна, съдът съобрази и практиката на ВКС, съгласно
която несъмнено заканата
с убийство принципно може да бъде осъществена чрез изваждане и/или насочване на
оръжие към определено лице (Решение № 18/06.03.2015 по дело №1821/2014 на ВКС, НК,
III н.о.).
От субективна страна, подсъдимият Д. е осъществил
деянието при форма на вина „пряк умисъл“. Същият е съзнавал, че отправя закана
с убийство спрямо св. К.А. и извършените действия обективно притежават
потенциала да възбудят основателен страх у него. Съзнавал е общественоопасния
характер на деянието си, предвиждал е настъпването на общественоопасните
последици и е целял настъпването им, като е искал да възбуди именно страх у
пострадалия.
Мотивиран от горното, настоящият
съдебен състав намира, че районният съд е направил неправилни, необосновани и
доказателствено необезпечени правни изводи за липсата на съставомерност, от
обективна и субективна страна, на вмененото на подс. Д. инкриминирано деяние.
По изтъкнатите съображения, и при
наличие на съответен протест от прокурора по смисъла на чл. 336, ал. 2 НПК, на
основание чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК, мнозинство от въззивния състав отмени
първоинстанционната присъда и постанови нова, с която призна подсъдимия за
виновен по повдигнатото срещу него обвинение за престъпление по чл. 144, ал. 3,
пр. 1 вр. ал. 1, пр. 1 НК.
По индивидуализацията на наказанието:
За извършеното от подсъдимия Д.
престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 1 НК е предвидено
наказание „лишаване от свобода“ до шест години.
За да определи вида и размера на
наказанието съдът отчете наличието на смекчаващи вината обстоятелства – чистото
съдебно минало на подсъдимия към датата на деянието и изминалия продължителен
период от време (повече от седем години от датата на деянието). Като отегчаващи
се възприеха негативните характеристични данни на лицето с оглед последващото
му осъждане за престъпление против личността, а именно нанесената средна
телесна повреда на свидетеля Д.А., и данните за упражнено от него насилие върху
свидетеля К., както и механизма на деянието, свързан с боравене с огнестрелно
оръцижие.
По изложените съображения, и като взе
предвид практиката на ВКС, съобразена с тази на ЕСПЧ по приложението на чл. 6 от ЕКПЧ,
съгласно която нарушаването на принципа за разглеждане на делото в разумен срок
е основание обвиненото лице да се ползва от правото на изключително смекчаващо
вината му обстоятелство при индивидуализация на наказанието, мнозинството от
съдебния състав намери, че е налице основание за приложение на чл. 55 НК. Това
е така, тъй като от материалите по делото се установява, че производството в
съдебна фаза е продължило повече от шест години, като констатираното забавяне извън
„разумния срок“ за разглеждане на дело с фактическата и правна сложност на
процесното не може да се вмени във вина на подсъдимия, поради което последният
следва да бъде компенсиран за същото (в този смисъл: Решение № 183 от
23.04.2010 г. на ВКС по н. д. № 116/2010 г., I н. о., НК, Решение № 356 от
17.11.2015 г. на ВКС по н. д. № 1029/2015 г., II н. о., НК и т.н.).
В обобщение, въззивният съд прие, че
продължителният период на разглеждане на делото съставлява „изключително“
обстоятелство по смисъла на чл. 55, ал. 1 НК, с оглед което и на основание чл.
55, ал. 1, т. 2 б. „б“ НК, намери, че подходящо по вид и размер наказание се
явява наказанието „пробация“, като подходящи се явяват първите две задължителни
пробационни мерки, предвидени в чл. 42а, ал. 2 НК, за срок от по 6 (шест)
месеца, първата от които с честота на явяването два пъти седмично.
Съдът счита, че с това наказание би се
постигнала не само специалната превенция на целите на наказанието по смисъла на
чл. 36, ал. 1 НК спрямо конкретния подсъдим, но най-вече и генералната такава,
а именно да се въздейства на обществото предупредително и възпиращо по
отношение на преустановяването на нарушения на обществения ред от подобен вид.
По
гражданския иск:
Въз основа на фактическите обстоятелства
по делото, въззивният съд прие, че са налице предпоставките за ангажиране на
гражданската отговорност на С.Д. по реда на чл. 45 ЗЗД. В синтезиран вид,
елементите на сложния фактически състав на непозволеното увреждане са следните:
да бъде извършено деяние, което да е противоправно и виновно и от него, в пряка
и непрекъсната причинно – следствена
връзка, да са настъпили вреди. Осъщественото от подсъдимия
престъпно деяние представлява противоправно такова, осъществено е виновно, и
вследствие на него, в ясно проследима и ненарушена причинно – следствена
връзка, са причинени вреди от неимуществен характер (тежък стрес, безпокойство,
депресивна реакция, разстройство на адаптацията) на гражданския ищец. Посочените
неимуществени вреди и причинната връзка между тях съдът прие за установени от
показанията на пострадалия и свидетелите Д.А. и В.С., както и от заключението
на изготвената съдебно-психиатрична експертиза, касаеща личността на пострадалия.
Тези неимуществени вреди, съгласно разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД,
подлежат на репарация от виновно причинилото ги лице, като обезщетението се определя от
съда по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД. С оглед
изложеното, съгласно чл. 51
вр. чл. 52 от ЗЗД на увреденото лице се дължи обезщетение за причинените от деянието
неимуществени вреди, които в конкретния случай имат характера на претърпяно
емоционално страдание (стрес, напрежение, страх за себе си и близките си, остра
стесова реакция) вследствие на извършеното противоправно деяние. Настоящият
съдебен състав намира, че претърпените неимуществени вреди следва да бъдат
обезщетени в размер на 2 500 лв. При определяне на същите, съдът съобрази
възрастта на пострадалия, установените характер и интензитет на вредите, както
и факта, че е променил начина си на живот след деянието. Същевременно, съдът
отчете и че преди деянието у пострадалия са били формирани страхови емоции във
връзка с личността на подсъдимия по повод нанесен от последния побой над брат
му.
С оглед изложеното, исковата претенция е основателна за сума в
размер на 2 500 лв., като за разликата до пълния предявен размер съдът
отхвърли същата като неоснователна.
Върху посочената главница се дължи и законна лихва от датата на
деянието до окончателното изплащане на вземането.
По разноските:
С оглед изхода на делото, на основание чл. 189, ал.
3 от НПК, разноските по делото следва да се възложат на признатото за виновно
лице, поради което въззивният съд осъди подсъдимия да заплати направените по
делото разноски в размер на 150 лева в полза на държавата по сметка на МВР.
На основание чл. 189,
ал. 3 вр. ал. 1 НПК, съдът намери, че подсъдимият
следва да заплати на гражданския ищец К.С.А. и сторените от него
по делото разноски в общ размер на 2 000 лева – възнаграждение на
повереник-адвокат.
На основание основание чл. 88, ал. 1 НПК вр. чл. 78, ал. 6 ГПК съдът осъди подсъдимия да заплати в полза на Държавата по сметка на СГС
следващата се по делото държавна такса, а именно: 100 (сто) лева,
представляваща държавна такса върху уважената част от гражданския иск за
престъплението по чл. 144, ал. 3, пр. 1 вр. ал. 1, пр. 1 НК, както и държавна
такса в размер на 5,00 (пет) лева за служебно издаване на изпълнителен лист.
По изложените съображения
съдът в своето мнозинство постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.
(особено
мнение)