Р Е Ш Е Н И
Е
Гр.София,06.06.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-Д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и четвърти март две
хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при
секретаря ЕКАТЕРИНА КАЛОЯНОВА като разгледа докладваното от
съдия
Кородоловска гр. дело № 868 по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 178225 от 17.08.2020 г.
по гр. д. № 33674/ 2019 г. на Софийски районен съд, ГО, 65 състав, е допуснал
извършването на съдебна делба на
следния недвижим имот: Ателие № 1А, находящо се в гр.София, Столична община, район „Витоша“, в седеметажна жилищна сграда
на ул. „**********“, раположено на първи етаж
/партер/, на кота
+0,00 /нула/ метра, в гореописаната жилищна сграда, със застроена площ от 44,92 кв.м., състоящо се от: антре, дневна, стая, баня с тоалетна, коридор, тераса, при съседи: ателие №1, въздух над ПГ, стълбищна клетка, коридор, заедно с припадащите
му се 1,143% идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 6,91
кв.м. и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото, в което е построена
сградата, съставляващо УПИ VII-918,919 от 55 кв.м. по
плана на гр. София, в местността „Манастирски ливади – запад“, идентичен с имоти с
планоснимачни номера 34 и 74 от кв. 283, по плана на гр. София, местността „Красно село –
Боянско“ и
идентичен с имоти с
планоснимачни номера 918 и 919 по плана на град София, местността „Манастирски
ливади - „целият с площ от 1 710 кв.м., при граници по скица: ул. „**********“, УПИ VIII-914, УПИ IХ-915, УПИ X - 916, УПИ II- 925в, УПИ VI - 920, имот с
идентификатор 68134.1932.918.1.109 по кадастралната карта и кадастралните
регистри, одобрени
със Заповед РД-18-68/02.12.2010 год. на ИД на АГКК гр.София, общ. Столична, с адрес на имота: гр. София, район „Витоша“, ул. „***********, самостоятелен
обект, намиращо
се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор
68134.1932.918, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж:
68134.1932.918.1.110, под обекта - няма, над обекта: 68134.1932.918.1.1, МЕЖДУ съделителите Й.А.Л., ЕГН: ********** и М.Т.Л., ЕГН: ********** и при квоти:
1/2 ид. част за Й.А.Л., ЕГН: ********** и 1/2 ид. част за М.Т.Л., ЕГН: **********, на
основание чл. 34 от ЗС. С определение, инкорпорирано в същото решение, съдът е отхвърлил искането на Й.А.Л., ЕГН: **********, на осн. чл. 344, ал. 2 ГПК,
ответницата М.Т.Л., ЕГН: ********** да му заплаща обезщетение за ползването на притежаваната
от ищеца 1/2 ид. част от процесното ателие, като неоснователно.
Недоволна от постановеното
решение, в частта, в която е допуснато да бъде извършена съдебна делба на процесния
делбен имот при квоти по ½ ид.ч.
за ищеца и ответницата, е останала ответницата М.Т.Л., която в
срока по чл. 259, ал.1 от ГПК го обжалва с оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност.
По-конкретно поддържа, че процесното жилище е нейна лична собственост, придобито е с нейни
изключително лични средства по време на продължителна фактическа раздяла между
страните. Искането й към въззивната инстанция е да отмени решението на
първоинстанционния съд и отхвърли иска при квалификацията на чл.34 от ЗС.
Претендира разноски.
Въззиваемият Й.А.Л., оспорва въззивната
жалба по съображения изложени в депозирания по реда на чл. 263, ал.1 от ГПК
писмен отговор.
Постъпила е и частна жалба от 13.10.2020 г. на ищеца Й.А.Л., с която се обжалва определението, инкорпорирано в посоченото
по-горе решение, във връзка с искането с правно основание чл. 344, ал. 2 ГПК за
заплащане на обезщетение в размер на 214 лева месечно до окончателното
извършване на делбата. В частната жалба се иска определението да бъде отменено и
искането по чл. 344, ал. 2 ГПК да бъде уважено.
С отговор на частната жалба от
15.01.2021 г., ответницата оспорва същата и се иска същата да бъде оставена без
уважение като неоснователна.
Съгласно чл.
269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд
многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. №
1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.;
№ 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011
г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09
г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални
действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той
е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното
решение.
В случая обжалваното решение е издадено от
надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му
от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е
валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е
допустимо.
Настоящият въззивен състав намери първоинстанционното решение за валидно, процесуално
допустимо и правилно.
От
събраните по делото писмени доказателства настоящата въззивна инстанция приема
за установено, че страните по делото са бивши съпрузи, чийто брак, сключен
на 22.09.2006 г., е прекратен на основание чл. 49, ал.1 от СК с Решение от
25.03.2014 г. по гр.д. № 5106/2013 г. по описа на СРС, 88 състав, влязло в
законна сила на 12.04.2016 год. Процесният недвижим имот, предмет
на делбата, е придобит от страните по делото по време на брака
им с нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № 070, том III,
рег. № 4373, дело № 261/2008 г., на 15.08.2008 г. По
силата на цитирания нотариален акт М.Т.Л. е придобила недвижим имот, чрез
покупко продажба от продавача „С.– 98“ АД: Ателие №1А, находящо се в гр. София,
Столична община, район „Витоша“, в седеметажна жилищна сграда на ул. „**********“,
раположено на първи етаж /партер/, със застроена площ
от 44,92 кв.м., състоящо се от антре, дневна, стая, баня с тоалетна, коридор, тераса,
заедно с припадащите му се 1,143% идеални части от общите части на сградата, равняващи
се на 6,91 кв.м. и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото, в
което е построена сградата, съставляващо УПИ УII-918,919
от 55 кв.м. по плана на гр. София, в местността „Манастирски ливади – запад“, за
сумата в размер на 45 974 лв., с вкл. ДДС, която сума е отразено, че продавачът
е получил от купувача напълно преди подписване на договора.
От
представеното преводно нареждане за кредитен превод /платежно нареждане/ от
09.05.2007 г. е видно, че М.Т.Л. е наредила чрез онлайн банкиране на „С.– 98“ АД
сумата в размер на 45 97 4 лв. като с Декларация за произхода на средства от
09.05.2007 г. същата е декларирала, че паричните средства, предмет на
операциии/или сделки с ИНГ Банк Н.В. - клон София са с произход - получен
кредит, заем. От Удостоверение за липса на задължения по кредитно отношение, издадено
от „Ю.Б.“ АД, се установява, че М.Т.Л. е била кредитополучател по Договор за
жилищен кредит от 2007 г., отпуснат от ИНГ Банк Н.В. - клон София, с размер от
40 000 лв., който на 16.07.2007 г. е прехвърлен към банка „П.Б.“ АД, като на
05.03.2012 г. е бил окончателно погасен.
По
делото е представено и платежно нареждане от 16.12.2013 г., с което ответницата
М.Т.Л. е превела сумата от 6 000 лв. на Н.Г.В., а с платежно нареждане от
17.09.2014 г. е превела и сумата в размер на 2130 лв., с основание „връщане на
заем“.
За
установяване произхода на средствата, вложени за изплащане на заема за
придобиване на делбения имот по време на брака, са разпитани свидетелите К.В.Е.и
Н.Г.В.. От показанията на двамата свидетели се установява
следната фактическа обстановка:
Свидетелят
К.В.Е.е заявил в показанията си, дадени пред първоинстанционния
съд, че познава страните и същите след сключването на брака си живели заедно в
апартамент, собственост на ответницата, като не му е известно тя да има и друг
апартамент. Свидетелят посочва още, че и двамата съпрузи участвали съвместно в
семейния бюджет, както и че са живели заедно до заминаването на ищеца за 5-6
години в Брюксел, което се случило около 2010 год. Двамата имали планове и М. с
детето да отиде там, но не знае дали са се осъществили. Свидетелят е изтъкнал
също, че е съдействал на ищеца за транспортиране на покупки от Брюксел до
България, които той изпращал на М. и детето - детски храни и биберони, които
били различни от тези тук в България, както и дрехи и лекарства. Знаел, че ищецът
е изпращал и пари, но не може да посочи какви са били сумите. Според свидетеля,
ищецът подпомагал М. и детето с финансови средства, което му било известно от
ищеца. М. била ходила при ищеца в Брюксел, а също така двамата 1-2 пъти заедно
били ходили при неговите родители в гр. Кюстендил. От ищеца му било известно и
че имали жилище, придобито по време на брака.
Свидетелката
Н.Г.В. е заявила в показанията си дадени пред
първоинстанционния съд, че познава страните, които живели съвместно, но ищецът
напуснал семейството си през 2007 г. или началото на 2008 г. След фактическата
раздяла грижи за детето и семейството полагала само М., като св. В. й помагала
с пари. Свидетелката е посочила, че не й е известно ищецът за този период да й
е помагал с пари и други неща. Според свидетелката, на М. й предложили изгодно апартамент
и тя го взела за детето си през 2008 г., за което поискала пари от нея. Св. В. посочва,
че дала парите само на ответницата, която ги върнала на два пъти. М. ходила няколко пъти с детето при Й. в Брюксел,
тъй като имали идеи детето да остане там да учи френски, но в последния момент Й.
се бил противопоставил. Св. В. е заявила още, че не й е известно каква уговорка
е съществувала за издържането на семейството, докато Й. е в Брюксел. Сочи, че
когато били семейство, двамата живеели при ответницата, в жилището й на ул. Враня.
При
така установената фактическа обстановка настоящият въззивен състав намира от
правна страна седното:
Искът
за делба има за предмет прекратяването на съществуваща между страните
съсобственост, като производството се развива съобразно разпоредбите на чл. 341
и сл. ГПК. Съгласно чл. 344, ал. 1 от ГПК с решението по допускане на делба
съдът се произнася между кои лица, при какви квоти и за кои имоти ще се извърши
делбата. По този иск ищецът следва да докаже твърденията си относно придобиване
правото на собственост върху 1/2 ид. част от недвижимия имот, както и че
имотът, чиято делба се иска, е съсобствен между него и ответницата като докаже
фактите, от които произтича съсобствеността.
Спорен по делото е въпросът дали делбеният имот е съсобствен,
като ответницата М.Т.Л. поддържа наличието на пълна трансформация поради
влагане на лични средства за заплащане на задълженията по заемите за
придобиване на имота.
Съгласно
задължителните указания, дадени в т. 2 от Постановление № 5/31.10.1972 г. на
пленума на ВС, меродавен за преценката дали имотът е съпружеска имуществена
общност е моментът на юридическото придобиване на правото на собственост.
Към момента на придобиването на процесното жилище е действал СК от 1985
г.(отм.), като разпоредбата на чл. 19, ал.1 от същия предвижда, че вещите и правата
върху вещи, както и паричните влогове, придобити от съпрузите през време на
брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи
независимо от това на чие име са придобити, а съгласно ал. 2 на същата
разпоредба, съвместният принос на съпрузите може да се изрази във влагането на
средства и труд, в грижи за децата и работа в домакинството, а съгласно ал. 3, съвместният
принос се предполага до доказване на противното. Доказателствената тежест за оборване
на законовата презумпция на чл. 19, ал.3 СК/отм./ е изцяло в тежест на
ответницата.
От
събраните по делото доказателства се установява, че с влязло в сила на 12.04.2016
год. Решение от 25.03.2014 год. по гр.д. № 5106/2013 год. по описа на СРС
сключеният между страните брак е прекратен на основание чл. 49, ал.1 от СК, но
страните са били в трайна фактическа раздяла, която, както и
първоинстанционният съд е отбелязал, датира от есента на 2008 г., т.е. същата е
настъпила много преди прекратяване на брака с развод. Тези изводи се подкрепят
от показанията на св. Н.В. и от извънсъдебното признание, направено от ищеца Й.Л.
в искова молба му молба за развод.
Процесният
делбен имот е придобит на 15.08.2008 г. с нотариален акт нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 070, том III, рег. № 4373, дело № 261/2008
год. Продажната цена е била заплатена на 09.07.2007 год., като част от
средствата за закупуването му са от отпуснат банков кредит в размер на 40 000
лв., предоставен на ответницата-купувач по договора, а за останалата част от
сумата св. Н.В. е предоставила заем на ответницата. В случая продажната цена е
платена в период, в който страните все още не са се намирали в трайна
фактическа раздяла, която датира от есента на 2008 г. Настоящият въззивен състав споделя извода на първоинстанционния съд, че
платеният със заемни средства апартамент е станал
съпружеска общност. Действително,
възражението за пълна или частична трансформация е годно процесуално средство
за защита по иска за делба до допускане на делбата като опровергаването на
презумцията за съвместен принос на съпрузите за придобито по възмезден начин по
време на брака имущество, установена в чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г., е в тежест
на страната, която се позовава на трансформацията, и възражението следва да
бъде основано на твърдения за влагането на лични средства при придобиване на
имота. От наведените в отговора на исковата молба твърдения от ответницата М.Т.Л.
е видно, че са касае за вложени парични средства не за заплащане цената на
имота при придобиването му, а за погасяване на взети по време на брака банков и
личен заем за закупуване на имот - съпружеска имуществена общност, което не
представлява претенция за пълна или частична трансформация на лични средства в
придобиването на този имот. В т. 4 на ТР № 5 от 29.12.2014 год. по т. д. №
5/2013 год. на ОСГТК на ВКС, е посочено, че при плащане на цената в момента на
придобиването със заемни средства, когато задължението за връщането им е поето
солидарно от двамата съпрузи за нуждите на семейството, между съпрузите
възникват облигационни отношения. Само в този случай изплащането на заема с
лични на единия съпруг средства не променя възникналото в съпружеска общност
вещно право. Това е така, защото погасяването с лични средства от единия съпруг
на задълженията, поети във връзка с изплащането на цената на придобит по време
на брака имот, не влияе върху правата на страните, които те имат в
съсобствеността на този имот към момента на неговото придобиване. Дори и да се
приеме, че св. Н.В. я е подпомогнала с парични средства, както и че изплащането
на банковия заем е станало с изцяло лични средства на ответницата, то вложените
суми за погасяване на заемните вноски не водят до вещна трансформация, т.е. не
са основание за придобиване на дял от собствеността. Следователно претенцията
по чл. 23, ал. 2 СК, предявена с възражение в делбата за пълна трансформация на
лични средства на ответницата М.Л. в придобиването на имота е неоснователна.
При това положение съдът прави извода, че недвижимият имот, предмет на делбата
е придобит в режим на съпружеска имуществена общност на основание чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г., след прекратяването на която се трансформира в обикновена
съсобственост при равни квоти.
Отделно от горното и за пълнота следва да се отбележи следното: Съгласно задължителното тълкуване,
дадено в Тълкувателно решение № 35/14.06.1971 г., ОСГК на ВС, недвижимите и движимите
вещи и правата върху вещи, придобити през време на брака до прекратяването му,
стават общи на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити и в
случаите, когато те са придобити през време на фактическата раздяла на
съпрузите. Само когато фактическата раздяла е прекъснала всякакви духовни,
физически и икономически връзки между съпрузите и е изключен какъвто и да било
принос в придобиванията на единия съпруг от страна на другия. В този случай
съпругът, на чието име са придобити, може да установи, че тези имущества не са
общи по смисъла на чл. 19, ал.1 от СК /отм./, че те принадлежат лично на него.
Действително, както и първоинстанционният съд е приел, по делото не са
ангажирани категорични доказателства, че ответницата е погасила кредита за
закупуване на ателието към 2012 год. изцяло с лични средства. Макар страните
към тази дата да са били във фактическа раздяла, недоказан остава въпросът
относно това каква е била договорката межу тях и фактическата обстановка около
издръжката на семейството. Фактът на трайната фактическата раздяла сам по себе
си не е достатъчен, за да се приеме, че презумпцията за съвместен принос на
ищеца е оборена. Събраните гласни доказателства, преценени в тяхната
съвкупност и поотделно, преценени и през призмата на представените писмени
доказателства, в т. ч. и платежни документи,
не доказават факта с чии средства е погасен заема, в това число и този към св. В..
Последната не установява с категоричност произхода на средствата, както и
че това е станало само и единствено с
лични средства на ответницата. Събраните по делото гласни доказателства не
установяват липсата на принос от страна на ищеца в издръжката на семейството
към периода на плащането на продажната цена на имота. Така или иначе, както
беше посочено и по-горе плащането на заема с лични средства на единия съпруг не
създава вещни права еднолично за него и не може да промени вече възникналите
вещни права в патримониума на съпрузите, а създава само облигационни отношения
между тях.
В
случая с оглед момента на придобиване на собствеността (през време на брака на
съделителите) и предвид законоустановената в разпоредбата на чл.19, ал.3 от СК
(отм.) презумпция за наличие на съвместен принос, имотът се явява съпружеска
имуществена общност. Същата е прекратена с влязлото в сила Решение от
25.03.2014 год. по гр.д. № 5106/2013 год. по описа на СРС, 88 състав, с което имуществената общност се е трансформирала в обикновена
съсобственост при равни дялове.
Предвид всичко гореизложено, правилни са изводите на първоинстанционния съд, че
ответницата в съответствие с доказателствената си тежест не е оборила по
категоричен начин презумпцията на съвместен принос на ищеца в придобиването на
процесното жилище.
Ето защо обоснован е изводът на първостепенния съд, че
делбата следва да бъде допусната между страните по делото, които се явяват
единствено материално-правно легитимирани съсобственици на основание чл. 27 от СК на делбения имот, при равни квоти – по 1/2 идеална част за всеки от тях.
По частната жалба на ищеца Й.А.Л., с която се обжалва определението, инкорпорирано в първоинстанционното
решение, с което е отхвърлено искането му с правно основание чл. 344, ал. 2 ГПК
за заплащане от страна на ответницата в негова полза на обезщетение в размер на
214 лева месечно до окончателното извършване на делбата, настоящият съдебен
състав намира следното: В случая, ищецът
твърди, че процесният имот се ползва само от ответницата и претендира
заплащането на месечно обезщетение за лишаването от ползването на припадащата
му се част, считано от датата на влизане в сила на решението за допускане на
делбата до окончателното й извършване, ведно със законната лихва върху всяка
просрочена месечна вноска. В делбеното производство обезщетението по чл. 31,
ал. 2 ЗС се дължи от поканата до първото по делото заседание след допускане на
делбата, за разлика от обезщетението по чл. 344, ал. 2 ГПК, което може да се
претендира най - рано от влизане в сила на решението за допускане на делба или
на определението по чл. 344, ал. 2 ГПК до приключване на делбата.
Предпоставка за уважаване на
искането за постановяване на привременната мярка е съделителият, претендиращ
заплащането на обезщетение по чл. 344, ал. 2 ГПК, да не използва съсобствения
имот съобразно правата си, а същият да се ползва лично от друг съделител.
Съгласно разяснението, дадено с
Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК,
„лично ползване“ по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС е всяко поведение на
съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да
ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански
плодове.
В случая, от показанията на
разпитаните по делото свидетели К.В.Е.и Н.Г.В. не се установява от кого се
ползва процесното ателие, нито установяват ищецът да е лишен от възможността да
го ползва съобразно правата му в съсобствеността, съответно като ответницата го
възпрепятства за това и/или че последната ползва такава част
от имота, надхвърляща
дела й и
едновременно с това липсва възможност и ищецът да го ползва. Фактът, че само един от
съсобствениците държи имота не означава, че другият е лишен от ползването му,
както правилно е отбелязал и първоинстанционния съд. В отговора на исковата
молба ответницата е посочила, че процесното ателие не се ползва, тъй като е
закупено за сина й, който е непълнолетен и живее с нея. Доказателства обаче, за това дали и от кого се ползва ателието не са
ангажирани по делото. С оглед изложеното в отговора на исковата молба
не може да се приеме, че ответницата не оспорва, че ателието се ползва от нея, но
дори и да беше така, това не означава по презумпция, и не лишава ищеца от
задължението му да докаже, че същата го възпрепятства да ползва общата вещ, съобразно правата му в
съсобствеността, нито означава, че тя ползва такава част от имота, надхвърляща
дела й. Такова доказване в случая не е проведено. Ето защо, съдът приема за неоснователно
като недоказано искането за постановяване на привременна мярка по чл. 344, ал.
2 ГПК.
Тъй като правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат и в упражнение на правомощията си
по чл.271 от ГПК въззивният съд е длъжен да потвърди обжалваното решение.
При този изход на делото, и с
оглед неоснователността и на двете жалби, разноски по делото не следва да бъдат
присъждани и същите следва да останат за страните, така, както са направени.
Водим от горното, Софийски
градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 178225 от 17.08.2020 г. по гр. д. № 33674/
2019 г. на Софийски районен съд, ГО, 65 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение,
инкорпорирано в решение № 178225 от
17.08.2020 г. по гр. д. № 33674/ 2019 г. на Софийски районен съд, ГО, 65 състав,
с кето съдът е отхвърлил искането на Й.А.Л., ЕГН: **********, на осн. чл. 344, ал. 2 ГПК, ответницата М.Т.Л., ЕГН: **********
да му заплаща обезщетение за ползването на притежаваната от ищеца 1/2 ид. част
от процесното ателие.
Решението може да се обжалва пред ВКС в
едномесечен срок от съобщаването му на страните чрез връчване на препис от същото при условията на
чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.