Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 2018 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, І-ви въззивен състав, в публично заседание на деветнадесети юни през
две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ КРЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
НИКОЛАЙ НИКОЛОВ
АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря Ваня Гаджева и в
присъствието на прокурора Цветослав Вергов, като разгледа докладваното от съдия
Крънчева ВНОХД № 889
по описа за 2018 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 313 и сл. НПК.
С
присъда от 15.11.2017 г., постановена по НОХД № 9663/2014 г., Софийският
районен съд (СРС), Наказателна отделение (НО), 98-ми състав е признал подсъдимия
К.В.С., ЕГН **********, за виновен в
това, че на 10.12.2012 г., около 14.00 ч. в гр. София, в магазин, находящ се на
бул. „*********отнел чужда движима вещ – мобилен телефон марка „Нокия“, модел
„С7” с ИМЕИ 359322042659271, на стойност 328,00 лв., от владението наК.Н. Н.,
без нейно съгласие, с намерение противозаконно да го присвои – престъпление по
чл. 194, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 54, ал. 1, вр. чл. 194,
ал. 1 от НК, му е наложил наказание „Лишаване от свобода“ за срок от ЕДНА
ГОДИНА, чието изтърпяване е отложил с изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ, на основание
чл. 66, ал. 1 от НК.
С
присъдата и на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, съдът е осъдил подсъдимия К.В.С. да заплати разноски по делото в размер на
40,00 (четиридесет) лева по сметка на СДВР и на основание чл. 190, ал. 2 от НПК
да заплати 5 (пет) лева държавна такса за служебното издаване на изпълнителен
лист.
Срещу
така постановения съдебен акт е постъпила въззивна жалба от адв. А.Ч. – от САК
– в качеството му на служебен защитник на подс. С.. С така депозираната
въззивна жалба се отправя искане за отмяна на първоинстанционната присъда и
постановяване на нова, с която подс. С. да бъде оправдан по повдигнатото му
обвинение. В подкрепа на искането се сочи, че в хода на съдебното следствие не
са били събрани достатъчно доказателства, които категорично и безспорно да
доказват изложената в обвинителния акт фактическа обстановка, поради което обвинението
е останало недоказано. Сочи се, че по делото липсват безспорни доказателства относно
извършването от подсъдимия на деянието, описано в обвинителния акт. Изтъква се,
че първостепенният съд неправилно е възприел и оценил събраните доказателства,
поради което и неправилно е признал подс. С. за виновен по предявеното му
обвинение.
Алтернативно
се претендира изменение на обжалваната присъда, като деянието бъде
квалифицирано като престъпление по чл. 194, ал. 3, вр. ал. 1 от НК – маловажен
случай, и подсъдимият С., на основание чл. 78а, ал. 1 от НК, да бъде освободен
от наказателна отговорност, като му бъде наложено административно наказание
„Глоба“ в минимален размер. Акцентира се, че подсъдимият е неосъждан към
момента на извършване на инкриминираното деяние, не е освобождаван от
наказателна отговорност с налагане на административно наказание и се касае до
осъществяване на престъпление кражба по основния състав – по чл. 194, ал. 1 от НК, с предмет с ниска стойност – 328,00 лева.
В
съдебно заседание, защитата
на подс. С. – адв. Ч. от САК, поддържа жалбата по съображенията, изложени в
нея, и моли деянието на подзащитния му да бъде преквалифицирано в престъпление
по чл. 194, ал. 3, вр. ал. 1 от НК. В подкрепа на искането си изтъква, че
обвинението срещу подсъдимия е за престъпление по основния състав на чл. 194,
ал. 1 от НК, чиито предмет е на ниска стойност – 328,00 лева, при минимална
заплата към момента на деянието от 290,00 лева. Посочва, че подсъдимият не е
осъждан към момента на извършване на деянието. Сочи, че доводите, изложени от
първия съд в подкрепа на извода, че деянието не представлява маловажен случай,
а именно, че собственичката дълго време е била лишена от вещта, не изключват
квалификацията маловажен случай, тъй като ако вещта е била върната доброволно,
приложима би се явила разпоредбата на чл. 218б от НК. Изтъква, че телефонът е
отнет от владението на пострадалата на 10.12.2012 г., а е върнат срещу разписка
на 17.04.2013 г., т.е. касае се за период от четири месеца, който не се явява
дълъг период. Навежда доводи, че отказът на съда да преквалифицира деянието по
чл. 194, ал. 3 от НК, представлява нарушение на материалния закон. Твърди, че
ако се приеме тази квалификация, следва да бъде съобразено изтичането на
абсолютната давност за наказателно преследване.
Алтернативно
претендира оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение по
съображения, че по делото не е доказано отнемането на инкриминираната вещ,
както и авторството на подсъдимия по отношение на деянието. Твърди, че няма
пречка друго лице да е влязло в магазина, докато свидетелката е била в склада,
което тя не би чула, тъй като е вдигала шум, търсейки стока.
Подсъдимият
К.В.С., нередовно призован, не се явява и не ангажира становище по фактите и
обстоятелствата, включени в предмета на доказване и по постъпилата въззивна
жалба. Производството по отношение на същия се води по реда на чл. 269, ал. 3,
т. 1 и т. 2 от НПК.
Представителят
на СГП предлага присъдата на първоинстанционния съдебен състав да бъде
потвърдена, като правилна и законосъобразна. Посочва, че атакуваният съдебен
акт е постановен при пълнота на доказателствата, въз основа на които може да
бъде направен извод за авторството на деянието от страна на С..
Съдът,
като прецени изложените в жалбата доводи и след като провери изцяло
правилността на атакувания съдебен акт, в съответствие с изискванията на чл.
313 НПК, намира за установено следното:
За
да постанови присъдата си, първоинстанционният съдебен състав е събрал и
обсъдил в качеството им на гласни и писмени доказателствени средства,
показанията на св.К.Н. Н., снети в о.с.з. на 28.04.2017 г. и тези, снети в хода
на досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност по реда
на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 от НПК (л. 8 – 9 от досъд. п-во);
показанията на св. М.М.М., снети в о.с.з. на 26.09.2017 г. и показанията на С.И.Д.,
снети в о.с.з. на 15.11.2017 г.; протокол за разпознаване на лица от 17.04.2013
г. и фотоалбум към него (л. 10 – 12 от досъд. п-во); копие от гаранционна карта
за мобилен телефон марка „Нокия“, модел „С7“ с ИМЕИ 359322042659271 (л. 27 от
досъд. п-во); протокол за доброволно предаване от 08.02.2013 г. (л. 31 от
досъд. п-во); заверено копие от заложен билет № 22020 от 10.12.2012 г. (л. 32
от досъд. п-во); свидетелство за съдимост на подсъдимия (л. 16 – 18 от съд.
п-во), както и заключението на назначената и приета като доказателство по
делото съдебно-оценителна експертиза (л. 19 – 20 от досъд. п-во).
Пред
настоящата инстанция не са представени и събрани нови гласни или писмени
доказателствени средства.
При изграждане на
свободното си вътрешносъдийско убеждение относно фактите и обстоятелствата,
включени в предмета на доказване по делото, първостепенният съд е кредитирал
изцяло така събраните гласни доказателствени средства, като е преценил, че
същите са логични, последователни, вътрешно непротиворечиви и кореспондиращи с
писмените доказателствени средства.
Въз
основа на така събрания доказателствен материал, съдът е приел за установено,
от фактическа страна, че на 10.12.2012 г., св.К.Н. била на работа като продавач
– консултант в магазин, находящ се в гр. София, бул. „Пейо *******.
Свидетелката Н. била оставила мобилния си телефон марка „Нокия“, модел „С7“ с
ИМЕИ 359322042659271, на стойност 328,00 лева, на плота, който бил в касовата
част на магазина.
Приел
е, че около 14,00 часа в магазина влязъл подс. С.. Той видял поставения на
плота мобилен телефон и решил да го отнеме. За целта същият се престорил, че се
интересува от една декоративна сабя, изложена в магазина. Тъй като сабята била
част от интериора на магазина, св. Н. влязла в склада, за да провери има ли
друга налична такава, която да може да му продаде. Свидетелката отсъствала от
търговската част на магазина за известен период от време, като подсъдимият
останал сам там, като през това време тя нямала видимост нито към подсъдимия,
нито към търговската част от магазина. В този момент подс. С. взел телефона на
св. Н. и го прибрал в себе си. Когато св. Н. се върнала обратно, подсъдимият
бързо напуснал магазина, като й заявил, че ще се върне по-късно да заплати
избраната от него вещ. Подсъдимият не се върнал в магазина, а още същия ден
заложил откраднатия мобилен телефон в заложна къща „Еврокомерс“ в ж.к.
„Борово“.
Въз
основа на заключението на назначената и приета като доказателство
съдебно-оценителна експертиза, съдът е приел, че стойността на отнетия от
подсъдимия С. мобилен телефон, възлиза на 328,00 лева.
При
така установената фактическа обстановка, СРС е приел, че с деянието си
подсъдимият С. е осъществил от обективна и субективна страна всички признаци на
престъплението по чл. 194, ал. 1 от НК, като на 10.12.2012 г., около 14.00 ч.,
в гр. София, в магазин, находящ се на бул. „*********отнел чужда движима вещ –
мобилен телефон марка „Нокия“, модел „С7” с ИМЕИ 359322042659271, на стойност
328,00 лв., от владението наК.Н. Н., без нейно съгласие, с намерение
противозаконно да го присвои. Приел е, че подсъдимият е осъществил деянието
виновно, с форма на вината пряк умисъл, по смисъла на чл. 11, ал. 2, пр. 1 НК.
Ето
защо е признал подсъдимия К.В.С. за виновен в осъществен състав на престъпление
по чл. 194, ал. 1 от НК и го е осъдил на наказание „Лишаване от свобода“ за
срок от 1 (една) година, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил
изпълнението на така наложеното наказание с изпитателен срок от 3 (три) години,
считано от влизане в сила на присъдата.
Осъдил
е подсъдимия да заплати и направените по делото разноски.
Настоящият
въззивен състав, след цялостна проверка на доказателствената съвкупност, изцяло
споделя както фактическите констатации, така и правните изводи на
първоинстанционният съд. Правилно СРС е приел, че събраните по делото писмени и
гласни доказателствени средства са непротиворечиви, логични и обсъдени в своята
взаимовръзка, установяват по несъмнен и категоричен начин авторството на подсъдимия
по отношение на инкриминираното деяние.
Така,
въззивният съд възприе изцяло изводите на първостепенния съд досежно личността
на подсъдимия и съдебното му минало. Същите са изградени въз основа на правилен
анализ на отразеното в приложеното и прието като доказателствено средство по
делото свидетелство за съдимост на подсъдимия.
Настоящата
инстанция не намира основание да не сподели изводите на СРС относими към
датата, мястото, авторството и механизма на извършване на инкриминираното
деяние, и предмета на посегателство, като прецени, че същите са изградени след
обстоен и задълбочен анализ на събраните в хода на съдебното следствие гласни и
писмени доказателствени средства – и в частност въз основа на показанията на
св. Н. и Д., които изцяло кредитира, като прецени, че са еднопосочни,
взаимнодопълващи се и кореспондират със събраните по делото писмени
доказателствени средства.
Така,
показанията на св. Н. послужиха на инстанциите по същество да формират изводи
относно местонахождението на свидетелката към инкриминираните дата и час – на
10.12.2012 г., около 14,00 часа, а именно – в магазин за алкохол, находящ се в
гр. София, бул. „*******, където св. Н. работела като продавач – консултант.
Показанията на тази свидетелка послужиха на съда да установи и
местонахождението на инкриминираната движима вещ към момента на извършване на
инкриминираното деяние. Действително, в показанията си пред съда, св. Н. не е в
състояние да възпроизведе точния времеви период, в който е ползвала за последен
път мобилния си телефон, но това добре се обяснява с изминалия продължителен
период от време между инкриминираната дата – 10.12.2012 г., и датата на разпита
й пред съда – 28.04.2017 г., при което е напълно възможно свидетелката да не е
в състояние да пресъздаде в цялост и пълнота възприетата от нея фактическа
обстановка. Посочената непълнота в показанията й е преодоляна от първия съд
чрез надлежно приобщаване към доказателствената съвкупност на показанията на
свидетелката, депозирани в хода на досъдебното производство.
Въз
основа на показанията на св. Н., които настоящата инстанция намира за напълно
единни, непротиворечиви, последователни, кореспондиращи с останалите, събрани
по делото доказателствени източници – и в частност с приложеното по делото
копие от гаранционна карта, житейски убедителни и логични, а поради това – и
обективно, безпристрастно и добросъвестно депозирани, съдът установи и предмета
на посегателство, а именно – мобилен телефон марка „Нокия“, модел „С7” с ИМЕИ
359322042659271. Стойността на мобилния телефон към датата на извършване на
инкриминираното деяние, съдът установи, като съобрази заключението на
назначената и изготвена в хода на досъдебното производство и приета като
доказателство съдебно-оценителна експертиза, което прецени за обективно, ясно,
пълно и точно и компетентно изготвено, поради което и изцяло кредитира.
Настоящата
инстанция намира, че не са налице основания да ревизира изводите на решаващия
първоинстанционен съд и относно авторството на подсъдимия по отношение на
инкриминираното деяние и механизма на извършването му. Правилно, за да установи
посочените факти и обстоятелства, първият съд е дал вяра на показанията на св. Н.
и Д., и отразеното в протокола за разпознаване на лица от 17.04.2013 г. и в
заложния билет от 10.12.2012 г., издаден от „Заложна къща Е.Г.– 1“ ООД на името
на К.В.С.. В случая е налице система от
доказателства – показанията на св. Н. и Д., и събраните по делото писмени
доказателства, които са единни, взаимно допълващи се и безпротиворечиви, поради
което позволяват на съда да възприеме горепосочените факти и обстоятелства,
относими към предмета на доказване по делото, по несъмнен и категоричен начин.
Защитата
правилно сочи, че св. Н. не е могла да възприеме действията на подсъдимия по
вземане на мобилния телефон от плота на магазина, тъй като по същото време се е
намирала в склада към търговската част на магазина, където е търсела поръчаната
от подсъдимия стока. Въпреки това, авторството на подсъдимия по отношение на
инкриминираното деяние за съда е безспорно установено, по следните съображения.
На
първо място, от показанията на св. Н. и отразеното в протокола за разпознаване
на лица от 17.04.2013 г., безспорно се установява, че именно подсъдимият е
влязъл в магазина, представяйки се за клиент, и е поискал от св. Н. да потърси
стока в склада на магазина. Видно от показанията на тази свидетелка, Н. е
разговаряла продължително време с подсъдимия, при което е могла да възприеме
добре индивизуализиращите го белези, въз основа на които да разпознае
подсъдимия в хода на извършеното разпознаване на лице по снимки. При
проведеното разпознаване на лице са спазени императивните законови изисквания
за извършване на съответното действие по разследването, визирани в чл. 169 –
171 от НПК; резултатът от проведеното разпознаване е обективиран в едноименен
протокол, който е съставен от компетентен орган и съдържа изискуемите реквизити,
съгласно разпоредбата на чл. 129 от НПК, поради което и следва да се приеме, че
представлява годно писмено доказателствено средство за извършеното действие по
разследването и резултатите от същото, и няма пречка да се ползва от
инстанциите по същество при формиране на изводите им по фактите.
На
второ място, видно от показанията на св. Н., за времето от последния телефонен
разговор на свидетелката до пристигането на подсъдимия в магазина и по време на
престоя на подсъдимият там, в т.ч. и по времето, през което свидетелката е била
в склада, търговският обект не е бил посещаван от други лица; при излизане на
свидетелката от склада същата не е възприела наличието на други лица в
магазина; такова не й е било съобщено и от подсъдимия. При това е изключена възможността
друго лице, различно от подсъдимия, да е влязло в магазина и да е отнело
мобилния телефон на свидетелката, в какъвто смисъл са доводите на защитата.
И
на трето място, видно от показанията на св. Д., които настоящата инстанция няма
основание да не кредитира, като прецени, че са единни, логични и вътрешно
непротиворечиви, и отразеното в приложения по делото заложен билет, също на
10.12.2012 г., именно подсъдимият е заложил в заложна къща „Е.Г.1“ ООД отнетия
по-рано същия ден от владението на свидетелката Н. мобилен телефон. При това,
събраната по делото доказателствена съвкупност позволява на инстанциите по
същество да формират единствено възможния извод, че именно подсъдимият е отнел
инкриминираната движима вещ от владението на св. Н. и то по начина, съобщен от
последната.
При
това въззивният съд възприе изцяло и изводите на първостепенния съд, относими
към мястото, авторството и механизма на извършване на инкриминираното деяние, и
предмета на посегателство, като прецени, че същите са изградени след обстоен и
задълбочен анализ на събраните в хода на съдебното следствие гласни и писмени
доказателствени средства, и намират категорична опора в доказателствената
съвкупност.
Въз
основа на приложената по делото разписка (л. 17 от досъд. п-во),
безпротиворечиво се установява, че на 17.04.2013 г. инкриминираната по делото
вещ – мобилен телефон, е била върната на св. Н..
Предвид
изложеното следва да се приеме, че при изграждане на изводите си по фактите
първоинстанционният съд не е допуснал превратно или едностранчиво тълкуване на
доказателствената съвкупност, в какъвто смисъл са възраженията на защитата на
подсъдимия. Напротив, установената в мотивната част на постановения съдебен акт
фактическа обстановка, се извежда по несъмнен и категоричен начин от събраната
по делото доказателствена съвкупност, която е обсъдена задълбочено от съда. Въз
основа на направения задълбочен анализ на доказателствената съвкупност, съдът е
достигнал до правилни и обосновани изводи по фактите, които настоящата
инстанция изцяло споделя, поради което и не намира за необходимо да преповтаря.
Въз
основа на така наличната доказателствена съвкупност може да бъде направен
еднозначен извод, че с деянието си, осъществено на инкриминираните дата и
място, подсъдимият С. е осъществил всички признаци от обективна страна на
престъпния състав по чл. 194, ал. 1 от НК, с предмет – мобилен телефон марка
„Нокия“, модел „С7” с ИМЕИ 359322042659271, собственост наК.Н. Н..
За
съставомерността на деянието от обективна страна по този законов текст, е
необходимо престъпният деец да прекъсне фактическата власт на досегашния
владелец върху движимата вещ и да установи своя собствена такава, като
последната е необходимо да се характеризира с известна трайност и със
създадената за дееца реална възможност да се разпореди с така отнетата вещ.
Необходимо
е деянието да е извършено умишлено, с форма на вината пряк умисъл, по смисъла
на чл. 11, ал. 2, пр. 1 НК – деецът да съзнава обществената опасност на деянието,
да предвижда обществено-опасните му последици и пряко да цели настъпването им,
както и да действа със специалната съставомерна цел – да присвои предмета на
престъпно посегателство.
В
конкретния по делото случай безпротиворечиво се установява, че на
инкриминираната дата – 10.12.2012 г., около 14,00 часа, в магазин, находящ се в
гр. София, бул. „*******, подсъдимият С. прекъснал фактическата власт на св.К.Н.
върху притежавания от нея мобилен телефон марка „Нокия“, модел „С7” с ИМЕИ
359322042659271, на стойност 328,00 лв. Това подсъдимият сторил без съгласието
на св. Н. и с намерение противозаконно да присвои вещта. Предмет на
посегателство се е явила чужда движима вещ – мобилен телефон марка „Нокия“,
модел „С7” с ИМЕИ 359322042659271, на стойност 328,00 лв., собственост наК.Н..
Изпълнителното деяние на престъплението по този законов текст подсъдимият е
осъществил, като е прекъснал фактическата власт на досегашния владелец на вещта
– св. Н., и е установил своя собствена такава, вземайки мобилния телефон от
мястото, на което свидетелката го била оставила. С факта на вземане на мобилния
телефон и напускане на магазина, подсъдимият е довършил престъплението кражба.
Подсъдимият
е действал виновно, при форма на вината пряк умисъл по смисъла на чл. 11, ал.
2, пр. 1 НК, като умисълът му е обхващал представите относно всички обективно
съставомерни признаци от престъпния състав с горепосочената правна
квалификация. Същият е съзнавал, че вещта е чужда, че прекъсва фактическата
власт върху същата и установява своя собствена такава, както и че това е
извършено без съгласието на владелеца на вещта. Извършил е деянието със
специалната съставомерна цел – да присвои предмета на посегателство.
Верни
са и изводите, направени от първоинстанционният съдебен състав, че деянието,
осъществено от подс. С., не представлява маловажен случай на кражба, по смисъла
на чл. 194, ал. 3 от НК. Съгласно разпоредбата на чл. 93, т. 9 НК, маловажен
случай е този, при който извършеното престъпление, с оглед липсата или
незначителността на вредните последици, или с оглед на други смекчаващи
обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност, в сравнение
с обикновените случаи на престъпление от съответния вид. В конкретния по делото
случай обстоятелствата по делото не обуславят извода, че процесното деяние и
неговия извършител разкриват по-ниска степен на обществена опасност, в
сравнение с обикновените случаи на престъпление от съответния вид.
Действително,
от събраната по делото доказателствена съвкупност се установява, че подсъдимият
С. не е бил осъждан към момента на извършване на инкриминираното деяние, но от
приложеното и прието като доказателство по делото свидетелство за съдимост е
видно, че с влязла в сила присъда № 199/11.06.2014 г. по описа на РС – Радомир,
същият е осъден за престъпление по чл. 183, ал. 1 от НК, извършено през 2012
г., при условията на реална съвкупност с престъплението – предмет на настоящото
производство, което сочи, че при подсъдимия е формирана трайна нагласа за
неспазване на установения правов ред.
Правилно
защитата на подсъдимия сочи, че предметът на престъпно посегателство не е на
висока стойност, както и че собственика на инкриминираната вещ – св. Н., е била
лишена от възможността да ползва вещта за период от около четири месеца, който
не може да се квалифицира като продължителен, както е приел първия съд. Същевременно,
установеният по делото механизъм за извършване на престъплението от страна на
подсъдимия, а именно, чрез създаване на неверни представи у пострадалата, че
подсъдимият е клиент на магазина, в който е работела, завишава степента на
обществена опасност на извършеното деяние. С оглед на изложеното верни се
явяват изводите на СРС, че степента на обществена опасност на деянието и
неговия извършител, не е по-ниска от тази на типичния случай на кражба по чл.
194, ал. 1 НК.
Съдебният
състав извърши служебна проверка на присъдата и в частта й относно определеното
на подс. С. наказание. В тази насока съобрази следното:
За
да определи конкретното по размер наказание, което следва да бъде наложено на
подсъдимия С. за осъщественото от него престъпно посегателство,
първоинстанционният съд е преценил като смекчаващо отговорността му
обстоятелство чистото му съдебно минало. Съдът не е отчел отегчаващи
отговорността му обстоятелства. При така сложилото се своеобразие на конкретния
казус, СРС е преценил, че не са налице многобройни или изключително смекчаващо
отговорността обстоятелства за този подсъдим, и е определил следващото му се
наказание при условията на чл. 54 от НК, в размер на една година „Лишаване от
свобода”, изтърпяването на което е отложил по реда на чл. 66, ал. 1 НК, с
изпитателен срок от три години.
Настоящият
съдебен състав изцяло споделя изводите на решаващия първоинстанционен съд, че в
конкретния по делото случай не са налице предпоставки за приложение на
института по чл. 55, ал. 1 от НК по отношение на подс. С., при което следващото
му се наказание следва да се определи по реда на чл. 54 от НК.
При
преценка на степента на обществена опасност на деянието и неговия извършител,
въззивният съд намира, че първоинстанционният съдебен състав е пропуснал да
отчете като смекчаващо отговорността на подсъдимия изминалия продължителен
период от време от датата на извършване на инкриминираното деяние – 10.12.2012
г., до датата на постановяване на окончателния съдебен акт. Отделно от това,
неправилно първият съд е пропуснал да отчете като отегчаващо отговорността му
обстоятелство механизмът, по който е осъществено инкриминираното деяние –
посочен по-горе. Независимо от това, настоящата инстанция намира, че наложеното
на подсъдимия наказание е справедливо, като се явява едновременно необходимо,
заслужено и целесъобразно. Не са налице предпоставки за неговото изменяване, в
насока занижаване или завишаване размера на наложеното на подс. С. наказание.
СГС
в този си състав, споделя изцяло изводите на решаващия първоинстанционен съд в
смисъл, че са налице предпоставките за отлагане изтърпяването на така определеното
на подсъдимия С. наказание „Лишаване от свобода“ по реда на чл. 66, ал. 1 НК. В
конкретния по делото случай, С. не е бил осъждан на „лишаване от свобода“ за
престъпление от общ характер, наложеното му наказание „Лишаване от свобода” е
за срок до три години, а именно – за срок от една година, и за постигане целите
на наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения, не се явява
наложително същият да изтърпи наложеното му наказание „Лишаване от свобода“.
При
преценка на необходимата степен на наказателна репресия, която се следва на
подсъдимия за извършеното престъпление, СГС в този си състав съобрази, че
целите на наказанието биха били постигнати и с по-ниска по интензитет
наказателна репресия, а именно – с факта на осъждането му на наказание,
свързано със засягане свободата на осъдения за придвижване в пространството и с
ограничението в правата му, следващо се от факта на осъждане на „лишаване от
свобода“ до настъпване на реабилитацията. Не е необходимо спрямо същия да бъде
постановявано ефективно изтърпяване на наложеното му наказание „Лишаване от
свобода“.
Въззивният
съдебен състав изцяло споделя и съображенията на първия съд в частта относно
присъдените разноски, като намира, че правилно подсъдимият С. е осъден да заплати
направените по делото разноски в упоменатия в присъдата размер.
Тъй
като при цялостната служебна проверка на присъдата, въззивният съд не
констатира допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
неправилно приложение на материалния закон, необоснованост или непълнота на доказателствата,
които да налагат отмяната или изменението на атакувания съдебен акт, то съдът
счете, че същият следва да бъде потвърден.
Така
мотивиран и на основание чл. 338, вр. чл. 334, т. 6 НПК, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
присъда от 15.11.2017 г.,
постановена от Софийският районен съд, Наказателно отделение, 98-ми състав, по
НОХД № 9663/2014 г. по описа на същия съд.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/