РЕШЕНИЕ

                                                                      №………….

 

                                                      гр. С., 31.07.2018 г.

                                                       В ИМЕТО НА НАРОДА

 

        СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ - въззивни състави, IV-Г състав, в открито съдебно заседание на осми май през 2018 година в състав:

                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: Десислава Попколева

                                                                            ЧЛЕНОВЕ: Таня Орешарова

                                                                                                Велизар Костадинов

като разгледа докладваното от съдия Попколева въззивно гражданско дело № 3046 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чп. 258-273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 20.12.2017 г., подадена от ответника „Т. С.“ ЕДЦ и по въззивна жалба от 19.01.2018 г., подадена от ищеца „А. –С“ ЕООД срещу решение № 294281/14.12.2017 г., постановено по гр.д. № 64361/2015 г. по описа на СРС, 87 състав.

Жалбоподателят-ищец обжалва решението в частта, с която е отхвърлен предявения от него иск срещу „Т.С.“ ЕАД за заплащане на сумата от 20 699,46 лв., представляваща цена за разходи за изграждане на топлопреносно съоръжение /външно топлозахранване, абонатна станция и присъединителен топлопровод/ в имот, находящ се в гр. С. - УПИ VIII-161 и 162, кв. 58, м. Красно село - Стрелбище, район Триадица - Столична община.

В жалбата се твърди, че първоинстанционният съд в нарушение на процесуалните правила не е допуснал по реда на чл.214 ГПК изменение на предявения иск от осъдителен такъв в иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, както и че не се е произнесъл по искането, направено в първото по делото заседание за приемане за съвместно разглеждане наред с първоначалния иск и и на иск по чл.19, ал.3 ЗЗД. Въззивникът-ищец излага становище, че СРС неправило е квалифицирал иска като такъв с правно основание чл. 59 ЗЗД, вместо като иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД-за реално изпълнение, като не е съобразил изложената в исковата молба фактическата обстановка, очертаваща, че претенцията от 20 699,46 лв., представлява цена на разходи за изграждане на топлопреносно съоръжение /външно топлозахранване, абонатна станция и присъединителен тръбопровод/, почива на твърдения за неизпълнение на подписания между страните договор за присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди от 24.09.2003 г., който по отношение на задължението за прехвърляне на собствеността от ищеца и заплащане на цената от ответника има характер на договор за продажба на бъдеща вещ с оглед волята на страните, че прехвърлянето на собствеността следва да се извърши след заплащане на цената. Поддържа се, че процесната сума от 20699, 46 лв. се претендира като цена на разходите за изграждане на топлопреносното съоръжение. Твърди се, че в сключеният между страните договор за присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди, няма уговорка да бъде сключен окончателен договор, касаещ предмета на процесния договор, като между страните е уговорено единствено последващото уреждане на отношенията относно изплащането на изграденото съоръжение от страна на „Т.С.“ ЕАД. Счита, че в случая е приложима разпоредбата на чл.64, ал. 1 Закона за енергетиката /в редакция от 2012 г./, както и че процесните съоръжения нямат характер на недвижим имот, а представляват движими вещи.

Предвид изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което да се уважи иска, като в случай, че се установи допуснато процесуално нарушение по отношение на неприетия иск с правна квалификация чл. 19, ал. 3 ЗЗД, въззивният съд да разгледа и него. Претендират се разноски.

 Жалбоподателят - ответник обжалва решението в частта, с която е осъден да заплати на ищеца на основание чл.137, ал.2 ЗЕ вр. чл.59 ЗЗД, сумата от 13 201,18 лв., представляваща обезщетение за полване за периода от 08.10.2009 г. до 29.09.2014 г. на топлопреносно съоръжение /външно топлозахранване, абонатна станция и присъединителен топлопровод/ в имот, находящ се в гр. С. - УПИ VIII-161 и 162, кв. 58, м. Красно село - Стрелбище, район Триадица - Столична община, ведно със законна лихва от 08.10.2014 г. /датата на подаване на исковата молба/ до окончателното изплащане.

В жалбата се твърди, че СРС не е съобразил разпоредбата на чл. 24 от предварителния договор за присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди, съгласно който жалбоподателят има право да ползва изградената от „А. - С“ ЕООД инсталация. Сочи, че ищецът по делото е поставил в обективна невъзможност жалбоподателя да сключи окончателен договор, който би дал възможност за коректно заплащане на дължимите суми. Поддържа се липса на активна материалноправна легитимация, тъй като „А. - С“ ЕООД е прехвърлила собствеността на абонатната станция и прилежащите й съоръжения с нотариални актове на етажните собственици.Поддържа становище, че вземането за цена на ползване на съоръженията е честично погасено по давност, тъй като се касае за периодични плащания по смисъла на чл.111, б.“в“ ЗЗД и е приложима кратката погасителна давност, а не общата петгодишна давност, както е приел първоинстанционния съд.

Въз основа на изложеното моли процесното решение в обжалваната част да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което предявения иск за заплащане на обезщетение за ползване да бъде отхвърлен. Претендира разноски за юрисконсулстко възнаграждение.

Въззивникът-ищец „А.“ ЕООД оспорва жалбата на ответника като неоснователна. Сочи, че възражението за липса на активно материалноправна легитимация по иска поради извършено прехвърляне на собствеността на абонатната станция на етажните собственици е преклудирано, тъй като е заявено едва с въззивната жалба пред настоящата инстанция. Поддържа становище, че съгласно § 1, т. 3 от ДР на Наредба № 16-334 от 6 април 2007 г. само вътрешната отоплителна инсталация, след абонатната станция е обща част, но не и абонатната станция и присъединителния тръбопровод.

Решението на СРС в частта, с която е отхвърлен иска по чл.59 ЗЗД за разликата над 13 201,18 лв. до пълния предявен размер от 15 000 лв. и за периода от 17.12.2003 г. до 07.10.2009 г., като погасен по давност, не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.

     Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи, и при така очертания от жалбите предмет на въззивното производство, приема от фактическа и правна страна следното:

      За да постанови решението в обжалваната от ищеца част, първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че страните са обвързани от договор за присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди, сключен на 24.09.2003 г. и уреждащ взаимоотношенията им, свързани с необходимите условия за присъединяването на обект: “жилищна сграда в парцел VIII -161 и 162, кв.58м. „Красно село-Стрелбище“ към топлопреносната мрежа, като присъединяването на обекта се извършва чрез изграждането на присъединителен тръбопровод, съоръженията към него и абонатна станция, което следва да се извърши от потребителя за своя сметка. С оглед разпоредбата на чл.24 от договора, според която дружеството-ответник се е задължило да поеме прехвърлянето на собствеността от потребителя върху изградените от последния съоръжения при условията на разсрочено плащане за срок не повече от осем години, което ще бъде предмет на отделен договор, СРС е приел, че процесния договор има характер на предварителен договор за прехвърляне собствеността върху топлопреносните съоръжения, изградени със средства на потребителя при условията на чл. 137, ал.2 ЗЕ, тъй като вменява в задължение на топлопреносното предприятие да ги изкупи в определен срок, като плати определена цена, т.е. процесния договор има характер на предварителен договор за присъединяване, а не на окончателен договор, доколкото не носи характеристиките на договор за продажба по смисъла на чл.183 ЗЗД, респ. 318 ТЗ. Приел е също така, че ищецът е изправна страна по предварителния договор за присъединяване, тъй като е изградил за своя сметка процесния присъединителен топлопровод и абонатна станция в сградата-етажна собственост, поради което за ответника е възникнало нормативно установеното задължение да сключи окончателен договор, с който собствеността да бъде прехвърлена и да бъде платена цената на съоръженията. От правна страна, СРС е приел, че продължаващото бездействие от страна на ответника по сключване на този договор няма за последица неоснователното му обогатяване, съизмеримо с разходите за изграждане на съоръжението, а поражда правната възможност ищецът да защити правата си по исков път чрез предявяване на иск по чл.19, ал.3 ЗЗД. Приел е също така, че наличието на сключен предварителен договор за присъединяване изключва отговорността на ответника по чл.59 ЗЗД, поради което искът за заплащане на сумата от 20 699,46 лв., представляваща стойността на разходите за изграждане на топлопреносното съоръжение с твърдението, че ответникът се е обогатил за негова сметка, се явява неоснователен.

      За да постанови решението в обжалваната от ответника част, първоинстанционният съд е приел, че съгласно чл.137, ал.2 ЗЕ когато присъединителния топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция са изградени от потребителите, топлопреносното предприятие заплаща цена за ползването им и доколкото по делото безспорно е установено изграждането им от ищеца и за негова сметка съгласно сключения предварителен договор от 24.09.2003 г., липсата на сключен окончателен такъв за изкупуване на съоръженията и факта, че последните са въведени в експлоатация и се ползват от ответника според тяхното предназначение –за доставка на топлинна енергия на абонатите в сградата, то ответникът дължи на ищеца цена за ползването им, която по съществото си представлява обезщетение за ползване съизмеримо с ползите, които извлича за себе си за сметка на собственика съгласно чл.59 ЗЗД.

       При извършената служебна проверка по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне по правилността на решението, в рамките на заявените с въззивните жалби доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК.

         По отношение на иска за заплащане на сумата от 20 699,46 лв., представляваща цена на разходи за изграждане на топропреносното съоръжение, въззивният съд приема, че крайният извод на съда за неоснователност на претенцията е правилен, но по различни съображения, свързани с правната квалификация на иска.

         По доводите на жалбоподателя –ищец „.А. - С“ ЕООД.

         Релевираните в жалбата доводи за процесуални нарушения във връзка с нормата на чл.214 ГПК и във връзка с непроизнасянето на СРС по искането за разглеждане на иск по чл.19, ал.3 ГПК наред с първоначално предявените искове при условията на чл.212 ГПК – като инцидентен установителен иск, са неоснователни по следните съображения: Правилно първоинстанционният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл.214 ГПК , тъй като се иска изменение на иска от осъдителен в конститутивен такъв, което на практика представлява изменение както на основанието, така и на петитума на исковата молба, което води до промяна в предмета на първоначално въведения спор, т.е. до предявяване на нов иск, което е недопустимо с оглед разпоредбата на чл.214, ал.1, изр.2 ГПК. По аргумент за по-силното основание от чл.214, ал.1, изр.2 ГПК промяната в предмета на спора не може да се постигне и чрез едновременно прибавяне на ново основание и ново искане към вече заявените с исковата молба, доколкото по този начин се постига ефектът на предявяване на нов иск след образуване на делото. Съгласно чл.210, ал.1 ГПК, обективното съединяване на искове срещу един същ ответник е възможно само с първоначалната искова молба или по реда на чл.212 ГПК – чрез предявяване на инцидентен установителен иск, но не и с последваща молба по време на разглеждане на делото. По отношение на формулираното от ищеца в първото съдебно заседание по делото искане да му бъде дадена възможност, наред с първоначално предявените искове да предяви и иск по чл.19, ал.3 ЗЗД по реда на чл. 212 ГПК, следва да се посочи, че същото е неоснователно, тъй като искът по чл.19, ал.3 ГПК не е установителен, а конститутивен такъв, поради което разпоредбата на чл.212 ГПК, допускаща последващо обективно съединяване на искове било по почин на ищеца или по почин на ответника, е неприложима в конкретния случай.

          Възражението на въззивника-ищец по отношение на дадена от СРС неправилна квалификация на осъдителния иск за заплащане на сумата от 20 699,46 лв., според въззивният съд се явява основателно. С оглед заявените в исковата молба обстоятелства / наличие на договор между страните, по силата на който ищецът е изградил за своя сметка процесните съоръжения, а ответникът се е задължил да изкупи същите и да заплати разходите за изграждането им в определен срок, но в този срок не е сторил това, като собствеността върху съоръженията все още принадлежи на ищеца, тъй като ответникът отказва да ги изкупи, което представлява неизпълнение на сключения между страните договор от 24.09.2003 г./ и искането към съда, този иск следва да бъде квалифициран като иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.137, ал.3 ЗЕ – за реално изпълнение, основан на сключения между страните договора от 24.09.2003 г. и визирания в договора и в закона срок за изкупуване на съоръженията от топлопреносното предприятие, след изтичането на който, според поддържаната от ищеца теза, ответникът дължи заплащане на цената на съоръженията. Дадената от СРС неправилна правна квалификация на иска като такъв по чл.59 ЗЗД, обаче не води до недопустимост на решението в тази му част, тъй като не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон, т.е. до неправилност на решението. Искът по чл.79, ал.1 ЗЗД обаче също се явява неоснователен, тъй като между страните не е налице договор за продажба на съоръженията, по силата на който топлопреносното предприятие да се явява купувач, задължен на това основание да заплати на ищеца като продавач, цената на изградените от него съоръжения. Сключеният на 24.09.2003 г. договор, чиито предмет е присъединяване към топлопреносната мрежа, не се трансформира автоматично в договор за прехвърляне на собствеността върху съоръженията, т.е. ответникът не придобива собствеността върху изградените съоръжения автоматично по силата на чл. 24 от договора от 24.09.2003 г., който възпроизвежда нормативно установеното задължение за прехвърляне на собствеността от потребителите върху изградените съоръжения в чл. 105 д, ал.2 ЗЕЕЕ /отм./, но действащ към момента на сключване на договора), а едва след сключване на окончателен договор за прехвърляне на правото на собственост върху тях. В подкрепа на този извод е и съдържанието на разменената между страните кореспонденция, в която предмет на обсъждане е именно сключването на окончателен договор за прехвърляне на собствеността върху изградените съоръжение на ответника. До сключването на такъв договор, процесиите съоръжения са в патримониума на „А. – С“ ЕООД, поради което ответникът не дължи плащане на цената им, нито на основание по чл. 79, ал.1 ЗЗД – поради неизпълнение на договорно задължение за заплащане цената на обекта – присъединителен тръбопровод, съоръженията към него и абонатна станция, нито на основание чл.59 ЗЗД поради неоснователно обогатяване, изразяващо се в спестяване на разходите по изграждане на обекта, доколкото процесните съоръжения не са преминали в патримониума на ответното дружество. Доводите във въззивната жалба, че сключеният между страните договор от 24.09.2003 г. по отношението на задължението за прехвърляне на собствеността от ищеца и заплащане на цената от ответника има характер на договор за продажба на бъдеща вещ, са неоснователни, тъй като не съответстват на действителната обща воля на страните. Разпоредбата на чл. 24 от процесния договор сочи категорично, че прехвърлянето на собствеността върху съоръженията следва да е предмет на отделен договор, а съглашението за продажба на бъдеща вещ не може да има за предмет нещо друго, освен преминаване на собствеността под отлагателно условие.

        Неоснователно е и становището на въззивника-ищец за приложимост на разпоредбата на чл. 64 ЗЕ, който предвижда, че при разширение на съществуващи и при изграждане на нови въздушни и подземни електропроводи, на надземни и подземни хидротехнически съоръжения за производство на електрическа енергия, топлопроводи, газопроводи, нефтопроводи и нефтопродуктопроводи, в полза на енергийните предприятия възникват сервитути. За съществуването на сервитут е необходимо наличието на господстващ и служещ имот. т.е. титулярите следва да са различни лица. Както вече бе отбелязано към настоящия момент собствеността върху изградените съоръжения не е прехвърлена на ответника, доколкото не е сключен окончателен договор за това и собственик на същите към настоящия момент е ищеца „А. - С“ ЕООД. Нито цитираната разпоредба, нито тази на чл. 110 от ЗС обосноват извод, че изграденият присъединителен топлопровод и абонатната станция, ведно с прилежащите им съоръжения, са движими вещи, тъй като тяхното естество не преполага да са преместваеми обекти, а напротив те са трайно закрепени за недвижимия имот.

         При така изложените съображения, въззивната жалба на ищеца се явява неоснователна, поради което решението в обжалваната от него част следва да бъде потвърдено, но при правилна правна квалификация на иска по чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД.

         Атакуваното от ответника решение в частта, с която е уважен иска с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата от 13 201,18 лв., представляваща обезщетение за ползване на топлопреносното съоръжение, е правилно, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите, изложени от ответника във въззивната жалба, следва да се добави и следното:

         По доводите на възивника-ответник „Т.С.“ ЕАД.

         Разпоредбата на чл. 137, ал.2 ЗЕ еднозначно дефинира възмездното ползване от топлопреносното предприятие на присъединителния топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция, в случаите когато, те са изградени от клиентите на топлоенергия за битови нужди. По делото няма спор, че между страните не е сключен договор за прехвърляне на собствеността върху изградените съоръжения в съответствие с чл.138, ал.1 ЗЕ, който съгласно чл.17, ал.4 от Наредба № 16-334/2007 г. трябва да обективира и цената по която ще бъдат закупени от топлопреносното предприятие съоръженията. Няма спор и че съоръженията се използват от ответника, захранвайки битовите абонати на процесната сграда с топлинна енергия. Ето защо, при липсата на договорна обвързаност между страните, отношенията между тях следва да се уредят на плоскостта на неоснователното обогатяване, като в случая, обогатяването и обедняването са съизмерими с една и съща величана, представляваща сумата, с която топлопреносното предприятие се е обогатило в резултат на неплащане на цената за достъп, която се дължи ако беше сключен договор по чл.138, ал.1 ЗЕ и с която собственикът на топлопреносното съоръжение е обеднял поради неполучаване на цената за достъп, която се дължи ако такъв договор беше сключен, като е налице и връзка между обедняването и обогатяването, произтичаща от общ факт. Размерът на дължимото обезщетение е определен със заключение на вещо лице по допусната съдебно-техническа експертиза, което е прието и е кредитирано от съда, при съобразяване на направеното с отговора възражение, че за част от период вземането е погасено по давност. Настоящият въззивен състав не споделя становището на въззивника-ответник, че процесните плащания имат характер на периодични. В случая вземането на ищеца не е за цена за достъп, дължима на договорно основание / при сключен договор по чл.138, ал.1 ЗЕ/ с предварително определен падеж, а е за обезщетение по чл.59 ЗЗД, поради което е приложима общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД.

         По своевременно заявеното, с отговора на исковата молба /а не както твърди ищеца – едва с въззивната жалба/ възражение от ответника за липса на активна материалноправна легитимация, поради факта, че правото на собственост върху абонатната станция, присъединителния тръбопровод и съоръженията към него, е прехвърлено от дружеството на етажните собственици, следва да се отбележи, че същото е неоснователно с оглед разпоредбата на § 1, т. 3 от ДР към Наредба № 16-334 за топлоснабдяването. Последната дава дефиниция на понятието „сградна инсталация“, според която това е съвкупността от топлопроводи и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия от абонатната станция до имотите на потребителите, включително главните хоризонтални и вертикални разпределителни линии. Съгласно чл.140, ал.3 ЗЕ сградните инсталации за отопление и горещо водоснабдяване са обща етажна собственост. Следователно абонатната станция и присъединителния тръбопровод не попадат под обхвата на режима на етажната собственост. Обща част е помещението в сградата, в което са разположени съоръженията, но не и последните, а само те по смисъла на §1, т.1 ЗЕ, представляват „абонатна станция“. При това положение и при липса на данни за изрична уговорка за такова прехвърляне на етажните собственици при придобиване на индивидуални обекти в сградата, възражението се явява неоснователно.

Неоснователен се явява и доводът, че поведението на ищцовото дружество е станало причина да не се сключи окончателен договор, тъй като последното не е депозирало необходимите документи за процедурата по изкупуване на съоръженията. От приложените по делото документи - разрешение за ползване № 1468-ПК-2018/17.12.2003 г., както и становище на Стоимен Владимиров - представител на „Т. - С.“ ЕАД, с което е констатирано, че изграждането на процесиите инсталации отговаря на изискваният и проектните книжа е видно, че „А. - С“ ЕООД е изпълнило условията по предварителния договор. По делото от страна на ищеца е представена кореспонденция между страните, която не е оспорена от ответника и по-конкретно писмо от „А. - С“ ЕООД с вх. № Г 6986/24.09.2004 г., с което ответното дружество е поканено да предложи договор за изкупуване на изградените съоръжения и отговор на „Т. - С.“ ЕАД, в който се заявява липса на финансова възможност за изпълнение на задължението си да изкупи съоръженията и невъзможност да предложи договор за изкупуване, които писмени доказателства категорично опровергават наведените от ответника твърдения, че причина за несключването на договора за прехвърляне на съоръженията е поведението на ищеца.

Поради съвпадение на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на СРС, решението в обжалваната от ответника част следва да бъде потвърдено.

 С оглед неоснователността и на двете въззивни жалби, на страните не се дължат разноски за настоящото производство.

Водим от горното Софийският градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 294281/14.12.2017 г., постановено по гр.дело № 64361/2015 г. СРС, 87 състав в частта, с която е отхвърлен предявения от „А.“ ЕООД, ЕИК********срещу „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********иск за заплащане на сумата от 20 699,46 лв., представляваща цена за разходи за изграждане на топлопреносно съоръжение /външно топлозахранване, абонатна станция и присъединителен топлопровод/ в имот, находящ се в гр. С. - УПИ VIII-161 и 162, кв. 58, м. Красно село - Стрелбище, район Триадица - Столична община, с административен адрес ул.“********, при правилна правна квалификация на иска по чл.79, ал.1, пред.1 ЗЗД, както и в частта, с която „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********е осъдено да заплати на А.“ ЕООД, ЕИК********, на основание чл.59 ЗЗД, сумата от 13 201,18 лв., представляваща обезщетение за полване за периода от 08.10.2009 г. до 29.09.2014 г. на топлопреносно съоръжение /външно топлозахранване, абонатна станция и присъединителен топлопровод/ в имот, находящ се в гр. С. - УПИ VIII-161 и 162, кв. 58, м. Красно село - Стрелбище, район Триадица - Столична община, с административен адрес ул.“********, ведно със законна лихва от 08.10.2014 г. /датата на подаване на исковата молба/ до окончателното изплащане.

.Решението подлежи на обжалване в частта по иска с правно основание чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД, пред ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, в едномесечен срок от връчването на препис на страните.

 

 

                                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                                                  

                                                                              

                                                                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                       2.