Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 18.03.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
втори февруари през 2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия АНЕТА ИЛЧЕВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 6536 по описа за 2018
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С
решение № 312409 от 12.01.2018 г., постановено по гр.д. № 5467/2016 г. на СРС, 58
състав, е признато за установено на основание чл.422 ал. 1 ГПК, във вр. с чл.150 ал.1 от ЗЕ и чл. 110, ал. 2 ЗС във връзка със
заповедно производство 51608 от 2015 г. на СРС 58 с-в, за апартамент София ул. ******
абон. номер 125832, че Б.Р.Т. дължи на „Т.С.” ЕАД,
цена за топлинна енергия от 559,02 лв. за периода м. 08.2012- м.04.2014, със законната лихва
от 28.08.2015 г., лихва за забава от 121,62 лв.за периода от 30.09.2012-19.08.2015 г., като са
отхвърлени исковете над посочения до пълния размер на главница от 2198,29 лв., на лихва от 579,25 лв. и изцяло са отхвърлени, като недоказани,
претенциите за 44,88 лв. цена за услуга дялово разпределение за периода
м.08.2012- м.04.2014, със законна лихва от 28.08.2015 г. и 6,97 лв. мораторна лихва върху сумата за периода от
30.09.2012-19.08.2015.
С
решението е осъдено на осн. чл. 78 ал.З вр. ал.1 от ГПК,
„Т.С.” ЕАД да заплати на г-н Б.Р.Т. пропорционално и по компенсация, разноски в
размер на 175,15 лв.
Решението
е постановено при участние на трето лице- помагач на
страната на ишеца- MX ЕЛВЕКО ООД, София.
Това
решение е обжалвано от ответника Б.Р.Т. чрез пълномощници
адв.Н.А. и адв.Й.В., в
частите, в които исковете са били уважени, с искане за отмяната му в
обжалваните части и отхвърляне изцяло на исковете срещу него. С въззивната
жалба се правят оплаквания за недопустимост и неправилност на решението.
Недопустимостта на решението се обосновава с нередовност на исковата молба
относно претендираната сума за главница –цена на ТЕ,
която противоречала на заявлението по чл.410 от ГПК и на издадената заповед за
изпълнение, както и на вътрешно противоречие в самата искова молба между претедираната сума и твърдението за извършено частично
плащане и петитума на исковата молба. Оплакванията за
неправилност на решението в обжалваните части, се групират в следните насоки :
първо, че неправилно и не в съответствие със събраните по делото доказателства,
СРС е приел, че „в периода 16.07.2013г. до м. април 2014г. ответникът е собственик и абонат“, тъй като нотариален акт за издръжка и
гледане е сключен на 16.07.2013г. сочел, че на ответника
е прехвърлена 1/4 идеална част, като прехвърлителката Ю.М.си е запазила правото на ползване върху
целия имот пожизнено, което означава, съгласно разпоредбите на ЗЗД, че ползвател на
имота, като титуляр на правото
на ползване, е Ю.М.. Представеният по делото втори нотариален акт за покупко- продажба
от 09-03- 2015г. установявал единствено, че след процесния
период Б.Т. е собственик на имота,
но това било неотносимо към исковата претенция
и периода, посочен в нея Ето защо счита, зе не едоказано от ищеца
че ответника е бил собственик или ползвател за исковия период на топлоснабденото жилище по исковата молба.Второ, че не било
доказано по делото как ищецът формира исковата претенция за главница за цена на
ТЕ , тъй като не били представени изравнителни сметки, а представените известия
към фактури били объркващи, които негови оплаквания с отговора на исковата
молба СРС не е обсъдил. Трето, не споделя извода на СРС, че исковете н ебили погасени по давност, тъй като ищецът не доказал кога
е отправил покана за доброволно изпълнение до ответника, четвърто, че ищецът
не е доказал, че Общите условия са
влезли в сила, нито че към
момента на избор на ФДР от 2002 г., когато е представен протокол от ОС на ЕС, е имало валидно сключен договор между ищеца
и ФДР и каква е била цената на услугата дялово разпределение, която е била
посочена в него,
които възражения на товетника СРС не е обсъдил с
решението, и последно, че ищецът не
е ангажирал доказателства и относно изправността на уредите, поради което трябва да
се приложи последицата от не-доказване този
релевантен за конкретния случай факт и се
възпрепятства възможността да бъдат точно измерени доставените количества
топлинна енергия и съответно заплатена стойност от страна на жалбоподателя, което също сочело на
недоказаност и неоснователност на претенциите. Претендират и разноските по делото.
Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД, не е представила писмен отговор по
въззивната жалба. С писмена молба за открито съдебно заседание, чрез
юрисконсулт, е оспорила бланкетно въззивната жалба, направени са възражение за
прекомерност на адв.възнаграждение на противната страна, и искане за разноски
по чл.78, ал.1 от ГПК за защита от юрисконсулт.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо, тъй като е постановено в рамките на правораздавателната
власт на съда, от законен състав, подписано е от съдията, разгледал
делото при приключване на съдебното дирене и устните състезания, съдът се е
произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция, основана на
чл.422, вр. чл.415 от ГПК, решението има съдържанието по чл.236 от ГПК.
В мотивите на
обжалвания съдебен акт е изложен правен извод за частична основателност на
исковете за главница и лихва за забава, формирани на преценка, че от събраните
по делото доказателства, се установява облигационна връзка между страните по
делото за доставка на ТЕ, и е доказан и размера на неплатеното задължение. Така изложените мотиви на атакуваното
решение са ясни и последователни, както и са съответни
на постановения диспозитив. Макар в същите да не са обсъдени всички подробно
изложени доводи и възражения на страните, съответно и всички събрани по делото
доказателства, такава непълнота не води до нищожност на решението, а до
неговата необоснованост. Наред с това, в първото открито съдебно заседание пред
СРС на 21.11.2016 г. е изяснено от процесуалния представител на ищеца, се
изложеното в исковата молба относно частично извънсъдебно плащане не касае
исковия период, а и пред въззивния съд, по реда на
чл.129, ал.2 от ГПК ищецът е потвърдил размера на исковите суми за главница и
лихви за забава, които съвпадат с тези, посочени в петитума
на исковата молба. Отделно от това, първоинстанционният
съд с решението си е разграничил допълнително от претендираната
сума за главница каква част е за цена на ТЕ и такса за дялово разпределение,
според изложеното в заявлението по чл.410 от ГПК, и същото е сторено и по
отношение на претенцията за лихва за забава, при което е уважил частично само
иска за цена на ТЕ и за лихви за забава върху нея, за исковите периоди, като е
отхвърлил иска за главница за цена на ТЕ до предявения за нея размер от 2198,29 лв., и този за лихва за забава върху
същата тази главница до предявения за лихвата размер от 579,25 лв., както и
изцяло е отхвърли иска за цена на услугата дялово разпределение и за лихви за
забава върху сумата за дялово разпределение. Ето защо в обжалваната част, която
е само по частично уважените искове за главница-цена на ТЕ и лихви за забава
върху нея, не се констатира недопустимост на решението, нито несъответсвие на сумите с тези по исковата молба или по
заявлението по чл.410 от ГПК, доколкото са по-малки от първоначално заявените
със заявлението размери.
При произнасянето
си по правилността
на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ответниците оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила, както обаче и да провери правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния
предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото
доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и
своевременно заявените доводи и възражения на страните.
Първоинстанционният съд е изложил по обжалваните
части на решението, в които са били уважени частично исковете, че задължението за цена на ТЕ е в окончателен
размер на 1108,05 лв., на база приетата СТЕ и изравнителните сметки, че абонати
за процесния имот в периода м.08.2012- м.04.2014 г.
са били Ю.М.и ответникът и тяхно е било задължението да поискат промяна на
партидата като представят документ за собственост пред дружеството- доставчик,
че в периода от 16.07.2013 до м. април 2014 г. ответникът е собственик на имота
и абонат, а после – че ответникът като съсобственик с М.дължи половината от
сумата т.е. 559,02 лв., и при липса на доказателство за плащане, е уважил иска за главницанта за тази сума, и е определил по реда на чл.162
от ГПК лихви за забава върху нея за исковия период в размер на 166,33 лв.
С въззивната жалба ответникът
не е направил оплакване за допуснато от първоинстанционния
съд нарушение по събиране на доказателствата, нито са направили страните
искания за събиране на нови такива, поради които въззивният
съд, с оглед и ТР № 1/2013г. не може служебно да събира нови писмени
доказателства, нито да допуска събиране на доказателства за правно значими
факти, за които ищецът носи доказателствената тежест, и извършва преценката за
правилност на решението съобразно вече събраните такива по делото пред СРС.
Според оплакванията в жалбата,
спорно по делото е кое лице има качеството потребител на ТЕ за исковия период,
и дали правата на ищеца в съсобствеността/собствеността върху описаното в
исковата молба жилище са доказани за исковия период. Също и доказано ли е
количеството потребена
ТЕ и забавата, респ. погасени ли са по давност исковите претенции.
Събраните по делото писмени
доказателства сочат на следното : С нот.акт № 36,
н.д.№ 124/ 16.07.2013 г., Ю.Б.М.е прехвърлила на ответника Б.Р.Т. 1/4 ид. част
от процесното жилище, срещу задължение за издръжка и гледане,
като си е запазила за себе си пожизнено правото на ползване върху описаното
жилище. В текста на ттози нотариален акт е посочено,
че приобретателят е съсобственик на имота.
С нот.акт
№ 55, н.д.№ 55/9.03.2015 г. за покупко-продажба, ответникът Б.Р.Т. продава на Б.А.Т.изцяло процесното жилище. Последният на 13.07.2015 г. е подал заявление до дружеството-
ищец, с което е поискал да бъде променена партидата за апартамента на ул. ***** абонатен номер 125832 и той -Б.А.Т., да се счита за абонат
/клиент за доставка на топлинка
енергия за имота.
Тези доказателства сочат, че от 16.07.2013 г. до 30.04.2014
г. ответникът Б.Р.Т. е притежател на 1/4 ид.ч. от процесното топлоснабдено жилище,
която й е била прехвърлена от Ю.М.. Доколкото обаче върху така прехвърлената 1/4
ид.ч. прехвърлителят Ю.М.си
е запазила вещното право на ползване /на стр.2 от нот.акт/,
то за придобитата 1/4 ид.ч. от собствеността Б.Р.Т. има положението на „голия собственик“, а по силата на закона облигационната
връзка за прехвърлената 1/4 идеални части, върху която М.си е запазила
правото на ползване, е възникнала между ищеца и Ю.М.като вещен ползвател и
респ.потребител на ТЕ съгласно чл.153 от ЗЕ. Неоснователно е възражението на ответника,
че М.е имала вещното право на ползване върху целия имот, тъй като такъв извод
не следва от н.а. 36/16.07.2013 г., който удостоверява само воля на страните за
прехвърляне право на собственост на 1/ 4 ид.ч. , но
не и учредяване в полза на М.на вещно право на ползване от Т. за повече от
прехвърлената 1/ 4 ид.ч. поради липсата на такава
воля на страните в нотариалния акт. Ето защо изразът в нот.акт,
че М.си запазва безвъзмедно пожизнено правото на
ползване върху описания имот, следва да се тълкува съобразно волята на страните
за прехвърляне на правото на собственост върху 1/ 4 ид.ч.,
именно върху която прехвърлена 1/ 4 ид.ч. се простира
и запазеното право на ползване.
В производството по делото
не бяха представени
доказателства, че ответникът Б.Р.Т. е придобил други идеални части от
имота, освен горепосочената 1/4 ид.ч., въз основа на различно основание
от осъществената на 16.07.2013г. сделка с Ю.М.. В нот.акт №
36/16.07.2013 г. същият се сочи като съсобственик на имота, но
удостоверителната функция на нотариуса по сделката е да установи, дали прехвърлителят/т.е.М./ е собственик на прехвърленото,
съгласно чл.586, ал.1 от ГПК, но не и какви други права има приобретателят
върху имота, ето защо този нот.акт не доказва, че Т.
е имал права върху имота преди 16.07.2013 г., нито че след тази дата е имал
повече от 1/ 4 ид.ч. от имота. Наистина, нот.акт № 55/09.03.2015 г. сочи Т. като собствени на целия
имот, но към дата, която е след края на исковия период, при което и при липсата
на други доказателства, не може да се приеме за безспорно установено, че Т. е
бил носител на правото на собственос над 1/ 4 ид.ч. за времето от 16.07.2013 г. до 09.0.2015 г.Съдът не
може да основава решението си на предположения, още повече за придобиване на
вещни права, за доказването на които ЗС предвижда специална форма.
По отношение на това кое лице-голият собственик или
вещният ползвател, е потребител на ТЕ, въззивният съд
намира, че вещният ползвател, а не голият собственик, има качеството потребител
на ТЕ по силата на закона, тъй като чл. 57 от ЗС предвижда, че ползувателят е длъжен да плаща разноските, свързани с ползуването, включително данъците и другите такси, да поддържа
вещта в състоянието, в което я е приел, и да я върне на собственика след
прекратяване на правото на ползуване, която
императивна материално правна норма въззивният
съд прилага. Въззиваемата
страна-ищец не е взел никакво становище по оплакванията в жалбата, при което въззивната проверка относно фактите се ограничава до
оплакванията на ответика с въззивната
му жалба. Не се доказа по делото дали прекратяване правото на ползване на М.се е
прекратило преди 30.04.2014 г./края на исковия период/, при което въззивният съд приема, че за периода 16.07.2013-30.04.2014
г. тя е потребителя на ТЕ за 1/ 4 ид.ч. от жилището и
тя дължи съответната част от цената на потребената
ТЕ. А ответникът Т., като притежател само на 1/ 4 ид.ч.
от „голата“ собственост за същия този период 16.07.2013-30.04.2014 г. няма
качеството потребител на ТЕ, и поради липсата на доказателства същият да е
придобил право на собственост/вещно право на ползване върху процесното
жилище преди 16.07.2013 г.-назад до 01.08.2012 г./началото на исковия период/,
то същият не е потребител на ТЕ по смисъла на закона и не дължи цената на ТЕ,
установена от приетата по делото СТЕ за исковия период, възлизаща на 1021,95
лв., според приетата СТЕ.
При този извод за липсата на облигационно отношение между
ищеца и ответника за исковия период относно ползване на ТЕ за процесното жилище, иска срещу него за цена на ТЕ се явява
недоказан и неоснователн и подлежащ на отхвърляне.
При този извод въззивният съд намира, че не следва да
обсъжда другите оплаквания по въззивната жалба за
неоснователност на иска за цената на ТЕ.
При липсата на главен дълг, неоснователен се явява и
обусловеният от него акцесорния
иск за лихви за забава върху дълга.
Поради несъвпадане изводите на
двете съдебни инстанции, решението в обжалваните части се явява неправилно и следва
да се отмени, и исковете да се отхвърлят като недоказани и неоснователени
изцяло. При този изход на спора, направените от ищеца разноски остават в негова
тежест, и същият дължи на ответника 450
лв. разноски за първата инстанция, за адв.възнаграждение
съгласно списъка по чл.80 от ГПК пред СРС и доказателството за тези разноски,
удостоверено плащане в брой с договора за правна защита с отговора на исковата
молба при липсата и на възражение по чл.78, ал.5 от ГПК
пред първоинстанционния съд. Това налага отмяна
на решението и в частта за разноските, като се осъди ищеца за плати на
ответника 450 лв. разноски изцяло.
По разноските за възивната инстанция: Ответникът е направил 55 лв. разноски за държвна такса, от които 5 лв. банкова комисионна, също и 500лв.
разноски за адвокатско възнаграждение, като последното, предвид заявеното от
ищеца-въззиваем възражение за прекомерност, съдът намалява на минималния размер
от 300 лв. по чл.7, ал.2, т.1 от Наредба
№ 1/2004 г. на ВАдвС, вр. чл.78, ал.5 от ГПК, предвид обжалваемия
интерес, който е под 1000 лв. и липсата на фактическа сложност на спора пред въззивния съд. Ето защо за въззивната
инстанция на ответника се дължат общо 355 лв. разноски.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 312409 от 12.01.2018
г., постановено по гр.д. № 5467/2016 г. на СРС, 58 състав, в частите, в които
са били уважени исковете на „Т.С.” ЕАД срещу Б.Р.Т. и в частта за разноските, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от “Т.С.”
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
срещу Б.Р.Т.
ЕГН ********** ***, чрез адвокат Н.А.,*** офис 507, искове
с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с
чл.150 ал.1 от ЗЕ и чл. 110, ал. 2 ЗС за признаване
за установено, че
Б.Р.Т. дължи на „Т.С.” ЕАД *** абон. номер
125832, цена за топлинна енергия от 559,02
лв. за периода м. 08.2012- м.04.2014, със законната лихва от 28.08.2015 г. и лихва за забава от 121,62 лв.за периода от
30.09.2012-19.08.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от
07.09.2015 г. по заповедно производство 51608 от 2015 г. на СРС 58 с-в,
ОСЪЖДА “Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати
на основание чл.78, ал.3 от ГПК, на Б.Р.Т. сумата 450 лв. разноски за първата инстанция, и на основание чл.78, ал.3 и ал.5 от ГПК
сумата общо 355 лв. разноски за въззивната
инстанция.
Решението е постановено при участние на трето лице- помагач на ишеца-
MX ЕЛВЕКО
ООД, гр.София.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.