Р Е Ш Е Н И Е
№ 262274 24.09.2021 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XXI
граждански състав, в публично съдебно заседание на осми септември две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА
БОЕВА
при участието на
секретаря: Малина Петрова,
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 8886 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от С.А.К., ЕГН **********
против „Изи асет мениджмънт” АД, ЕИК *********, с която е предявен осъдителен
иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор
за заем № ….от 31.07.2015 г., с предоставена парична сума от 400 лева. Бил
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради нарушаване на разпоредбите на
чл. 11, ал. 1, т.9, т. 10 ЗПК. Договорената неустойка за непредоставяне на обезпечение
била нищожна, поради прекомерност, противоречие с материалния закон – чл. 71 ЗЗД, чл. 33 ЗПК и нарушение на добрите нрави.
Поради недействителност на договора, съответно
клаузата за неустойка по чл.4, получените суми над главницата били без правно
основание. Моли се за присъждане на 317,50
лева – недължимо платена за неустойка, ведно със законната лихва от
постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор,
с който оспорва претенцията.
Твърди, че
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК било спазено – размерите на ГЛП и ГПР
били изрично посочени в договора. Общият размер на плащанията, изчислен към
момента на сключване на договора, бил посочен. ГПР се изчислявал в проценти и
не представлявал фиксирана сума, а коефициент. Изискването на чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК не било приложимо, т.к. се прилагал фиксиран годишен лихвен процент, а
изискването на т. 11 било спазено, тъй като не било необходимо предоставянето
на информация за последователността на разпределение на вноските между
различните непогасени суми.
Неоснователно било възражението за нищожност на
неустойката. Законът не изисквал при уговарянето й да се посочва кои вреди ще
бъдат компенсирани. Ищецът не предоставил гаранции за връщане на заема, като
неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, поставяло
дружеството в риск, който иначе щял да бъде покрит. Клаузата не противоречала и
на материалния закон – чл. 71 ЗЗД и чл. 33 ЗПК. Моли за отхвърляне на иска.
Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата,
че: между страните е бил сключен договор за заем от 31.07.2015 г., със сочените
в ИМ параметри, по който предоставената сума от 400 лева е усвоена и
впоследствие – изцяло погасена; че по договора ищцата е платила и сумата от
317,50 лева - за неустойка /вж.
Определение по чл. 140 ГПК № 260797/29.01.2021 г. – л.48-49/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги
съпостави с приетите писмени доказателства.
В чл. 4, ал. 2 от договора е предвидена дължимостта
на неустойка в размер на 317,50 лева
при непредоставяне на обезпечение. Клаузата за дължимостта й е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка,
поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по
т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените
разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост
на неустойка, съдът следи и служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с
неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за
кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т.
д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на
страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая,
страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключване на договора –
поръчителство на две ФЛ, които да отговарят на определени критерии или банкова
гаранция, валидна за срок 30 дни след срока за плащане на задълженията, като
при неизпълнение са предвидили неустойка. Размерът й представлява 79,38 % от този на заетата сума от 400
лева.
Въведеното
изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова
гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в
който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на
практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за
потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчители,
т.к. същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да
се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна
история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в
размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за
учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е.
все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това
положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към
погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване
на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен
да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на
заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне
на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката
всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му
не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата
сума. Размерът на неустойката представлява близо
80 % от заетата сума.
Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на
справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които
законодателят определя за неустойката. Действително няма пречка размерът й да
надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за
преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза
обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава
изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и
санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе
си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в
контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от
закона. Тя драстично нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в
т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV
г. о., ГК/.
Тъй като противоречието между неустойката и добрите
нрави е налице още при сключване на договора, не е налице валидно неустоечно
съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в
тази част договорът не е пораждал правно действие. Нищожността е пречка за
възникване на задължение.
Отделено е за безспорно и се установява от
представената от отв. дружество справка за извършени плащания, че ищцата е
платила именно търсената сума от 317,50 лева като неустойка по договора. Липсва
основание за получаването й, поради което искът е основателен и следва да бъде
уважен, ведно със законната лихва от предявяване на ИМ до погасяването, като
последица.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му
разглеждане, разноски следва да се присъдят на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за
плащане на: 50 лева - ДТ; 5 лв. – ДТ СУ.
Претендира
се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да
бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал.
2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.1 НМРАВ, възлиза на минимума от 360 лева с ДДС, който
ще се присъди лично на пълномощника.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да плати на С.А.К., ЕГН **********,
с адрес: ***, следните суми: 317,50 лева
/триста и седемнадесет лева и петдесет стотинки/ - получена без основание за
неустойка по договор за паричен заем от 31.07.2015 г., ведно със законната лихва, считано от постъпване
на исковата молба в съда – 21.07.2020 г. до окончателното погасяване, както и
общо 55 лева /петдесет и пет лева/ -
разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
ет. 2, оф. 40-46, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на
а. Д.Г.Б.,***, сумата от 360 лева с ДДС /триста
и шестдесет лева/ - адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на ищеца С.А.К. в производството
по настоящото дело.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
Банкова
сметка, ***щеца, съгл. чл. 236, ал.1, т.7 ГПК /л.3/:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:п
ВЯРНО С
ОРИГИНАЛА
МП