Р Е Ш Е Н И Е
град София, 13.03.2019 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тринадесети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …......… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №2793 по описа за 2018 година
и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК и чл.248, ал.3 от ГПК.
Със съдебно решение №22099 от 30.12.2016г.,
постановено по гр.дело №32954/2014г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти състав, е отхвърлен
предявения от С.Х.С. срещу "Ю.Б." АД като правоприемник на
търговското предприятие на "А.Б.-
клон Б." иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на
ответника да върне на ищеца сумата от 397.84 евро, получена без основание в
периода м. април 2009г. - м. февруари 2014г. поради нищожност на клаузата на
чл.13 от Общите условия на "А.Б.-
клон Б.", представляващи неразделна част от
договор за кредит №503-222/2008 от 20.06.2008г., сключен между "А.Б." А.Е.,
дружество регистрирано съгласно гръцкото законодателство, чрез клона си "А.Б.- клон Б.", и
ищеца С.Х.С., ведно
със законната лихва от завеждане на исковата молба - 05.03.2014г. до окончателното
изплащане на главницата. Със съдебното решение е осъден С.Х.С. да заплати на "Ю.Б." АД направените по
делото разноски в размер на 836.75 лв..
С определение №121054
от 16.05.2017г., постановено по гр.дело №32954/2014г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти
състав, е отхвърлена молбата на ищеца - С.Х.С. за изменение на съдебно решение №22099 от 30.12.2016г.
по гр.дело №32954/2014г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти състав в частта за
разноските.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца - С.Х.С., чрез
адв.П.И., с която се обжалва изцяло съдебно решение №22099 от 30.12.2016г. по
гр.дело №32954/2014г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти състав, като са инвокирани доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт, като
постановен в нарушение на материалния закон и допуснати нарушения на
процесуалните правила. Твърди се, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като
в изготвения доклад по делото не е указал на страните разпределението на
доказателствената тежест, кои обстоятелства се нуждаят от доказване, както и за
кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства, поради което не е
изпълнил задължението си по чл.146, ал.2 от ГПК, което е довело до накърняване
правото на защита на ищеца и съответно е постановено незаконосъобразно съдебно
решение. Излага се още, че първостепенният съд не е обсъдил
всички събрани по делото доказателства, относими към правилното решаване на
спора, което е довело до постановяване на незаконосъобразен съдебен акт. Твърди се, че първостепенният съд е обосновал погрешен извод, че
кредитополучателят е имал възможност да влияе върху съдържането на чл.13 от
Общите условия, неразделна част от сключения договор за кредит, като се е
позовал на чл.9 от договора от 20.06.2008г.. Поддържа се, че съгласно нормата
на чл.146, ал.4 от ЗЗП тежестта за доказване, че клаузата на чл.13 от Общите
условия е индивидуално уговорена е на търговеца, за което в настоящия случай не
са ангажирани доказателства. Излага се, че чл.13 от Общите условия е
неравноправна клауза по смисъла на чл.143, т.10 във връзка с чл.144, ал.2, т.1
от ЗЗП и като такава е нищожна на основание чл.146, ал.1 и ал.2 от ЗЗП, тъй
като нарушава основни принципи на равнопоставеност на страните в договорното
правоотношение доколкото съдържанието й е изцяло в полза на банката и не защитава
интересите на потребителите. Излага се още, че в чл.4.1 от договора за кредит е
уговорена фиксирана годишна лихва в размер на 6.2 % за първите петнадесет
години, но с оглед факта, че в случая договорът е сключен за срок от 12 години,
т.е. следва да се приеме, че за целия срок на действие на договора страните са
се съгласили и договорили за постоянен размер на лихвения процент, при което
положение е недопустимо едностранно и без съгласието на кредитополучателя
банката да променя размера на годишния лихвен процент. В тази връзка се
излага, че банката-кредитор не е имала правно основание за едностранно
увеличение на лихвения процент по сключения договор за кредит от 20.06.2008г. и
съответно получените от нея суми за лихва за исковия период са дадени без
основание, респективно със сумата
от 397.84 евро, с левова равностойност от 778.11 лв., ответникът
неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца- кредитополучател. По горните аргументи моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло първоинстанционното съдебно
решение и постанови друго, с което да уважи предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД като основателен
и доказан. Претендира присъждане на разноски, направени за двете съдебни
инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК. В депозирано писмено становище от
11.12.2018г. е обективирано възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендираното
от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, което
не е съобразено със законоустановения минимален размер, регламентиран в Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Въззиваемата страна - "Ю.Б." АД, чрез адв.Г.Р. депозира писмен отговор, в който
изразява становище относно неоснователността на подадената въззивна жалба от ищеца.
Наведени са доводи за правилност и законосъобразност на обжалваното
първоинстанционно решение, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, като постановено при
правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Твърди се, че правилно
първоинстанционният съд е обосновал краен извод, че са налице договорните
предпоставки в клаузата на чл.13 от Общите условия, неразделна част от сключения договор за кредит от 20.06.2008г., поради което липсва основание да се приеме, че
е налице недобросъвестно поведение на банката, която едностранно през исковия
период е променила размера на дължимата лихва на основание клаузата на чл.13 от
Общите условия. Поддържа се, че съдът е направил правилен извод за валидността
и индивидуалната договореност на клаузата на чл.13 Общите условия, която не е неравноправна, тъй като не се
установява нито една от хипотезите, посочени в чл.143 от ЗЗП. Сочи се, че основанията
за промяна на лихвите по анюитетните месечни вноски са предвидени и договорени
между страните, липсват уговорки, които да са във вреда на кредитополучателя
доколкото последният се е запознал с условията на договора и е постигната обща
воля между страните, обективирана в клаузите на сключения между тях договор за кредит от 20.06.2008г.. Във връзка с изложените
аргументи се поддържа, че клаузата на чл.13 от Общите условия, неразделна част от сключения договор за кредит от 20.06.2008г., е действителна и обвързваща страните, поради
което платените от ищеца лихви на основание увеличения
лихвен процент са дадени на валидно договорно основание и като такива не
подлежат на връщане от страна на банката-кредитор. С оглед горните съображения моли
съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното съдебно
решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за
въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Постъпила е частна жалба от ищеца - С.Х.С., чрез адв.П.И., срещу
определение №121054 от 16.05.2017г., с което е отхвърлена молбата на ищеца - С.Х.С. за изменение на съдебно
решение №22099 от 30.12.2016г. по гр.дело №32954/2014г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти
състав в частта за разноските. Изложени са доводи, че присъденият размер на
адвокатски хонорар в полза на ответника е необосновано и прекомерно висок, налице
е несъразмерност между присъденото адвокатско възнаграждение и цената на
предявения иск. Твърди се, че в случая адвокатското възнаграждение на ответника
следва да се присъди в минимален размер от 300.00 лв., както е регламентиран в
чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, тъй като делото не се отличава с фактическа и
правна сложност. Моли съда да постанови съдебен акт, с който на основание
чл.248 от ГПК да отмени обжалваното определение и измени съдебно решение №22099
от 30.12.2016г. по гр.дело №32954/2014г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти състав в
частта за разноските като намали същите до размер на сумата от 300.00 лв..
Ответникът по частната жалба - "Ю.Б." АД, чрез адв.Г.Р. депозира
писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на подадената
частна жалба. Твърди се, че присъденият на ответника размер на адвокатско
възнаграждение е съобразен с фактическата и правна сложност на спора, така и с
извършените процесуални действия от процесуалния представител на ответника.
Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното определение
като правилно и законосъобразно.
Предявен е от С.Х.С. срещу "Ю.Б." АД като правоприемник на търговското предприятие на "А.Б.- клон Б." иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за заплащане на платена без основание сума в общ размер от 397.84 евро, получена в периода м.април 2009г. - м. февруари 2014г. поради нищожност на клаузата на чл.13 от Общите условия на банката, представляващи неразделна част от договор за кредит №503-222/2008 от 20.06.2008г..
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за
спора факти и обстоятелства.
В
конкретния случай не се спори между страните, а и от доказателствата по делото
се установява, че между тях е съществувало валидно
облигационно отношение, произтичащо от договор за
кредит №503-222/2008 от 20.06.2008г., съгласно който ищецът - С.Х.С. като кредитополучател е
получил от "А.Б.- клон Б."
/чийто правоприемник е "Ю.Б." АД/ кредит
в общ размер на 17000 евро, сключен за срок от 12 години. Уговорено е в чл.4.1
от договора фиксирана годишна лихва от 6.2 % за първите петнадесет години. Не
се спори още и относно факта, че през м. април 2009г. банката едностранно е
увеличила размера на годишната лихва от 6.2% на 7% на основание чл.13 от Общите
условия, валидни за договора и представляващи неразделна част от него.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно и
допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното
съдебно решение, с което е отхвърлен предявения иск, първостепенният съд е
приел, че независимо от факта, че в чл.4.1 от договора за кредит от 20.06.2008г. е уговорена фиксирана годишна лихва в размер на 6.2 % за целия срок на
договора, е съществувала уговорка в чл.9 кредитополучателя да иска дерогирането на
клаузи от Общите условия, вкл. и на чл.13, но в случая ищецът не е направил
такова искане, предвид на което се налага извода, че подписвайки договора и
общите условия, ищецът се е съгласил със всички съдържащи се в тях клаузи. По
тези съображения решаващият съд е обосновал краен извод, че клаузата на чл.13
от Общите условия е била уговорена индивидуално с ищеца, предвид на което по делото
е установена предпоставката по чл.146, ал.1 ЗЗП, която изключва нищожността на
чл.13 от Общите условия. Независимо от така направения извод, СРС
е изложил мотиви, че по отношение на чл.13
от Общите условия не е налице нито една от хипотезите на чл.143, т.10 и т.12
ЗЗП, респективно не се установява неравноправност по смисъла на посочените
разпоредби. По тези съображения е прието, че платената от ищеца на "Ю.Б."
АД сума в общ размер от 397.84 евро е получена на валидно договорно основание, поради което
предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД се явява неоснователен и като
такъв подлежи на отхвърляне. Настоящият
състав счита, че изложените от първоинстанционния съд мотиви не кореспондират
на събраните по делото доказателства и са обосновани при неправилно приложение и
тълкуване на материалния закон.
На първо място следва да се разгледа наведеното от въззивника възражение за
допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение при изготвяне на доклада
по делото с оглед липсата на указания на страните относно разпределението на
доказателствената тежест, кои обстоятелства се нуждаят от доказване, както и за
кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства. С оглед задължението на
съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, съобразно
чл.146 ГПК първоинстанционният съд следва да изготви доклад по делото, в който да
посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои
от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да предприемат
съответните процесуални действия, включително да посочат нови доказателства. От
този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови обстоятелства и да
сочат нови доказателства, след като не са налице условията по чл.147 ГПК. В настоящия случай първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си по чл.146,
ал.1 и ал.2 ГПК - изложил е обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и
задължения, дал е правна квалификация на спорното право, посочил е с оглед
становището на страните по отношение на кои факти страните не спорят, както и кои обстоятелства
подлежат на доказване, разпределил е доказателствената тежест между страните и
им е указал за кои твърдяни от тях факти не сочат доказателства. При това
положение в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на
пълно и главно доказване всички факти и обстоятелства, на които основава
исковата си претенция. Правилно е разпределена
доказателствена тежест между страните съобразно нормата на чл.154 от ГПК и първостепенният
съд е изпълнил задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, предвид на
което въззивният съд счита, че няма допуснато процесуално нарушение при
изготвяне на доклада по делото, което е довело до накърняване правото на защита
на страната.
Доводите във въззивната жалба досежно материалната незаконосъобразност на
обжалваното решение въззивният съд счита за основателни, поради следните
съображения:
За да
бъде уважен иска по чл.55,
ал.1, предл.1 ЗЗД, съдът следва да установи
наличието на две предпоставки: 1) получаването на нещо от обогатилото се лице - ответника,
което му се дава от обеднялото лице -в случая
ищеца и 2) липса на основание за получаването, като в хипотезата на чл.55,
ал.1, предл.1 ЗЗД тази липса следва да е начална,
каквито са и твърденията въведени от ищеца в настоящото производство.
Спорен по делото е въпроса дали за ответника - "Ю.Б." АД като правоприемник на "А.Б.-
клон Б." съществува право
да увеличи лихвения процент на основание чл.13 от Общите условия, респективно
дали посочената клауза е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 вр. чл.144,
ал.2, т.1 от ЗЗП, което обуславя нейната нищожност на основание чл.146, ал.1 и
ал.2 ЗЗП. Основателно е наведеното във въззивната жалба възражение за неравноправност
на клаузата на чл.13 от Общите условия. Съгласно §13, т.1
от ДР на ЗЗП, "потребител" е всяко физическо лице, което придобива стоки или
ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по
този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.
В настоящия случай ищецът има качеството на потребител, доколкото по делото не
е проведено доказване, че заетите средства са ползвани от кредитополучателя във
връзка с евентуално осъществявана от него търговска дейност. Следователно
сключеният между страните договор за кредит от 20.06.2008г. попада в приложното поле на ЗЗП, в който нормативен акт е установена принципна
забрана на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител,
които са прогласени за нищожни, освен ако са индивидуално уговорени. Индивидуално
уговорени клаузи по смисъла на чл.146,
ал.1 ЗЗП биха били тези, при които
договорът е сключен при по-благоприятни и/или различни условия от стандартно
/типово/ предлаганите от банката на други потребители. Според чл.146,
ал.2 ЗЗП не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия. Доколкото в
конкретния случай ищецът изрично е навел твърдения, че клаузата на чл.13 от
Общите условия не е индивидуално уговорена, то съдът приема, че при
съобразяване с разпоредбата на чл.146,
ал.4 от ЗЗП, в тежест на ответника е било да ангажира доказателства
по делото, че клаузата на чл.13 от Общите условия не е била предварително
подготвена или дори и да е била, то ищецът е имал възможност да я обсъди с
ответника и да влияе върху съдържанието й каквито доказателства в случая няма
ангажирани. Предвид изложеното въззивният съд счита за неправилни изводите на СРС, че клаузата на чл.13 от Общите условия е
индивидуално уговорена, след като в чл.9 от договора от 20.06.2008г. е
предвидена възможност кредитополучателят да влияе върху съдържанието на
разпоредби от Общите условия, от която в случай същият не се е възползвал.
Законът
обявява за неравноправна всяка уговорка във вреда
на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като примерно изброява редица типични случаи, измежду които и
клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно
условията на договора въз основа на непредвидено в него основание - чл.143,
ал.1, т.10 ЗЗП или клауза, която дава
право на търговеца да увеличава цената, без потребителя да има право в тези
случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително
завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора (т.12). От
забраните по чл.143,
т.10 и т.12 са предвидени изключения
по отношение на доставките на финансови услуги, уредени в чл.144
ЗЗП, поради което е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща
възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, ако са налице
следните кумулативно дадени условия: а/ обстоятелствата, при чието настъпване
може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в Общите
условия, б/ тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от
волята на кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под
контрола на кредитора, в/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно
описана в договора или Общите условия /чл.144,
ал.4 ЗЗП/, т.е. да е ясен начина на формиране на лихвата, г/ при настъпването на
тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на
първоначално уговорената лихва - ако е предвидена възможност само за
повишаване, това несъмнено води до "значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя" съгласно чл. 143
ЗЗП.
В процесната
хипотеза в сключения между страните договор за кредит от 20.06.2008г., съответно в Общите условия към него, няма
уговорена клауза, в която е регламентиран реда и начина, по който се предвижда увеличения на лихвения процент, а единстено
са изброени съответните обективни
обстоятелства /т.1 и т.2 на чл.13 от Общите условия/, при които е
предоставено право на банката едностранно да променя лихвения процент. Наред с това липсва клауза в договора, съответно в Общите условия към него, в която са
предвидени конкретни условия, при наличието на които е налице възможност както за повишаване, така и за понижаване
на първоначално уговорената лихва. Следователно въззивният съд приема, че клаузата на чл.13 от Общите условия, предвиждаща
възможността банката едностранно да увеличава договорения лихвен процент противоречи
на императивните разпоредби на закона - чл.143,
ал.1, т.10 и т.12 от ЗЗП, тъй като създава неяснота и значително неравновесие
между страните по договора до степен,
която обоснове извод за нищожността й като неравноправна. Следователно в полза
на банката-кредитор не е възникнало право едностранно да
увеличи лихвения процент на основание чл.13 от Общите условия на договора,
респективно в тежест на кредитополучателя не е
възникнало валидно договорно задължение за процесния период да заплаща по-висок
размер на лихви.
Предвид гореизложеното се налага извода, че
извършеното от ответника - "Ю.Б." АД като
правоприемник на "А.Б.- клон Б." едностранно повишаване на годишния
лихвен процент за исковия период - м. април 2009г. - м. февруари 2014г. е направено при начална липса на основание. Следователно сумата, платена от ищеца по погасителния план, съставен на база на
незаконосъобразно изменения годишния лихвен процент, подлежи на връщане като
получена от ответника без основание. За "Ю.Б."
АД като правоприемник на "А.Б.- клон
Б." е възникнало задължение по силата на чл.55,
ал.1, предл.1 ЗЗД да върне в патримониума на обеднялото лице - С.Х.С. разликата между предварително
договорените анюитетни вноски и заплатените завишени вноски по договор за кредит №503-222/2008
от 20.06.2008г. за периода от м. април 2009г. - м. февруари
2014г., която е в размер на 397.84 евро.
С оглед на изложените съображения
и поради несъвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд атакуваното решение, в т.ч. и за разноските като неправилно
и незаконосъобразно следва да бъде отменено изцяло на основание чл.271, ал.1 от ГПК и вместо него постановено друго, с което предявеният
иск по чл.55,
ал.1, предл.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 397.84 евро да бъде изцяло
уважен като основателен и доказан.
По подадената частна жалба съдът приема следното:
Частната жалба е допустима като
подадена в законоустановения срок.
Разгледана по същество частната
жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
С оглед изхода от спора по делото обжалваното определение №121054 от 16.05.2017г.,
с което е отхвърлена молбата на ищеца - С.Х.С. за изменение на съдебно решение №22099 от 30.12.2016г.
по гр.дело №32954/2014г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти състав в частта за
разноските, следва да се отмени. Подадената частна жалба се явява основателна и
като такава следва да бъде уважена.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция право на разноски има въззивника-ищец, на който следва да
се присъдят сторените от него разноски пред СРС и СГС. Пред първата инстанция
реално сторените от ищеца разноски са общо в размер на 200.00 лв. /150.00 лв. -
платен адвокатски хонорар и 50.00 лв., държавна такса/, а пред СГС съгласно
приложен списък по чл.80 от ГПК претендираните разноски от въззивника-ищец
възлизат общо в размер на 40.00 лв. /25.00 лв., държавна такса за въззивно
обжалване, и 15.00 лв., държавна такса за подадена частна жалба/. Няма данни за
сторени разноски за адвокатско възнаграждение, поради което такова не се
присъжда. Предвид изложеното и на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78,
ал.1 от ГПК въззиваемият-ответник следва да бъде
осъден да заплати на въззивника-ищец общо сумата от 240.00 лв., реално направени
разноски пред двете съдебни инстанции.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ съдебно
решение №22099 от 30.12.2016г., постановено по гр.дело №32954/2014г. по описа
на СРС, Г.О., 46-ти състав,
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА "Ю.Б."
АД /правоприемник на търговското предприятие на "А.Б.-
клон Б."/, с ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, със съдебен адрес:***0 /чрез адв.Г.Р./;
да заплати на С.Х.С., с ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:***
/чрез адв.П.И./; на правно основание чл.55,
ал.1, предл.1 от ЗЗД сумата от 397.84
евро, представляваща разликата между размера на дължимата по
чл.4.1 от договор за кредит №503-222/2008 от 20.06.2008г. уговорена фиксирана
годишна лихва в размер на 6.2 % и размера на лихвата, едностранно увеличена на
основание чл.13 от Общите условия на договора в размер на 7 %, за периода м.
април 2009г. - м. февруари 2014г., която сума е получена без основание, ведно
със законната лихва от завеждане на исковата молба - 05.03.2014г. до
окончателното й изплащане, както и на правно основание чл.78,
ал.1 от ГПК сумата от 240.00 лв.,
сторени разноски пред двете съдебни инстанции.
ОТМЕНЯ определение №121054
от 16.05.2017г., с което е отхвърлена молба на ищеца - С.Х.С. за изменение на съдебно
решение №22099 от 30.12.2016г. по гр.дело №32954/2014г. по описа на СРС, Г.О., 46-ти
състав в частта за разноските.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./
.