№ 284
гр. Козлодуй, 01.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КОЗЛОДУЙ, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Адриана Г. Добрева
при участието на секретаря Деница Ол. Лихарска
като разгледа докладваното от Адриана Г. Добрева Гражданско дело №
20241440100836 по описа за 2024 година
Делото е образувано по искова молба на А. С. А., ЕГН ********** ......
подадена чрез адв. М. М., с която е предявил против ...... със седалище
гр.София, осъдителен иск за осъждането на ответника да заплати на ищеца
сумата от 1286.19 лева, недължимо платена сума по Договора за паричен заем
......, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба на 10.07.2024г.
до окончателно изплащане на вземането. Претендират разноски.
В исковата молба се твърди, че на 23.12.2020г. между А. С. А. и ...... е
сключен Договор за потребителски заем № 480279. Сочи, че съгласно чл. 3 от
договора отпуснатият заем бил в размер на 600 лв., а кредитът следвало да
бъде погасен за срок от 18 месеца. Размерът на годишната лихва бил посочен в
размер от 40,05 %, а размерът на годишният процент на разходите /ГПР/ – 48,
27 %. Твърди се, че в чл. 4.3 от сключения договор било предвидено същият да
бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, за които били предвидени
неизпълними условия. В случай на непредоставяне на обезпечение
кредитополучателят дължал неустойка в размер на 1210.98 лв.. Според ищеца
Договор за потребителски заем № 480279. е нищожен, както е нищожна и
уговорената неустойка. Твърди, че чрез нея се заобикаля размерът на
законоустановения максимален годишен процент на разходите /ГПР/, същата
само формално била посочена като обезщетение за неизпълнение, но
1
представлявала разход по кредита. Самата неустойка излизала извън
присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция, а
размерът й противоречал на добрите нрави. Поддържа, че чрез тази неустойка
кредитодателят целил да заобиколи разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, според
която при забава в изпълнението кредиторът имал право на обезщетение в
размер на мораторната лихва. Счита и че клаузата, с която е предвидена
неустойка е неравноправна съгласно чл. 134, ал. 2, т. 5 ЗПКр. Въз основа на
изложеното иска след като бъде установено, че клаузата в процесния договор
за потребителски кредит, с която е предвидена неустойка по процесния
договор е нищожна, ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от
1286.19 лв., представляваща недължимо платена сума по договора за кредит.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
......, в който се поддържа, че производството е недопустимо, а иска е
неоснователен. Твърди, че правото на иск е упражнено при условията на
злоупотреба с право, като целта била да се кумулират съдебни разноски в
полза на ищеца. Твърди, че в рамките на кратък период от време от ищеца
срещу ответника били образувани още дела и настоящото във връзка със
сключени между страните договори за кредит. Възразява срещу присъждането
на разноски в полза на ищцата в случай, че е налице основанието за това, като
твърди, че той не е материално затруднено лице по см.на чл. 38а ЗАдв. В
случай, че производството бъде прието за допустимо, се иска отхвърляне на
претенциите. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните
доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад по делото ответното
дружество е задължено да представи по делото заверен препис от преписката
по договор за паричен заем № 480279, като ...... изрично е предупредено за
неблагоприятните последици от неизпълнението на това задължение и че
съдът ще приеме за доказани неизгодните за страната факти, за които тя е
създала пречки за събиране на допуснатите от съда доказателства.
Задължението не е изпълнено, поради което съдът дължи да приложи
последиците на чл.161 ГПК и да приеме за осъществени твърденията на
2
ищеца за сключен договор за потребителски кредит ......, по силата на който
...... в качеството му на заемател е предоставил на А. С. А., ЕГН **********
заемна сума в размер на 600 лева, която следвало да бъде върната с лихва от
общо 241.02 лв. на 18 месечни вноски. В договора страните се договорили, че
в срок от три дни кредитът следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или
поръчители, отговарящи на следните изисквания – при един поръчител да
получава възнаграждение в размер на поне 7 минимални работни заплати, а
при двама поне 4, поръчителите да не са кредитополучатели или поръчители
по договори, сключени със заемодателя, поръчителят да няма задължения с
рейтинг различен от „редовен“ в Централния кредитен регистър, включително
по погасени задължения, поръчителят да предостави служебна бележка или
друг документ за размера на получаваните трудови доходи, а в чл. 4.3 от
договора е предвидено, че при неизпълнение на условията по предоставяне на
обезпечение се дължи фиксиран размер на неустойка за сумата от 1210.98 лв.
Съдът намира за необходимо да посочи, че доводите на ответника
относно задължаването по реда на чл. 190 ГПК и разместването на
доказателствената тежест от ищеца чрез недобросъвестно поведение губят
състоятелността си именно поради недобросъвестното поведение на самия
него. Ответното дружество не твърди, че не разполага с изисканите
документи, а единствено заявява, че няма да ги представи, доколкото по този
начин ще снабди съда с доказателства, обслужващи тезата на ищеца.
Гражданският процес е предвиден да разреши съществуващ
материалноправен спор между страните. Съгласно чл. 3 ГПК участващите в
съдебните производства и техните представители под страх от отговорност за
вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права и
съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината.
Действително съгласно, прокламирания в чл. 8 ГПК, гражданският процес е
състезателен, състезателното начало обаче не дава право на страните чрез
използване на процесуални приоми и лавиране между процесуалните
задължения да се домогват до благоприятно разрешение на материалния спор.
Действително в гражданския процес обективната истина, която съдът е
длъжен да разкрие, е доказаната истина. Недопустимо и противоправно е
обаче чрез целенасоченото лишаване от доказателствен материал една от
страните да се домогва да получи решение, обслужваща нейния интерес.
Именно и поради това законодателят е предвидил изричната санкционна
3
последица на чл. 161 ГПК. Приложението на чл.161 от ГПК съставлява
санкция за недобросъвестното поведение на страната, която е попречила за
попълване на делото с доказателства. Поради това по реда на чл.161 от ГПК
съдът може да приеме за осъществени само такива недоказани факти, които
страната, направила искането по чл.190 от ГПК е заявила и от които тя черпи
благоприятни последици /Решение № 90/21.01.2020 г. по т.д. № 1919/2018 г.
по описа на ВКС, ТК, I т.о./. Същевременно противно на доводите на
ответника хипотезата на чл. 190 ГПК не изисква доказване на обстоятелства, а
единствено искане от насрещната страна за представяне на документ, който се
намира у другата страна и обосноваване на значението му за спора. Едно от
процесуалните задължения на страните в гражданския процес е задължението
да представят намиращи се у тях доказателства, имащи значение за спора и
ползващи противната страна, както и да не пречат за събирането на
доказателства /Решение № 23/ 26.04.2017 г. по гр.д. № 2732/2016 г. по описа на
ВКС, I V г.о./. Ето защо и съдът намира за доказани посочените по-горе
обстоятелства, за чието установяване ответникът е създал пречки.
Изложените обстоятелства се установяват и от представеното от
ответника извлечение по движението на процесния договор за кредит, от
което се потвърждава, че ищеца е заплатил по него на ответника сумата от
общо 1886.19 лв., от които 600 лв. главница, 228.34 лв. лихва, 45 лв. такса и
1012.85 лв. неустойка.
Въз основа на установената фактическа обстановка съдът намира
от правна страна следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
В случая сключеният между страните Договор за потребителски кредит
......, попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на
потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се
прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи от договора, касаещи
неустойката и ГПР, съдът намира, че в случая уговорената неустойка
представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите. Посоченият в договора ГПР
не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите по
4
кредита, а именно - неустойката, която се начислява автоматично от
заемодателя и която следва да се включи в общите разходи по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на
Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд). Това е така, защото
получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката.
Предвидените изискванията за вида на обезпечението – банкова гаранция или
поръчители, отговарящи на конкретно условия създават значителни
затруднения за кредитополучателя при изпълнение на задължението му за
предоставяне на обезпечение степен, че то изцяло е възпрепятствано.
Противно и на правната и на житейската логика е потребител, който може да
осигури банкова гаранция в размер, равен на заетата сума, да прибегне до
сключване на възмездна сделка за потребителски кредит. От друга страна
дори изискванията за поръчителя/поръчителите да се приемат за изпълними,
трудно може поръчителят, а от там и кредитополучателят да се снабди с
всички удостоверяващи ги документи в рамките само на 3 дни.
Следователно може да се направи извод, че с изискването за такова
обезпечение и предвиждането на неустойка при неизпълнение,
кредиторът всъщност цели да получи едно допълнително плащане,
каквото ще е неустойката, а не да получи обезпечение на вземането му
към кредитополучателя. Кредиторът още от самото начало е наясно, че
вземането му за неустойка за непредоставено обезпечение ще е изискуемо,
поради което предвижда погасяването му в погасителния план.
Следва да се отбележи и, че неустойката по никакъв начин не се влияе от
изпълнението на главното задължение на заемателя по договора /да върне
заетата сума/, а се дължи независимо от това дали заемателят плаща
дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението
на заема по принцип няма самостоятелно значение извън неговата функция да
гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не следва да
е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са
последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче,
неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било
вреди за заемодателя и се дължи независимо от това дали такива биха могли
реално да настъпят или не. Още повече, че и се доказа точно изпълнение на
5
задълженията на заемателя и въпреки това заплащане на неустойка, т.е.
неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Очевидно е, че заплащането на сумата преследва
различни цели, а не обезщетение за претърпени вреди. Не може да бъде
пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне
на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер /видно от
погасителния план/ надхвърля в пъти размера на заетата сума, т.е. не само че
неустойката реално не покрива вреди, а и размерът й е необосновано завишен.
Не без внимание следва да се остави и обстоятелството, че чрез уговаряне на
неустойка в такъв размер кредиторът всъщност цели и да прехвърли риска от
оценката на кредитоспособността на кредитополучателея на самия него.
Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс
10 пункта/, което към 26.07.2022 г. /датата на сключване на договора/ означава,
че лихвите и разходите по процесния кредит не могат да надхвърлят 50 % от
заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по
кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която
това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода,
че с предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на
договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито
възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и уредената
още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да
6
се прибавя към погасителните вноски. Следователно процесната неустойка
има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т.
1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент на
разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, се считат за нищожни. Ето защо и настоящият състав достига до
извода, че сключения между страните договор за потребителски кредит ...... е
нищожен.
Не се спори между страните, а и от представените писмени
доказателства и заключението на вещото лице се установява, че ищеца е
заплатила на ответника сумата 1886.19 лв., от която 600 лв. главница и тъй
като държи да върне само нея, то платената разлика от 1286.19 лв. е
недължима и искът за връщане на платеното без основание следва да бъде
уважен в пълен размер.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има
право на разноски, съразмерно на уважените искове.
Претендира се сумата от 53.85 лв., представляваща заплатена държавна
такса и адвокатско възнаграждение за адвоката на ищцата, осъществил защита
по реда на чл. 38, ал. 1 т.3 ЗАдв. По делото е представен договор за правна
защита и съдействие, сключен между ищеца А. С. А. и ...... в който не е било
уговорено възнаграждение за процесуално представителство, а безплатна
правна помощ, поради което адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение. Основанията, при които адвокатът може да оказва безплатна
правна помощ и съдействие, са предвидени в чл.38, ал.1 от ЗАдв.. Преценката
дали да се окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално
затруднено или не, се извършва от самия адвокат и е въпрос на договорна
свобода между адвоката и клиента. Договорката по чл.38 от ЗА касае
вътрешните отношения между адвоката и клиента му, поради което не е
необходимо тя да се доказва. Същевременно разпоредбата на чл.38, ал.2 от
ЗАдв. Предвижда, че адвокатът има право на адвокатско възнаграждение във
всички случаи, когато съобразно правилата на чл.7 ГПК насрещната страна е
осъдена за разноските. В този смисъл е последователната практика на ВКС –
Определение № 43 от 10.02.2022г. на ВКС по ГД № 2611/2021г.
7
Не е налице сочената от ответника злоупотреба с права. Ищецът е
потребител, ползващ се със засилена защита с оглед обстоятелството, че е
икономически по-слабата страна в правоотношението с търговеца,
предоставящ заеми по занятие. При това потребителя е в значително по-
неблагоприятна позиция в отношенията с търговеца, доколкото са
констатирани неравноправни и нищожни клаузи, с които търговеца е искал да
обвърже потребителя с цел извличане на скрита печалба. В този смисъл
процесуалното поведение на потребителя в защита на правата му в никакъв
случай не би могло да се определи като злоупотреба с права.
По отношение размера на дължимото в случая адвокатско
възнаграждение и при съобразяване с актуалната практика на СЕС и ВКС,
съдът намира че адвокатското възнаграждение следва да е в минималния
размер по чл.7, ал.2 т.2 от Наредба №1/2004г. от 428.61 лв.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ...... със седалище гр.София да заплати на А. С. А., ЕГН
********** ...... на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата в размер 1286.19
лв., представляваща платена при начална липса на основание – нищожен
Договор за паричен заем ......, ведно със законната лихва върху сумата от
датата на подаване на исковата молба на 10.07.2024г. до окончателното
плащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК ...... със седалище гр.София да
заплати на А. С. А., ЕГН ********** ...... направени разноски за платена
държавна такса в размер на 53.85 лв.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК ...... със седалище гр.София да
заплати на адвокат ...... адвокатско възнаграждение в размер на 428.61 лв. за
оказана безплатна правна помощ на ищеца А. С. А., ЕГН ********** .......
Решението подлежи на обжалване пред ВрОС в двуседмичен срок от
връчването му на страните
Съдия при Районен съд – Козлодуй: _______________________
8
9