Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 28.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА
ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
мл. съдия Б. ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова
в.гр.дело № 14402 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 407257/15.05.2018 г., постановено по гр.д. № 29932/2017 г. по описа на
СРС, 51 състав, „А.“ АД е осъдено да заплати на Н.А.В. на основание чл. 405,
ал. 1 КЗ сумата от 17 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение
за кражба на 05.06.2016 г. на автомобил „Тойота Ланд Круизер“ с рег. № *****,
ведно със законната лихва от 11.05.2017 г. до окончателното плащане и на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 700 лв., представляваща обезщетение за
забава за периода 23.11.2016 г. – 10.05.2017 г.
В
законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ответника „А.“ АД, с която
решението се обжалва в цялост. Изложени са съображения за неговата нищожност поради
липсата на задължителен реквизит съгласно чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК – банковата
сметка, по която да се преведат присъдените суми. В случай че въззивният съд
намери първоинстанционното решение за валидно, се поддържа, че то е неправилно,
тъй като в хода на производството са били събрани доказателства за нищожността
на сключения между ищеца и А.К. договор за покупко-продажба на процесния автомобил
поради нищожно нотариално удостоверяване вследствие неявяване на страните лично
пред нотариуса. Това се установявало от приетото заключение на
съдебно-графическа експертиза, съгласно което подписът за „продавач“ не е бил
положен от А.К.. Поддържа се, че обстоятелството, че изследваният договор е
ксерокопие, не се отразява върху използваните от вещото лице методи, поради
което неправилно неговото заключение не е било кредитирано. Според въззивника
районният съд неправилно е аргументирал извода си за валидност на процесния
договор, позовавайки се на недопустими гласни доказателства и не е посочил дали
е взел предвид обстоятелството, че свидетелката К. е заинтересована от изхода
на делото. Изложени са и доводи, че е налице основание за отказ да се изплати
застрахователно обезщетение по т. 50.9, вр. т. 50.7.6 от общите условия поради
неизпълнение на задължението на застрахования в седемдневен срок да уведоми
писмено застрахователя за всяко съществено изменение в ползването на МПС, като районният
съд неправилно бил възприел това неизпълнение като незначително. Посочва се, че
самоличността на застрахования и неговото предшестващо поведение са от ключово
значение за определяне на обстоятелства от значение за сключване на
застрахователния договор и неуведомяването за промяната в собствеността върху
процесния автомобил е довела до невъзможност за преценка на риска. По
изложените доводи се моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявените
искове изцяло отхвърлени.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца Н.А.В..
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като намира за неоснователно твърдението на
жабоподателя за нищожност на решението поради непосочване на банковата сметка,
по която да се преведат присъдените суми. Основания за нищожност на съдебните решения са най-тежките пороци,
които нарушават изискванията за валидност на съдебния акт – постановените от
ненадлежен орган или от орган, функциониращ в ненадлежен състав, например
еднолично вместо от съдебен състав, от лице, което няма качеството съдия, устно
постановените или неподписаните съдебни решения, които не са налице в
разглеждания случай.
По
същество решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
За
да бъде уважен предявеният иск по чл. 405 КЗ,
от ищеца следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване 1.
наличието на валидно сключен застрахователен договор между страните по делото
към датата на настъпване на застрахователното събитие, 2. настъпването на
застрахователно събитие, което представлява покрит от застрахователя риск и 3.
размера на претендираното от него обезщетение. При установяване на така
посочените факти в тежест на ответника е да установи твърдените от него
обстоятелства, които представляват предпоставки за отказ застрахователното
обезщетение да бъде заплатено.
На
10.05.2016 г. А.К. е сключила договор за застраховка с „А.“ АД за застраховки
„Каско“ и „Злополука“ за процесния
автомобил „Тойота Ланд Криузер“ 120, 3.0 Д 4 Д, рег. № *****със застрахователна
сума 17 100 лв.и период на покритие 10.05.2016 г., 10:00 ч. – 09.05.2017
г., 23:59:59 ч. Съгласно т. 50.7.5. от приложените по делото общи условия за
застраховка на моторни превозни средства „Каско“ застрахованият е длъжен да
уведомява писмено застрахователя за промяна в собствеността на МПС вследствие
на неговото прехвърляне на друго лице, като в т. 51 е посочено, че това писмено
уведомление се отправя в седемдневен срок от датата на възникване на обстоятелството.
Застрахованият или новият собственик/ползвател е длъжен да се яви при
застрахователя за отразяване на промените в добавък към застрахователната
полица, а след издаването на добавъка МПС се предоставя за извършване на
контролен оглед от оторизиран представител на застрахователя освен ако с
добавъка не е указано друго.
На
същата дата е бил изготвен протокол за оглед на автомобила от служител на
ответното дружество, в който е посочено, че автомобилът има вградена аларма “G.T.”.
На
17.06.2016 г. А.К. и Н.В. са сключили нотариално заверен договор за продажба на
процесния автомобил „Тойота Ланд Круизер“ 120, 3.0 Д 4 Д, рег. № *****.
На
05.07.2016 г. ищецът е подал до ответното дружество уведомление-декларация за
щета по застраховка „Каско на МПС“, с което го е уведомил за това, че
автомобилът е бил отнет.
На
05.07.2016 г. е бил съставен приемо-предавателен протокол по ликвидационна
преписка по щета № 10016030121467, с който Н.В. е предал на служител на ЗАД „А.“
оригинален ключ, имобилайзер и ключ за резервна гума.
Съгласно
издадено на 12.07.2016 г. удостоверение от 09 РУ-СДВР на 05.07.2016 г. ищецът е
заявил, че процесният автомобил е бил противозаконно отнет, като е бил паркиран
в гр. София, жк „*****. в удостоверението е посочено, че по случая е било
образувано досъдебно производство № 3384, ЗМК 1392/2016 г. по описа на 09
РУ-СДВР за извършено престъпление по чл. 346, ал. 1 НК.
С
постановление от 14.09.2016 г. досъдебното производство е било спряно на
основание чл. 244, ал. 1, т. 2 НПК – когато извършителят на престъплението не е
разкрит.
С
писмо от 23.11.2016 г. ответното дружество е информирало ищеца, че за ЗАД „А.“
не е възникнало задължение за заплащане на застрахователно обезщетение, тъй
като не е изпълнил задължението си по общите условия да се яви при
застрахователя най-късно в седемдневен срок от датата на прехвърляне на
собствеността, като представи застрахователната полица в оригинал и МПС за
оглед и приемане. В писмото е посочено още, че застрахователят не осигурява
застрахователно покритие, когато автомобилът не е бил оборудван с монтирана
сигнално-охранителна техника с дистанционно управление на режим на работа на
същата и светлинна и звукова сигнализация, като наличието на имобилайзер не
отменя това задължение.
На
л. 72 е приложено удостоверение от 15.01.2018 г., издадено от нотариус М.Е., в
което е посочено, че в общия регистър на нотариалната кантора на нотариус Е.на
17.06.2016 г. с рег. № 7281 е било заверено пълномощно от А.Ш.К., с което Н.А.В.
е упълномощен за продажба на лек автомобил. Съгласно удостоверението
нотариусите нямат задължение по ЗННД да пазят преписи или оригинали на заверени
в кантората пълномощни от този вид и такива не се съхраняват от нотариус Е..
По
делото е прието заключение на съдебна автотехническа експертиза, което след
преценка по чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано като пълно и обективно,
съгласно което предвид оборудването и екстрите на процесния автомобил пазарната
му стойност към датата на противозаконното му отнемане – 05.07.2016 г., е не
по-малко от 17 300 лв.
Вещото
лице по приетото заключение на съдебно-графическата експертиза е достигнало до
извода, че подписът, положен от името на А.К. за „продавач“ в процесния договор
от 17.06.2016 г. не е положен от А.К..
По
делото е разпитана свидетелката А.К., която е заявила, че е продала процесния
автомобил на Н.В., като двамата са отишли при нотариус с предварително записан
от ищеца час в жк „Люлин“ близо до магазин „Била“. Заявила е, че приложеният по
делото договор е този, който двамата са подписали. След подписването на
договора е получила уговорената цена и повече не са се виждали с ищеца. Тъй
като В. трябвало да пътува веднага след прехвърлянето, двамата отишли при друг
нотариус отново в жк „Люлин“, където тя подписала пълномощно в негова полза.
С
оглед на събраните доказателства въззивният съд намира, че правилно районният
съд е приел за неоснователно възражението на ответното дружество за нищожност
на нотариалното удостоверяване на процесния договор за продажба поради това, че
страните не се били явили лично пред нотариуса. Личното явяване на продавача по
договора се установява от показанията на свидетелката К., която е категорична,
че с ищеца заедно са отишли при нотариус, пред когото са положили подписи в
приложения на л. 10 по делото договор за продажба на МПС. Показанията на
свидетелката са категорични, непротиворечиви и изключително детайлни относно
това къде точно се е намирала кантората на посетения нотариус. Те опровергават
заключението на вещото лице по съдебно-графическата експертиза, че подписът за
„продавач“ в процесния договор не е положен от свидетелката, като в тази връзка
правилно районният съд е взел предвид и обстоятелството, че обект на изследване
е било ксерокопие на договора. С оглед на всичко изложено, настоящият съдебен
състав намира, че правилно районният съд не е кредитирал заключението на вещото
лице по СГЕ и е приел, че процесният договор е валиден.
Спорен
между страните е въпросът дали неуведомяването на ответното дружество за
извършеното прехвърляне правото на собственост върху процесния автомобил
представлява основание за застрахователя да откаже да изплати застрахователно
обезщетение за противозаконното отнемане на автомобила, като по делото е
установено и не се спори относно факта на това отнемане. Съгласно чл. 408, ал.
1, т. 3 КЗ основание за отказ да се изплати обезщетение може да бъде само неизпълнение на задължение по застрахователния договор
от страна на застрахования, което е значително с оглед интереса на
застрахователя, било е предвидено в закон или в застрахователния договор и е
довело до възникване на застрахователното събитие. Съгласно константната съдебна
практика, постановена по аналогичната разпоредба на чл. 211, т. 2 КЗ (отм.), в
случая следва да има значително неизпълнение, но и самото задължение следва да
е значително по своя вид и характер. Неизпълнението следва да е в пряка причинна
връзка със съществено увеличаване на риска или да е довело до неговото
реализиране, като в тежест на застрахователя е да докаже, че виновното
неизпълнение на задължението на застрахования е причина за настъпване на
застрахователното събитие – в този смисъл е Решение № 102 от 2.10.2012 г. на ВКС по т. д. №
615/2011 г., I т. о. По делото не са
ангажирани доказателства, от които да се установява, че неизпълнението на
задължението за уведомяване на застрахователя за промяната в правото на
собственост е допринесло по какъвто и да е начин за настъпване на
застрахователното събитие, поради което ответното дружество не е доказало
наличието на основание за отказ за изплащане на обезщетението по чл. 408, ал.
1, т. 3 КЗ. Следва да бъде посочено и че съгласно чл. 415, ал. 1 КЗ
прехвърлителят или приобретателят уведомява писмено застрахователя за
прехвърлянето в 7-дневен срок от прехвърляне правото на собственост, като при
липсата на такова уведомяване задължението на застрахователя да заплати застрахователно
обезщетение отпада при наличието на две кумулативни условия: 1. ако
застрахователното събитие е настъпило след изтичането на един месец от датата
на прехвърляне на правото на собственост и 2. при условие че той не би сключил
съществуващия договор с приобретателя поради съществено увеличение на риска. Съгласно
ал. 2 застрахователят не може да се позовава на такъв отказ, когато към момента
на настъпване на застрахователното събитие е знаел за прехвърлянето на правото
на собственост или е изтекъл срокът по чл. 414, ал.
1 (един месец от узнаване за промяната в правото на собственост) за
отправяне на предизвестие за прекратяване на застрахователния договор от страна
на застрахователя и той не го е прекратил. В разглеждания случай, ответното
дружество е било уведомено за прехвърлянето с подаването на уведомление от
страна на ищеца на 05.07.2016 г., като не е ангажирало доказателства да е
отправяло предизвестие за прекратяване на договора съобразно чл. 414, ал. 1 КЗ,
поради което не разполага с възможността да се позовава на чл. 415, ал. 1 КЗ и
да отказва заплащане на обезщетение поради неуведомяване. Отделно от това не е
налице и първата предпоставка за отказ по чл. 415, ал. 1 КЗ, а именно не е изтекъл
повече от един месец от датата на прехвърлянето правото на собственост до
настъпването на застрахователното събитие.
По
аналогични съображения на изложените по-горе, настоящият съдебен състав намира,
че непоставянето на сигнално-охранителна техника с дистанционно управление и
светлинна и звукова сигнализация също не представлява основание за отказ да се
изплати застрахователно обезщетение. За да достигне до този извод, настоящият
съдебен състав взе предвид, че правото на отказ
от изплащане на обезщетение възниква при неизпълнение на задължения на застрахования, които по силата на закона
или по волята на страните са значителни от гледна точка на интереса на
застрахователя, т.е.
съобразно изложените по-горе мотиви, неизпълнението следва да е довело до или
да е допринесло за настъпването на
застрахователното събитие. Съгласно
константната съдебна практика застрахователят
не може да се освободи от отговорност за плащане на обезщетение и като се позове на факти от поведението на
застрахования, които по естеството си предполагат настъпване или улесняване на
застрахователното събитие и с оглед на това са значителни за неговия интерес,
ако те са съществували при сключване на договора и са му били известни. В този смисъл са Решение № 173 от 22.11.2013 г. на ВКС по т. д. №
727/2012 г., II т. о. и Решение № 155 от
5.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1092/2015 г., II т. о. С подписването на полицата застрахователят изразява съгласие да поеме
носенето на риска въпреки наличието на такива факти и е недопустимо в последващ
момент да ги релевира като основание за отказ от изпълнение на задължението. В разглеждания
случай, видно от приложения на л. 13 протокол за оглед, при сключването на
застрахователния договор служител на ответното дружество е констатирал, че
процесният автомобил има вградена аларама и застрахователят е сключил договора
въпреки че не е имало монтирана допълнителна алармена система, поради което е
недопустимо в последващ момент да използва липсата на такава допълнителна
алармена система като основание за отказ да изплати застрахователно
обезщетение.
По
изложените съображения въззивният съд намира, че не са налице основания за
отказ на застрахователя да заплати застрахователно обезщетение. По силата на
чл. 386, ал. 2 КЗ при настъпване на
застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно
обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на
настъпване на събитието.
В чл. 400, ал. 1 КЗ е посочено, че действителната застрахователна стойност е стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи
друго от същия вид и качество. Съгласно приетото и неоспорено
заключение на САТЕ пазарната стойност на процесния автомобил към датата на
противозаконното му отнемане е не по-малко от 17 300 лв., като с оглед
диспозитивното начало, правилно районният съд е уважил иска за главница до предявения
размер от 17 000 лв. Поради основателността на претенцията за главница,
правилно е била уважена и акцесорната претенция за заплащане на лихва за забава
в размер на 700 лв. за претендирания период 23.11.2016 г. – 10.05.2017 г., като
във въззивната жалба не са изложени оплаквания във връзка с размера и периода
на присъждане на обезщетението за забава.
По
изложените съображения обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора претенцията на въззивника за
присъждане на разноски е неоснователна. Въззиваемата страна претендира присъждане
на адвокатско възнаграждение в размер на 1050 лв., платени в брой съобразно
отбелязването в приложения на л. 21 договор за правна защита и съдействие.
Направеното от процесуалния представител на насрещната страна възражение за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, тъй като уговореното и
заплатено възнаграждение е под минималния размер съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4
от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
от 1061 лв. Поради изложеното ответното дружество следва да бъде осъдено да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК адвокатско възнаграждение за
въззивното производство в размер на 1050 лв.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение
е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
407257/15.05.2018 г., постановено по гр.д. № 29932/2017 г. по описа на СРС, 51
състав.
ОСЪЖДА
З. „А.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Н.А.В.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1050
лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.