№ 3509
гр. София, 01.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
при участието на секретаря ЙОАНА П. ПЪРВАНОВА
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело №
20241110168777 по описа за 2024 година
Предявен е от А. Г. А. срещу „Стик кредит“ АД установителен иск с правно
основание чл. 22 ЗПК за признаване за установено, че Договор за потребителски кредит под
формата на кредитна линия № 200LU от 02.05.2023г. е нищожен поради противоречие със
закона и заобикаляне на закона, при условията на евентуалност е предявен установителен
иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване на клаузата на чл. 29 от Договор за
потребителски кредит от разстояние № 200LU от 02.05.2023г. за нищожна поради
накърняване на добрите нрави.
Ищецът твърди, че на 02.05.2023г. между страните бил сключен Договор за
потребителски кредит от разстояние № 200LU. Страните били договорили отпуснатият заем
да бъде в размер на 400 лева, а срокът за погасяване на кредита бил 30 дни. Размерът на
годишната лихва бил посочен в размер на 36 %, а размерът на годишния процент на
разходите бил 42,58 %. Общо дължимата сума по кредита била 412 лева. В чл. 19 от
процесния договор било уговорено, че договорът за заем ще бъде обезпечен с гарант,
отговарящ на условията, посочени в ОУ. В чл. 29 било посочено, че в случай на
неизпълнение на задължението по чл. 19, се дължи неустойка в размер на 0,9 % от
стойността на усвоения кредит. Било посочено, че страните се съгласяват, че
непредоставянето на договореното обезпечение причинява вреди на кредитора в посочените
размери. Неустойката се заплащала разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски.
Била начислена неустойка в размер на 108 лева. Твърди, че бил погасил сумата по
сключения договор, включително и начислената неустойка. Излага съображения, че
договорът е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не била спазена
предвидената от закона форма, както и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК поради
1
липса на ГПР. Не били посочени основните данни, послужили за изчисляване на ГПР,
липсвала методика за формиране на ГПР. Поддържа, че бил посочен грешен размер на ГПР,
а действителният надвишавал многократно допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Намира,
че в нарушение на ЗПК дружеството не било включило в ГПР разходите за заплащане на
неустойка, която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към
главницата, която се плащала периодично, поради което трябвало да бъде част от ГЛП и
ГПР. Подробно излага, че клаузата, с която била уговорена неустойка била нищожна поради
накърняване на добрите нрави, както и че същата била неравноправна. Счита, че
уговорената неустойка следвало да бъде част от ГПР, поради което излага, че било налице и
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага също и че посочването на ГПР в
размер, различен от действителния, представлявало заблуждаваща търговска практика.
Счита, че грешното посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на хипотеза на
непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, респ. целият договор следвало да се
обяви за недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Поддържа, че договорът бил нищожен,
евентуално нищожна била клаузата, с която му била начислена неустойка в размер на 0,9 %.
Искането към съда е да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявеният иск се оспорва като неоснователен. Не оспорва, че между страните бил сключен
договор за кредит. Твърди, че договорът бил сключен в търговски обект на дружеството като
след подписването му на ищеца била предоставена заемната сума в брой след подписване на
РКО от негова страна. Поддържа, че неустойка не била начислявана и не била събирана от
дружеството. Клаузата, уреждаща неустойката, била валидна и отговаряща на всички
изисквания на действащото законодателство. Неустойката била уговорена за неизпълнение
на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, изпълнението не било
обезпечено с други правни способи, а видът й се определял взависимост от това дали
заемателят по договора изпълни в някакъв момент своето задължение. Счита, че
договореният размер на неустойката като определен процент съгласно чл. 46, ал. 1 от ОУ в
размер на 0,9 % /независимо че в текста на договора бил посочен вече изчисленият размер,
обхващащ целия период на договора/, изпълнявал предвидените в чл. 92 ЗЗД цели и не
предвиждал неоснователно разместване на блага. Поддържа, че не била налице изначална
невъзможност да се осигури в уговорения срок поръчител, тъй като ищецът бил запознат с
условията на договора преди същия да бъде сключен, респ. не бил длъжен да сключва
договора веднага, а разполагал с възможността първо да открие лице, което да отговаря на
определените в договора изисквания и което да бъде солидарно отговорно с него и след това
да премине към подписването му. Сочи, че неустойката се начислявала само докато не бъде
предоставено обезпечение. Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на договорно
2
правоотношение със соченото в исковата молба съдържание, както и че клаузи от договора
противоречат на закона, респ. заобикалят закона.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже, че при сключване на договора са
спазени изискванията на ЗПК, както и че клаузи от договора не нарушават добрите нрави.
Страните не спорят и с окончателния доклад по делото съдът е обявил за безспорно и
ненуждаещо се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК обстоятелството, че между
страните е бил сключен Договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия №
200LU от 02.05.2023г.
От представения Договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия,
предоставен от разстояние № 200LU от 02.05.2023г. се установява, че общият размер на
максимално разрешения лимит по кредитната линия е 400 лева, представляващ
максималният размер на главницата, която може да бъде усвоена по време на действие на
кредита. Посочено е, че размерът на първия транш по кредитната линия е 400 лева, както и
че условие за усвояване на всеки следващ транш е пълното погасяване на задълженията по
предходните траншове; подаване на заявление за кредит, одобрение от кредитора и
сключване на Анекс към договора за кредит. Уговорено е, че лихвеният процент по кредита
е 36 %, при ГПР 42,58 %. Общо дължимата сума е посочена в размер на 412 лева със срок на
погасяване на първи транш- 1 месец. Съгласно чл. 1, ал. 11 кредитът е отпуснат с
обезпечение- поръчител или банкова гаранция.
В чл. 19, ал. 1 от договора е посочено, че в случай, че страните са договорили
обезпечение, потребителят следва в срок до 3 дни от подписването на договора да осигури
действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за
поръчителство по чл. 138 и следващите ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице
се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по
договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения,
такси и други или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по
договора /включващи главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други/ в
срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от
страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата
гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска.
Съгласно чл. 19, ал. 2 от договора третото лице-поръчител, както и банковата
гаранция, трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобряват от кредитора.
Одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора.
В чл. 29, ал. 1 от договора е посочено, че в случай че потребителят не изпълни
задължението си, посочено в чл. 19, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9
% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по
3
чл. 19 причинява на кредитора вреди в размера на договорената неустойка, доколкото
оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на
предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение. Страните
се съгласяват в случай на настъпване на дължимостта на неустойката потребителят да
заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска, като
неустойката се дължи само за периода, през който потребителят не е осигурил договореното
обезпечение. В този смисъл ако потребителят осигури обезпечение, макар и след изтичането
на срока по чл. 19, неустойка не се дължи от момента на осигуряване на обезпечението. Ако
след предоставяне на обезпечението, неговото действие бъде прекратено, независимо по
какви причини, отново настъпва неизпълнение по чл. 19, като потребителят дължи
неустойка, считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено.
По делото е приет и Анекс № 200LU от 02.05.2023г., сключен между страните.
Прието е и Удостоверение за липса на задължения на А. Г. А. № И78/05.05.2023г. от
05.05.2023г., издадено от „Стик кредит“ АД, в което е посочено, че същият към 05.05.2023г.
няма задължения към дружеството по Договор за потребителски кредит № 200LU от
02.05.2023г., както и доказателства за извършено плащане на сумата от 520 лева на
05.05.2023г.
От чл. 12 от публикуваните на интернет страницата на ответника Общи условия се
установява, че преди сключване на договора за кредит кредиторът оценява
кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация в това число
информация, получена от потребителя, и ако счете за необходимо извършва справка в
Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за
оценка на кредитоспособността на потребителите. Кредиторът може да извършва проверки
в Национален осигурителен институт, държавните регистри, кредитните учреждения, при
телефонните оператори и др. Съгласно чл. 13 и чл. 14 от ОУ при оценка на
кредитоспособността кредиторът взима предвид и предложеното от потребителя
обезпечение по кредита, като за да повиши кредитоспособността си и с това да повиши
вероятността кредитът да бъде одобрен потребителят може да предложи едно от следните
обезпечения- физическо лице –поръчител или банкова гаранция.
Съгласно приетия погасителен план отпусната сума по кредита е 400 лева; срок на
кредита в месеци- 1; дата на първа вноска- 02.06.2023г.; месечен лихвен процент- 3 %;
годишен лихвен процент- 36 %. В погасителния план е посочено, че при хипотезата на чл.
22, т. 2 от Общите условия общо дължимата сума е в размер на 520 лева, от която 400 лева-
главница, 12 лева- лихва и 108 лева- неустойка поради непредоставяне на обезпечение.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в случая че не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор
неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването
на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
4
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 11, 42 пункта/,
което към 02.05.2023г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят
57,10 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по
кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително краткия
срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително
трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък
и това създава значително затруднение за потребителя-заемател, както за предоставяне на
обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието
изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални
документи, така и относно останалите предвидени обезпечения като ипотека, особен залог,
банкова гаранция или издаване на ценна книга.
Същевременно показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка
санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя
по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това дали заемателят плаща
дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер /видно от
погасителния план/ надхвърля 27 % от размера на заетата сума. Видно от експертното
заключение по съдебно-счетоводната експертиза, при включване на размера на неустойката
в годишния процент на разходите, размерът на последния би бил 2229,809% вместо
обявените в договора 42,58%. Т.е. по този начин се надвишава 39 пъти максимално
допустимия към 02.05.2023г. размер на ГПР. Единствено формалното уреждане на вземането
5
като неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си
нищожност на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите
без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение
относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 42,58 % годишно, а не
2229,809 %. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да
изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и
приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за
кредит е изцяло недействителен.
Предвид което предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен. С оглед
уважаването на главния иск не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане
на предявения при условията на евентуалност установителен иск за прогласяване на клаузата
на чл. 29 от договора за нищожна поради накърняване на добрите нрави.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. Същият е сторил
разноски за държавна такса в размер на 50 лева и за депозит за възнаграждение на вещо
лице в размер на 300 лева. Ищецът претендира и адвокатско възнаграждение в размер на
2200 лева с ДДС като са представени и доказателства за сторените разноски, а именно
Договор за правна защита и съдействие, фактура № ********** от 24.02.2025г., както и
фискален бон от 24.02.2025г. Така на ищеца следва да се присъдят разноски в общ размер от
2550 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от А. Г. А., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу
„Стик-кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл.
6
„Оборище“ № 13Б, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК,
нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит под формата
на кредитна линия № 200LU от 02.05.2023г.
ОСЪЖДА „Стик-кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, да заплати на А. Г. А., ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2550 лева, представляваща сторените по делото
разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7