№ 32
гр. Панагюрище, 01.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на двадесети
февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Магдалена Г. Татарева Кръстева
при участието на секретаря МАРИЯ Г. ТЕРЗИЙСКА
като разгледа докладваното от Магдалена Г. Татарева Кръстева Гражданско
дело № 20215230100578 по описа за 2021 година
Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от В.
М. М. срещу „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, с искане да се прогласи за
нищожна клауза в чл. 8 от договор за потребителски кредит № 508600
сключен между страните по делото, съгласно който се дължи заплащането на
неустойка в размер на 84,14 лева, поради противоречие със закона – чл. 11 и
чл. 19, ал. 4 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК и чл. 143, ал. 1 ЗЗП под евентуалност
при неспазване на добрите нрави.
В исковата си молба ищецът твърди, че е сключил договор за паричен
заем № 508600 от 23.03.2021 г. с ответника като му е предоставена в заем
сума от 250 лв. Сочи се, че ищеца следвало да върне сума в размер на 265,85
лв. при ГПР 50,00% и годишен лихвен процент 40,05% в срок от 14 седмици.
С чл. 8 на процесния договор била постигната уговорка за заплащане и на
неустойка в размер на 84,15 лв, също разсрочена на 14 седмици, като по този
начин общото задължение по договора възлова в размер на 350 лева. В
исковата молба се сочи, че клаузата предвиждаща заплащане на неустойка се
явява нищожна поради противоречие с добрите нрави, доколкото се достига
до значителна не еквивалентност на престациите и води до несправедливо
облагодетелстване на едната страна- кредитодателя. Освен това се излага, че
процесната клауза противоречи на законовите разпоредби на чл. 143, т. 19
ЗЗП, тъй като претендираната сума не е включена в ГПР, като по този начин
потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите,
поради което е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Сочи се, че съобразно изискванията на ЗПК е уредено задължение за
кредитодателя преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и евентуално да откаже сключването на
1
договор. В случая обаче процесната клауза предвижда задължение за
потребителя за заплащане на неустойка в случай, че в 3дневен срок от
сключване на договора не представи обезпечение на договора чрез
поръчителство на физическо лице или банкова гаранция. Твърди се, че
подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията на кредитодателя. Отново се излагат просторни
доводи за противоречие на клауза, с която е уговорено заплащане на
неустойка с добрите нрави. Моли се за уважаване на исковата претенция.
Претендират се разноски.
Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК.
Оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Не оспорва, че
между страните е сключен процесния договор за заем. Твърди, че само при
условие, че се представи надлежно обезпечение – поръчител или банкова
гаранция, за него съществува интерес от сключване на договора за заем.
Неизпълнението на задължението води до непропорционално увеличение на
поетия от заемодателя финансов риск – от невъзможност за събиране на
необезпеченото вземане, в случай на неизпълнение на договорните
задължения. Поради тази причина вредите от неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение ще бъдат ликвидирани чрез
единствения възможен и нормативно допустим способ – включване на клауза
с неустойка в посочения размер. При неизпълнение на поетото задължение за
предоставяне на обезпечение, едностранно и без оглед волята на кредитора,
се увеличава носеният от него финансов риск и това се случва пост фактум –
след сключване на договора. Освен това се твърди, че ищецът изначално е
бил наясно, че не може да предостави исканото обезпечение, поради което
последният е договарял недобросъвестно, в нарушение на изискванията на чл.
12 ЗЗД. Не е налице отправено искане за продължаване на срока за
предоставяне на обезпечение или да информира заемодателят, че 3- дневният
срок е недостатъчен или да предложи заместващо обезпечение. Твърди се, че
размера на неустойката не следва да се включва в ГПР, тъй като тя има
обезпечителна функция, като обезщетението по дефиниция не попада в
общите разходи и не може да се взема предвид при формиране на ГПР.
Твърди се, че клаузата не неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП,
доколкото същата е формулирана ясно и е на разбираем за потребителя език.
Оспорва твърдението, че неустойката излиза извън присъщите й функции.
Сочи се, че не налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
доколкото не е налице нито обективния, нито субективния елемент от
фактическия състав на заобикаляне на закона. Твърди се, че не е налице
заблуждаваща търговска практика, доколкото в договора за кредит ясно и
точно е посочен размерът на възнаградителната лихва, както и размера на
дължимата неустойка, както и условията при които се дължи. По изложените
съображения се моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира
2
разноски и прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложения по делото
договор за паричен заем, че на 23.03.2021г. между заемодателя „Сити кеш“
ООД и заемателя В. М. М. е сключен договор за заем, по силата на който
заемодателят се е задължил да предаде в собствеността на заемателя под
формата на потребителски кредит сума в размер на 250 лв., а заемателят се е
задължил да я върне в срок от 14 седмици на 14 броя погасителни вноски,
една в размер на 1,95 лева, а останалите 13 по 20,30 лева, заплащайки лихвен
процент в размер на 40,05 % и ГПР в размер на 50 %. В чл. 8 от договора за
паричен заем страните са уговорили, че заемателят се задължава да заплати
неустойка на замодателят в размер на 84,15 лева, в случай, че в срок до три
дни, считано от датата на сключване на договора, не представи на
заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители,
които да отговарят на конкретно описани в общите условия към договора
условия; ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо
имущество, банкова гаранция.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното
от правна страна:
Предмет на делото е установителен иск за нищожност на клаузата за
неустойка уговорена в чл. 8 от договора за кредит, поради заобикаляне на
закона - чл. 19, ал. 4 ЗПК, противоречаща на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК и при
неспазване на добрите нрави. Тези обстоятелства следва да бъдат установени
по делото от ищеца при условията на пълно и главно доказване.
Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер
на клаузите в потребителките кредити, са повелителни, поради което тяхното
приложение съдът следи служебно/ така ТР № 1/2013г. ОСГТК, ВКС/. В този
смисъл е и разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК съобразно която за наличието
на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, съдът следи и
служебно.
Настоящия съдебен състав намира, че действително клаузата за
неустойка се явява нищожна поради противоречи със законна, поради
следното:
В случая в чл. 8 от договора формално е уговорена неустойка за
неизпълнение за задължение на ответника, но така уговорената неустойка
всъщност представлява договорна лихва - допълнителна печалба за
кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка,
договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени и следва
да бъдат изпълнени в изключително кратък срок, поради което е обективно
трудно да бъдат покрити от заемателя. Налагането на толкова кратки срокове
3
и множество условия препятства всички възможности на длъжника да реагира
и да ги изпълни своевременно. Всичко посочено налага изводът, че за
длъжника всъщност не съществува реална възможност да избегне плащането
на неустойката. Ето защо доколкото във всички случаи вземането за
неустойка ще възникне в сферата на кредитора тя е уговорена като част от
дълга, която се заплаща разсрочено на равни части, заедно с всяка
погасителна вноска (видно от погасителния план - л.8 от делото). По този
начин действително кредиторът е заобиколил императивната разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, с която е установен лимит на годишния процент на
разходите по кредита, като процесната неустойка представлява скрита
печалба за кредитор. Ето защо настоящия съдебен състав намира, че клаузата
за неустойка е нищожна, поради заобикаляне на законова разпоредба – чл.
19, ал. 4 ЗПК.
От друга страна клаузата за неустойка се явява недействителна и на още
едно основание – противоречие с принципа за добрите нрави. Автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в
частност да уговарят разходи по договора за кредит е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, както и на добрите нрави.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не
са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като
общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът
на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията
и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката
поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора (така и Тълкувателно решение
№ 1 от 15.06.2010 г. по Тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). В
конкретния случай от събраните по делото доказателства се установява, че
размерът на уговорената неустойка е в размер над 1/3 от сумата отпусната по
кредита (сума по кредита 250 лева – неустойка 84,15 лева). Този факт сам по
себе си е основание да се приеме, че принципът на добрите нрави е нарушен,
като уговорките за заплащане на посочената неустойка са в противоречие на
принципа за добрите нрави, поради което и така уговорената неустойка се
явява нищожна и на това основание.
Съобразно изложеното съдът приема, че са основателни наведените от
ищеца твърдения за нищожност на клаузата на чл. 8 от процесния договор за
кредит предвиждаща задължение за заплащане на неустойка, с оглед на което
следва да бъде постановено решение, с което предявеният иск да бъде уважен
като бъде прогласена нищожността на посочената клауза.
4
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се
присъдят разноските по делото, а на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1,
т. 2 от ЗА – в полза на пълномощника на ищеца следва да се присъди
адвокатско възнаграждение в минимален размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Не са налице основания за определяне на адвокатското възнаграждение
в по-висок от минималния размер, тъй като делото не се отличава нито с
фактическа, нито с правна сложност, по същото е проведено едно съдебно
заседание и са събрани единствено писмени доказателства, представени от
ищеца, при това в не голям обем.
По изложените съображения Районен съд – Панагюрище,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата съдържаща се член 8 от
договор за паричен заем № 508600 от 23.03.2021 г., сключен между „Сити
кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Славянска“, № 29, ет. 7 и В. М. М. ЕГН: ********** с адрес: с.
Смилец, общ. Стрелча, ул. „********“ ****, предвиждаща заплащане на
неустойка при непредставяне на обезпечение в размер на 84,15 лева, на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД - поради заобикаляне на закона – чл. 19,
ал. 4 ЗПК и добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „Сити кеш“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Славянска“, № 29, ет. 7 да заплати на В. М. М. ЕГН: ********** с адрес: с.
Смилец, общ. Стрелча, ул. „********“ ****, сторените по делото разноски за
държавна такса в размер на 50 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 от ЗА
„Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Славянска“, № 29, ет. 7 да заплати на адвокат М. В. М. от
Адвокатска колегия Пловдив със съдебен адрес: гр. Пловдив, бул. „*******“
№ 81, ет. 3, ап. Б адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., платими по
банкова сметка IBAN: BG86UNCR70001521514235, при банка: „УниКредит
Булбанк“ АД.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд – Пазарджик в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Панагюрище: _______________________
5